Певецът, ковачът и разказвачът на приказки
(Ивайло Петров Иванов)
Всички права запазени. На сайта http://sf-sofia.com се отстъпва правото да публикува този текст, при условията на договора Криейтив Комънс (Creative commons)
Част 1. Вещицата
Случи се така, че Елина пристигна в града Загор малко преди есенното разсяване. Мнозина биха нарекли такова пътешествие чисто безумие, но тя нямаше какво да губи. Единственото което някога бе имала беше нейния брат, за когото пазеше само несвързани спомени от детството. В действителност, тя не вярваше, че ще го открие, отдавна го бе прежалила. Но из пограничните градове плъзнаха слухове и легенди за Певеца, който карал извънземните паразити да цъфтят. А тя бе сигурна, че нейния брат е станал Певец след като изчезна. Случайността я доведе при мен, а аз я отведох при Клауд. Имаше нещо в това момиче, което ме караше да мисля, че великия боец ще се смили над болката й и ще измени на принципите си. Уви, предположението ми се оказа невярно. Поне в началото...
Плесента по стените не просто смърдеше, тя създаваше някакво тягостно задушаващо усещане. На цвят не беше като обикновен мухъл, а някаква потискаща смесица от мръсно сиво и електриково зелено. Стаята нямаше нито врати, нито прозорци. Някогашните мебели се бяха превърнали в купчина боклуци. А роклята на Елина бе сякаш от друг свят. Ярко розова и почти без петна. За разлика от нея, момичето далеч не изглеждаше толкова добре. Слънцето бе изгорила кожата и на мехури, едната и скула бе ожулена, дългата и коса бе сплъстена и мръсна. Единствено очите и бяха живи и пъргави, оглеждаха ту стаята, ту мен, ту клекналия с гръб към нас Клауд. Не знаеше какво повече да добави, бе разказала историята си и търпеливо очакваше някой да каже нещо. Аз нямах какво повече да добавя. Клауд не се поддаваше на убеждения. Той или щеше да приеме, или не. Точно в този момент, той напомняше на статуя. Неподвижен, безмълвен, студен. Клекнал на перваза на прозореца, забил стоманени нокти дълбоко в бетонената стена. Вероятно нещо долу на улицата го вълнуваше много повече, от историята на Елина. Всъщност, докато на улицата нямаше нищо интересно, всички бяхме в безопасност. Но все някой трябваше да наруши тишината.
- Скоро ще мръкне - казах.
- Така е - отзова се веднага Клауд.
И нищо повече. Само тягостно мълчание.
- Клауд, скоро ще мръкне, трябва да потърсим подслон...
- Това не е най-големия ви проблем сега - мрачно отвърна война.
-Трябва...
-Шшшшт!
И отново тишина. После Клауд продължи почти шепнейки.
-Допуснал си грешка, старче... като я доведе тук. Мнозина са ви видели, а момиче дошло отвъд зоната... Не съм сигурен, че ще успея да спася живота ви.
Това бе равносилно на присъда - изплашеният Клауд. Нещото, което можеше да изплаши човек като него, със сигурност бе смъртоносно за нас. Но това което направи Клауд в следващия миг бе още по-невероятно.
С един скок от перваза той се озова до Елина и я повали със силен удар в лицето. Още преди да е паднала и изпищяла, той я хвана за крака и я метна като кукла към стената. Тя падна, претърколи се няколко пъти и замря. Красивата и розова рокля се покри с кръв и прах. Клауд гледа безучастно резултатът от действията си няколко секунди. Наведе над нея и започва да я тресе, докато се свести. Елина се ококори и мигом започна да крещи, опита се да издере лицето му, но Клауд я зашлеви още веднъж и тя утихна разплакана. Започна да разкъса роклята и, да я опипва и целува, а когато се съпротивляваше я биеше. Най-сетне разтвори решително краката и.
Не посмях да кажа и дума. Дори не помръднах, стоях като скован, безучастен. Познавах Клауд отдавна, той бе животно, дори по-лошо от това - хладнокръвен и пресметлив убиец. Но все пак в него имаше някакъв остатък от човещина, от чувство за правилност и справедливост. Това което правеше изуми дори мен, човека посветил се на изучаването на живота му. После изведнъж усетих, че не сме сами в стаята.
-Виж ти - каза новодошлият с присмех. - Великия Клауд изнасилва някаква си уличница. Колко благородно!
Клауд се надигна мудно от Елина и измери натрапника с поглед. Новодошлият бе висок, с хубави дрехи и някаква разноцветна щръкнала прическа. Голите му ръце изглеждаха силни, пружиниращата му походка криеше заплаха. Миг след това откъм коридора се появиха още хора.
-Твоето време отмина, Клауд. Пустинята те зове.
Вместо отговор, Клауд заразглежда нещо по пода. Не беше нужно да държи противника си под око. Знаеше точният момент, в който щеше да нападне.
-Този град отдавна не е твой. Не ми харесва да се мотаеш наоколо. Хората се чудят, кой е техният покровител. Ако се разкараш доброволно, ще...
Точно в този миг новодошлият кой знае защо погледна към прозореца. Клауд внезапно скочи напред, оттласна се с ръце от пода и удари новодошлия с изпънати крака. Противникът му полетя назад, но явно бе очаквал атаката. Приклекна като паяк с ръце и крака върху стената и скочи на свой ред напред. Движенията му не можеха да се проследят с око. Нанасяше удари като светкавица. Клауд успя да избегне първите три, но четвъртия го просна на пода. Не загуби и миг да се въргаля там или да плюе кръв, скочи напред и сякаш в ръката му се появи бляскаво острие. Разсичащият удар беше страшен, но отново не достигна целта си. Високият младеж се изви, хвана ръката му и я дръпна рязко. Клауд полетя към останалите в коридора. Успя да нанесе няколко удара още преди да падне и повали неколцина, но някой го фрасна по тила с бухалка и той залитна. Хванаха го за ръцете и го натиснаха към пода. Биха го дълго и с наслада. Повече той не се съпротивляваше. После го повлякоха към стълбището. В стаята остана само високия пънкар. Погледна ме без особен интерес, срита торбата ми и приклекна до Елина. Тя все още тихо плачеше от болка и обида.
-При други обстоятелства, сладурче... Щяхме добре да се позабавляваме. Имаш хубаво личице, макар че Клауд те е обезобразил така... Можеше да станеш моя кралица... за няколко дни... Или пък, да си харесаш някои от моите хора? Но някак си не е престижно... курвата на Клауд... Освен това, може да те е заразил. Казват, че заразяването не става с чукане, но знае ли човек? Жалко наистина, такова хубаво момиче...
Поклати глава за да подкрепи думите си и излезе бавно. Чак тогава си позволих да помръдна и да отида при нея. Веднага забелязах, че раните не са тежки. Клауд можеше да и строши челюстта с един пръст. Би могъл просто да я убие. Вместо това тя имаше дузина охлузвания, оток на окото и сцепена устна. Кръв от носа и устата, прах навсякъде. Хубавото и лице бе старателно скрито зад мръсотия и дузина охлузвания. Извадих манерката и я доближих до устните й.
-Няма нищо, мила моя... Клауд знае как да удря. Ще мине.
-Знам... - промълви хлипайки тя - Знам. Той ни спаси...
На другата сутрин, той стоеше отново на перваза подобен на статуя. Сякаш нищо не се бе случило между вчера и днес.
Нощта ни бе заварила в тази стая. Елина нямаше сили да помръдне, а аз не можех да я изоставя. Обикновено никой не закача Учените. Робата на ордена ми ме пазеше донякъде. Ала в тъмното бродят много сенки. В нощта се носят всякакви звуци, някои от тях дори не са човешки. Страхът сграбчва сърцата с ледени пръсти, навява ужас в душите, иде ти да крещиш и да бягаш където ти видят очите. Но в мрака не можеш да видиш нищо, затова само се свиваш в ъгъла и трепериш. Докато се побъркаш от страх.
Клауд седеше на перваза. Все пак нещо се бе променило от вчера. Около едното му око имаше обилен оток, бе посиняло и затворено. Устата му бе разкървавена. Ръцете с които бе прегърнал коленете си бяха ожулени до кокал. И дишаше тежко. Из цялата стая се чуваше тежкото му хриптене. Това най-много ме удиви. Клауд бе по-безшумен от сянка, по-бърз от мисъл. Сега виждах някаква развалина. Отломки. Сломеният Клауд. Тази мисъл ми се стори абсурдна до болка.
-Благодарни сме ти, че ни спаси - заговорих пръв.
Клауд остана мълчалив известно време, което бе типично за него.
-Знаеше ли, че тя е Певец? - попита мрачно той.
-Не. Но подозирах.
Да си Певец означава извънземния паразит да няма власт над теб. Такива хора са изключителна рядкост, по-редки дори от Ковачите. Наричат ги певци, защото храстите с паразита звънят докато си общуват. А това е още по-странно, защото паразитите не са разумни. И въпреки това, те си общуват с Певците. Изменят формите си. Карат те да чуваш звуци и гласове, които не съществуват. Цъфтят! Някои дори твърдят, че нашепват нещо направо в душата ти. Но за извънземния паразит се разказва какво ли не.
Певците не са полезни никому, освен на себе си. Те не могат да излекуват някой, който е заразен. Не могат да правят разни предмети от листата му, както ковачите. Не могат нищо, освен самите те да не се заразят. И да пеят. Неясно защо, главатарите на бандите дават хиляда еур за жив певец.
-Носи брошка на късмета - съобщи той.
-Връзва се. Нали иска да намери брат си.
При тези думи Клауд извърна глава и загледа нещо навън.
-Заведи я при Вещицата - каза кратко той.
-Няма да се справя сам. Ще ни трябва твоята защита.
-Ще се погрижа.
Кратко и ясно. Като че ли това бе края на разговора. Изправих се и подадох ръка на Елина за да стане.
-Има нещо което не уточнихме - каза Клауд.
Замълчах в очакване да продължи.
-Цената. Всичко това си има цена.
Елина пристъпи напред.
-Нямам много. Мога да Ви дам Брошката, след като... го намерим... Макар че на Вас няма да ви е от полза. Всичко което имам...
-Аз ще определя цената когато пожелая. И ти ще я платиш. Или ще те убия. И теб, и него, и брат ти, ако изобщо го намерим.
Елина кимна в отговор.
-Сега ми я покажи!
Елина грациозно измъкна ръцете си от ръкавите на роклята и оголи гърдите си. Върху гръдната й кост се виждаше малко цвете от биометал. Извънземен паразит. Така както растеше в пустинната, само че много малък и поникнал върху човешка плът.
-Откога го имаш? - попитах. Клауд бе твърде погълнат от гледката, за да задава въпроси. А аз все пак бях виждал няколко брошки на късмета, както ги наричаха. Вярно - не върху такава обаятелна момичешка гръд.
-От малка. Повече от десет години.
-Винаги ли е бил толкова голям?
-Понякога е много по-голям. Понякога изчезва съвсем, но винаги се появява отново. Понякога ме боли и аз му пея.
-Пееш му? - попита недоверчиво Клауд.
-Да. Пея му. Той обича да му пея. Когато е доволен, почти не ми причинява болка.
Клауд ме погледна въпросително. Явно идеята за певците които пеят, му се стори странна.
-Твърди се, че някои от паразитите реагират позитивно на топлина, различни вещества, дори... пеене.
В очите на Клауд проблесна странен нюанс. Тогава само аз знаех, че той вече губи битката в тялото си. Че всичките му бойни умения са просто негови лични умения. Ако главатарите на бандите научеха, с него бе свършено. Уви, бе все по-трудно да го крие. Всъщност, това нямаше голямо значение. Ако Клауд не успееше да си върне контрола над заразата, една сутрин просто щеше да се събуди като храст от извънземно растение. Никой никога не бе чувал да има лек срещу това, но странния проблясък в очите на Клауд бе като че ли надежда.
Време беше да излезем на улицата. Денят напредваше, а намирането на Вещицата изискваше време. Излязохме от порутената сграда и точно тогава нещастието налетя...
Капки. Приличат на обикновени дъждовни капки, но са от метал. Не можеш да се скриеш от тях. Минават с шумен плясък през бетона, все едно че е мъгла. Разкъсват мебели, арматура, дрехи и с кротко разочарование попиват в пукнатините на асфалта. Но ако докоснат човешка плът се разплискват като обикновена вода и се превръщат в големи лилави отоци. Заразяването. Човешката плът е единственото, което може да спре този нечовешки дъжд. Затова майките прегръщат децата си, свиват се на кълбо под стълбищата и тихо плачат. Или пък крещят от ужас. Но капките звънтят като хиляди камбанки, човешки глас не може да бъде чут докато валят. Неколцина отчаяно се завират в металните кофи за боклук. Казват, че паразита понякога се спира в метал.
Есенното разсяване. Когато всичко свърши, от мазетата и дупките ще изпълзят бандите и ще прокудят всички заразени далеч в пустинята, където от тях ще се появят нови храсти от извънземното растение. Или пък ще ги убият и изгорят, макар да казват, че и това не помага.
Под стряхата на балкона сякаш не валеше. Сребърните капки пляскаха в краката ни и изчезваха. От време на време се събираха по няколко и образуваха локви, които се разливаха в произволни посоки по улицата. Внезапно нещо изплющя над мен и една капка се търкулна по дрехата ми. Поколеба се дали да остане на рамото ми, след което се плъзна по крачола и се завъртя около босия ми палец. Отдръпнах се назад внимателно, но това беше грешка. Капката зазвъня и още стотина подобни капки се насочиха към мен. Калаеното ручейче бързо се събра около крака ми и се устреми нагоре. Докосването до биометала беше топло и неприятно. Космите на врата ми се изправиха, тялото ми се вдърви, неспособно на каквото и да е движение. Беше ми се случвало и преди. Паразитът идваше при мен, докосваше ме и си отиваше. Явно не представлявах интерес за него. Но сега се задържа прекалено дълго. Може би все пак щеше да си иде...
Изведнъж локвата се отдръпна от мен и заля краката на Елина. Голите и бедра за миг станаха огледални, паразитът не спря и се плъзна още нагоре, под роклята и. Тялото и потръпна, изви се в конвулсии и очите й се изцъклиха. Разпери ръце в някаква странна поза, наподобяваща дърво и застина така.
„Тя е певец, за бога...”
Само това успя да мине през главата ми. И точно в този миг се случи чудо. Главата на Елина се отпусна ниско и тя започна да пее. В началото не чувах нищо, само видях как си мърда устните, после звъненето внезапно стихна и наоколо се разнесе някаква тиха и тъжна песен, без думи и без извивки в мелодията. Така вероятно пее майка на детето си за да заспи. После ми хрумна, че това може би е някаква готическа рок балада. Макар че всички рок групи отдавна бяха забравени, както и много други неща отпреди Нашествието. Откъде тогава Елина знаеше тази песен?
Дъждът спря внезапно и ручейчета от течен метал започнаха да извират изпод асфалта. Събираха се наоколо и се издигаха нагоре в невероятни невиждани форми. За секунди цялата улица заприлича на омагьосана гора, която расте във всички възможни посоки и това ужасяващо зрелище сякаш нямаше край. После от небето тупна Клауд, бръкна между две извънземни форми и затъкна с ръка устата на Елина. Гората спря да расте и танцува. Металните дървета завибрираха и запищяха, огорчени, че им бе отнето вдъхновението. Клауд извади с другата ръка манерката си и поля наоколо. Паразитът не обичаше водата. Отдръпна се за момент, а после се надигна като вълна над Клауд и момичето. Но великият войн не дочака да го погълнат. Грабна Елина за ръката и хукна като обезумял нагоре по стената на жилищния блок. Отскачаше от балконите като скакалец, забиваше нокти в бетона, хващаше се за стърчащите железа. Паразитът се опита да го следва. Дърветата от метал протягаха ръце-клони след него, опитваха се да го сграбчат за глезените, но той бе по-бърз. След няколко секунди го изгубих от поглед. Гората бавно и неохотно се стопи. Тръгнах надолу по улицата, защото къде другаде бих могъл да ида?
Тогава видях Вещицата. Веднага разбрах, че е тя, макар никога преди да не я бях виждал.
-Ще има война! - обяви тя с дрезгавия си глас.
Изговаряше всяка дума бавно и дрезгаво, сякаш изричаше проклятие.
-Не биваше да водиш Певец в Загор - продължи тя. - Ще има война.
-Има и други певци в града - възразих аз.
-Не си много умен, като за Учен...
След тези си думи тя се обърна и влезе във входа на някакъв блок. Не ми оставаше нищо друго, освен да я последвам. Стълбища, коридори, мазета. Царство от прах и мръсотия. Тя бе властелин в този свят, с лекота би могла да се отърве от мен, но вместо това ме изчакваше на разклоненията. В тъмното ясно виждах огънчето от лулата й. А също и неприятната воня на тютюна. Или каквото там използваше вместо тютюн. Скоро стигнахме до леговището й. Там бяха Клауд и Елина. Както и дузина други мургави телохранители. Зяпачи. Антураж.
Елина лежеше в несвяст на пода. Всички гледаха към нея, дори Клауд, който по принцип гледа навсякъде. Циганката се намести с кръстосани крака до момичето и изтръска лулата си. Един от телохранителите се наведе и отвори пред нея кутия с някакви сухи треви.
-Никога преди не е имало такъв певец - каза тя докато тъпчеше лулата си.
Внезапно Елина надигна глава и се раздвижи, но един от циганите сложи ръка на челото и тя пак се отпусна безжизнена. Ковач. Човек с паразит в тялото, благодарение на което умее странни неща. Колко ли живот му остава? Месец? Година. Най-старият ковач, когото познавах, беше Клауд. Седем години носи заразата в себе си. Понякога го насвива и изчезва с месеци в пустинята, понякога се връща, почти без симптоми на болестта. Всичко зависи от волята му и от това колко често използва невероятните си способности.
В стаята влезе хлапе с белезникава кожа и прошепна нещо на един от телохранителите. Същият го изгледа строго и се приближи до Вещицата. Наклони се над нея и вероятно повтори същите думи на ухото и.
-Баронът е научил за нея. Още двама от главорезите му са приели заразата.
- Това е глупаво - казах. - Тя не може да лекува. Надеждите им са напразни.
Тя ме погледна изведнъж. В погледа й имаше укор.
- Незабавно напуснете Загор! Ще дойдат тук и ще питат накъде сте тръгнали. Ако не им кажа ще убият мнозина.
- Няма да се наложи - обади се мрачно Клауд.
Циганката го погледна през рамо и сякаш се замисли над думите му.
- Не можеш да победиш. Вече се би с Ролан и загуби. Странно е, че си жив.
- Нямам намерение да се бия. Засега.
- Най-добре напуснете града - поклати глава циганката - Така ще е най-добре за всички.
- Тя търси брат си - каза внезапно Клауд.
Аз дори бях забравил за това. Но после се сетих, че Клауд просто търси претекст да накара Вещицата да предскаже бъдещето на болестта й.
-Ако ми помогнеш да открия брат й, ще се махнем от града - додаде Клауд.
Циганката кимна неохотно. Поднесе огънче към лулата си и стаята веднага се разнесе някаква тежка миризма на опиати. Мургавият певец пристъпи отново напред и стисна с длани лицето на Елина. Тя се събуди и се надигна, макар и замаяна.
- Какво...
- Изчакай дете! - Клекнах до нея и сложих ръка на рамото и. - Изчакай, докато не ти дам знак. След това ще задаваш въпроси.
Циганката започна да мучи нещо неразбрано под носа си. Дръпна още няколко пъти от лулата си. Накрая обяви.
- В пустинята броди призрак. Мнозина си мислят, че са го виждали, но всъщност никой не е. Само са чували песента му, а тя предизвиква образи и видения. Броди и чака, някой да го съзре. Станал е нетърпелив напоследък.
- Това моят брат ли е? - попита Елина, преди да успея да стисна рамото и.
- Не е човек - поклати глава циганката. - Някога е бил, но отдавна не е.
- Аз търся брат си!
- Търсиш едного, но ще намериш другиго. Или той теб ще намери. Все едно е.
- Паразитът ще я сломи ли? - попитах аз.
- Той я желае неистово. Но и тя е много силна. Преди не е имало толкова силен певец. Всичко зависи от теб.
Не разбрах дали има предвид мен или нея.
- Тя има брошка на гърдите! - почти изкрещях.
- Ще я изостави - отвърна невъзмутимо циганката. - И ще отиде при друг. Скоро.
- Ще намеря ли брат си? - попита Елина - Той ли е този, за когото казват, че скита в пустинята?
Циганката само поклати глава.
- Брат ми беше учен. Той изучаваше паразита в голяма... лаборатория. С много машини и уреди. Беше лаборант. Никога не се е докосвал до паразита... Един ден просто... Цветето се появи на лявата му скула и той напусна дома ни. Сам. Мама не можа да го спре, плачеше и го дърпаше за ръката, но той бе станал невероятно силен. Никой повече не го видя, десет години минаха, оплакахме го много пъти и мъката ни позавяхна, но...
Елина не можа да удържи насъбраната мъка и внезапно избухна в плач. Имаше нужда да разкаже някому цялата си история, въпреки, че Вещицата отказваше да и помогне.
- Един ден една жена дойде в магазина, каза че е от Пазари. Каза, че детето и се е заразило и сама го отвела в пустинята. И там видяла този дух... призрак... Каза, че докато оставала детето си там, призракът пеел. И през сълзи на очи ми изпя това, което е чула. А това бе същата песен! Съвсем същата! Аз и моят брат обичахме да я пеем, още като малки, песничката на Марвин от...
-Дете... - циганката сложи ръка на главата и - Понякога паразитът повтаря звуци и образи, които е видял. Призракът на пустинята не е твоят брат, защото не е човек. Виждам го съвсем ясно. Има снага на човек, но отвътре е само метал. Бягай от този град и не отивай в пустинята! Клауд и старецът ще ти помогнат. Още си млада. Бори се! Един ден ще откриеш нещо което не си очаквала. Няма да ти кажа какво е, защото инак няма да го намериш. Но е хубаво, сине!
Хлипането на Елина поутихна. Вещицата се извърна към Клауд и му кимна.
- Да вървим - каза той и хлътна в някакъв коридор.
Аз хванах Елина под ръка и подканящо я подръпнах да тръгваме. Момичето тръгна, но после се извърна и попита:
- А Клауд? Ще мога ли да спра болестта му.
Циганката поклати глава и отново дръпна от лулата си.
- Да вървим - настоях аз - Ако изостанем от Клауд, загубени сме.
Денем пустинята е гореща като мангал. Стъпваш по белия пясък и дори не гледаш накъде вървиш. Бялата изгаряща светлина удря в очите с неподозирана болка. Клауд върви пред нас и това е единствената ни посока и ориентир. За сметка на това е невероятно тихо и можем да си говорим. Кислородът във въздуха и без друго е малко, затова широко отворените усти носят някакво облекчение.
-Вярно ли е, че той не е разумен? - пита внезапно Елина.
-Мнозина са се опитвали да намерят някаква логика, някаква схема... - бръщолевя несвързано докато обмислям отговора си. - Какво в действителност знаем за този паразит? Дошъл е от космоса като дъжд. И е живо създание, макар да не от белтъци като нас. Расте, размножава се, отблъсква водата надалеч, защото му е несвойствена. Движи се, макар и бавно. По всички признаци, то е живо. Но дали е разумно? Кой би могъл да каже със сигурност?
-Ако не е разумен, защо не заразяват всеки, а само определени хора?
-В началото повечето учени мислеха като теб. В заразяването сякаш има някаква схема, предпочитания... Някои хора се заразяват, други се заразяват но не боледуват, трети пък са напълно резистентни към паразита. Защо? Защо му е на паразита в крайна сметка да заразява хора, след като може да се размножава прекрасно и без тях. Защо не заразява кучета или крави, да речем? Всичко това намеква за някаква... поне частична разумност, към някакво сложно социално поведение. Най-малкото, за някаква по-сложна размножителна програма. Но... Истината е, че всички опити да се установи някакъв модел на поведение на паразита завършват с провал. Той се държи като някакво примитивно животно, като вирус, който реагира на околната среда и се адаптира. Той въобще не се интересува от хомо сапиенс, просто отчита кой е доминиращия вид в средата, която се стреми да окупира и се старае да премахне конкуренцията. Явно го е правил и преди с не една и две планети по пътя на разселването си.
-Но тогава защо има певци и ковачи?
-Ние не знаем почти нищо за вътрешната му структура. Ковачите правят разни неща от листата му или пък самите те стават някаква разумна форма на паразита, но това е само емпиричен опит. За един толкова древен и сложен паразит е нормално да има множество странности, ковачите и певците дори не са най-големите сред тях.
-А кое е най-странното за паразита?
-Интересен въпрос. И сложен. Като се замисля...
-Това че от песента ти изникнаха хиляди паразити отникъде! - намеси се внезапно Клауд.
-Да, това наистина е нещо много странно - съгласих се аз. - Никой преди не е виждал такова нещо.
-Преди да избягаме от Загор, чух че певците на Барона се опитали да повторят пеенето ти - продължи Клауд. - Същата мелодия или подобна, все едно. Абсолютно никакъв резултат - Клауд изведнъж се обърна и сграбчи Елина за робата - Ето това е най-шибаното нещо, което съм чувал за паразита. Ако не ми кажеш какво е, ще те убия!
Елина го гледаше изплашено и нищо не каза.
-Не сега, разбира се - додаде Клауд и я пусна.
След това продължи да крачи уверено напред.
-А според теб кое е най-странното в паразита? - попита Елина, сякаш нищо не се бе случвало.
-Според мен ли? - искаше ми се да измисля нещо различно от отговора на Клауд - Според мен най-странното е, че въпреки всичко той си остава един неразумен плевел. Плевел, изпитващ слабост към гласа ти.
Част втора. Двубоят.
Вещицата ни каза да не ходим в пустинята, но накъдето и да тръгнехме от Загор, все е пустиня. Имахме час или два преднина. После съгледвачите на Барона щяха да плъзнат навред и да ни открият, защото яздеха грамадни мотоциклети. Машините по принцип не работеха в заразената зона. Барутът не се взривяваше, електрониката или полудяваше или умираше, а лекарствата и медикаментите правеха всичко друго, но не и да лекуват. Мотоциклетите на пясъчните пирати бяха някакво странно и нелепо изключение. Те вървяха дори без бензин, макар да изпускаха смрадлив пушек от ауспусите си. В заразената зона всичко бе странно и нелепо.
Тримата тръгнахме към града Сливе. Някъде на юг, дълбоко сред пустинната имаше оазис, за който може би пиратите не бяха чували. Ако можехме да се укрием за ден или два, може би щяха да изгубят следите ни. Но всъщност, циганката бе права - щеше да има война. Единствената ни надежда бе да намерим силен съюзник, когото да излъжем, че Елина може да спира заразата. Пътят на север бе затворен. Правителството строго спазваше карантината. На изток все още имаше стари пътища, по които мотоциклетите на пясъчните пирати препускаха с лекота. На юг, все по на юг и все по-близо до ивицата от извънземни храсти. Натам се отправиха нозете ни.
Вече цял час стояхме под прицела на десетина арбалета. Войничетата на портата не ни изпускаха от поглед нито за миг. Най-сетне барикадата от ръждясали варели се размърда и напред излезе стар човек, с бяла дреха. Вероятно бе от старейшините на селото или дори кмета.
- Не можем да ви пуснем в оазиса. Ако го направим, загорските пирати ще убият всички ни. Вас също.
- Нямаме къде да идем. Имаме вода само за ден или два.
- Вода ще ви дадем. И храна. Но не можете да влезете вътре.
- Пиратите ще ви избият дори ако не сме в оазиса - намеси се внезапно Клауд. - С нас имате повече шансове.
Старият човек изглеждаше объркан. Вероятността пиратите да нахлуят в оазиса, въпреки че бегълците не са там, явно му бе хрумнала. Но не разбираше защо с нас ще имат повече шансове.
- Това е Клауд - обясних му аз. - Сигурно си чувал за него.
- Клауд? Облакът?
- Същият.
- Тогава... не разбирам! Защо бягате всъщност?
- Тя е певец - отвърна Клауд. - Един от най-силните, които съм виждал. Загорските главатари вярват, че може да спира заразата. Имат няколко нови ковача.
- В такъв случай... Наистина нямаме никакви шансове. Тя наистина ли може...
-Не! - сряза го Клауд. - Но все пак имаме шансове, защото тя може да накара паразита да танцува. Да се видоизменя. Включително паразит, който е в човешко тяло.
Старецът кимна и направи знак да го последваме. Явно въпросът нямаше да се обсъжда още един час на съвета.
Оазисът представляваше пръстен от скали. Ниски, оголени и лишени от почва хълмове. Паразитът не понасяше вода. Щом я усетеше, изсушаваше всичко около нея, докато самата тя не изчезнеше. Казваха, че можел дори да засилва жегата като в пещ, там където има вода. Но скалите явно бяха опазили някак водата от паразита. А където има вода, там има и растения. Нормални човешки растения. Съответно - има и хора.
Понякога размишлявам, дали човекът е нещо повече от извънземния плевел. Растението понякога се държеше като разумно същество. Но само когато си съперничеше с човека. Два конкуриращи се паразита. Като малък бях чувал старите хора да казват - ако искащ да унищожиш троскота в една ливада, засей я с люцерна. По-адаптивния и по-упорит паразит побеждава. Извънземният нашественик бе еволюирал милиони години. Сравнени с него, ние бяхме като млади фиданки. Някои вярваха, че имаме някакви шансове в тази борба, инак нямаше да има певци и ковачи. Но това бе просто още една напразна надежда. Един ден паразитът ще покори цялата Земя и отново ще се отправи на път из космоса. Ние дори не му се съпротивляваме, просто спомагахме за по-нататъшната му еволюция.
Покрай нас притичаха няколко деца. Беше им интересно. Млада хубава кака, навъсен дребен батко и едва кретащ старчок. Вероятно искаха да се закачат и да си поиграят с нас, но старейшината им махна ръка да се прибират при майките си.
От схлупените колиби надничаха любопитни лица. По хълмчетата имаше войници с копия и арбалети. Всички бяха нервни и неспокойни. Наоколо бе настанала тишина и за момент дори си внуших, че ще ни се размине. Казват - бедата не идвала просто така. Винаги се усещало нещо страшно и мистично, някакво усещане във въздуха, преди нещастието да връхлети.
Не е вярно. Нещастието винаги идва просто така. Все едно че се случва нищо съвсем обикновено, а после осъзнаеш, че се е случило непоправимото и най-страшното и вече е късно да правиш каквото и да било.
По ръба на периферното ми зрение мина някаква сянка и в следващия миг земята се разтресе. Светът под краката ни сякаш избухна. Грохотът проби тъпанчетата ми и оглушах начаса. Взривната вълна връхлетя малко по-късно. На забавен каданс видях как хората един по един падат на земята като клечки, а след това почвата бавно и достолепно полита към небето, фонтани от пясък и чакъл изригват и помитат всичко...
Пред мен отнякъде се появи Клауд, крещеше неистово нещо много важно, но аз не можех да го чуя. Не знам защо ми хрумна, че ме пита къде е Елина. Не умея да чета по устни. Но някак си се досетих. Вдигнах немощната си ръка в посоката където последно бях мярнал розовата и рокля. Клауд хукна натам, мина през някаква стена все едно че бе от хартия и изчезна в хаоса от прах и камъни. След миг изскочи от там с Елина на ръце и я захвърли в зеленикавата локва на оазиса. Щом падна във водата тя се свести и изпищя като ужилена. Или поне така заключих от разкривените черти на лицето и. Клауд отиде при нея, нагази в локвата и най-неочаквано я прегърна. Картината се запечата като снимка в главата ми. Двамата, нагазили до колене в зеленикавата вода, сред дъжд от камъни и пръст. Сред целия ужас на войната.
„Какво прави, по дяволите? Нима е време за любов? И любов ли е това?”
Може би я прикриваше от нова вълна шрапнели? Стоях паднал на колене, болката в ушите ме побъркваше, всеки миг щях да припадна или да умра, но с някаква частица от съзнанието си се опитвах да разбера какво е намислил Клауд. А когато той я пусна на гърдите й имаше огромна кървава рана. Спомних думите на Вещицата - „То ще я изостави. И ще иде при друг. Скоро”. Нейната брошка на късмета вече бе у Клауд. Внезапно слуха ми се възвърна.
-Твърде късно е за това, старче!
Не говореха на мен. Спомних си, че Ролан наричаше така Клауд. Обърнах се към гласа. Дългия пънкар се появи от кратера в земята подобно на ангел на смъртта. Всъщност той доста приличаше на такъв - стоманени криле, с ножове вместо пера, огромен сатър, стърчащ от китката му вместо ръка... Бе по-скоро чудовище отколкото човек.
-Трябва ти време, старче, за да овладееш тази сила.
Клауд ловко се скри зад гърба на Елина и я сграбчи за гърлото.
-Без нея сме обречени, старче. - пропя Ролан - И ти и аз. Всички ковачи.
Клауд не помръдна
-Добре, хайде да се пазарим. Имаш думата ми, че ти ще си третият излекуван.
-Нима Баронът е приел заразата? - в думите на Клауд имаше насмешка.
-Искаш да спечелиш време? Няма да успееш, старче. Ще има припадъци, повръщане. Знаеш много добре каква е процедурата. Това, че си я минал веднъж, не променя нещата.
-Пей... - каза тихо Клауд.
Елина висеше в ръцете му като парцалена кукла, макар да бе по-висока от него. Беше и трудно да диша в желязната хватка на ръката му и не разбра веднага, че той говори на нея.
-Пей, мътните те взели! - изкрещя Клауд и се хвърли напред.
Изпод краката му хвръкнаха цели чимове, движенията на ръцете му се сляха в мъгла. Ролан беше на около десетина метра от него, а той го достигна за частица от секундата.
Първи удар. С върха на пръстите към гърлото. Лъжлив. Ръката-боздуган на Ролан се стовари по диагонал надолу. Клауд не можа да я избегне, но се извърна и подложи гърдите си. Шиповете се изплъзнаха по металната броня, разкъсаха я, но не постигнаха друг ефект. Втори удар. С ръба на дланта, която изведнъж бе станала дълга като сабя. Отново в шията. И отново лъжлив. Сабята се заби в ръката на Ролан и заседна там. Трети удар. С лакътя на блокираната ръка, в слънчевия сплит. Ролан излетя назад и вероятно би паднал по гръб, ако не бе забил пръсти в земята като кука. Клауд налетя отново. Четвъртият удар бе в незащитения лакът на ръката-боздуган, така че да строши ставата. Не постигна целта си, защото ръката на противника за миг се вкамени. Още един удар по скулата. И отново пропуск.
Секунди. Някога, някакъв мъдрец беше казал, че времето е относително нещо. Особено ако се движиш много бързо. Клауд налиташе като бяс от всички страни, буквално заливаше противника си с удари без всякаква полза. И всичко това заради няколко малки секунди, които му бяха нужни за да може заразата да го обладае напълно и силите да се изравнят. Но когато се движиш толкова бързо, секундите не минават лесно... Ролан прозря плана на противника си и нанесе страшен удар в челюстта на Клауд. Великият войн изхвърча като тапа и дълго се търкаля в прахоляка. Ролан бавно дойде при него и клекна над неподвижното тяло. Трябваше му само един решителен довършващ удар. Но и за него бяха нужни няколко мига... Някаква невидима ръка сграбчи всички шумове в шепата си, грохотът и стенанията изчезнаха, а над оазиса се разнесе песен. Някой пееше на висок и ясен глас, някаква чудно хубава песен...
От ясните кристално чисти звуци пространството сякаш се огъваше. Земята потрепна и множество паразити разцъфнаха от пукнатините. Край мен префуча моторист, предната му гума потъна в сухата почва, а вилката на кормилото се разлисти в огледални бодли. Нещастникът се опита да скочи и да избяга, но не можа да преметне крак през седалката навреме и застина така, като някаква готическа статуя. Ролан с удивление наблюдаваше едната си ръка, която изтичаще като разтопен восък. Не се чуваше нито рев на мотори, нито викове. За пореден път бе настанала мъртвешка тишина. Само песента на Елина отекваше над котловината. Хубава песен. Изтънчена. Думите разказваха нещо много важно, но аз не разбрах за какво, не разбирах добре английски. Чуваха се ясно и звънливо, усилени многократно по някакъв невероятен начин.
Още преди песента да свърши, Клауд отново налетя. С голи юмруци. Тромаво и непохватно, така както хлапетата се пердашат на улицата. Но в очите му имаше ярост желание за мъст. Грабна един счупен арбалет и започна да налага нещастния Ролан като парцалена кукла. Войничетата от оазиса като видяха тази гледка бързо се окопитиха и се втурнаха в ръкопашен бой. Казват, че пред прага на дома си човек се бие жестоко и докрай. Особено ако няма къде другаде да идеш, ако наоколо е гола пустиня и отстъплението е сигурна смърт...
Част трета. След битката.
Оазисът бе опустошен. Селото бе разрушено. Улиците бяха постлани с тела и разбити мотоциклети. Оцелелите се криеха из развалините и не смееха да се покажат носа на открито. Паразитът си отиде така внезапно както се беше появил. Клауд завлече останките от Ролан и двамата новоизлюпени ковачи далеч в пустинята, преди да са се превърнали в храсти. Оставаше да се направи само едно. Клауд.
Хората плахо излизаха от укритията си и събираха около своя спасител. По лицата им се четеше ту ужас, ту възхищение. Всички знаеха какво трябва да се направи, за да оцелеят. Клауд също трябваще да отиде в пустинята. Всеки миг щеше да зарови крака в почвата и да се разлисти. Оазисът щеше да пресъхне и да се насели с извънземни храсти. Но кой би посмял да каже това на Клауд? Дългите остриета отново висяха вместо пръсти като някакви ненужни дрънкулки, но все пак навяваха страх и респект.
Клауд изгледа всички поред и вяло повлече крака нанякъде. Съчувствието им не го радваше. Надежда не съзря у никого. Всичко бе правилно. Той ги спаси, те него - не. В живота често се случва така.
Пустинята го зовеше. Трябваше да отиде при нея сам. Така бе правилно. Не беше нужно да умира още някой.
-Клауд!
Елина изтича при него и сложи ръка на рамото му. Той се извърна едва и я погледна.
-Върни се... - каза и той и едва доловимо кимна.
„Всичко е правилно, дете, така трябва. Разбирам те. Оценявам го.”
-Няма да те оставя!
-Не е нужно. Ще се справя.
-Аз съм певец, забрави ли? Не ме е страх от паразита.
-А от жегата и жаждата страх ли те е?
-Имам вода. Не ме е страх.
-Няма смисъл. Ще се справя и сам. Пустинята е опасно място, може все още да бродят пирати наоколо.
-Смисъл има! Ти каза, че ще платя цената когато ти кажеш. По-подходящ момент няма да има.
Клауд я гледа дълго и преценяващо. Накрая се предаде на безсмислената и упоритост и каза:
-Добре. Заведи ме в пустинята. Бъди ми водач...
И те тръгнаха. Аз не можах да ги последвам, макар много да ми се искаше. Цял живот следвах Клауд, записвах и разказвах истории за делата му, а сега пропусках да стана свидетел на последните мигове на великия боец. Ще ви разкажа по-късно, защо се случи така.
Жегата е убийствена, но обреченият не забелязва такива неща. С него върви момиче. Красиво и сравнително добре облечено. Той се подпира на нея, залита, понякога пада и заравя дългите си ръце в белия пясък. Сякаш точно тук ще е последната му спирка. Но после мъчително се изправя и тръгва напред с клатушкане, сякаш има някакво значение, дали последната спирка ще е там или ще е тук. Момичето също не се отказва. Вече са достатъчно далеч от оазиса, непрекъснатата ивица от извънземни храсти се вижда като блестяща лента по върховете на дюните. Няма абсолютно никакъв смисъл да продължават. Но ако спрат, единият ще умре, а от това също няма никакъв смисъл. Смъртта винаги е била най-безсмисленото нещо на този свят. Затова те продължават напред, въпреки че няма смисъл. Той пада за пореден път по лице на пясъка, а тя не успява да го удържи и двамата се свличат надолу по дюната. Остават така може би час, може би два. Слънцето се смилява над тях и спира да прежуля. Момичето надига глава и казва:
-Виж. Преди го нямаше. Дошло е докато сме лежали.
Клауд надигна глава и погледна.
-Отдавна ни следва. Може би те харесва.
Лицето на Клауд бе сиво, от устата му се стичаше слюнка, която начаса се изпаряваше от слънцето. Половината му тяло се е превърнало в туловище от биометал. Едва ли някой би го нарекъл жив човек. Но странно как той все още говореше и дори се шегуваше.
-Знаеш ли, като малка с брат ми си имахме такава игра. Криеница. Целта беше да се скриеш колкото може по близо до другия, без той да те види.
-Обзалагам се... че е печелил редовно...
-Да, той бе по-добър от мен в игрите. Дали това не е той?
Клауд погледна съмнително извънземния храст, който протягаше листа към краката им и поклати глава.
-Може би трябва...
-Не - отсича той. - Не бива да пееш тук. Няма смисъл да умираш и ти.
-А може би трябва да видим какво ще се случи в крайна сметка от моето пеене?
-По добре... не рискувай...
И млъкна. Зарови едната си ръка в пясъка и бавно извърна лице нагоре. Към слънцето. От раменете му започнаха да излизат остри продълговати форми с огледална повърнхост.
-Клауд! Не! - изкрещя Елина и го разтърси за дрехата.
Но това бе все едно да разтърсиш скала. Клауд не й отвърна и повече не помръдна. Тогава Елина се сви до него и тихо заплака.
-Не се предавай, моля те... бори се... Заради мен... Това ли е цената искаше да платя? Казваха ми, че си жесток, но ти си чудовище! Не ме оставяй, чуваш ли!
И блъскаше по острите като бръснач листа с голите си юмручета, докато не загуби съзнание от болка и обида.
Когато се свести, Клауд го нямаше. Нямаше го дори храстът в който се бе превърнал.
„Търсиш едного, но ще намериш другиго. Така ми каза, помниш ли? Ти си най-скапаната вещица която съм виждала. Не че съм виждала друга вещица, но ти си от най-скапаните. И предсказанията ти са скапани. Сега ще видиш, кого или какво ще намеря в пустинята. Още никой не е общувал така с братята по разум...”
Тръгна право напред, към блестящата ивица от храсти. Изправи се в цял ръст, хвърли на пясъка робата си, останалата й вода и храна, всичко това вече й бе ненужно. Остана само по розовата си рокля без ръкави, така както я видях за първи път. Тръгна напред и запя. Храстите се отдръпваха от нея. Не танцуваха бясно като преди, не се протягаха към нея. Сякаш този неразумен плевел някак разбираше мъката и, но упорито отказваше да изпълнят молбата й за смърт.
Когато песента свърши, тя подхвана друга. Без пауза помежду им, само си пое дъх. Ходеше сред храстите и ги галеше по листата. На всяко едно изпяваше по строфа, на всяко отделяше ласка. Търсеше онова от тях, което щеше да сложи край на мъката и. Но листата се подвиваха и ставаха гладки, губеха огледалния си блясък и дори си позволяваха наглостта да приличат на обикновени листа.
„А колко хубаво би било тук да има гора. Истинска, човешка гора. С хладни сенки и бистри ручейчета. Мушици и комари из въздуха, папрати между дърветата и кърлежи под шумата. Кой те довя тук, говно лъскаво такова? Откъде се взе, та изплюска всичко това, прасе ненаситно? Знаеш ли колко хубаво беше тук едно време? Идвала съм като малка, имаше село, може би ето там е било. Но ти дори надгробните плочи на умрелите си превърнало в пясък и храсти. Сега ще ти изпея една песен, в която се говори за омраза и ненавист. Да знаеш какво изпитвам към теб - нищо друго освен омраза!”
И тя изпя песента за омраза и ненавист. Храстите се отдръпваха все по далеч от нея и скоро съвсем се изгубиха.
„Къде се дянахте? Нали искахте да си общуваме, хайде! Или не ви понася да ви мразят в ре минор? Къде сте?“
Тя се обърна и потърси храстите с поглед. Храстите бяха изчезнали. Напълно. Зад нея, направо от пясъка бавно се възправяше столетна широколистна гора, с дебели сенки и вероятно с мушици и комари из въздуха. Това бе толкова неочаквано, че Елина ахна и прекъсна песента си.
„Откъде се взе? Бълнувам ли?“
Тя тръгна към дърветата и навлезе сред тях. Приближи едно дърво и погали кората му. Имитацията на дърво бе добра, но все пак бе имитация. Между пукнатините на кората като разтопено олово се виждаше извънземния паразит.
„Искаш да ми изпълниш едно последно желание? А може ли две? Искам да открия брат си и да ми върнеш Клауд. Аз го обичам, разбираш ли? Той е грозноват и нацупен сърдитко, но на мен ми харесва. Той е моят герой. Как да ти го кажа, така че да ме разбереш... Чакай, ще ти го изпея!“
„Може би тук отново ще има гора?” - прокънтя в мислите и като ехо.
„Мислиш ли? А кой си ти?”
„Не ме ли помниш? Носех те на ръце докато заспиш. Беше много проклето бебе, заспиваше само когато те носех на ръце.“
„Батко?“
„Някога бях и това. Но сега съм нещо друго. Точно както вещицата ти каза.“
„Защо?“
„Защото тук отново трябва да има гора. Истинска. Жива. С мушици и комари из въздуха.“
„Не разбирам.“
„Паразитът... Той не е просто растение което поглъща и превръща всичко във себе си. Той е много древен и... много адаптивен. Има нужда да си общува.“
„Сали казваше, че не е разумен.“
„Наистина не е. Но може да бъде. Може да бъде всичко до което се докосне. Вместо да превръща всичко в себе си, може да превърне себе си във всичко.“
„Защо досега не го е направил? Той е тук от сто години. Само поглъща и се разсява!“
„Защото ни е възприемал като камъни, дървета, почва. За него хората са просто движеща се вода, а той не обича водата. Но явно твоите песни му харесват.“
„Значи той може да върне обратно всичко което е погълнал?“
„Ако някой съумее да му обясни...“
„А може ли да ми върне теб и Клауд?“
„Аз сам се превърнах в това което съм, малката ми.“
„Защо?“
„Защото все някой трябва да обясни на паразита, че хората са повече от движеща се вода. И че тук трябва да има гора. С комари и мушици...“
„Не можа ли да му обясниш цели десет години?“
„Не е толкова просто, малка моя. Паразитът не е просто заплаха за нас, той е и шанс. Спомни си баронът и бандите му. Кутията на Паднора е отворена, за добро или за зло. Много е важно какво точно ще излезе от нея...“
„Имащ предвид ковачите?“
„И не само. Разказвачите на приказки също са важни. Възможностите са ужасно много, а хората не винаги са добри.“
„Добре! Тогава ми върни Клауд. Той беше добър. Не винаги е бил, но като цяло беше добър. А аз ще се постарая той да стане още по-добър. Сигурна съм, че ще мога, защото и той ме обича.“
„Не мога да ти върна Клауд, малката ми. Аз отдавна не съм певец, а и да бях, не бих могъл да предам на растението твоите чувства. Разбираш ме, надявам се.“
„Разбирам те.“
Елина тръгна през гората и прехапа последователно горната и долната си устна. Прочисти гърло и отвори уста за да запее.
„Само още нещо... - каза тя наум - По бързо обяснявай на тоя плевел за гората и мухите, защото те чакаме у дома! Чу ли? Мама много ще се зарадва като и кажа, че съм те открила и си добре.“
Гората зад гърба и не отвърна, но Елина усети нещо като усмивка в сърцето си.
„Чу ли? Чакаме те!“
А след това запя.
Епилог
И така - това е цялата история за момичето и героя. За певеца и ковача.
-Успяла ли е да върне Клауд?
Старецът почеса брадата си и се усмихна.
-Не знам. Както казах, не можах да стана свидетел на последните мигове на великия войн. Това което ви разказах е песен, повтаряна от храстите.
Двете деца се спогледаха.
-Значи там, в оазиса, паразитът се е лепнал за теб? А как си се отървал от него?
-Не съм. Но както виждате, това не е толкова ужасно. Сега мога да разказвам истории, които храстите са видели и си предават един на друг.
-Всички ли ще се слеем с паразита един ден?
-Зависи от вас. Ако за него сте нещо повече от движеща се вода, той ще се слее с вас. Ако не...
Старецът се изправи и изтупа пясъкът от дрехата си.
-Извинете ме сега деца, но съм гладен. Идете да си играете другаде, хайде.
Но децата не можеха да пропуснат това зрелище. Изправената фигура на стареца бавно се смали и разпери огледални клони. Обедното слънце затанцува весело по острите листа. Наоколо се разнесе усещане като за доволно мляскане.
02.02.2008 - София