In memoriam: Марио Паскалев (1963-2022)

[valio_98]

Починал е Марио Паскалев, на 59 г, от рак. По-старите членове на клуба сигурно го помнят.

https://www.dignitymemorial.com/obituaries/washington-dc/mario-pascalev-10922444
Mario D. Pascalev, age 59, of Bethesda, Maryland passed away on Monday, September 5, 2022. Mario was born April 15, 1963.

Ето материал от Washington Post за един негов протест (със снимки):
https://www.washingtonpost.com/local/not-a-matter-of-money-family-sweats-out-heat-wave-to-protest-utilitys-14-fee/2016/08/18/30e04b64-649d-11e6-96c0-37533479f3f5_story.html

[valio_98]

Напусна ни Марио Паскалев. Като човек беше честен и последователен, като автор – оригинален, мащабно мислещ и сюрреален. Пишеше повече за себе си, затова и много от нещата му още не са издадени.

За книгата му „Подземни облаци” бях дал следната анотация:

„Няма нищо случайно в тази чудата на пръв поглед, но промислена проза, която ослепява читателя с богат език и неудържима експресия. И нищо от смайващия сюжет не е пропуснато от автора, освен ако не е трябвало да ни бъде спестено. Рядко се доверявам на български творци, които се подвизават в сферата на въображението, но пък и твърде рядко нечие въображение е било убедително като това на Мàри.”

На тези снимки от премиерата й през 2019 година изглеждаме вглъбени, мрачни, с някакво предусещане. А странно, защото беше хубава вечер, с празнична обстановка, и завърши със среща на едни интересни хора с други интересни хора, които бяха в състояние да си прекарват екстазно, докарвайки се до душевно пиршество. И това – не от вчера. Марио, Наско Славов, в аудиторията се вижда и Сашо Карапанчев. И тримата вече не са между живите, фантастичната ни литература осиротя за няколко месеца, почти неусетно си отидоха от нас истински таланти.

Веднъж... бяхме седнали с Марио на една софийска пейка и, унесени в разговор, не забелязахме как към нас се приближиха полицай и полицайка. Те се легитимириха, извадиха ни от блажения свят на идеалното, в който се бяхме потопили. Бяха заловили някого и им трябваха поемни лица. Мàри поклати отрицателно глава, бавно, но решително. „Не можете да ни откажете, това е ваш дълг!” – сопна се полицайката. „Можем – отвърна спокойно Мàри. – за кратко съм тук от Америка и имаме среща с господин Чолаков. Разполагаме с малко време.” И двамата подозирахме, че е малко, нали беше една от онези редки, френетични срещи, когато се виждаш с някой, с когото можеш да си кажеш нови неща за Вселената... Просто не знаехме, че е твърде малко.