(Откъс от началото на последната история за Осмото джудже. Разказът е публикуван в сб. Ваяния 2008)

 

ПЪРВИ ПРЕДГОВОР

или няколко думи за тези, които не са чели „Осмото джудже”

 

В тази, разказана най-отдавна, история джуджето Вика попада в света на хората. Ами да, естествено, това е приказка. За Осмото джудже на дядо Коледа[1]. Знам, мислите си, че е станала грешка и джуджетата трябва да бъдат седем. Но както ще ви обясни самата Вика – някога те са били осем. До едно сръчни, симпатични и любознателни. Най-любознателно от всички било Осмото джудже, а както е добре известно – любознанието често се превръща в причина за сериозни проблеми.

Ще попитате също, какво правеше Вика при хората. Ами какво –  натискаше звънците на кооперациите, разказваше приказки на тъжния и самотен Михаил, който я бе приютил в дома си, и... търсеше начин да се върне при своя любим дядо. Случиха се и някои други неща, но сега няма време да си говорим за тях. На вратата вече чука следващият предговор.

 

 

ВТОРИ ПРЕДГОВОР

или няколко думи за тези, които не са чели „Търси се звезден кристал”

 

Преди да посети света на хората, джуджето Вика живее известно време в прочутия град Невиди’м. За тези, които не знаят – град Невиди’м и до днес се намира на границата между света на хората и света на приказките. Там я открива козелът Никодим, който е изпратен със заръка от феите Ина и Яна. Двамата се впускат в търсене на чуден кристал, в чието сърце стар майстор е записал всички приказки, съществували някога. И добре, че успяват да открият вълшебната дума, с която се пуска компютърът Спас, защото иначе...  Но това наистина е друга история. Сега трябва да поставим началото на третата и последна приказка за Осмото джудже.

 

 

НАЧАЛО:

 

1.

Небето се спускаше над главата ми, сиво и тежко като зимен юрган. По него се разтягаха остри светкавици, а някъде високо над облаците тътнеше и се търкаляше средновековна машина за гръмотевици. Колелата скърцаха, дъските тропаха, а от фунията на машината се сипеха новоизлюпени гръмотевички, провираха се между облаците и с рев политаха към земята.

Или поне аз си го представях така.

Вървях из ниските треви и поемах дълбоко в себе си миризмата на буря. Шлиферът една се задържаше на гърба ми. Полите му се развяваха от вятъра и се закачаха по храсталаците. Обувките ми се пълнеха с пръст и ставаха все по-тежки.

Това ме караше да се чувствам неуместен, глупав и стар. В детските ми спомени шлиферът и официалните обувки бяха задължителен атрибут за пенсионерите и за най-големите, ама... най-големите сухари. Свързвах ги също и с баща ми, когато се прибираше от работа. И със сериозните забързани чичковци с дипломатически куфарчета по улиците. Неусетно и без да искам бях заприличал на тях.

Полето беше пусто. Хората отдавна бяха завили сеното и се бяха прибрали по къщите си. Бяхме само аз, вятърът и първите едри капки дъжд.

Чувствах се като хлапе, останало само вкъщи. Родителите са отишли на гости, оставили са му вечеря и са му наредили в колко часа да си легне. Но какво ти лягане, когато всички домашни тайни са на твое разположение. Тъмни стаи, скърцащи гардероби, ключове за неизвестни врати. Ей, богу, точно така се чувствах. На сто и петдесет километра от моя собствен дом и на около два километра от селото на баба и дядо. Баба и дядо вече ги нямаше. Останала беше къщата им, стара и разпадаща се, но все още стискаща в себе си късче живот.

Идвах от време на време тук, когато усещах, че нямам сили да се прибера у дома и да седна пред телевизора - с бира в едната ръка и с дистанционно в другата. Защото там, в столицата, беше страшно да се усетиш сам. А тук беше друго. Тук самотата ме изпълваше с щастие и чувство на завършеност. Превръщах се в частица от гората, пръстта, планетата и дори, ако щете, цялата Вселена.

Една капка ме удари по носа и на бърза ръка прогони вселенските ми разсъждения. Облаците застрашително се притискаха един към друг.

И тогава видях, че не съм съвсем сам. На десетина метра от мен стоеше сив проскубан козел, който съсредоточено се взираше във физиономията ми и риеше с копито по земята.

Сигурно беше изостанал от някое стадо. Овчарят го е изпуснал в бързината и сега рогатият се чудеше накъде да хване. Погледнах нагоре. Всеки момент щеше да завали истински. Вече не се виждаше небе. Погледнах пак към козела. Не беше мръднал на сантиметър и кой знае защо продължаваше да ме зяпа с големите си сиви очи. Все едно щеше да проговори.

- Да-а, драги – рекох му. – Спукана ти е работата. Сега такъв дъжд ще се изсипе върху нас, че направо не ми се мисли. По-добре да си беше стоял при другите кози, а не да ми скиташ из полето.

Козелът поклати глава и изблея.

- Не те разбрах – отвърнах. – Глупав козел си ти. Вместо да си седиш в кошарата на топличко, ти си тръгнал да гониш дивото.

- Така като гледам, на тебе ти е с-спукана работата – изръмжа козелът и пристъпи напред. – И освен това, аз не живея в кошара.Това е анахронизъм.

Огледах се. Не се виждаше жива душа. Козелът отново застана пред мен и тропна с копито.

- Стига си зяпал. По-добре да вървим.

- Къде? – рекох зашеметено и пак се заоглеждах.

Нещо в главата ми още отказваше да приеме, че говоря с козел.

- Нали ти си Михаил, а? От град София, улица “Случайна”, № 6, вход единствен, етаж тринайсти, апартамент ъ-ъ, там някой си ...

-     Това е моят адрес.

-         Е, значи няма грешка – въздъхна козелът. – Хайде да вървим.

-         Ама ...

-         Без ама! – отсече проклетникът. – Да обиждаш знаеш. И също да говориш за кошари и за спукани работи. А като трябва да се свърши нещо, веднага започваш да се правиш на ударен. И отгоре на всичко на село се скрил. Всички се крият в градовете, само той видите ли, специален. Знаеш ли колко време загубих, докато те намеря?

-         Нищо не зная – рекох и усетих, как краката ми се подгъват.

-         Сега пък ще посядаме – не мирясваше козелът. – Ами чай и бисквитки не искаме ли да похапнем?

И тогава заваля дъждът. Истинският дъжд. Студените капки се сипеха по земята като гранати, разбиваха се и със съскане потъваха между напуканите буци пръст. Шлиферът ми веднага подгизна.

- Хайде – викна козелът и се втурна през полето.

Побягнах с все сила през лепкавите бразди. Земята започваше да се превръща в кал. Козелът припкаше напред без да се обръща, а аз шляпах подире му и се стараех да не изоставам. Малко по-нагоре започваше гората. Преджапахме някаква вада и поехме по хълма. Преди време на отсрещния склон бяха открили голяма тракийска гробница. Зачудих се, дали не отиваме натам. Сигурно бяха останали някакви бараки от разкопките миналата година. Можехме да се скрием, докато спре дъжда.

Козелът обаче сви наляво и се шмугна между дърветата. Захвърлих калния шлифер на земята (и без това вече не ставаше за нищо) и се опитах да видя, къде е проклетото животно.

-         Чакай! – извиках на пресекулки. – Не мога толкова бързо.

-         Хайде – подаде се козелът изпод един храст. – Още малко остана.

Така и не разбрах, какво е останало. Поех си въздух и отново затичах. Не бях тичал така от години. Знаех, че после ще имам мускулна треска. Сърцето ми блъскаше в отчаян опит да се освободи от стопанина си. Само дано не си докарам някой инфаркт, мина ми през ума. Четох някъде, че това било обичайно за мъжете над трийсет. Прерязва те изведнъж и край. После ще има да приказват: „Той беше толкова млад, как е могло да му се случи?” Ами как, отговарях аз на ум, тръгнете и вие да тичате така и ще разберете как.

Добре, че гората вече се беше пооголила. Успявах да следя с поглед козела, който се промъкваше ловко между хилавите дървета, прескачаше камънаците, спираше за малко, да се увери, че още не съм  се изтърсил в някое дере и отново побягваше.

Когато проклетото добиче най-накрая спря, инфарктът започваше да се превръща в примамлив изход от ситуацията. Свлякох се на земята и инстинктивно се хванах за мокрия треволяк. Дишах като парен локомотив. Кой знае защо, в съзнанието ми се въртяха мисли за това как отивам на лекар и започвам да се оправдавам – „Знаете ли видях един говорещ козел и тръгнах да тичам след него. Козел, да, говорещ. Защо? Ами той ми каза да тичам след него. Не, не го познавам от преди, за първи път го виждам. Не, обикновено не тичам след говорещи козли...”

Козелът се приближи до мен, огледа ме критично и изсумтя:

-         Ще можеш ли да помръднеш още малко? Почти стигнахме.

Както лежах сред тревичките, опитах да се огледам наоколо и да видя, къде, по дяволите, сме пристигнали. Дъждът вече отслабваше, а и клоните на дърветата спираха голяма част от устрема му. И чак тогава забелязах бункера. Беше стар, може би поне на трийсет, а сигурно дори и на четиресет години. Едно от многото скривалища, прокопани по времето на онази вече позабравена студена война.

-         Тук ли ще се крием? Не знаех, че дъждът е заразен – попитах иронично и в следващия миг си прехапах езика (нима иронизирах козел?).

-         Няма да се крием – отвърна козелът. - Просто трябва да минем от тук.

-         От там – посочих към бункера. – Та това е обикновена дупка в земята. От там не може да се мине. Там може само...

И махнах неопределено с ръка. Не ми стигаше въздух да споря повече.

-         Аха – кимна козелът. – Дупка. Нека бъде дупка, щом искаш. Хайде сега умнико, опитай да се изправиш и да отвориш тази дупка.

Приближих се с пъшкане до скривалището и се заех да го изучавам. В земята беше вкопана солидна бетонова пирамида със скосен връх. На една от пресечените стени беше монтирана квадратна метална врата – входът към бункера. Вратата беше приблизително метър и петдесет на метър и петдесет, покрита цялата с лющеща се зелена боя. Хванах ръждясалата дръжка и се опитах да я завъртя. Не помръдна изобщо. Чух как козелът изсумтя зад гърба ми. Стиснах зъби и натиснах отново. Ръждата се впи в дланите ми, но отново нищо не се получи.

Изругах и се дръпнах. От ръката ми потече кръв. Козелът беше приседнал и си мърмореше под носа.

- Нищо не разбирам, този пък за какво й е. Една врата не може да отвори. По-добре да си седи тук.

Отново хванах лоста и натиснах с цяло тяло. Усетих, как някаква жила изпука на врата ми. Причерня ми. Мисълта за инфаркта още не ме беше напуснала. Само дето обяснението за пред доктора щеше да се смени. Вместо „тичах след един козел” щеше да бъде - „козелът каза, че трябва де се скрием в един бункер”. И в този момент вратата поддаде. Лостът се завъртя с чегъртане нагоре. По земята се посипа боя. Дръпнах с две ръце, пантите изскърцаха и вратата започна да се отваря. Успях да открехна около три педи.

-         Достатъчно – рече козелът и изцъка с език. – Не се напрягай повече да не ти стане нещо. Да слизаме по-бързо.

-         А, не – казах и запречих прохода. – Първо трябва да си поговорим. И без това нищо не разбирам.

Козелът пристъпи нервно от крак на крак.

-         Сега пък иска да си говорим. Подходящ момент, няма що. Тъкмо едно временце се е отворило.

И той заоглежда с престорена тревога облаците.

- Къде отиваме? – попитах, преглъщайки обидата.

- Оттатък.

- Къде оттатък? – креснах. Идеше ми да го хвана за рогата и да размажа самодоволната му муцуна в най-близкото дърво – Ти не разбираш ли, че няма оттатък? Това е най-обикновена бетонирана дупка.

- Както желаеш – поклати рога козелът. – Твоя си работа. Но да знаеш, че няма да имаш друга възможност да срещнеш Вика.

- А – зяпнах аз.

Козелът ме гледаше нагло.

„Има още приказки за разказване”.

Изречението изплува в главата ми. После изплува шапката с пискюла, изпод която се подаваха непослушни къдрици. Има още приказки за разказване. Кога беше това? Случило ли се беше изобщо? Нима джуджето Вика съществуваше наистина? И не беше сън? Така ми се искаше да вярвам, че не е сън.

Освен, ако разбира се не сънувах в момента. Та нали говорещи козли не съществуват. Още повече, че един козел няма от къде да ми научи адреса, че и да ме издири, все едно е агент на нечии тайни служби. Невъзможно.

Аха, рекох си, значи и това е сън. Както с Вика. Но какво пък, нали щях да я видя отново. Нека да е сън тогава. Усмихнах се весело на козела и махнах с ръка.

-         Да вървим.

Той се шмугна безмълвно през вратата и изчезна в бункера. Влязох след него и  започнах да се спускам внимателно по стъпалата надолу. Стъпалата бяха хлъзгави, но здрави. За моя изненада в коридора светеше крушка. Бях готов да се обзаложа, че няма крушка, която да издържи четиресет години, но единственият, с когото можех да се обзалагам беше козелът.

По земята се бе събрала вода. Миришеше на спарено, но вентилацията изглежда още работеше. Козелът напредваше без да се оглежда. Минахме през две преходни помещения. В първото нямаше нищо, само няколко дървени стола, нахвърляни безцелно по ъглите. Във второто имаше койки за спане и шкафове с родопски одеяла. По пода се търкаляха противогази, от онези старите, с дълъг хобот и огромен тежък филтър на края. Имах такъв в казармата и обикновено ни караха да ги слагаме за наказание.

Минахме и през нещо, което наподобяваше жилищен отсек. Видях масичка с дъска за шах върху нея, някакво подобие на телевизор, радиоточка и подредени на купчини съдове за хранене. Фигурите на шаха бяха подредени за игра. На стената беше залепена изрезка от вестник – цветна снимка на футболния отбор „Вашку да Гама”, сезон 1981 – 1982 г. След това отново имаше коридор, а в края на коридора друга зелена врата. Спряхме пред нея и козелът ме погледна втренчено:

-         На колко години си? – попита той.

-         На трийсет и четири – смотолевих.

-         Аха, я да видим, имаме прехвърляне с леко изкривяване на прехода и скок през материалния континуум, така, значи, аха...

-         Е?

-         Когато излезем от тук, ще бъдеш малко по-млад. Да кажем с четири-пет години – рече козелът. – Поне по мои сметки излиза толкова. При прехвърлянето винаги се получава отклонение, е-е в някаква посока. По-рядко към остаряване и по-често към подмладяване. Зависи на каква приказка ще попаднеш оттатък.

-         Тоест, не е сигурно, какво ще се случи? – повдигнах вежди аз.

-         Понякога стават и грешки – кимна козелът. - Веднъж един юнак се превърна в невръстно дете с къси панталонки и трябваше да го прехвърляме още три-четири пъти.

-         Хм, - рекох.

Козелът ме измери преценяващо:

-         За теб няма опасност. Освен ако не вземеш да се състариш още. Но така като гледам и сега си мухлясал достатъчно, по-зле от това няма накъде.

Усмихнах се безгрижно. В съня всичко беше възможно. Дори да бъда по-млад от онзи първи път, когато срещнах джуджето.

-         И да, аз се казвам Никодим – добави козелът и бутна люка с рогата си.

Вратата се отвори учудващо леко и той изскочи навън.

 

Прекрачих след него и замижах. Силното слънце ме блъсна право в очите и ме заслепи. Обгърна ме миризма на сухо сено. После отворих очи и видях стражниците, които се излежаваха на тревата и спореха:

-         Намазва се с биволско масло – обясняваше единият. – И после се препикава. Тогава никакъв змей няма да посмее да се вестне наокол.

-         За пикаенето не знам – отвърна другият. – Според мен, като дойде змеят, не само ще препикаеш наокол, ами не знай се, дали и друго няма да свършиш...

Козелът ги наблюдаваше мълчаливо. Копитата му нервно ровеха в земята.

-         Какви са тези? – попитах.

-         Съгледвачи – изсумтя Никодим. – Или поне минават за такива.

Съгледвачите бяха захвърлили шлемовете и оръжието си и се изтягаха с разкопчани ризници върху една бала сено. Между двамата беше разстлана шарена кърпа и по нея бяха наредени тънки филийки суджук, едри комати бял хляб и няколко глави воден лук. Стражниците току посягаха към кърпата и примляскваха блажено. Още не ни бяха забелязали. Накрая Никодим пристъпи напред и срита с копито единия стражник.

-         Аз ли да ви водя към Воденград или вие си знаете пътя? – изръмжа той.

Съгледвачите подскочиха уплашени:

-         Съветникът! – викнаха те и се хванаха за главите, а онзи, който разказваше за биволското мляко, взе да нарежда – Простете ни ваша пресветлост. Да похапнем седнахме. Очи не сме откъсвали от пътя, два деня вече. А пък гладът не прощава, то от край време е казано – гладна мечка хоро не играй, та човек ли...

-         Воеводата къде ви е? – пресече го Никодим.

-         Нямаме си войвода, пресветли, залута се нейде по Чумавите баири, така разправят де, аз ни съм го видял, ни съм го чул, ама го няма, ей на. Разправят, принцът сега щял да ни стане войвода. Като се оженел за принцесата и щял да ни стане господар на всичките...

Козелът смръщи вежди и разклати рогата си:

-         Ти много да не знаеш. Гледай си пътя и остави на по-умните да се грижат за царството.

-         То ние така и правим, де – не мирясваше онзи. – Седиме тука...

-         Че седите видях – прекъсна го козелът. – И ще си понесете наказанието за това. Но сега не ми е до вас. Принцесата в града ли е?

-         Че къде да бъде – учуди се стражникът. – Там си е. Разправят, захванала се е нова крепост да строи. То това не е женска работа, ама знаете, пресветли, като си науми нещо принцесата и никой не може да я спре.

Чак тогава съгледвачите ме забелязаха и взеха да поглеждат угрижено към оръжието си.

- А този с вас, кой е? Не ще да е тукашен. Да не водите някой нов принц при пресветлата?

Идеше ми да се разсмея с глас. Какъв ли принц щеше да излезе от мен. И при това да ме показват на тукашната принцеса. Само това оставаше. Пък и не ми беше до никакви принцеси сега. Нямах търпение да срещна отново Вика. Кой знае защо, но това се бе превърнало в най-важното за мен. Да видя джуджето, което ми бе обещало, че има още приказки за разказване. Но в какво ли се беше забъркала този път Вика?

-         Хайде – рече ми козелът. – Къде блееш?

Съгледвачите се въоръжаваха тромаво и ме зяпаха с уважение. Докато аз „блеех” в мисли за Вика, козелът им бе прошепнал нещо и сега те бързаха да нахлупят шлемовете на главите си.

-         Идвам – рекох. – Какво им каза?

-         Нищо – изсумтя козелът. – Това са прости съгледвачи. Какво искаш да им кажа?

-         Ти си знаеш, пресветли – намигнах му аз. – Нали си съветник. На принцесата. Само като си помисля, как се чудех от кое стадо си изпаднал. А пък тя каква била работата.

Козелът не отговори нищо. Забелязах, че бърза и няма желание да си губи времето и да обяснява на глупавия чичко, какво става тук, при положение, че чичкото не може и една врата на бункер да отвори като хората. И чак тогава усетих, че дрехите върху мен са други. Нямаше ги костюмът и размекнатите обувки. Нямаше го дори любимия ми часовник. Вместо това носех широка бяла роба, прихваната с въже на кръста, панталон от много мек, но дебел плат и високи мускетарски ботуши.

Да... не беше илюзия. Наистина бях по-млад. Може би съвсем мъ-ъ-ъничко по-млад, но имаше разлика. Чувствах го в походката си, в лекотата, с която крачех до козела и най-вече в липсата на каквото и да било усещане за умора.

Подскочих от радост и това накара козелът да изцъка недоволно през зъби:

-         Дръж се по-сериозно. Вече наближаваме Воденград.

-         Къде е това? – попитах безгрижно. – Никога не съм чувал за такъв град.

-         Защото никога не си бил тук, драги – отвърна ми язвително Никодим.

-         Къде?

-         В света на приказките.

Спънах се във върховете на ботушите си и пльоснах на земята.

2.

 

Във вътрешния двор играеха деца. Гласовете им кънтяха под сводовете на двореца и се пръскаха весело наоколо. Наблизо шуртеше фонтан или чешма. Фонтани имаше много и навсякъде, също и водоскоци, шадравани и декоративни канали и поточета. Изобилието от вода веднага правеше впечатление.

 

Воденград. Крепостните му стени бяха опасани с широк ров, който допълнително затрудняваше достъпа до него. Подвижните мостове бяха спуснати, а портите стояха отворени, но край тях бдяха стражи със сериозни и угрижени лица, готови да ги захлопнат във всеки един момент. Улиците бяха широки и прави. Често извеждаха на просторни площади, по които фонтаните бликаха от земята, подобно на водни дървета, които ту поникват, ту се скриват отново сред корените си. Хората вървяха между тях, без да им обръщат особено внимание. За тях това навярно бе част от ежедневието. А може би си имаха други грижи.

Това всичкото го видях, докато бързах след козела. Тоест почти не го видях, защото през целия път той подтичваше и аз трябваше да полагам усилия, за да го догоня. Но колкото и да бързахме не можех да не забележа набиващото се на очи противоречие – детска глъчка и угрижени стражи, красиви и пъстри улици на град, който се готви за обсада. И говорещ козел, който бърза така, все едно че го гонят с казан и подправки.

Нашата цел се оказа дворецът. На въпросите ми, какъв е този дворец и на кого е, Никодим само ръмжеше неясно и продължаваше да топурка напред. Вече беше станало дума за някаква принцеса, но какво правехме ние тук, така и не можех да разбера.

В двореца козелът стана съвсем безцеремонен. Не обръщаше внимание на поздравите на тези, които срещахме, разбутваше стюардите, изпускаше по някое „да му се невиди” и току ме побутваше напред. С други думи, направо си търсеше боя. В привидния хаос все пак имаше и някакъв ред. Ако на първия етаж цареше суматоха, на втория не се мяркаше жива душа. Стигнахме до една от вътрешните приемни и козелът понечи да ме остави там.

- Ти сега почакай малко, пък аз ще отида да се поогледам – измърмори под нос той.

-         Ами джуджето? – викнах след него. – Кога ще я видя?

Козелът се спря на прага.

-         Джуджето, хм, джуджето... съвсем скоро, пресветли.

И се изсули през вратата.

 

Детската олелия под прозорците се усили. Приближих се до един от тях и надникнах към двора. Две момчета и две момичета на по десетина години се бяха скупчили до разпрегната волска каруца и спореха оживено:

-         Няма пък – тупна с крак едното момче. – Не искам повече.

-         Не може иначе – откликнаха в хор двете момичета и вързаните с цветни панделки опашки се разклатиха възмутено. – Иначе не се получава приказката.

-         Не ме интересува – инатеше се момчето. – Повече не ща да играя чудовище. Като искате толкова, вие ще сте чудовища.

-         Не може – пак отвърнаха момичетата. – Ние сме принцеси. Eто виж, имаме корони, красиви сме, просто трябва да бъдем принцеси.

Хлапакът се изчерви, но не отстъпи. Изглежда се надяваше да получи подкрепа от второто момче, но то мълчеше с наведена глава и поглеждаше гузно към момичетата. За него бе отредена ролята на добрия юнак, който спасява принцесите от чудовището и получава половината царство за награда. Момчето-чудовище бе обречено.

Д-а-а, рекох си, за къде сме без чудовища. И какво ли ще правим, ако те изчезнат? Без чудовища няма да има нито добри юнаци, нито принцеси в беда. Ще трябва да се редуваме в ролята на чудовището, за да може някак да върви приказката.

Усмихнах се криво. В моя свят нямаше такава опасност. Там дори и най-малките искаха да са чудовища и рано или късно се превръщаха в такива. Защото чудовищата бяха по-силни от юнаците и ги побеждаваха. А хората (дори и малките) така обичат да побеждават.

Усетих пръсти на рамото си и се обърнах рязко. Трябваше да отстъпя крачка назад. После още една. Понечих да кажа нещо, но не успях.

Вика се усмихваше срамежливо и със задоволство наблюдаваше реакцията ми. Да, това несъмнено беше Вика. Къдриците бяха прибрани и завити на сериозен кок. Дългата тъмно зелена рокля се спускаше строго до земята. На гърдите висеше малко кехлибарено охлювче, което се полюшваше при ходене. Но това бяха само подробности. Тя вече не беше джудже, а красива, млада жена. Само очите я издаваха. Това още си бяха очите на същото джудже, което толкова обичаше да натиска звънците на жилищните кооперации и да си разказва приказки по телефона с другите деца.

- Здравей – каза простичко тя. – Хубаво е, че си тук.

И се хвърли на врата ми. Точно, както би го направило джуджето. Прегърнах я с все сила и я завъртях над земята.

- Вика, Вика – повтарях аз. – Толкова се радвам да те видя отново.

Тя се разсмя звънко и стъпи обратно на пода.

-         Ама се изненада, нали? Не очакваше такова нещо.

-         Останах като гръмнат – рекох искренно.

Тя смръщи нос.

-         Като гръмнат, ммм, пак вашите глупави сравнения. Та нали аз не съм те гърмяла.

-         Порастнала си – казах. – Какво се случи?

Вика сви рамене и се усмихна кокетно:

-         Порастнах. Не ти ли харесвам?

-         Ъ, да – отвърнах. – За харесване, то си е ясно, ама...

-         Значи не ти харесвам – натъжи се Вика. – Пък аз си мислех, че ще се зарадваш.

-         Ама аз се радвам – възкликнах негодуващо. – Просто...

-         Сега пък се караш – нацупи се тя.

-         Ох, не се излиза на глава с тебе. Направо плачеш за един хубав бой.

Вика ме изгледа подозрително. Преценяваше до каква степен съм сериозен.

-         И кога... порастна? – попитах.

-         Наскоро – отвърна сериозно Вика. – През последните трийсет-четиресет години.

-         Будалкаш ме – отвърнах и видях как тя веднага се нацупи, точно като едно време.

-         Хич не те будалкам. Времето при нас тече различно. Не като при вас. За теб може да са минали само пет или шест лета, а тук е минал цял век. Понякога пък става обратното. Не мога да ти го обясня. И аз самата не разбирам всичко. Знам само, че връзката между света на хората и света на приказките е започнала да се нарушава. Получават се все повече несъответствия. Затова и ти се подмлади при пътуването си насам.

-         И... на колко години си сега?

Вика сви рамене и се загледа през прозореца:

-         Не знам. На осемнайсет или деветнайсет по вашето броене... има ли значение?

И погледът й се впи остро в мен.

Бях се заблудил, като си мислех, че това е същото джудже, но просто малко по-голямо. Вика гледаше строго и изпитателно, а устните й бяха стиснати решително. Челото й се разделяше от остра хоризонтална бръчка. Безгрижието бе само привидно. Джуджето беше порастнало.

Вика постави ръката си върху моята и се усмихна:

-         Извинявай. Толкова работи имаме да си кажем, а аз веднага те подхванах.

-         Ти пък – рекох. – Нямаш си представа, колко се радвам да те видя.

Тя ме погледна изплашено и наведе очи.

-         Трябва ми помощта ти – каза тя. – Само за теб се сетих. Тук е невероятна лудница, сигурно и сам си видял.

-         Видях, но нищичко не разбирам – признах аз. – Коя е тази приказка? Какво става в нея? Видях стражите и мостовете, и ... не разбрах нищо.

Вика се намести на скамейката до мен и се притисна в ръката ми.

-         Това е една съвсем нова приказка. Още не е завършена даже. И... може би никога няма да бъде завършена.

Погледнах я и видях, че в очите й има сълзи. Значи Воденград, принцесата, козелът – всичко това не беше случайно.

-         Ами Никола? – сетих се изведнъж. – Намери ли го? Той не може ли да ти помогне?

-         Намерих го, разбира се – изтри сълзите си Вика. – Но те са заети, разбираш ли. Сега всички са заети. На Никола не му е до моите проблеми, има си достатъчно свои.

Сълзите избухнаха с всичка сила и започнаха да попиват в дрехата ми. Вика хълцаше и разказваше, заровила нос в рамото ми. Да, тя успяла да се върне в света на приказките, намерила и Никола, и другите джуджета и дори отново заживяла с тях, както някога. Не, не било скучно, всички й помагали, грижели се за нея. Не можела и да си помисли за по-голямо щастие. Но в действителност всичко вече било различно. Самата тя не била същата. Никола веднага забелязал промяната. Тя вече не била като другите джуджета – от сутрин до вечер да прави играчки, да стрива прах за доброта в мелницата или да пее коледни песни. Да и това било интересно, но тя била видяла толкова други неща, че обикновената джуджешка работа просто не й била достатъчна.

Един ден двамата с Николай седнали и решили – Вика да започне да създава своя собствена приказка. Това било истинско предизвикателство. Джуджето се простило с другарите си и със своя добър дядо и запретнало ръкави. На помощ й дошли много стари приятели, хора от град Невидим, стражници и строители, изпратени от феите Ина и Яна, пришълци от Южния оазис, на които им било омръзнало да живеят в пустинята и разбира се, приказливият козел Никодим.

Малко по малко, започнало сътворяването на новата приказка. Появил се вълшебният Воденград – най-красивият град в цялата приказна земя. Неусетно през тези години порастнало и джуджето. Та нали то вече не било осмото джудже на дядо Коледа. Тоест пак си било то, но законите на приказката били други. Постепенно се превърнала в Господарката на Воденград, принцеса Вика, пазителката на доброто. А че доброто имало нужда от пазител, това скоро го разбрали всички.

Появило се страшно и жестоко чудовище. Никой досега не бил виждал такова. Крилата му били като на змей, тялото му приличало на гигантски червей, а от устата му капела отровна течност, която уморявала всичко, до което се докоснела. Чудовището се спускало нощем над Воденград и унищожавало къщите на хората, отвличало деца и убивало родителите им. Тогава Вика издигнала крепостни стени и поставила стража, но нападенията на чудовището станали още по-жестоки. Понесли се слухове, че това е завърналият се Мракодар, най-тъмният и страшен вещер, бродил някога из приказната земя. Хората се наплашили, криели се по домовете си, а някои дори взели да напускат града. Приказката на Вика била в опасност. Ако не успеела да прогони чудовището, вече нямало да има приказка, а щом няма приказка, нямало да има нужда и от Вика.

Докато разказваше, Вика се разтърсваше от ридания и стискаше с юмручета ръкавите на дрехата ми. Аз я прегръщах, галех я по главата и се чудех, какво да й кажа, за да я успокоя, но тя спря да плаче отведнъж, така както беше започнала. Изправи се, хвана с две ръце лицето ми и се взря в мен.

-         Сега можеш да помогнеш само ти. Осуалд ще се бие с чудовището и ще го победи, но това няма да е достатъчно, ако ти не бъдеш с него.

-         А! Кой е Осуалд? – потръпнах аз.

-         Принц Осуалд – засмя се Вика. – Той ще убие чудовището. Още тази вечер на бала ще те запозная с него. Ще ти хареса, сигурна съм.

-         Аха – рекох. – А след като той ще убива чудовището, аз за какво съм ти?

-         Ама ти какво реши – разсмя се почти безгрижно Вика. – Че съм те накарала да дойдеш чак тук, за да те пратя да се биеш с такъв страшен звяр?

-         Ами-и-и...

-         Не, не, - потупа ме тя по рамото. – Ти сигурно никога не си хващал меч в ръце, пък и колкото и да се подмладяваш... абе не си за тази работа. Осуалд ще се справи с чудовището.

Гледах виновно надолу. Права беше. И меч не бях хващал, пък и какво ли си мислех аз – подмладих се с няколко годинки и вече мога всичко.

- Ама ти сега защо така? – погледна ме учудено тя. – Не всичко опира до въртене на мечове.

- Знам – отвърнах и въпреки това ми беше обидно.

- Хайде де, не унивай – побутна ме Вика. – Без теб съм за никъде.

- А защо?

- Защото ти си единственият, когото бих се осмелила да повикам от света на хората.

Отвън се разнесе шум, като от плясък на крила. Вика трепна и се вслуша, после ме погледна тревожно:

-         Приятелю, сред нас има истинско чудовище. Не знам, дали е зъл дракон, самият Мракодар или някакъв друг звяр, но съм сигурна, че го има. Усещам, че е тук и в същото време съм безпомощна пред него. Чудовището е свило гнездо в душите на хората и ги стиска в ноктите си.

-         Аха – рекох неразбиращо. Бях сигурен, че изглеждам ужасно глупаво.

-         Но не това е най-страшното – продължи Вика. - Има и друго. Светът на приказките все повече се отдалечава от света на хората. Вие сте там, а ние тук и помежду ни няма нищо. Да, вие разказвате нашите приказки, но вече съвсем не вярвате в тях. А ние, ние започваме да се превръщаме във вас. Затова исках да създам своя приказка, по-различна и по-истинска, която да ни върне вълшебството и да запази доброто. Защото без доброто... без доброто...

-         Сме заникъде – завърших аз.

Тя ме погледна, за да се увери, че съм сериозен и кимна.

-         Само на теб мога да се доверя. Знам, че никога няма да ни навредиш. А така имаме нужда от някой, който да не е подвластен на злото, настанило се тук. Пък и кой знае, все някак връзката между нашите светове трябва да се възстанови. Иначе всичко губи смисъл.

Чу се прокашляне. От прага се подаваха рогата на Никодим.

-         Време е принцесо, чакат ви – рече той.

Вика стисна ръката ми и се изправи.

-         Довечера, на бала, ще поговорим пак.

-         Добре – кимнах. – Ами този, как беше, Осуалд, той откъде се появи?

-         Ами появи се – отвърна разсеяно Вика, без да се обръща. – Той трябва да убие чудовището, нали знаеш. А когато го убие, аз ще се оженя за него.

Все едно ме бяха ударили с гребло по главата. Или с някоя от онези лопати, които се използват за вадене на хляба от пещта. Едно време баба ми имаше такава лопата. Рано сутрин слагаше погачата на огъня и когато станех, закусвахме топла пита с разтопено масло и прясно мляко. Сега обаче нямаше нито хляб, нито мляко. Само лопатата. И болката от удара. И мисълта, че каквото и да стане от тук нататък моята собствена приказка вече е свършила.

 

 

3.

 

-         Трябва да отидеш – повтаряше поне за стотен път Никодим. – Всички ще бъдат там. Графовете, бароните, херцозите...

-         Много важно – отвръщах аз.

-         Важно е – инатеше се козелът. – Тя също ще те чака.

-         Глупости. На нея сега не й е до мен.

-         Как да не й е – ядосваше се рогатият. – Затова ли си рискувах кожата да те доведа тук?

-         Не зная – свивах рамене аз.

Двамата седяхме в стаята ми и наблюдавахме, как слънцето се скрива под прозореца и потъва зад недалечния хълм. В двореца обаче беше по-светло от ден. Горяха хиляди свещи. На двора в две правилни редици бяха забучени дълги пръти с факли накрая. Гостите се точеха бавно по импровизираната алея и започваха да изпълват балната зала.

-         И от къде се взе този принц? – попитах на глас.

-         От къде, от къде – суетеше се наоколо козелът и побутваше към мен някаква шарена дреха, която аз упорито отказвах да сложа. – Дявол го знае от къде се е взел. Появи се един ден на белия си кон, следван от триста свои слуги, придворни и каква ли не още паплач. Отивал на поклонение пред Носа на Снежния Хну.

-         Пред кое, пред кое? – сепнах се аз.

-         Снежният Хну. Ти може и да не си чувал за него. Хну е доста спорна личност, и до днес мнозина отричат самото му съществуване. Казват, че някога много отдавна той се покачил на върха на планината Бибет и прекарал сред ледовете й седем дни и седем нощи. Според някои Хну е бил луд, според други мошенник, а според трети – Велик магьосник. Както и да е – когато слязъл от планината, Хну започнал да говори и така в продължение на три дни. Едни твърдят, че ако не бил съвсем луд преди да се качи горе (макар че кой разумен ще тръгне по баирите), със сигурност е полудял след толкова време, прекарано на снежния връх. Но сред тези, които го слушали, имало такива, които си въобразили, че от устата му излизат божествени премъдрости.

-         Аха – рекох. – Пророк значи.

Никодим изцъка с език.

-         Кой какво е чул и кой какво е запомнил, не знам. Но от този ден нататък откровенията на Снежния Хну започнали да се предават от уста на уста и мнозина приели тридневното му учение. След време Снежният Хну се удавил в едно езеро (смятал да прекара седем дни на дъното), а трупът му бил изхвърлен на брега. Тогава последователите му започнали известната война за трупа на Снежния Хну. Тази война се разгоряла с такава сила и взела толкова жертви, че накрая от Хну останал само носът му. Последователите на Хну решили, че не си заслужава да се бият заради един нос и се помирили. Поставили носа в стъкленица и сега всички, вярващи в Снежния Хну, отиват на поклонение пред носа му и взимат частица от него със себе си.

-         Този ще да е имал доста голям нос – вметнах аз. – Ама че измишльотина.

-         Нали ме питаше за принца – не ми остана длъжен Никодим. – Принц Осуалд се беше запътил на поклонение. Но същата вечер се появи Гахар-Му и принцът остана тук.

-         Кой – кой? – не разбрах аз.

-         Чудовището. Селяните го наричат Гахар-Му. Това означава „по-страшен от хората”. Ти си умна глава, сам ще се сетиш, защо са го кръстили така. Принцът обеща да победи чудовището, а Вика положи клетва, че ако го стори, тя ще се омъжи за него.

-         По дяволите – изругах аз. – Ама че са глупави тези приказки. Идва от някъде някакъв принц и местната принцеса веднага му скача на врата. Що за безумие.

-         Така казах и аз – мрачно отвърна козелът. – Но принцесата беше непреклонна. Не мога да разбера, защо постъпва толкова безразсъдно.

Погледнах по-внимателно към Никодим. За първи път козелът не ми се подиграваше. Изглежда в негово лице имах съюзник.

-         Какво пък – рекох. – Дай да го видим този принц. И без това никога не съм ходил на бал.

 

На бала беше тясно и задушно. Освен хилядата поканени гости, имаше сигурно поне още толкова, които се бяха вмъкнали контрабанда. Непрекъснато ме настъпваха по краката, ръгаха ме в ребрата и ми сумтяха във физиономията. Тоест сумтяха хората. Прасетата грухтяха, конете цвилеха, а мечките ръмжаха. Имаше всякакви особи и вероятно това беше съвсем нормално за приказната страна на Вика. Имаше дори една жаба, която носеше табелка на гърба си: „Не ме целувайте! Няма да се превърна в принцеса!!!”

Два огнедишащи змея поддържаха огъня на барбекюто. Може би поради тази причина малцина проявяваха интерес към скарата. По ъглите на залата бяха разположени стражи в цветни ливреи и дълги блестящи пики. От тавана се спускаха огромни свещници, а над тях на рояци прелитаха стотици светулки.

Главата ми се замая от цветове, аромати и звуци. Всичко беше толкова... приказно. Само Вика не се виждаше никъде.

В този миг засвириха фанфари. Множеството затихна и се укроти. Вратите на залата се разтвориха широко и глашатаят обяви:

- Осуалд Гордобрадски, принц на Трабантия, граф на Дунделон, ерц-херцог на Млекария, дук на Остъпшир, барон на Фанфарония и Втори чорап на Великата императрица.

- Боже – изстенах. – Това един човек ли е или цяла шайка? И какъв е този чорап?!

- Това е почетен орден – подшушна ми услужливо поклащащият се до мен бял мечок. – Великата императрица дава своя Втори чорап само на най-смелите и достойни рицари. Едно време, преди да се превърна в мечка, на мен се възлагаха големи надежди в това отношение. Бях на ей толкова от чорапа. Но животът ми тръгна в друга посока и...

И мечокът въздъхна тежко.

В това време през портите се точеше безкрайната свита на Осуалд Гордобрадски – джуджета и хора, натруфени в безвкусни оранжево-лилави ливреи и носещи огромни шапки с пискюли и звънчета на главите. Тълпата възхитено шушукаше, а аз се прозявах от отегчение. Процесиите не можеха да ме впечатлят особено.

Накрая, обаче се появи и самият принц и аз спрях да се прозявам. Нещо в сърцето ме стегна и краката ми съвсем отмаляха. Мечокът до мен започна да пляска възторжено с лапи. Другите гости не оставаха по-назад. Те хвърляха своите шапки нагоре, след което се хвърляха върху съседите си, за да ги ловят обратно.

Настъпи хаос. Споровете от рода на „Тая шапка, какво прави на твойта глава?” и „Онази шапка си е моя” бързо прераснаха в юмручни свади, които също толкова бързо бяха потушени от стражите с пиките. Най-упоритите бяха изхвърлени да доказват собственическите си права на двора.

А в това време принцът...

О, принцът безспорно беше красив. Висок и строен, открояващ се в черния си бален костюм. Дори и без този Втори чорап, принцът си го биваше. На кръста му висеше прав и широк меч. Толкова тежък, че почти не се поклащаше на ремъка си.

Принцът беше богат. От джобовете му се сипеха златни монети. Онези в оранжево-лилавите ливреи ги пръскаха с шепи сред тълпата и тя пощуряваше от възторг.

Принцът несъмнено имаше чувство за хумор. И знаеше, как да се харесва. Спираше се тук-там и само с две-три думи разсмиваше околните. Разказваше вицове, шегуваше се с облеклото им, преструваше се, че вижда в тях страшното чудовище и го пробожда с пръст. От където и да минеше, след него се носеше гръмогласен смях.

- Хубав е, нали? – прошепна Вика и аз трепнах изненадано.

Беше се промъкнала зад мен и наблюдаваше внимателно шествието на Осуалд.

-         Д-да – изфъфлих. – Сигурно е така. Но все пак...

-         Какво? – усмихна се Вика – Не ти ли харесва?

Не, това вече не беше някогашното момиче. То не задаваше такива въпроси. И не кокетничеше. Това беше една безумно красива и ужасно чужда млада жена. Преди с нея се говореше толкова лесно, а сега...

- От хеликоптер се вижда, че е хубав, какво ме питаш – троснах се аз.

Вика ме погледна учудено и повдигна вежди.

- Ама, че си...

И се отдалечи от мен. Тълпата се отдръпваше и й правеше път. За разлика от принца, Вика не влезе официално на бала си. Тя просто изникна там и веднага всички я забелязаха. Все едно през залата премина вълна.

- Вика, Вика – шепнеха гостите. – Нашата принцеса.

Ето какво се беше случило. Моето джудже се бе превърнало в тяхната принцеса. Тя пристъпваше леко и грациозно, покланяше се, усмихваше се, протягаше ръце към тези, които стояха най-близо до нея и скромно приемаше комплиментите им.

Не, не се беше главозамаяла. Просто беше порастнала и сега се радваше на новото си положение. Положение, с което аз нямах нищо общо. Чужд човек, който се щура наоколо и дори не може да разбере, какво се случва.

Принцът я пресрещна и тя направи елегантен реверанс. Погледът й беше мек и топъл. Щастието бе изписано на лицето й. Осуалд също се поклони и я хвана под ръка. Двамата приближиха глави един към друг и взеха да си шепнат нещо. След малко Вика се разсмя весело и удари на шега принца през ръката. Той й се усмихна в отговор, но си личеше, че се владее отлично.

В този миг бях готов да се обърна и да се втурна към бункера, от където дойдох. Усетих, обаче, как нещо ме бодва по крака. Погледнах надолу и видях Никодим. Без да разбирам много от животински физиономии, веднага можех да забележа, че той изглежда по-мрачен и от мен.

- Недей – каза Никодим. – Не си тръгвай.

- Та нали и ти не знаеш, за какво съм тук – не се стърпях аз.

- Така е – рече козелът. – Но все пак тя те повика. Това е последната ми надежда.

- И какво да правя сега? – попитах.

- Отиди при тях. Заприказвай принца. Все нещо трябва да се направи. Не можем да седим със скръстени ръце и да чакаме царството да рухне.

Е, да, в известен смисъл козелът беше прав. И без това изглеждах като кръгъл глупак, едва ли можеше да стане по-зле.

Поех въздух, грабнах една чаша с вино и тръгнах към Осуалд и Вика. Какво толкова, ще си побъбрим малко, ще се посмеем заедно. Току виж двамата с принца си допаднем и намерим нещо общо помежду си. Може да взема да разкажа някой виц, а после – обратно в бункера и сбогом.

Вика ме видя отдалече и ми замаха с ръка. Аз също махнах, колкото се може по-весело. После тя дръпна Осуалд за рамото и взе да му шепне нещо. Принцът се обърна и ме измери с любопитен поглед.

-         Значи това е, хм, твоят помощник от човешкия свят – каза той.

Каза го без никаква интонация, но думата помощник сякаш се заби в мозъка ми.

-         Да – кимна Вика. – Това е той. Михаил ...

Вдигнах чашата си за поздрав и се захилих глупаво.

-         Да, това съм аз. Поздравявам ви, както разбирам скоро...

-         Да, да – махна с ръка принцът. – Това не е тайна, но нека не бързаме. Първо трябва да се разправя с онова глупаво чудовище. Нещо, което смятам да сторя съвсем скоро. А след това вече съм готов да приемам поздравления...

-         О – казах аз, а Вика го гледаше възхитено.

-         Разбрах, че принцесата е повикала и вас по същия въпрос, - продължаваше принцът - но уверявам ви, ще успея да се справя и сам. Така съм свикнал да си върша работата. Помощниците в такива случаи са по-скоро пречка.

Последното се отнасяше само за мен и нямаше нищо общо с чудовището. Да, Осуалд беше красив, богат, умен и... аз не можех да го понасям. Но си личеше, че наистина не се страхува от звяра, който заплашваше Воденград.

-         Да – казах. – В такъв случай ще се постарая да не ви преча много.

Вика ме изгледа учудено, а принцът само повдигна вежди. Изпразних чашата си на един дъх и им обърнах гръб.

 

В такива моменти, независимо къде се намират, мъжете винаги постъпват по един и същи начин. Отиват на бара и започват да пият.

В случая, барът представляваше пирамида от огромни бъчви, край които седяха червендалести мъжаги, наливащи с черпаци бира и вино на гостите.

При въпросните бурета попаднах и на двойка мрачни типове, които можеха да минат за декоративни статуи, ако от време на време не надигаха бавно тежките си халби.

Оказваше се, че във вихъра на веселието не само аз нямам настроение за танци. Типовете бяха облечени с тъмни широки дрехи, подобни на монашески раса. Лицето на единия бе обрасло с гъста и стърчаща на всички посоки брада. Той изглеждаше може би съвсем малко по-възрастен от мен. Другият сигурно наближаваше петдесетте и в пълен контраст с другаря си, не само че нямаше брада, но и беше в напреднал етап на оплешивяване.

-         Направете това, донесете ми онова – процеди брадатият отново без да помръдва. – Само знае да нарежда. А сега...

-         Ние да не сме... – не довърши и другият.

-         Да.

Двамата си кимнаха с разбиране и отново надигнаха халбите. Бяха придърпали едно буренце до себе си и в момента, в който чашите се изпразнеха, то влизаше в употреба.

- Ако не беше обещал...

- Да, ако не беше обещал, тогава...

Брадатият изпухтя и удари с крак по пода:

-         Та ние сме почти благородници, да му се невиди!

-         Почти – добави благоразумно плешивият. – Всъщност това е проблемът. Трябваше още от началото да му кажем: “Виж, сега, Ваше височество, ти си прави, каквото си правиш, а пък титлите ни ги дай тоз час”.

-         Все едно сме някакви нищожества – махна с ръка брадатият. – Та аз съм почти барон...

-         А аз ще бъда Велик херцог, мда...

-         И нима трябва да крадем, за да получим титлите си?!

И двамата за пореден път изпразниха чашите си.

- Да крадем – рече плешивият. – Езикът ми не ще да се обърне, за да го каже дори. Пфу...

Брадатият се размърда нервно на стола си и ритна по бурето.

-         Безспорно, той е могъщ – рече благоразумно другарят му. – Как само се...

-         Шш-ш-т – прекъсна го брадатият и се огледа. – Не трябва да говорим за това. Още повече тук.

-         Така си е – изпухтя шишкото. – Ни гък, ни мък, че иначе лошо...

-         По-бързо да свършваме с тази работа и да се махаме, така май ще е най-добре – рече брадатият. – Повече никога няма да се захващам с такива...

-         И аз ... Само веднъж да станем арестолати...

-         Аристократи – поправи го брадатият.

-         Така де, пусто да опустее...

Загложди ме любопитството да разбера, коя по дяволите е мистериозната особа, която не спираха да обсъждат двамата другари по чашка. Преместих се малко по-близо до тях и придърпах още едно буренце за кураж. Очертаваше се тежка нощ. Тези приятели имаха лошия навик да не довършват изреченията си, което определено затрудняваше задачата ми.

Напълних и аз чашата си и с енергично пъшкане я изпразних на един дъх. Наложи се да повторя и да потретя преди плешивият да се изтръгне от унеса си и да ме забележи.

-         Ами този – рече подозрително той на другаря си. – Май че ни подслушва.

Изгледах ги невъзмутимо и изхъмках надменно.

-         Един благородник никога не подслушва – рекох и ударих с все сила по-болното място на двойката.

Брадатият се сгърчи и изпуфтя. Плешивият издаде жален стон.

-         Не се тревожете – рекох. – На мене той обеща ... ох, дори не е за казване.

-         Ъ? – озадачи се брадатият.

-         Какво пък – казах. – В края на краищата, не е престъпление да си беден. Кажете, уважаеми господа, какво е един благородник без пари? Добре, че той скоро ще се погрижи за това и тогава край на мъките ми...

-         О, и на вас ли? – усмихна се с разбиране плешивият. – Пък аз си мислех, че сме само ние двамата.

Старата изпитана максима, че нищо не сближава по-бързо от общото нещастие се доказа за пореден път. Скоро тримата се гледахме заговорнически в очите и със замах обръщахме чаша след чаша. Разговорът обаче се точеше със скоростта на ревматична костенурка.

Небето започваше да просветлява, когато размътената ми от виното глава се опита да обобщи следното: Първо, името му не се споменава по никакъв повод. Споменеш ли го и край с тебе. Това било по-сигурно от изгрева и залеза. Второ, двамата юнаци са сключили крайно неизгоден договор с мистериозния си повелител – да изпълняват всички (всички!?!) негови заповеди, срещу което той да ги възнагради с благороднически титли (в края на краищата и благородният Портос се е поддал някога на това изкушение). Трето – от всичко казано можеше да се заключи, че чудовището, тормозещо Воденград и господарят на двамата кандидат-благородници е едно и също лице. Което лице (това, четвърто) може от човек да се превръща в чудовище и от чудовище, обратно в човек. Оказваше се, обаче, по думите на наемниците (и това пето и последно), че да се превърнеш от човек в чудовище не е кой знае колко трудно. Трудното било да се превърнеш от чудовище отново в човек. За целта бил нужен прах от листа на зимзелен, какъвто вече почти не се срещал по тия земи.

За първи път чувах за този зимзелен, поради което се наложи да подкрепя с още вино разговора ми със злочестите помощници на чудовището.

Едно време зимзелен растял едва ли не навсякъде и се използвал основно като лекарство за разтрошаване на камъни в бъбреците. Процесът обаче бил толкова болезнен, че малцина се осмелявали да прилагат подобен метод на лечение. Камъните най-напред набъбвали, след което двама здрави юначаги започвали да млатят с тояги по изхвръкналите бъбреци на нещастника, докато не останела и прашинка – както от камъните, така и от бъбреците. Но по едно време, съвсем случайно, открили, че когато стриеш листата на зимзелен на прах и го изпечеш на бяла плоча по време на третото новолуние на високосната година, като в същото време тичаш около огъня и плюеш зад гърба си, той придобивал свойството да превръща хората, в каквото си помислят или пожелаят.

-         И на кой луд му е хрумнало да прави такива глупости? – попитах аз.

-         Не се знае със сигурност – сви рамене брадатият. – Но всички подозират, че е бил някой от племето на танцуващите и плюещите.

-         Аха – кимнах разбиращо. За първи път чувах за такова племе.

После установили, че човек не може да приема различни образи до безкрай. Най-много веднъж или два пъти, след което полудявал. Това до голяма степен обяснявало и внезапното изчезване на танцуващите и плюещите (както отбеляза брадатият).

Но мълвата вече се била разнесла и хиляди безработни рицари и пенсионирани юнаци се втурнали да берат зимзелен и да го предават в пунктовете за изкупуване на билки. Е, някои продължавали да го ползват и за лични нужди, но в резултат на организираната беритба скоро растението останало да вирее само по най-непристъпните чукари (където ръчичките на пенсионираните юнаци не можели да достигнат) и разбира се в саксиите на градските вещери. Тоест промишлените количества се изчерпали, а каквото останало, ползвало се само за най-тежките случаи на бъбречни кризи. За другото свойство на зимзелен почти забравили. В края на краищата, хората предпочитали да си бъдат хора. Никой не проявявал особено желание да се превръща в прасе или крава.

Не такъв бил случаят с нашето височество. Той бил способен безброй пъти да се превръща, в каквото си пожелае и това не му се отразявало по никакъв начин. Бил зъл и жесток, не се спирал пред нищо и с удоволствие се преобразявал в крилат змей, например. При това не просто змей, а нещо много по-страшно, което обаче нито плешивият, нито брадатият можеха да кажат, какво е.

-         Едно такова, разбираш ли ... – обясняваше ми плешивият.

-         И при това с едни такива, нали се сещаш... – допълваше го брадатият без особен успех.

-         И отгоре на всичко, три пъти по-голямо...

-         И още по-бързо...

Гахар-му, казах си аз – по-страшен и от хората. Намаляващите продоволствия от зимзелен, обаче се превърнали в неочакван проблем за чудовището. Неговите собствени запаси вече били на изчерпване. А нямало ли прах от зимзелен, звярът щял да си остане завинаги звяр. В същото време човешкото щяло да продължи да го гложди отвътре и да се опитва да излезе, но понеже нямало да може, височеството щяло да бъде погубено.

-         Това се нарича конфликт на интереси – казах аз.

-         Ъхъ – кимна брадатият. – Нашите интереси зависят от този конфликт. Ако той не успее да се превърне отново в човек и остане затворен в тялото на чудовището, господарят ще полудее и ще загине.

-         И тогава сбогом херцогство – въздъхна плешивият. – Сбогом мечти.

-         Нима нищо не може да се направи? – възкликнах театрално. – Все някъде трябва да има от този прашец.

-         Има – отвърна мрачно брадатият. – Градският вещер, дядо Бубайко, със сигурност е запазил малко от него.

-         Дядо Бубайко – повторих аз, по-скоро за да го запомня. Името не ми говореше нищо.

-         Така де – изпъшка плешивият. – При него не може да няма. Нали е вещер.

Загледах се замислено в разотиващите се гости. Някъде тук може би се разхождаше и височеството, заради което Вика бе решила да се ожени за глупавия принц Осуалд. При това знаех, че поне формално височеството е човек. Но как да разбера точно кой. Та нали се намирах в приказната страна. Тук всички бяха принцове, барони, дукове и какви ли не още. Май че единствените пропуснати бяха двамата ми другари по чашка, към които започвах да изпитвам известна симпатия.

В този момент ми се стори, че решението е точно пред мен – ясно и просто, като отговора на всяка сложна загадка. Но умората и изпитото вино все пак надделяха и аз подпрях главата си на едно от вече празните бурета, след което потънах в пиянски сън – тежък и накъсан от безброй кошмари.

Сънувах, как плешивият продължава да ми налива от огромна, пробита бъчва, като в същото време не спира да бръщолеви: „Пий, пий, така се става арестолат.”

Сънувах Вика, превърнала се в съсухрена и пожълтяла старица. Тя протягаше ръце към мен и гъгнеше с треперлив гласец: „Да-адох половин ца-арство и половината си живо-от, но оста-аналото го да-авам на те-ебе”.

Сънувах принца, който ми се усмихваше мило и ме тупаше дружески по рамото: „Заминавай си обратно. Дали ще се мотаеш тук или там, все тая. На принцесата така или иначе няма да дотрябваш”. И по-нататък не помня нищо.

 

 

4.