 | Александър Бурмов |
| био-библиография |
 Роден съм в София.
В предучилищна възраст по желание на майка ми - във връзка с проблеми около здравето и кариерата на баща ми - се наложи почти изцяло да живея в семейство от чужд произход с културни традиции, в резултат на което съвсем неусетно станах и българо-, и франкоезичен. Светът на детските приказки, в който потъвах, беше изцяло на френски. Както и първите ми детски опити в поезията. С едно синеоко момиченце, което още не знаеше български, растяхме като брат и сестра.
Това ме иформи като “алафранга”, ако използваме възрожденския жаргон.
Началното ми образование е рускоезично. Класната ми наставница, много привлекателна млада жена с руска семейна титла, която боготворях, прекарваше не малка част и от личното си време с мен, като ми говореше на родния си език.  За да я зарадвам с артистични изпълнения, зубках внушителни пасажи от руската поетична класика и лирика. Поглъщах огромни количества фантастика на руски. Цели 5 години “гаджето” ми също беше рускинче – от Украина. Седяхме на един чин и ходехме, хванати за ръка. Говорехме си на руски. Домашните ми съчинения обикновено се прочитаха и пред другите паралелки, по желание на самите деца. Tози период от живота ми не можеше да не ме оформи и малко нещо като “русофил”. Получава се: “алафранга-русофил”.
След ранната смърт на татко – пак по инициатива на майка ми – прекарах няколко гимназиални години във Великобритания, в семейството на проф. Хауард Фулер в Абиндън-Оксфорд. Там потъвах в света на Дикенс и Толкин, наизустявах за собствено удоволствие поезията на Едгар Алан По и поглъщах всевъзможни анализи на шекспировите драматургични похвати. Припадах по афористичния му диалог, инверсията на тезите, привидния парадокс и всичко останало. В Англия бях за първи път удостоен с литературна награда (ученическа) на община Абиндън-Оксфорд за разказ, изпъстрен със собствена поезия, описващ момент от връзката ми с интимната приятелка Шийла Джонсън. (“Is it fair, fair Sheila?”) Аритметиката: “алфранга-русофил-панбританист”.
През студентските ми години в България бях два пъти удостоен с нац. награда за младежка поезия. Публикувах много – стихове и проза, имах чести авторски изяви по радиото и телевизията, водех англоезичното младежко предаване на Радио София за чужбина, изнасях авторски рецитали. При посещение в страната Висоцки импровизира по мои стихове в превод на руски. Награди за лирика (текстове) на фестивала “Златният Орфей” и плодотворно сътрудничество с покойния Петър Чернев. (Пешо Мъката – албуми и апокрифни протестни песни по мои текстове). Излишно е да споменавам, че бях луд фен на поезията на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски, и Вапцаров, както и на съвременни поети, като Валери Петров, Павел Матев, Пеньо Пенев, Блага Димитрова, Дамян Дамянов, но най-вече на Недялко Йорданов – в неговото творчество намирах огледално отражение на емоционалните багри в интимния ми свят. Обожавах прозата на Вазов (в доста отношения е учудващо модерна и направо вдъхновяваща), но ненавиждах тромавите му, декларативни стихове. Дотук: “Алафранга-русофил-панбританист-български културшовенист”.
След това се наложи отново да живея в чужбина, този път - в Германия, Мюнхен и във Франция, Страсбург. През цялото време активно сътрудичех (като културен кореспондент) на рубриката “Културна антена” към българската секция на ББС-Лондон. И след като най-най-крайната сметка е: “понемчен алафранга-русофил-панбританист-български културшовенист”, подразбира се, че европейската идея ми е много близка, защото всичко това се съчетава само в единна Европа. Затова в Страсбург участвах с авторска лирика на три езика в мюзикъл на тази тема, поставен в Театр Насионал. (песните на русалката Флорина и лайтмотива “Един европеец в Страсбург”. Интервю с мен и откъси от мюзикъла бяха излъчени по радио София, програма Христо Ботев.) В Лондон се зароди идеята за българска фентъзи трилогия под заглавие “Porcelain Mask, a Bulgarian Saga” — “Порцеланова маска – българско сказание”. Там бяха написани и встъпителните редове. Идеята за тази книга мотивира връщането ми в България. В Лондон и Страсбург приятелите ме наричаха “Child of Elf” — “дете на елф” и “поет на източните келти”.
Тук първата ми официална изява е художественият превод-преразказ на сагата за Скефлок и Тирфинг “Прокълнатият меч”, изпъстрен с мои авторски стихове и разширения на фабулата. Издателство Елф ме удостои със званието “преводач на годината”.
Известният поет и Драматург Недялко Йорданов написа рецензия към предстоящо издаване на непубликуваната ми поезия, на която дава висока оценка, изразявайки съжаление, че “още тогава не сме се срещнали”.
|
|
