■ Още от същото: HORROR

[alexandrit]

След повече от половин век забвение част от ранните разкази на Светослав Минков излязоха в неговия сборник „Дамата с рентгеновите очи“ (библиотека Галактика № 35, „Георги Бакалов“, 1982 г.). Така черно на бяло се видя, че между тях има и някои с по-различна тръпка, която подсказва, че именно Минков е един от основоположниците на българския horror *.

Ето и мнението на читателя Стефан Русинов, публикувано в Нета на 21 август 2015 г., относно тази -Дама с рентгеновите очи- **: „Много ми харесаха ранните страшни разкази, които се занимават с ужаса на непонятното. По-късните фантастични гротески определено си ги биваше, но не ме развълнуваха толкова“.(https://www.goodreads.com/book/show/17236141)

Подир тия кратки пояснения нека уважим няколко странички от Маестрото, написани на младини:

НЕЧИСТА СИЛА

● Фантастичен хорър от Светослав МИНКОВ

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.
– Дядо Петко уловил таласъм!
– Не думай! Къде?
– В брашното!
– Ами кога?
– Снощи!
Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата ѝ о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.
– Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? – питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.
– Ето! Ето! – вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.
Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата ѝ изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите ѝ.
– Брей, нечиста сила! – говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.



Екземпляр от таласъмската гилдия :D

Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.
– Та и такива работи има по божия свят – подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.
Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.
– Седя си нощес във воденицата – разправя старецът – и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам – нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак – пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“. Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача?“. И като пита – курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга – аз го гоня, то бяга – аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп – в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре ѝ, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.
Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.
– Я виж! Като от бясно куче!
– Какво ти бясно куче, вълк – само вълк ще те ухапе така, че докато си жив, да носиш белег от зъбите му.
– Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му светѝ маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! – казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.
А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.
Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.
Пристъпя той и пита с тежък глас:
– Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?
– Таласъм!
– Таласъм ли? Я чакайте!
И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.
Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв – с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:
– Къде го хванахте, бе? Гледай ти, какво чудо!
– Улових го във воденицата – казва дядо Петко.
– Ами какво ще го правиш сега?
– Че де да знам. Вързал съм го – стои – отвръща воденичарят.
– Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието – обажда се бабичката с восъчното лице. – Може светите думи…
– Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! – казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.
А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее – очите му ще изхвръкнат навън.
Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.
Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.
– Не го лови куршум – казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.
– Да го убием с камъни! – рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.
Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.
И пак изкурлюка нечистата твар, и пак отекна в ушите на хората грозният смях.
– Дайте дърва да запалим огън! – викна някой.
– Вярно, да запалим огън! Дайте огън!
– На пепел да стане!
– Костите му на въглен да се обърнат!
Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.
Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.
Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.
Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.
И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна – от изток до запад – грамадната сянка на таласъма.
И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.
След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.
Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото ѝ, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.

Първа публикация в: списание „Хиперион“, брой 4 от 1930 г.

ооооооооооооооооооооооо

* Сборникът на другия основоположник на българския хорър – Владимир ПОЛЯНОВ – излиза съставен от самия него и малко след кончината му. Става дума за „Диаболични повести и разкази“ (библиотека Галактика № 102), публикувани от „Георги Бакалов“ през 1990 г. – Б. alex.

** Към тази книга има един много интересен предговор – задълбочен, артистично поднесен и несъмнено с приносен характер. Нарича се „Светослав Минков като фантаст (От литературата на ужаса до научната фантастика)“ и негов автор е Огнян Сапарев – http://185.72.176.133/text/26221-svetoslav-minkov-kato-fantast. Не по-малко любопитно, макар написан в по-друга тоналност, звучи и предговорът на Атанас Свиленов към сборника на Полянов... – Б. alex.

[alexandrit]

Посвещавам на моя приятел Иван Н. ХАДЖИЕВ,
за когото си спомням топло и често... alexandrit

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Две стихии: Карма и Страх

КъСи РаЗкАзИ

Ако се запитаме за horror публикации на нашенци през първата петилетка на т.нар. демокрация (1989-1994), ще трябва да насочим поглед към един вестник, който отдавна вече не съществува, и към една поредица, която също има твърде кратък живот. Вестникът се нарича „Други светове“, а пък поредицата – „Фантастични истории“. По страниците на тези трибуни се изявяват с опусите си на страха и ужаса автори като Иван Н. Хаджиев и Йордан Матеев, Радослав Райков и Север Елисин*, Стефан Белов и Христо Пощаков: един вид пионери на хоръра в по-новата ни литературна история...

Сега ви предлагаме няколко заглавия от „Фантастични истории“. Нека допълним, че тези многоцветни 16-странични книжки във формат А4 се отличават и с доста сполучливите си – тъкмо страховити и именно ужасяващи! – илюстрации на Димитър Стоянов-Димо & Петър Станимиров**. Навремето „Историите“ са представени на Франкфуртския панаир на книгата и там получават букет от положителни отзиви. Двайсетина години по-късно са отразени в електронната енциклопедия БГ-Фантастика, откъдето репродуцираме две техни корици.

Александър Карапанчев

◄ ■ ●

Христо ПОЩАКОВ

СЪВЪРШЕНА ЛЮБОВ

Не може да се каже, че госпожица Книфелтод неволно стана псевдочовек. Убиха я през нощта, при опит да обере един случаен клиент, който се оказа по-пъргав от нея. Душата ѝ напусна тялото само отчасти – нито приета, нито осъдена. Псевдохората дори не са вампири, те поне си имат гробове.

После от тъмнината изплува грамадна сянка. Един псевдочовек не се стряска лесно, даже от появата на демон. Изобщо не се впечатли, когато той се нахвърли върху нея и грубо я облада. Напротив, изпита неподозирано удоволствие. Косматите му ноктести крака я възбудиха до полуда – разбра, че в новия ѝ псевдоживот е настъпила приятна промяна.

След това те се запознаха. Демонът се казваше Тадеус и ѝ прошепна, че отдавна я следи, но едва сега е получил възможност за близък контакт с нея.

Ала след година Тадеус започна да нервничи и страстта му взе да намалява, а тя проумя, че в отношенията им се е появила пукнатина. Дълбоко разтревожена, непрекъснато питаше любимия си за възможна причина, но той мълчеше. Една нощ призна, че нещо в нея го измъчва – някакъв човешки остатък, който му пречи да я обича истински демонично.

Госпожица Книфелтод дълго мисли върху неговите думи и постепенно стигна до извода: причината може да бъде само наличието на собственото ѝ сърце. Зарадвана от правилната догадка, тя предложи на любимия си да го изтръгне, за да не пречи на отношенията им.

Тадеус се колебаеше да го направи, защото все пак бе запазил известна демонична почтеност, но тя упорито го молеше. По време на една разходка с яхта Тадеус най-после отстъпи. Изтръгна сърцето от гърдите ѝ и го захвърли в морето. На повърхността му веднага изплуваха няколко мъртви риби. Възбуден от кръвта, която изтече от раната в тялото ѝ, той отново страстно я облада. Мъртвешки бледа, тя фантастично му харесваше.

Нищо повече не се иска за една съвършена демонична двойка.



СМЪРТТА НА НАЕМНИКА

Жестокостта на Гюнтер Мюлер беше пословична. Започнал съвсем млад кариерата си на наемник, той бе воювал в Алжир, Конго и Виетнам, а въпреки че годините му не бяха малко, продължаваше да се бие. Продължаваше да прави това, което единствено отлично умееше – да убива. Ако пожелаеше, можеше да се пенсионира, но търговията със смъртта, най-вече с чуждата, го опияняваше, а пък запазеното му физическо състояние позволяваше да я върши. Без нея собственото съществуване на Гюнтер бе лишено от смисъл.

Сега се намираше в една африканска страна. Плащаха му фантастично и той оправдаваше заплатата с растящия брой на жертвите си. Предстоеше му десант от огромен транспортен самолет, летеше в него и настроението му бе отлично. Докато някои от подчинените му страхливо пребледняваха на седалките, Гюнтер предвкусваше сладкия гъдел на битката. Представяше си изкривените от болка лица, прегънатите като картонени човечета фигури, садистичната радост да убиваш и пак да убиваш.

Но Гюнтер Мюлер не знаеше, че това е последният му полет. Напоследък в един от кръговете на ада бе настъпил дефицит на клиенти, който доведе до юридически спор с администрацията на рая. Постигнато бе протоколно споразумение: райската администрация призна правото на адската над пасажерите на транспортния самолет. С отделна клауза се потвърждаваше правото на Гюнтер за транзитно преминаване през чистилището, докато останалите все пак трябваше да се позадържат в него. За изпълнение на операцията от страна на сатанинското ведомство бяха определени Бимбо – съвсем младо стажант-дяволче, и неговият дядо, известен като Люцифер № 28 800.

Бимбо веднага пристъпи към изпълнение на задачата. Отклони самолета от курса и го насочи към една от силните бази на противника, снабдена със зенитна батарея. След това се спусна към нея и омагьоса снарядите ѝ да не пропускат целта. Направи една от най-големите си магии, за която беше получил оценка „много добър“ в дяволското начално училище.

Естествено, че при такава добра магия попадението беше отлично, самолетът изгуби летателните си качества и започна да пада. Но Гюнтер Мюлер успя да отвори вратата му, да скочи и да разтвори парашута си. Освен с жестокост той беше прочут и с мигновените си реакции.

Невероятно ядосан, Бимбо като мълния се устреми нагоре, увисна над него и се изплю върху парашутните ремъци, които поддържаха тялото на Гюнтер. Дяволската киселина на слюнката му ги разяде начаса, клиентът му се откъсна от тях и с вик на ужас се устреми към земята.

Не му беше съдено да стигне жив до нея. Бимбо вече бе повикал на помощ дядо си, който напъна своите мощни гърди и директно го издуха в ада.

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

◄ ■ ●

Иван Н. ХАДЖИЕВ

УРОК ПОСЛЕДЕН

По пълнолуние гробарят Мустафа, въоръжен с лопата, чесън и кол, дойде пред един пресен гроб на знатна девойка, за да търси скъпоценности. Беше готов да приеме дори неравен двубой с вампир. Но още при първата копка гробът се разтвори самичък, пръстта се отдръпна и сред многоцветни блясъци изскочи, изригна чудовищен дух. Човекът клекна, зяпнал от страх, а духът гневно размаха крайници над него:

– Нещастнико крадлив, нима не знаеш, че който вади кол другиму, сам пада в гроба?!

Мустафа се окопити и проплака:

– Братче, имаш милост, ти казвам... значи! Шест деца челяд храня, две-три жени, заплатата малка, пък горница вече никой не дава... Ей нà – вземи ми всичкото, като щеш!

Човекът извади 50 фалшиви долара, талон № 13 за храна и мръсна носна кърпа.

Духът, крайно отегчен, не каза нито дума. Само натъпка устата на Мустафа с чесън и го халоса здраво с кола по дебелата глава. След което премина през него като едно нищо.

На сутринта никой не разбра причините за тази странна смърт на гробаря. Също и – кой отмъкна талона за храна № 13, който някой ден може би щеше да има покритие...



ТРЕТОТО ОКО НА ТИГЪРА

Махавира, всемъдрият владетел на Гангските земи и небеса, имаше една довереница и ученичка, ако не смятаме физическата им връзка. Но тази жена го беше предала за пари или просто защото не можеше да понася неговата духовност. На седмата нощ от своето деяние, когато тя се усамоти в покоите си и откачи от стената бронзовия поднос, видя в него – понеже това бе нейното вълшебно огледало – страшната глава на Тигъра-отмъстител. Жената приготви двуострия нож, който пазеше за главата на самия Махавира, щом му дойде времето – и се престори на заспала.

Малко преди зазоряване от въздуха изникна страшният Тигър.

– Удари часът – приготви се да получиш заслуженото! – изръмжа той и се изправи на задни лапи.

– Аз не вярвам в твоята сила! – изсъска жената. – Ти си фантазия на моя учител!

Но за всеки случай замахна с ножа. В миг бял воал обви ръката ѝ, върху острието пробяга блясък, после движението рязко се забави, по тялото и ръцете на жертвата преминаха конвулсии.

Когато ножът докосна гърдите на Тигъра, кожата му се свлече настрани, откри се зловещо усмихнат човешки скелет – навярно предишният образ на звяра – и над сърцето блесна Всепроникващото око. Мекият лъч бяла светлина от него вцепени жената и бавно отпусна безжизнената ѝ снага.

На сутринта никой от околните не разбра чудноватата смърт на тази евина щерка. Само Махавира поглади с длан бронзовия поднос. Сега на него бяха изписани нови знаци, а в средата – образът на Фудо Мьоо като добиващ човешки вид скелет, с меч и въже за връзване на демони в двете му ръце...

oooooooooooooooooooooooooo

И з т о ч н и к : СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

___________________
* Псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, който през 1993 г. участва с два свои хорърски разказа във вестник „Други светове“.

** Вярваме, че на някой бъдещ Еврокон или единият, или другият ще спечели континенталния приз за художник. И двамата го заслужават – твърдо! Бел. АлК.

[alexandrit]

Художник на корицата: Фиделия Косева



ПОМЕСТВАМ тук един разказ, написан от 20-годишен младеж и публикуван в дебютната му книга „Синята хризантема“ (София, книгоиздателство -Аргусъ-, 1922 г.). Разказа съм го взел от антологията на българската диаболична фантастика „Игра на сенките“. Още нещо за този хубав том с твърди корици и интересни илюстрации: съставител му е Огнян Сапарев, а пък издател – „Христо Г. Данов“ (Пловдив, 1983 г.). *

НАМИРАМ, че в „М а л в и н а“ има не само фантастика, но и хорър, така че се получава фантастичен хорър. Разказът се подчинява на определението на г-н Иван Атанасов-Deadface да шокира. Мисля, че в него има и чиста проба ужас – само за малко се поставете на мястото на разказвача художник! – а щом си шокиран и ужасèн, ти без съмнение си също уплашен и стреснат...

● Светослав МИНКОВ
(4.II.1902 – 22.XI.1966)
______________________

М А Л В И Н А

Аз не се познавах с Малвина. Но един художник не можеше да се смути от този глупав предразсъдък. Отидох при нея, обясних ѝ с най-малки подробности желанието си и тя се съгласи. Започна да идва в ателието ми.
И картината, в която аз исках да въплътя образа на вечната красота, на вечната непорочност, напредваше с удивителен успех и мнозина, които я бяха виждали, разкриваха ми перспективите на едно бляскаво бъдеще.
Но аз трябваше да вземам и странични поръчки, защото материалното ми състояние беше твърде разстроено. При все това, макар и с мъка, аз преодолях пречките и дотолкова се бях увлякъл в работата си, че понякога даже и не спях. Неуморно работех.
И един ден, когато картината трябваше да бъде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.
Това, разбира се, ме отчая, защото картината, над която аз работех от толкова години, оставаше пак недовършена. И аз затърсих Малвина. Но никъде не я срещнах.
В това време получих писмо. Писмо, чийто подател не знаех. Съобщаваха ми за някаква поръчка. Да рисувам баба на смъртно легло. Но аз нямаше да отида, ако не бях в такова тежко положение на бедност и мизерия. Нямах пари даже и за хляб.
И аз взех статива и палитрата си и се запътих на указания адрес. Намерих се в предградието пред една стара, порутена къща. Натиснах звънеца. От всички краища на къщата отекнаха звуците на отдавнашна запустялост. Никой не ми отвори. Аз хванах дръжката и тогава вратата се открехна с такова зловещо скърцане, че за момент се поколебах. Исках да се върна. Но аз възлагах големи надежди на тази поръчка. Баба на смъртно легло – един вечен спомен, за който ще се вземат доста пари. И аз влязох вътре.
Минах през някакъв тъмен коридор, стигнах пред една врата. Похлопах. Никой не се обади. Тръгнах нататък. Друга врата. Но пак никакъв отговор. Аз се ядосах. Съобщават ми да дойда тук, а никой не ме посреща, никой не може да ме упъти.
Аз вече сериозно бях решил да си отида, но в този момент, сред мъртвата глухота, която цареше наоколо, звънна един подигравателен смях, който ме ужаси и вледени кръвта ми:
– Хе, хе, хе! Изгубихте ли се, изгубихте се! Тука, тука, в крайната стая! Хе, хе, хе!
Аз победих малодушието си и тръгнах към онази страна, откъдето се носеше гласът. И когато влязох там, в стаята, блясъкът на хиляди погребални свещи едва не ме заслепи. Аз видях на един креват някаква баба с едно-единствено око – угаснало и мъртво, с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.
Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.
И бабата, пияна, продължаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззъбите ѝ уста фъфлеха:
– Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си. Пия от Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото Причастие, пречиствам душата си!
И после тя започна да говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвкуплението на Христос и Мария, а белият свещеник клатеше главата си категорично и настойчиво и с едно безочливо нахалство потвърждаваше думите на бабата.
Аз не можех да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избягах. И зад гърба си отново чух смеха на болната баба:
– Хе, хе, хе! Пия от Светото Причастие, пречиствам душата си.

* * *

Една есенна привечер, когато минавах през булеварда, зададе се насреща ми един затворен автомобил. И интересното беше това, че аз не видях никакъв шофьор, никакъв пасажер в него. Видях един грамаден зелен некролог, залепен върху резервоара с бензин. И там прочетох: „Молете се за Малвина!“.
И по-добре, че Малвина умря. Защото след онази случка аз и без това не можех да продължа картината си – картината на вечната непорочност, на вечната красота. В ушите ми непрестанно звучаха смехът на пияната баба и онези светотатствени думи...
И аз заминах. Напуснах града и тръгнах да обикалям света, и дълги години бродех аз из далечни страни и всичко онова, което някога, в юношеството ми, беше мечта, се сбъдна. Аз видях фиордите, любувах се на борбата с бикове в Испания, разхождах се с лодка по водите на светещите езера в Япония, почивах под сенките на древни сфинксове и пирамиди.
Но аз не бях щастлив. Аз исках да нарисувам картината на вечната красота и непорочност, аз мечтаех да създам едно безсмъртно творение. И само мисълта за това крепеше живота ми. Но онази проклета баба се изпречи на моя път и всичко се разруши. Не, аз не бях щастлив.
И един ден аз трябваше да се завърна в родния град. И това беше през една пролет.
Над тясната пътека, която водеше към моя дом, вишните ронеха цвят и отблясъците на залязващото слънце играеха весело по запрашените стъкла на ателието ми.
Аз намерих ключа и отворих вратата. Там – в царството на моите сънища и мечти – беше пусто, глухо. Няколко плъха, изненадани от внезапното ми появяване, пробягаха над разхвърляните ескизи. Аз отидох при картината, изтрих я от прахта, исках да видя още веднъж следите на онова, което някога мислех възможно. Но можех ли да вярвам на очите си? Не беше ли това някакъв кошмар?
На платното, където бях рисувал Малвина, стоеше портретът на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смело, беззъбите уста изфъфлиха:
– Разбра ли сега, разбра ли сега?
Аз изтичах до хазаите и ги попитах дали е идвал някой в ателието ми през време на моето отсъствие. Не, никой не бил идвал.
Аз тръгнах към предградието, където преди години бях поканен да рисувам бабата.
И както някога натиснах звънеца. И както някога отекнаха от всички краища на къщата отзвуците на отдавнашна запустялост. И пак никой не ми отвори. Тогава аз започнах да удрям с юмруци по вратата, исках да узная кой беше причината за тази глупава гавра...
Но прозорецът на съседната къща се отвори и един старец ме попита кого търся.
– Тук не живееше ли някога една баба? – казах аз.
– Баба! – отвърна учудено старецът. – Не, тук никога не е живяла баба. В тази къща живееше Малвина Х., която умря преди девет години.

оооооооооооооооооооооооооо

* През м.г. „Малвина“ видя бял свят в още една книга – сборника „Д я в о л и а д а. Българска диаболична проза“, издаден стилно от -Милениум-. Че в него е публикуван хорър, недвусмислено се изказаха и известните познавачи Христо Блажев, зам.-главен редактор на „Сиела“ (http://knigolandia.info/book-review/dyavoliada/), и Петър Атанасов, главен редактор на Българското сайфай списание (https://scifi.bg/statii/balgarskiyat-horar-ot-20-te-i-30-te-godini-na-hh-vek/). – Бел. alex.

[alexandrit]

През далечния април на 1988-а стартира списание ФЕП (Фантастика, евристика, прогностика) и аз бях много щастлив да взема сигналния му първи брой, извъртян във врачанската печатница „Васил Александров“. По едно съвпадение на обстоятелствата, някъде по същото време Янчо Чолаков написва своя сложен и особен разказ, който можете да прочетете по-долу.

Разказът е публикуван за пръв път в 456-страничната целулозна тухла на бургаския алманах „М о р е“, брой 1-2 за 1990 година. Влиза в състава на Янчовия цикъл Ездач на пеперуди (такова заглавие си е жива поезия в проза, нали?). При това положение се пита: ами защо авторът не се е самообявил или самоназначил за „един от основоположниците на българския хорър“, както вече са направили някои по-млади пишещи люде?

Отговорът е елементарен, ако използваме безсмъртната фраза на Шерлок Холмс. Защото Янчо Чолаков познава добре нашата (разбира се, българската) литература, включително и нейния диаболичен клон, на който съвсем стабилно „седят“ създатели на хорър като Минков, Полянов и Райчев...*


■ Янчо ЧОЛАКОВ

АПОКРИФ XX

И Варух запита: Кой блясък е
на луната и кой на слънцето?
„Откровение Варухово“ **

Приведени над прашните си колби, пълни наполовина с жълти, малинови и изумрудени течности, учените ни съобщават извода си, че темпоралните деформации водят до нещастие. Доказателство в полза на тяхното твърдение е и моята история. Ще се опитам да я възпроизведа накратко пред вас.
Беше пролет – никой съвременен разказвач вече не започва с толкова шаблонно словосъчетание, с изключение на пишещите четвъртокласници, но какво да се прави, наистина (и за мое голямо съжаление) беше пролет. Взирах се в засятата с архитектурни отпадъци водна плът и опитвах да си спомня името на онази киселина, може би олеинова или нафтенова, една капка от която е достатъчна, за да се разстеле и покрие повърхността на цяло езеро; представях си как жабите с мъка отварят уста по мътното дъно и се оригват, изпращайки петролни мехурчета към средния слой, изпълнен със смачкани фракове и мазни папийонки. Долу, в утайката, най-старият жабок се опитва да изтегли с ципестите си длани ръждиво копие, пухти от усилие и се напъва, аха-аха да успее.
Дори и не подозирах, че това е началото на случая Варух. Бях се изтегнал доволно, гръбначният ми стълб се вдървяваше от леност, а разцъфналите клони на акацията противно проскърцваха в ушите ми.
Сянката падна изведнъж, косо, очерта бързо фигурата на едър мъж в краката ми и после се разтегли. Изненадах се: пред мен не стоеше просто голям мъж с грудковидно лице и сако, каквото бях виждал по снимките на баща ми от младата му възраст – това беше отгоре на всичко и сляп мъж. Медночервен, какво ти – бакърен, запотен, нявгашният му поглед вероятно е бил лют, сумти нервно, пляска с бърни, мускулите на ръцете му шават, мърдат като франзели, снопчетата на гушата потрепват в такт, вибрират в недотам горещия въздух, скулите чудно защо се оросяват в пот, нагънатата на пластове желирана плът издава специфични триещи звуци, небръснатата му от година брада се ежи, сплъстена и корава като четина на морско свинче, а бръчките му разливат плънки по цялата безформена мутра, набучена подобно на тиква върху вечно недохраненото му туловище, което пристъпя неуверено, същински колос на глинени нозе.
Озадачен бях, че някой се опитва да наруши усамотението ми, и то тук, сред красивия пейзаж с отпадъците, в омразния сезон на пролетта.
– Надушвам човешко присъствие – измърмори той с плътен глас.
Намръщих се, естествено.
– Какъв си ти? – попитах и се надигнах на лакът.
– Оперен певец, човече. Драматичен тенор. Пял съм къде ли не – в Ковънт Гардън, Гранд опера, Манаус...
– А в Кушкундалево не си ли пял? – подметнах раздразнено. И млъкнах, защото се изненадах от недружелюбния тон на собствения си глас.
– Къде? – сепна се мъжът.
По синклиналите на челото му разбрах, че опитва да си спомни въпросното населено място с оперна сцена. Напразно – такова има само на края на света. Според приказките от лигавото ми детство.
– Откога в операта вземат слепи тенори? – продължих настъплението.
– Вече не пея там, сега се пенсионирах поради болест – отвърна слепият. – Бюрократът Варух ме ослепи, мръсникът!
– Какъв е този Варух?
Може би се побърквах? Ама че гнусен дебел старик!
Слепият се взираше невиждащо пред себе си. Заговори и се унесе сам в разказа си:
– Варух е галено или съкратено от Васил Рухинов, не знам... Срещнах го в планинската хижа под Мальовица, може и да ти е позната. Случайно се събрахме на една маса, Васил ми говори за работата си в предприятието, счетоводител бил, имал някакви неприятности там... Напи ме и ето нà – избоде ми през нощта очите с джобно ножче. Бях задрямал, тъкмо сънувах, че пропадам в пропаст...
„Що за щуротии?“ – помислих си обезпокоен. Докато се питах, слепият малко неочаквано за мен побърза да приключи с обясненията си:
– Това е всъщност всичко! Властите го търсиха, разбира се, но той беше успял вече да изчезне.
Тук млъкна, ослуша се подозрително и отново додаде:
– Извинявай, млади човече, сега кой месец тече?
– Не знаеш ли? Април.
– А в коя година сме, ако не те затруднявам?
Виж го ти! На какво играеше?
– В хиляда деветстотин осемдесет и някоя – процедих.
– Странно – той зацъка обезкуражително с език и като се обърна с мъка, отдалечи се в посока към града, без дори да каже едно „довиждане“. Месата на задника му се кандилкаха и подскачаха подир своя собственик. Какво пък, негова си работа – нека се маха.
Разтърсих глава, за да го прогоня от мисълта си. Стиснах слепоочията си с длани и в съзнанието ми изплува добре позната картина: студени лица кимат неприветливо от каменни постаменти, фучат трамваи, човешките единици тичат от улица в улица, досущ като комици от старите филмови ленти, качват се и слизат, гларусите с грачене ги торпилират от въздуха, правят плавни имелмани и лупинги, грозно пищят през човките си...
Сключени челюсти, слизести устни. Сноват в разни посоки човеци и човечета, карат се, бият се, плюят се един друг. Месарниците са обсадени от рояци зелени мухи. Градът...
Изглежда бях започнал да се унасям в полудрямка, когато нечие чуждо присъствие ме извади от сънливото ми вцепенение.
– Добър ден, уважаеми синко! – изръмжа надвесен над мен непознат мъж в значително по-вехто одеяние от общоприетото, нещо, прилично на музеен експонат, оръфан костюм от края на миналия век. Сбърчих нос. Погледнах очите на новия си събеседник и отпуснатите му клепачи ме смутиха. Лунатик? Ами! Господи, в когото не вярвам, защо пращаш днес всички слепци на разходка из полето?

о Художник: Игор МОРСКИ (Полша)



Прецених внимателно новодошлия. През мършавото му телосложение релефно се очертаваше скелетът. Стомахът му сигурно беше един от най-празните стомаси, които въобще могат да съществуват. Бузите му бяха хлътнали като кокоши полози, а в крачолите му имаше повече вятър, отколкото живо съдържимо. В лявата си костелива ръка стискаше старовремски бастун, а колоритните му мустаци препратиха аналогиите ми към македонските хъшове, с които се бе познавала лично прабаба ми.
– Добър ден, рекох! – напомни ми той. – Или се мамя: може би няма никой пред мене? Я да видим!
И ме перна с бастуна през носа веднъж, после понечи да повтори... Отдръпнах се назад.
– По-леко, ще ме набучиш с шипа на патерицата! – предупредих го недоволно. – Какво искаш?
– Напуснах града и съм тръгнал за село, синко, та те питам да ми покажеш посоката.
– Кое село?
– Кушкундалево, милото ми.
Не вярвах на ушите си. И още по-малко, на очите си.
– Такова село има само в легендите, дядко! – усмихнах се на стария пръч. Даа, интересен проклетник, привлекателен, не ще и дума… Лицето му – изпито, косата – проскубана, накъсо казано – няма нищо в това бостанско плашило, което би могло да събуди симпатията на милосърдна сестра, камо ли състраданието на млад мъж. Ненужен човек.
– А ти как ме забеляза? – не го оставих да се смущава дълго аз.
– Замириса ми на човешко месо, сине – изуми ме с отговора си той. И едва сега усетих неговото ухание – той вонеше целият на плесен, като че ли току-що се бе измъкнал от гроба.
– Ти... откога си сляп? – попитах предпазливо, като междувременно потърсих с ръка някой по-голям камък, който при нужда би могъл да ми влезе в работа.
– Онзи проклетник, демонът Ва Рох, ме окьорави, гръм да го тресне! Много преди да отида в града и да го ударя на просия, живеех заедно с тоя мизерник в Осоговската планина, в една полусрутена къщица. Току-що се бях върнал от битката при Меча цръв, и кръст за храброст имам от мурабето, ей го. Направили бяхме вричане като ортаци с Ва Рох заедно да гледаме овце. Добре, ама той взе всяка божа вечер да ме плаши с осоговския вълкодав, който скоро щял да довтаса за лошотия. Една заран месечината още не се беше раздигнала, подзрях две овце удушени, а зад плета ми се мярна нога с нокти и чух вой. Минаха, не минаха два дни и хоп! – таман си отлагах гегата, гледам, нечия сянка с вълча опашка почна да се навърта край кошарата...
Чак тръпки ме побиха. Какво бръщолевеше тоя жалък старей? Откъде се беше домъкнал? Изслушах го до края, бях смутен и не се осмелих да го прекъсна. Веднъж Ва Рох му посочил нещо и като го тупнал по рамото, рекъл му: „Ето го, вълкодавът дойде да ти вземе зрението, нещастнико!“. „Къде е, не го забелязвам?“ – разтревожил се старецът, защото наистина не съзирал никого пред себе си. А Ва Рох го укорил на свой ред: „Какво се пулиш, виждал си неведнъж чарковете му да се мяркат край оградата, а целия събран наедно сега не можеш да го видиш!“.
– Какъв е този Ва Рох, не схващам нищо? – дадох израз на учудването си.
– И аз късно го научих, синко: Ва Рох е таткото на отвъдните сили, които бдят за реда и хаоса в деветте земи на човеците, така разказвали още дедите на дедите ни – отзова се с готовност сладкодумният откачен старик. – Значи и ти не знаеш къде е Кушкундалево?
– Не – отвърнах със зла ирония, – и се съмнявам дали някой друг може да те упъти. Сега си застанал в посока, която води към града, ако продължиш все така, ще го дариш с присъствието си.
– Град ли? – изхриптя насреща ми той неприязнено. – Никакъв град не ми трябва!
Показа ми гърба си и като опипваше могилите от боклуци край брега, отправи се в обратната посока, която водеше по-скоро в Голямо Крушево, отколкото в Кушкундалево. Въздъхнах с облекчение, станиоленото слънце отгоре напече свирепо, а земята под него подпухна като марципанена. Поклатих глава и я оброних унило. Мигар трябваше да се притеснявам заради двама слепци? Незрящите, ако ми позволите метафората, винаги са били в изобилие на този свят.
Изглежда, че съм изпаднал в просъница, защото отново ми се яви натрапливото съновидение: улиците на града, осеяни от човешки зурли. Тракат чаши с абсент и перно, препускат файтони, лудеят шантани, братя Кесаровски извиват нов шлагер, в сумрака някой разлепя афишите на първия говорящ филм, царят на крадците зъзне изоставен под моста, а около него се умилква скимтящо куче, което иска да му отмъкне пеещия часовник със сребърна верижка; други песове лаят бясно, а мазолеста ръка тика патроните в пълнителя, в очакване обкръжението на сините фуражки да стесни обръча. Черно-бели граждани отпреди десетилетия, малко изтрити и пожълтели като стари фотоси, а всъщност – вече стрити на частици, по-ситни от въглищен прах, готови да станат на хумус. Откакто се помня, само един процес е започнал преди мен и никога не спира, неумолимо тече, протича, не е възможно да бъде спрян – единственият сигурен процес в този несигурен свят е стареенето на материите, тяхното превръщане във вехтория. Някои се успокояват, като наричат това изменение.
Във въздуха се промъкнаха неуверени стъпки, но не въображаеми, а напълно реални и аз бях принуден да отворя очи. Пред мен стоеше поредният гаден дядо с отпуснати дълги и жилести ръце, гръбнак дъга, редките бели кичури коса стигаха чак до кръста му, а носът стърчеше подобно на камба от лицето на своя притежател, който, разбира се, беше съвсем сляп. Явно се бе залутал из бунището и сега се чудеше накъде да поеме. Но ето че скоро се ориентира, краката му се извиха като лозови пръчки и го насочиха право към мен. Няма съмнение, че ме беше помирисал и бързаше да дойде при моята скромна особа за съвет. На свой ред аз го подуших и нюхът ми прескочи преградата на един мумифициран въздух, присъщ на незапомнени стари времена.
– Откъде си, странниче? – побързах да завържа разговор. Странниче... Защо ли се обърнах към него с толкова архаичен титул? Кое ме подтикна да го нарека така?
– От Ключ ида, момче. Гуслар съм – изгъгна старият. Библейският му подземен глас, кой знае защо, ме отпрати към онези човешки модели, които се подвизаваха в живописните миниатюри от средновековната хроника на Константин Манасий.
– От Ключ, значи... – прошепнах и прехапах устни, но после ги освободих. – Антерийката ти май доста е прогнила, а?
– От мрачните Самуилови войници съм аз, чедо.
– Виждам – отвърнах съкрушен. – И навярно Варух е угасил светлината ти?
– Той, византиецът прегаден, Василий Рушител, трижди проклет да е! Анатема! Помрачи деня ми и ме закле: „Твоята светлина и твоите зари да се свършват до двадесет и деветия ден за един час. И пак да се раждаш нов – тъй да бъдеш до свършването на света“ ***. Затуй проглеждам нявгаш, но по малко, и пак ме удавя тъмното, да ме мори.
Имах чувството, че пред погледа ми се разиграва спектакъл, в който единият от изпълнителите си е заучил както подобава репликите, а другият, т.е. аз, е принуден непрекъснато да импровизира. Е, трима слепци са премного за следобеда на пролетната умора. Самуилов воин? Защо не? Чувал съм за ненормални, които се мислят за Чърчил, Сталин и Рузвелт, взети заедно.
– Посочѝ ми пътя към Беласица, момче – простена той с глас, в който се долавяха древни музикални нотки.
Винаги е редно да упътиш някой, който се завръща по трудни друмища там, откъдето е започнал жизнения си път – в тъмнината. Тъгата ни тегли към началото на началата и навярно мракът е свойствен на човешката природа, с нейните зари и светли дни, в които всеки предмет хвърля падаща сянка.
– За Беласица не знам – казах. – Но ако продължиш накъдето си поел, ще стигнеш скоро до престолния град.
– Град ли? Не ща никакъв град – ядоса се чудатият старик. Едва сега съгледах дългите нокти на ръцете му. Е, не беше хилядогодишен, но не ми се видя и много по-млад. Струваше ми се, че никога повече няма да срещна слепотата. Махнах на отдалечаващата се прегърбена фигура за сбогом, а в мозъка ми за кой ли път вече пъплеше оживлението на града.
Плискаше се кумис, вдигаха се пряпорци и маждраци, спускаха се забрала, край проядените каменни стени изникваха воините Мойсееви, Давидови, Ааронови и Самуилови, стиснали тежки мечове, бодливи бухалки и топки, с телени ризници, огрени от блясъка на стотици факли, в очакване на стотната сеч и милионната жертва.

* * *

С автомобил напуснах града, защурах се и аз сред колите по катраненото шосе, оставих зад себе си затворените каменни снаги на жилищните кооперации и панелното ежедневие, между чиито рамки тържествуваха човешките единици, дилетанти и марионетки под знака на онова невидимо чуждо веление, което бди нощем над сънищата на всеки един от нас, отвисоко и отдалеч, вън от квадрата на деня.
Беше студена ноемврийска привечер, подслоних се в самотна къщичка насред полето. Валеше, никой не отговори на почукването ми, вратата се оказа отключена и аз влязох, като се оглеждах предпазливо. Намерих стопанина в тясна стаичка, в която се процеждаше мъждива светлина от крушката, завита накриво на олющения таван. Седнал до масата, той разгъваше брезентово руло с много прегради и джобове, от които вадеше шишенца йод, ланцети, скалпели от стелит, лъскави медицински куки, а накрая измъкна дори някакво шило и грижливо го постави до другите си неща. На лавицата над главата му видях килнати настрани три-четири книги:
Хофмановите нощни бдения,
„Белият кардинал“, старо издание на Майринк,
„Книга на гигантите“ от перса Мани,
„Вести из мемоарите на Сатаната“ и „Фантазии в Бременската общинска пивница“, и двете от моя любимец Хауф, починалия твърде млад немски автор от XIX столетие. По пода се въргаляха пръснати откъснати ко̀ли от „Покерът на темпераментите“, писана от Чавдар Мутафов, а така също листи от зароастрийската свещена книга „Авеста“ и брошури по демонология. Привличаха вниманието литографиите, ескизите и екслибрисите от стените, създадени в онзи особен маниер и студенокръвен стилистичен рисунък, присъщ само на двама гении – мистичния Брьогел и ужасния Дюрер. Мярнах мимоходом всички тези заглавия и рисувани разкрачени фигури, по навик; всъщност митарствата на дявола сега съвсем не ме интересуваха, защото оказа се, че, свеждайки поглед надолу, се бях вторачил по случайност точно в положеното на покривката шило – острието му се бе покрило с тъмни ръждиви петънца от засъхнала кръв. Студена тръпка пробягна по гърба ми с гърч на гол червей, а очната ми течност се смрази от уплаха, превърна се в стъкло – но все още не губех самообладание, краката ме държаха, забити в пода. Опитах се трезво да преценя, ала мислите ми се рушаха, късаха се на молекули като нетрайни нитратни съединения, пак си взаимодействаха и връщаха при мен все собствената ми злокобна фраза: „Хората подлежат на обезкървяване“.
Ръката му посегна към инструментариума на масата внимателно, като че ли извършваше свещенодействие.
– Кой сте вие? – попитах прегракнало и притиснах гръб до стената, може би за да потърся сигурност в нея. Една дебела и хладна стена винаги навява идеята за стабилност, дори когато е изградена от тухлени монади. Не чаках дълго отговора.
– Аз съм погубителят на светлината – изрече той, – това е инструментът ми – докосна шилото с показалец, – а ти си слепецът от 80-те години на двадесетия век.
________________________

* Повече подробности ТУК – https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/.
** Варух (в друго изписване: Барух) е сред най-значителните библейски пророци, а неговото „О т к р о в е н и е“ представлява апокалиптичен апокриф, който въвежда читателите и слушателите в тайните на бога и битието. Някои преписи на „Откровението“ водят към старобългарски първообраз, възникнал навярно още през X-XI век и повлиял на богомилската космогония.
*** Също цитат от „Откровение Варухово“. – Бележки на редактора.

[alexandrit]

Назад... назад... 2015; 2009; 2000; 1997; 1992... Да, 1992-ра!

Такси към чистилището – разказ от Север ЕЛИСИН *

Обичам дните, когато има големи рокконцерти в града ни. В такива дни все ще се намери някой екзотичен младеж, чиято самобитност и в облеклото, и в нрава му ще ме хвърли в едно прекрасно настроение. Не знам на какво се дължеше, може би плод на неизживяното ми детство.
Днес бе такъв ден, но напук на очакванията ми не можах да кача никой от верните рицари на рока, дошли на поклонение на новия си идол на сцената.
Едва когато се бе вече стъмнило, един ми махна. Беше се маскирал като смъртта, облечен в мантия, а в ръката си държеше коса. Качих го.



– Накъде, метъл? – попитах го.
– „Блянове“ № 10.
– Окъснял си?
– Да, иначе не бих използвал такси. Рядко се случва, но никой не може да прескочи железния закон на времето.
– Добре си се маскирал!
– Това е униформата ми.
Вонеше отвратително, обаче аз не се дразнех. Не всеки може да се пръска всекидневно с „Ален Делон“ или „8х4“.
– Ами тази коса? – засмях се. – Изтъркана работа! Защо не я смениш с „М-16“ или „Калашников“, или „Узи“, или някакво друго автоматче... което убива повече хора, за по-бързо...
– Човешки представи за надмощие! Мислиш ли, че с него би прекъснал стръка на живота или да промениш законите му? Това е само част от косата ми.
– Можеше да вземеш базука или пък атомна бомба например!
Непознатият мълчеше. Интересен ми бе, но тактично избягвах въпросите си, както и емоцията да му плесна два и да го изхвърля заедно с вонята му от колата. Все пак ми беше клиент, а да продължа с питанията си, значеше да го раздразня. Скоро стигнахме до „Бляновете“. Помоли ме да го изчакам.
Май щеше да падне обикаляне. Това е добре. Днес щях да съчетая работата с удоволствието. Разбира се, ако не убиех това хапливо наркоманче!
Не се бави дълго.
– „Надежди“ № 13! – изрече сухо, после пак замълча.
В един момент свали качулката си. Лицето му се откри. То не беше човешко лице. Бе мъртвешки бледо. Липсваха очи, а вместо тях зееха огромни черни кухини. Кожата по черепа бе разядена и по нея пълзяха гадни червеи.
Изплаших се, но бързо се овладях. Знаех, че е номер. Това са човешки образни представи за смъртта. Тя не можеше да има тяло.
– Добре си се маскирал! – засмях се нервно.
– Боиш се, защо? – попита непознатият. – Смъртта е достъпна за всеки!
Стигнахме до „Надеждите“. Отново трябваше да чакам. Този път по-дълго. Едва когато запалих цигара, забелязах, че ръцете ми треперят. Но защо?
Какъв е този детски страх! Нима една шега, при това толкова фентъзи, е способна да ме уплаши? Нима нямах разум да осъзная, че това не може да бъде смъртта! Ама че съм бил! Страхът обаче не изчезваше.
Здравият разум не успя да го победи. Познавам себе си и знам, че когато разумът не съумява да победи страха ми, то този страх е истински, а опасността – реалност. Усетих, че изтръпвам. Две хладни ръце се плъзнаха по моето тяло. Докоснаха врата ми, нежно обхванаха с длани бузите ми, спуснаха се по гърдите, по коремната ми преса, по члена, който се сви от допира, и по бедрата ми.
Мислите ми хаотично се разпръснаха из лабиринта на страха, а една крещеше в моя череп:
– Това наистина е смъртта!
Устните ми повториха:
– Това наистина е смъртта!
Тогава тя отново се зададе. Клатушкаше се. Вонеше на алкохол. Бе пияна.
Когато отвори вратата, видях колко много беше променена. Сега вече бе красиво дългокосо момиче, но с черти на уличница.
– Хайде, карай! – изсмя се цинично.
От косата ѝ капеше кръв.
– Накъде?
– Познай!
– Все едно, и бездруго няма да стигнем!
– Ха-ха-ха-ха! Можеш ли да ме спреш? И без теб бих стигнала до „Блянове“ и „Надежди“.
Мълчах. Карах бързо.
– Не разбра ли, че без мен всички други цели биха били безсмислени? – изсъска в ухото ми.
Изглеждаше красива, обаче продължаваше да вони ужасно.
– Безсмъртен е само този, който не се е родил. Умрял е този, който е живял. Живее този, който ще умре. Целият живот е само един замах на косата ми. Толкова трае той.
Не мислех нищо! Отвратителната миризма парализираше мислите ми.
Задушаваше ме! Смазваше ме! Бе миризма на евтина уличница, на плесен, на тоалетна в евтина кръчма и съсирек.
– Карай към „Свобода“ № 3!
Мълчах, а аудито летеше все по-бързо и по-бързо.
– Ако смъртта не бе достъпна за всеки, тя би била висша цел!
– Продължавай, продължавай, обичам те!
– Не разбра ли, че ако ме нямаше, всички в живота биха ме обожествили!
Засмях се нагло. Вече бях надскочил страха. За пръв път изпитах това усещане сега, но то беше прекрасно.
– Говори ми! Искам да чуя философията ти! Не усещаш ли, че колкото и да променяш фасона си, продължаваш да вониш ужасно!
– Спри! Ще намеря друго такси!
Колата ми хвърчеше по шосето с повече от двеста.
– Спри!
– Няма да стигнеш до „Свободата“!
„Свобода“ № 3 беше моят адрес, но тя нямаше да се добере дотам.
Една стена ми хареса! Натиснах педала. Видях, че вече съм вдигнал двеста и тридесет. Завъртях волана....

● Първа публикация във: вестник „Други светове (Фантастика и разкази на ужаса)“, брой 14 // 1992 година


о о о

Ц и р к ъ т – разказ от Стефан КРЪСТЕВ

Това бе неповторим спектакъл. Направо си беше чудо. Абсолютна атракция! Абе, нещо страшно!
В другите циркове винаги имаше нещо изкуствено. Нещо, което те караше леко да се учудиш или най-много да се възхитиш. Този беше направо разтърсващ. Отначало бе съвсем обикновен до момента, в който най-неочаквано обявиха:
– Днес в цирк „Луцифер“ ще видите за пръв път номера „Падащ от трапец еквилибрист“.
Барабаните забиха туш, под купола се възцари напрегнато мълчание. Единият от артистите се наклони и падна от трапеца. Черепът му се размаза по арената...
Реакцията на публиката беше неописуема, едва ли някой обаче напълно допусна, че номерът, който видя с очите си, бе истина, но въпреки това бе настъпил шок.
– Антракт! – обявиха.
– Да излезем да пием бира! – каза ми на ухото Деси.
Когато отпи, забелязах, че бутилката в ръката ѝ трепери.
– Това, което видяхме, разбира се, беше шега! – изрече с треперещ глас.
– Да, но забелязвам, че те разстрои. Няма да е зле да си тръгваме. Трябва ни спокойствие. Трябва да мислим и за детето, което ще се роди.
– Обаче аз искам да догледам програмата. Все пак присъстваме на една необикновена атракция... Глупаво беше, че се разстроих. Това е просто номер. Фокус!
Добре го каза Деси, но се улових, че и аз треперя, макар и скришом дори от себе си...
– А сега ще видите дресура на истински тигри човекоядци.
Трупът на еквилибриста не бе изнесен и когато тигрите излязоха на арената, лакомо се нахвърлиха отгоре му... Появи се дресьорът и ги накара да застанат по местата си, ала това не бе така лесно както при другите дресури. Тигрите му се зъбеха, ръмжаха, всеки момент очаквах да му скочат. Но дресьорът успя по свой невероятен начин да ги обуздае.
– А сега господинът ще бъде изяден от тигрите си...
Дресьорът даде някакъв знак и тигрите му се нахвърлиха... От този момент нататък изумлението изчезна. Почувствах лекота и обладаваща ме приятна топлина. Бях възхитен и вече разбирах, че всичко е истинско. Не само аз, а и цялата публика, дори Деси, бяхме обхванати от това настроение. Спектакълът бе омагьосал всички, всички бяха под въздействието му и бяха доволни от онова, което наблюдаваха. Тук намериха мястото, където да разтоварят забранените си страсти.
– Спектакълът е към своя край – обяви водещият. – Сега ще видите канибали от Соломоновите острови. За да сте съпричастни, един от вас ще стане тяхна жертва...
Не бях осъзнал напълно думите му, когато няколко клоуни се втурнаха в секторите. Хванаха Деси. Опитах се да направя нещо, но ме завързаха, и то така, че да гледам как на арената разкъсват и изяждат жена ми... Щом извадиха плода от утробата ѝ, загубих съзнание. Опомних се след няколко дни в болницата.
Дълго още се лекувах и през цялото време чувах всевъзможни слухове и хипотези за цирк „Луцифер“. Никой обаче така и не разбра тайната му. Циркът изчезна тъй абсурдно необяснимо, както се и появи.

● От източника: Стивън Джордан**. За една нежна душа. – Сборник разкази. – Варна, ИК „Д е л и ц и я“, 1992.

*. Север Елисин е псевдоним на известния днес писател Стефан Кръстев, с който той подписва и втория свой horror във вестник Други светове (бр. 16 от 1992 г.) – „Историята на един зомб“.
** Колективен псевдоним на писателите Йордан Матеев и Стефан Кръстев, чиято книга „За една нежна душа“ излиза тогава в 5-хиляден тираж и отдавна представлява антикварен деликатес... – Б. ред.

[alexandrit]

о На Гергьовден преди 120 години се ражда майсторът на диаболичните разкази Владимир Полянов. Да си спомним за него чрез един от тези опуси, в които той вещо забърква коктейл от хорър, гротеска и комизъм *...

Разказът се публикува и по друг интересен повод – на 4 май се навършиха две години от първата у нас Кръгла маса, посветена на хоръра (http://ornikology.blogspot.com/2017/06/).




Владимир ПОЛЯНОВ

П Р О И З Ш Е С Т В И Е

Лято. Жега. Сън.
Смъртта скучае. Никакви убийства. Никакви събития. Някои вестници пишат за кабинетна криза. Нищо не става. По краищата на страната мрат бежанци, но това е само печално. Хубавите дами са на курорти. Вестник „Дума“ дава за разтуха всеки ден сто реда глупости под заглавие „Изкуство и критика“. Един писател е „предприел екскурзии из парковете, слухти между шумаците“ и предава впечатленията си в разкази. Нищо не излиза и от това. Прозявка е разтворила уста над целия град.
Скука. Прозявка. Сън.
Смъртта решава да се влюби в първата жена, която срещне. Става. Тялото я боли от непрекъснато лежане. Вдига завесите. Вън е зноен ден. Асфалтът се топи и движи като черна гъста река по улицата. Няколко минувачи вървят с отпуснати ръце и клатят шапките си. Далече на ъгъла слънцето блести през тънката рокля на млада жена.
Смъртта бързо се облича. Излиза. Жената стои на ъгъла. От съседните магазини, скрити в сянка, няколко мъже гледат слънцето през роклята. Жената чака някого. Тя е млада, руса, с тънко стройно тяло и добре гримирано лице. Очите ѝ гледат неспокойно.
Смъртта приближава, сваля шапка.
– Извинете!
Жената не вижда. Не чува. Тя очаква някого. Вдига деликатната си бяла ръка, поглежда сребърно часовниче. Безпокойството притегля очите ѝ, прави ги големи. Мъжете от съседните магазини се смеят и сбутват. Вместо слънцето те виждат през роклята друго.
– Извинете! – повтаря смъртта и галантно се усмихва.
Жената тръгва. Пристъпва до първата пресечна улица. Когато върви, роклята ѝ се разтваря и разкрива едното коляно. Обръща се, спира. Гледа към ъгъла, отново поглежда часовника. Трамвай загрухтява като недоклано животно. Минава, отминава. Празен.
Жената пресича улицата. Сега един мъж се затичва след нея. Той идва от ъгъла. Пот тече от челото му. В ръката си стиска часовник. Достига жената. Спират. Тя го гледа с недоволство, сочи му часовничето. Мъжът отчаяно ръкомаха и обяснява. Тя казва нещо със сърдито лице и отминава... Той остава. Смутен търси часовника, който е в ръката му.
Смъртта избързва след нея. Настига я, мъчи се да каже нещо забавно.
– Аз дойдох по-рано от него. Правото е винаги на първия!
Жената не чува. Тя почти тича по улицата. Отчаяние стърже грима по лицето ѝ.
Смъртта се забавлява.
– Не упорствайте! Ако не желаете да останете с мене, върнете се при него. Уверен съм, че часовниците ви устроиха неприятна шега. Вашият любим изглеждаше съсипан!
Младата жена пресича улицата. Спира пред трамвайната спирка, обръща се, поглежда към изоставения мъж. Смъртта е недоволна от себе си, разкайва се за думите си. Казва други:
– Ах! Наистина ли ще се върнете при него! След като закъсня половин час! Такова унижение!
С нервно движение жената се извръща и без да дочака трамвая, тръгва отново. Смъртта се усмихва.
– Тъй ми харесвате! Наистина ми харесвате! Ще ми подарите ли само един поглед?
Младата жена върви като замаяна. Отново пресича безцелно улицата. Минава от един на друг плочник. Автомобили, трамваи, коли дават тревожни сигнали. Тя бяга. Смъртта се качва на малък луксозен фиат. Маха с кърпичка.
– Елате! Ах, аз наистина започвам да се влюбвам във вас! Елате!
Тя не чува. Автомобилът криволичи зад нея.
– Елате! – вика смъртта и надува клаксона.
Жената се обръща да погледне и пада. Малкият луксозен фиат минава отгоре ѝ и спира.
Смъртта бързо слиза. Взема нежната ръка със сребърно часовниче и любовно я целува. Восъчна бледност покрива лицето на младата жена...
Вечерта смъртта, щастливо изтегната в леглото си, чете вестник. На втората страница тя вижда написано с едри букви:
______________________________

Произшествие. Ново шофьорско безумие.
Днес в три часа следобед автомобилна кола премазва на улица „Търговска“,
при бясно каране, младата госпожица Д. Няма ли власт, която да обуздае?...
______________________________

Смъртта яростно смачква вестника и го захвърля.
– Простаци! Такъв речник! Галантните истории се наричат шофьорско безумие, а истинското безумие...
Плюе и затваря очи...

■ Първа публикация във: „Вестник на жената“, брой 211 от 31.Х.1925 год.


хохохохохохохохохохохохохохохохохохохо

* През 2018 г. Поляновият разказ „Произшествие“ излезе за пореден път – сега в антологията „Д я в о л и а д а (Българска диаболична проза)“ на издателство Millenium. В своя блог Книголандия известният познавач на литературата Христо Блажев недвусмислено определи жанра на тази „Дяволиада“ – хорър. И това въпреки твърдението на шепа други бг познавачи, че Владимир Полянов не е писал хорър, защото самият Вл. Пол. не го бил заявил...** – Бел. alex.

** Да, ама не!, формулирано по бочаровски. В интервю за вестник Литературен глас от 1935 г. Владимир Полянов казва дословно: „Страшните разкази, моите най-любими разкази, които в 1922 година почнах и ги отпечатах, не бяха резултат на видено, чуто и прочетено, както мнозина си въобразяват, а плод на един особен период от моя живот, на който отражението не можеше да бъде друго...“. Но какво, и да не беше го казал – не по думите на един писател за себе си се съди относно жанровата принадлежност и качествата на неговите творби. Чисто и просто някои познавачи трябва да се концентрират по-концентрирано (сори за тавтологията!) върху самите хорър произведения, а не върху измисляне на псевдотеории за този жанр. – Бел. alex.

[alexandrit]

95 години от кончината на Франц Кафка

БИК, ИЛИ КРЪВ В ПРАХОЛЯКА

Разказ от Александър КАРАПАНЧЕВ

Току-що станал, Ф. трепереше до прозореца. Рано сутрин самотата му бе най-смазваща; през деня и късно нощем, когато кашляше над ръкописите си, тя се избистряше. Стори му се, че прозорците отсреща за миг го погледнаха. Тясна елипса на изпито лице, застинали в размисъл очи и щръкнали настрани уши, които по шаржовете му щяха да рисуват гигантски, разперени от конвулсивен страх.
Врани грачеха угнетено. Неизвестно откъде тътнеше заплаха. Огромните конструкции на облаци, цяла нощ сепвани от смътни видения и промяна на гледната точка, може би са усетили неговия снощен кошмар. Не за пръв път го навестяваха кошмари, не за пръв път ги превръщаше в притчи. Небето червенееше над света анемично, ламаринено, безпомощно.
Безпределната самота, подправена с представи, още по-силно скова Ф. Канцеларии, където денят почти не надниква; деспотичен баща, ненавиждащ го заради хилавостта; кървави храчки, неприспособимост и обилие от мотиви, душащи всяка инициатива в сърцето му на отчужден даже от себе си човек. Чувстваше, че му остава малко и финалът ще облекчи натрупаните болки.
Зората мудно изтляваше. Улиците бяха покрити с мъртвешко-блед глух скреж. Сиво-черни здания се губеха неизмерими в мъглата. Бикът; приятелят. Още веднъж щеше да изчерпи човешката надежда, но нима докрай това бе по силите някому? Ф. седна пред писалището, перото изскимтя в мастилницата. Заглавие: „Бик“. Колкото и да го терзаеше, все пак творчеството беше единственият му отдушник. Какво сънува снощи?



● Картина от „Галерия Дачевски“

... Нямаше сезон; хората бяха размити сенки; нямаше нищо светло, енергично в тунела на новата дисекция, където навлезе. Заедно с приятеля М. отиде на зоопарк. Експресионистично-дръзки афиши уведомяваха, че в столицата гостува с редки колекции прочутата фирма „Есперанца“.
Отидоха, защото не искаха да остават сами със себе си; за да правят нещо, независимо че го намираха абсолютно безсмислено. Унило минаваха край клетките, а животните спяха тъпо или им хвърляха натежал от безразличие поглед. Излишни бяха пищните реклами; обществото така бе притиснало Ф. между гранясалите си механизми, че той – гол сред облечени – не таеше дори надежда и толкоз силно не вярваше, че по-късно щеше да повлече и други в своята ледена бездна. Напразно някакъв служител им крещеше през хроничната гримаса на усмивката си: „Господа, моля ви се, тази маймуна не е проста, тя е образована напълно и написа отчет за Академията... Моля ви се, господа, обърнете внимание – тази мишка се нарича Жозефина, тя е най-известната певица на мишия народ...“. Защо ги убеждават, че „Есперанца“ не притежава нито един обикновен екземпляр, че даже животните вече са загубили естествения си облик? Нима това е важно? Щом са дошли, по-добре: тишина.
М. пъхна няколко крони на служителя. Той криво се ухили и отдалечавайки се, мърмореше: „Господата грешат, „Есперанца“ няма тук...“. И докато обикаляха, двамата чуваха гласа му – трополящ отвред като нескончаем дъжд върху тенекиен перваз.
Но бяха в зоопарка; нищичко не можеше да се промени. Вината им бе жива, стара колкото тях. Не пропуснаха нито една клетка.
В забравен кафез лежеше човекоскелет. На табелката пишеше, че субектът е майстор на гладуването и от години не е слагал троха в устата си. По трапезата на своя век той не намираше ястие, годно да възбуди апетита му. Надзърнаха през олющения, мазен от пипане геоскоп, за да видят гигантска къртица, също неоценим уникат на „Есперанца“. Тя усърдно риеше тунели и час по час вдигаше зурла, ослушвайки се да не би някой да е срутил брънка от лабиринта ѝ, в който се бе впримчила сама. Макар на геоскопа да не можеше да се вярва много, стори им се, че къртицата е полудяла от въображаемо преследване и се мята като стисната в чудовищни клещи.
Това не развали настроението на приятелите. Нищо нямаше сила да пръсне обелките от човешко настроение, болно мъждукащо у тях. Няколкото искрици предчувствие за окончателно освобождение излъчваха по-скоро фантазна топлина. Ф. се изплю, задушаван от праха под неуверените им стъпки. Спътникът му погледна храчката: кървава! Необратимо; дори надеждата се беше отчаяла от Ф.
В стъклена кула висяха медузи. Ако човек се поспреше, можеше да забележи как оскъдната светлина на деня стопява медузите, те се разсейват във водата, а на равни интервали от един кран шляпват нови партиди.
Вече се умориха от безцелната обиколка. Наоколо трополеше дъждовният глас на служителя, той имаше други клиенти. Жадуваха тишина, да се свият в някое ъгълче, където липсва осветление, и да се самозабравят. Стигнаха до голяма постройка, ниска, тумбеста, в която зееше подобно пещера тъмен дълбок вход. И те влязоха. Удари ги мирис на загнило месо, на стара кръв. Озоваха се в зала с масивна като за слон желязна ограда.
Защо бяха изминали дългия тунел? Зад железата неясна купчина дишаше на пресекулки. Беше бик. И тежък сумрак, чиито молекули са сякаш паяци, озъбени плъхове; и съвсем сами, беззащитни.
Дано възнагради нелепите им усилия, през металните пръти М. бутна бика няколко пъти с бастуна си. А Ф. стоеше унесен, нима нещо се отнасяше до него? Все едно, всяка промяна е слязла в низшите области на Хадесовата империя. Бикът се размърда под острието, измуча жално, като че помоли – не ме закачайте! Но М. продължи своите опити. Животното бавно се изправи – все пак атака – и погледна човека. М. започна да чертае някакви фигури в праха, напоен с дъх на вехта кръв. И грамадата следеше зорко фигурите, изведнъж се раздразни, насочи рога към „матадора“. Те обаче само застъргаха железните решетки.
Другият се вгледа в екземпляра на „Есперанца“. Той бе могъщ, отвратителен – вместо уста имаше огромна обрезка от кърваво черво. Защо го дразнят? Очертанията на оградата прекъсваха в гъст здрач. Звярът почна да кръстосва из клетката си. М. се смееше. Смехът му напомняше дъждовното тропане на бъбривия служител. Тук също не можеше да има тишина, спокойствие, самозабрава. Приятелят обикаляше – отвън, около оградата – и сипеше смътни думи върху бика, бутайки го с бастуна. Това остана абсолютно чуждо за Ф., той неподвижен ловеше с мутиралия си слух как отдалеч – и отвсякъде – прииждат, глухо и жестоко тътнат застрашителни звуци, с които всичко щеше да свърши. Искаше да предупреди спътника си, ала М., опиянен от солидната защита, се прехласваше. Да отслужи литургия на надеждата? Та тя отдавна бе сменила своя адрес! Човек и звяр кръжаха, сякаш се дебнеха. М. избухна в кикот, древната зала го превърна в страдалчески вопъл.
Неочаквано рязко бикът се наведе и излезе от оградата.
В тъмнината не бяха забелязали, че клетката таи свободен отвор.
Значи досега експонатът само се забавляваше. Разрил сплъстения прах, той почти служебно затича след М., който с всички сили хукна край оградата. Чудовището вече го догонваше, когато М. стигна отвора и се вмъкна вътре. Секунда-две по-късно бичата грамада влетя в клетката. Другият ги наблюдаваше как се преследват зад решетките, без да може да предприеме нещо. И не си спомняше кога надеждата избяга от него, а обществото го увлече между ненаситните си барабани. Ф. ридаеше беззвучно, изпъждайки светлия лъч от хиляди сърца, потърсили утеха в неговия пример. Той бе предвидил раждането единствено на онова, което щеше да бъде изгонено от живота. Със счепкани челюсти паяците и плъховете на сумрака се унищожаваха и прераждаха в нова гъмжаща чернота.
Щом навъртя една обиколка, приятелят му изскочи. Бикът – подир развяващите се пешове. Дълго се надбягваха: ту извън клетката, ту в дълбините ѝ. Изглеждаше, че животното може всеки момент да докопа и разкъса „матадора“, но нарочно не се напряга докрая. Хрипове пълнеха цялото пространство.
Най-после звярът уморен отпусна кървавата обрезка-морда, заспа. М. изтупа дрехите си, сетне седна направо в праха; спътникът му чуваше неговото бясно чукащо сърце. Безкрайно почива М., вяло вторачен в бика, който едва не му отне божията искра. Не му оставаше много, ала това щеше да бъде избавление. Нима би могло да се помогне някак на М.? Редкият експонат на „Есперанца“ хъркаше; чертите на желязната клетка се размиваха във вонящия мрак. Двамата като че забравиха: там някъде зее отвор, из който бикът може пак да налети. Смътните им сенки се отпечатваха по стените, подобни на ръждясали зъбчатки от безсънен механизъм. И не смилаше ли тогава човека дори собствената му сянка? Уж отдъхнал, М. отново се изтупа от прахоляците и без да каже нито дума на приятеля си, бързо тръгна по тунела навън. Повървя; и изведнъж затича.
Ф. тъкмо щеше да го последва, когато грамадата се събуди – ще речеш, че изобщо не бе заспивала, – за да се втурне след М. Всичко туй звярът извърши някак си пряко воля, някак служебно, сякаш всеки ден му се налагаше да изпълнява този ритуал. Не бе сън. Искаше да извика на М., да го предупреди. От устата му обаче не се отрони никакъв звук, пък не положи и най-слабите усилия за целта. Знаеше, че нищо не е подвластно на стремежите му. Страх и неверие изсмукваха всичките му фибри, оставяйки им едничка сила за съзерцание – без протест; и с напълно искрена душа.
Животното се сля с мрака в тунела. Ф. полека го следваше. Ловеше воплите и по тях възстановяваше гледката. Светлината на изхода ставаше все по-ярка, когато бикът застигна М. С един замах на рогата го подхвърли нагоре, така че „матадорът“ се удари в тавана и вече загубил съзнание, падна право върху вдигнатите остриета на звяра. Раните му върнаха разсъдъка. Той изкрещя плахо – стонът заглъхна в гълчавата на тропическите птици вън, в мокрия бъбреж на служителя – и времето пак потече равно като капки, хлъзгани от дъжда по тенекиен перваз, чезнещи в запусната каменоломна.
И Ф. различи изхода, видя там бика, надвесен над трупа на неговия стар приятел.
Чудовището флегматично отскубваше парчета от М., плюеше ги, без да обръща никакво внимание на минаващия човек. Човекът също не му обърна внимание; отбеляза само, че червовидната муцуна е станала още по-кървава и като я влачеше в прахоляка, квасейки го, бикът апатично, служебно се загуби към огромната си ръждива клетка. Вероятно щеше да заспи в очакване на други посетители. Ф. разбра, че всъщност за звяра няма значение дали някой ще го дразни, или ще го гледа смирен. Жертва винаги имаше. Това съвсем не беше просто както девиза „Не закачайте животните!“. И всички бяха виновни, оплетени в мрежите на митично съдопроизводство, чиито присъди са неотменими. Задмина трупа на приятеля си. Не можа и сега не можеше с нищо да му помогне. Излезе от тунела.
Нямаше сезон; нито часовници, нито проблясък на промяна. Въпреки гениалните видения и ридаещите кошмари нима от пречупените лъчи на надеждата би могло да му се направи сияещ ореол? Срещу него идваше тълпа нови посетители на спектакъла „Есперанца“. Прочутата фирма бе само едно колело от машината на онзи свят, който вече изтриваше инициала му от кресливите си афиши. Между тълпата ръкомахаше натрапникът, обливащ мирозданието с дъждовен здрач – нескончаем, ламаринен, болезнен. Тези хора, загубили своите свойства поради липса на въображение, бяха чужди на Ф. и той им беше отдавна чужд, също като на всички през живота си. Не ги предупреди за бика – трябваше ли; щеше ли да се измени нещо с това?
Преди да напусне зоопарка, надзърна повторно в геоскопа. Гигантската къртица неуморно риеше тайни тунели. Тя все не можеше да бъде сигурна, че напълно се е скрила от приближаващия враг, за чието нашествие се ослушваше напрегнато. Може пък да е оглушала и смъртта внезапно ще я грабне. От крана в стъклената кула шляпна свежа партида медузи.
Портата на зоопарка тракна зад гърба му.


... Ф. се разкърши, отиде до прозореца. Студената зора се беше стопила; комините пушеха: и дим, и небе имаха почти еднакъв сив цвят, така че изглеждаше небето да влива по-мръсните си ивици през комините в къщите. Скрежът се бе стегнал още по-здраво – пратеник на вечните ледове, където и Ф. скоро щеше да изчезне гол. Почукаха гнусливо на вратата. Баща му го викаше на закуска, макар прекрасно да би минал без хилавия си син. Ф. промърмори, че не е станал и – извинявай, папа – ще полежи малко. Пантофите на стареца се отдалечиха с облекчение. Навярно сега с доволна усмивка си пъха кърпа под брадата, а млякото забулва с пàра очичките, които тъй саркастично умеят да се впиват.
Върна се при писалището, помисли и скъса новата притча. Случайно парченце, паднало в мастилницата, лакомо почерня. Прелитайки, враните пищяха: „Кав-в! Кав-в!“. Постоя на стола, заслушан в тракането на приборите оттатък и във всичко друго в своя живот, и пак хвана перодръжката. Писецът лъщеше като зеница; в трапезарията издрънча поднос, припрени стъпки се смесиха с виковете на баща му. Написа на листа отново: „Бик“, след което дълго остана загледан през прозореца.

● Първа публикация в: сборника „Моделириум“. – Библиотека „Фантастика“ № 045. – Бургас: О ф и р, 2001 г.

[alexandrit]

... На 24 май ми звънна една приятелка, с която не бяхме общували мнооого отдавна, пръснати по различните си битови и служебни пътеки.
Тя работи в Института за литература към БАН и сега ме информира за големия напреднал проект Гласове на български писатели. Щом влязох в сайта, побързах най-напред да изслушам микрорецитала на любимия си поет Александър Геров, а после кликнах на изобретателя на фантаскопа Светослав Минков – http://dictionarylit-bg.eu/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2-%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2.
Както личи от датата по-горе, Минков дава това интервю само няколко месеца преди да се пресели в Отвъдното. И, разбира се, всеки може да чуе със собствените си уши (стига да не се прави на глух!) признанието му: „... Модата на диаболизма, дошла от Запад заедно с експресионизма, не отмина и мене и за известно време аз описвах всякакви ужаси и страхотии“.
Тези думи на маестрото ме вдъхновиха да потърся някои по-кратки текстове с всякакви ужаси и страхотии от по-новата епоха.


Едно божествено дуо: ФОБОС & ДЕЙМОС

● Малки хоръри от първите години
на нашата т.нар. демокрация

УСПОКОИТЕЛНА СМЪРТ от Христо Пощаков

Събитията протичаха в съзнанието на Хелмут Новак като в забавен кадър. Беше останал без сили, не можеше да помръдне дори очите си. В полезрението му се мяркаха униформи, бели халати и непознати лица. Неподвижни оставаха част от огледалото на тоалетката, стенният плафон над него и причудливите шарки на тапетите в хотелската стая. Долавяше и нещо червено, разлято по гърдите му. „Какво става около мен?“ – с учудване мислеше той.

– Мъртъв е – констатира съдебният лекар. – Откарайте го в моргата, след това ще направим аутопсия.

– Интересна работа – промърмори полицаят пред него. – Да убиеш такъв здравеняк, съвсем не е лесно.

„Жив съм!“ – поиска да изкрещи Хелмут, но безсилието му сковаваше устата.

Напъхаха го в непрозрачна торба, понесоха го нанякъде, после разбра, че се намира в движеща се кола. „Чакайте! Спрете!“ – викаше наум Хелмут, обаче нямаше кой да го чуе.

Автомобилът се закова, усети, че го поставят върху количка, бутат я, пъхват го в нещо студено. Дочу метално похлопване, след това настъпи ужасяваща тишина.

Часовете минаваха, студът го пронизваше, обхвана го дрямка, която премина в сън и в страшен кошмар. Ръцете му се бяха превърнали в пипала, завършващи с озъбени глави на кръвожадни хищници. Главите използваха движенията на пипалата, които се опитваха да го удушат, хапеха го, стремяха се да разкъсат плътта му. Той беше изгубил собствения си облик, приличаше на съвсем друг човек. Хелмут извика насън и се събуди. Посрещна го вледеняваща тишина.

Бяха изминали два дни, а едни и същи, кошмарите се редуваха. Струваше му се, че полудява. „Искам да умра, наистина искам!“ – крещеше умореното му съзнание. Жестоката му съдба чу молбата и на третия ден доведе санитарите.

Избутаха го до залата за аутопсии, Хелмут видя белите плочки и настръхна. После се сети за кошмарите.

Когато скалпелът на хирурга отряза все още живото му сърце, моментната болка премина и той най-сетне напусна този свят с чувство на облекчение.

● От източника: КАРМА (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Н. Хаджиев и Христо Пощаков). – Сборник. Книга трета от поредицата „Фантастични истории“. – С о ф и я: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991 *.



- Нарисува: Юрий Санников -


ГЛАВАТА от Йордан Матеев

Огледах се в огледалото. Една съвсем приятна глава! Може би трябваше още малко лак за косата? Н-не! По-добре е да сложа мъничко пудра... Напоследък бръчките ми си личат много. Какво да се прави – възраст!

– Госпожо! – прокашля се деликатно директорът. – Готова ли сте най-после? Не можем да караме хората да губят търпение!

– Момент, господин директоре! Знаете, че обичам да се грижа за външния си вид! Особено за главата! В обществото човек трябва винаги да изглежда добре! Това е първото ми правило! Нали не искате тълпата отвън да ни освирква?

– Не, разбира се! Ала времето...

– Ей сега! Не бъдете такъв нетърпеливец!

Пооправих една немирна букла. Подсилих ружа. Хората не трябваше да мислят, че съм бледа, както и не трябваше да мислят, че се изчервявам като селянка.

– Господин директоре, готова съм!

– Вие сте великолепна! – директорът на затвора плесна с ръце. – Струваше си чакането!

Навън беше мъгливо утро. Зяпачите се тълпяха. Ако екзекуцията беше в ясен ден, щяха да забележат прическата ми. Ала сега и това утешение щеше да бъде напразно!

Някой ми целуна ръката. Един тих глас ми каза:

– Вие сте неповторима, госпожо! Каква красива глава имате!

Усмихнах му се с благодарност. Беше много любезен човек! Жалко, че червената качулка скриваше лицето му.

● От източника: вестник ДРУГИ СВЕТОВЕ (фантастика и разкази на ужаса), брой 11. – Президент и издател Александър Попов. – С о ф и я: ИК „Джемини“, 1992 г. **


... И НЕЩО ПОВЕЧЕ от Иван Н. Хаджиев

Много отдавна – вече не помнеше откога – му се искаше да избяга така, че да не се върне никога. Не му достигаше смелост или може би просто не оставаше време. И ето че сега съдбата реши вместо него. Когато лекари и сестри се защураха наоколо (никой до момента не беше го правил тъй усърдно), Ивайло Михалчев разбра, че идва краят на това жалко тяло, захвърлено като мръсен стар парцал върху операционната маса. Пожела да го оставят всички, да се махне някъде далеч-далеч от тази дълбока тиня...

И ето: той се издига бавно нагоре, вижда тялото си във вид на голяма кървяща рана – и с отвращение изчезва през отдушника. Болката мудно потъва надолу. Измества я неясен леден страх. Ивайло Михалчев или по-точно неговото съзнание се рее в мека тъмнина, оградена в далечината с елипсовидно сияние... Изведнъж някъде отгоре се свлича огромен силует. Едра фигура с късо сако и внушителна вратовръзка – шефът Иванов, от три месеца покойник. Прави широк жест, взет от руски филм, и казва важно:

– Седни, Михалчев! Хм, да, извинявай – разполагай се там както можеш... Знам всичко, което искаш да знаеш. Ха-ха, добър или лош, оставам винаги твой шеф! Но да бъдем делови! Извиках те, Михалчев, за да ти поверя една твърде отговорна работа. Както вече се досещаш, аз съвсем не умрях при катастрофата, а бях издигнат на настоящия си пост. Ти може да не си видял много добро в живота от мен, обаче аз ценя твоите качества на специалист. Затова с чиста съвест ти предлагам моето място.

Другарят Иванов се обърна с гръб. В сумрака се виждаше само дългият му гръбначен стълб, заобиколен с контурите на бюро и фикус. В този момент отнякъде нахълта другарката Геновева – кварталната активистка, също покойница. Тя изрева с цяло гърло и помете в нищото кабинета на началника.

– Не си повярвал на тоя подлец, нали? – запита странно тя. – Мошеникът жалък – понеже не му дават да мине отвъд, си търси някой бунак да се всели в тялото му, та да се върне в живота – но ние бдим! Така. Предлагам ти нещо далеч по-умно: да те изпратим с мисия в кварталния клуб по интереси. Сега много се държи на ориентацията на отделната единица...

Душата на Ивайло Михалчев отново пожела да го оставят на мира всички, да се махне някъде далеч-далеч от тази дълбока тиня... Възползва се от своята обтекаемост и балканския си инат и се отнесе към далечния край на Тунела. Всякакви злодеи, знайни и незнайни измамници искаха да го стреснат и да го върнат назад, в пъкъла на живота, или да го направят един от тях. Но нищо повече не можеше да го спре по блажения път към Отвъдното. Последната надежда... ***

● От източника: СТРАХ (илюстрации на Петър Станимиров по разкази на Иван Н. Хаджиев). – Сборник. Книга втора
от поредицата „Фантастични истории“. – С о ф и я: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.
________________________________

* И понеже годината в копирайтите на тези плеядски художници е 1990, това ни подсказва кога са били готови техните илюстрации... Текстовете са написани през 1991-ва от няколко души (и пера!), членуващи във вече 45-годишния Клуб за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ – София.
** Според някои източници, в изданията на „Д ж е м и н и“ са отпечатани немалко разкази от българи, които са използвали англоезични псевдоними. Е, да, тогава – в зората на т.нар. демокрация – беше модерно да криеш своето авторство в собствената си страна.
*** По-късно този разказ излиза няколко пъти тъкмо под такова заглавие: „Последната надежда“.

Компютърен набор и бележки: Наталия МАРИНОВА

[alexandrit]

Николай Василиевич Гогол: В И Й *

Според световната е-енциклопедия „Лаборатория фантастики“ (https://fantlab.ru/work43272) тъкмо повестта на Гогол ВИЙ е първата същинска хорър творба в руската проза. Излиза през 1835 г. в авторския сборник „Миргород“, като оттогава е преиздавана безброй пъти на разни езици по Земята и филмирана многократно.

За да почетем суперкласика Н. В. Гогол, който се ражда в една и съща година с друг първопроходец на хоръра – Едгар Алън По, направихме композиция от три кратки откъса, извлечени от „В и й“. Моля, заповядайте на нашето
малко четене:

Р а з. Останал сам, философът за минута изяде рибата, огледа плетените стени на кошарата, ритна по зурлата подалата се отвън любопитна свиня и се обърна на другата страна, за да заспи като заклан. Изведнъж ниската врата се отвори и старата влезе приведена в кошарата.
– Какво искаш, бабо? – каза философът.
Но старата вървеше право към него с прострени ръце.
„Ехе-хе! – помисли си философът. – Само че не, гълъбице! Стара си.“ Той се отмести малко по-настрана, обаче старата без всякакви церемонии пак се доближи до него.
– Слушай, бабо! – рече философът. – Сега са пости; а пък аз съм такъв човек, че и за хиляда жълтици няма да се омърся.
Но старата се мъчеше да го сграбчи в ръцете си, без да продума дума.
Философът се уплаши, особено когато забеляза, че очите ѝ светнаха с някакъв необикновен блясък.
– Бабо! Какво правиш? Върви си, върви си с Бога! – извика той.
Ала старата не казваше нито дума и го търсеше с ръце.
Той се изправи с намерение да бяга, но старата застана на вратата, втренчи в него искрящите си очи и пак почна да настъпва.
Философът искаше да я отблъсне с ръце, обаче с изненада забеляза, че ръцете му не могат да се повдигнат, краката не се движат; и той с ужас разбра, че дори гласът не излизаше от устата му: думите без звук мърдаха на устните му. Той чуваше само как тупти сърцето му; видя как старата се доближи до него, скръсти ръцете му, наведе главата му, скочи бързо като котка на гърба му, удари го с метла в хълбока и той, подскачайки като eздитен кон, я понесе на раменете си. Всичко това се случи толкова бързо, че философът едва можа да се опомни и хвана с две ръце коленете си, като искаше да спре краката; но за най-голяма негова изненада те се вдигаха въпреки волята му и правеха скокове по-бързо от черкезки кон. Чак когато бяха отминали вече селцето и пред тях се откри равна долина, а встрани се проточи черна като въглен гора, той мислено си каза: „Ехе, та това е вещица“.

оооооооооооооооооооооо

Естествено, нашата цел не е да разкрием сюжета на „В и й“, нито пък да представим тук всичките му най-страшни моменти, в които – по израза на самия Гогол – сърцето замръзва. Ето защо продължаваме своята минигоголиада с някои по-периферни може би, но все пак типични изпълнения на главната героиня:

Д в а. – Ехе-хе-е! Изглежда, вас в бурсата не ви учат на много голям ум. Слушай тогава! Ние имаме в селото един казак Шептун. Добър казак! Той обича понякога да пооткрадне и да излъже без всякаква нужда, но... добър казак е. Неговата къща не е много далеч оттук. В също такова време, както сега сме седнали да вечеряме, Шептун и жена му свършили вечерята и легнали да спят и тъй като времето било хубаво, Шептуновица легнала на двора, а Шептун вътре в къщата, на пейката; или не: Шептуновица вътре на пейката, а пък Шептун на двора...
– Съвсем не на пейката, ами на пода легнала Шептуновица – рече жената, която беше застанала на прага и бе подпряла буза с ръка.
____________________________________

210 години от рождението на Н. В. ГОГОЛ (1809-1852)
____________________________________

Дорош я погледна, сетне погледна надолу, сетне пак нея и като помълча малко, каза:
– Като ти сваля фустата пред всички, няма да ти стане хубаво.
Това предупреждение подейства. Старата млъкна и вече нито веднъж не го пресече.
Дорош продължи:
– А в люлката, окачена насред стаята, лежало едногодишното им дете – не зная дали от мъжки или от женски пол. Шептуновица си лежала и по едно време ѝ се сторило, че зад вратата дращи кучето и вие така, че просто да избягаш от къщи. Тя се уплашила: защото жените са такъв глупав народ, че ако привечер се изплезиш на някоя иззад вратата, душата ѝ ще отиде в петите. Все пак, си казала, я да ударя по муцуната проклетото куче, дано престане да скимти – и като взела ръжена, излязла да отвори вратата. Едва я открехнала и кучето се втурнало между краката ѝ и право към люлката на детето. Шептуновица вижда, че то вече не е куче, ами младата господарка. При това поне господарката да беше такава, каквато тя я познава, както и да е, но ето ти чудо: тя била цялата синя, а очите ѝ горели като въглени. Грабнала детето, прехапала му гърлото и почнала да му пие кръвта. Шептуновица само извикала: „Ох, нещастие!“ – и избягала от къщи. Само че гледа – в пруста вратата заключена. Хукнала на тавана; седи и трепери глупавата му жена, а после вижда, че младата господарка идва при нея и на тавана; нахвърлила се и започнала да хапе глупавата жена. Чак на сутринта Шептун измъкнал оттам жена си цяла изпохапана и посиняла. А на другия ден глупавата жена умряла. Та ето какви грехове и съблазни има! Тя, макар и да е от господарски сой, но все пак, когато си е вещица, вещица си е!
След тоя разказ Дорош самодоволно се огледа и мушна пръст в лулата си, като се канеше да я натъпче с тютюн. Темата за вещицата стана неизчерпаема. Всеки на свой ред бързаше да разкаже нещо. При един вещицата дошла във вид на копа сено чак до вратата на къщата; на друг откраднала калпака или лулата; на много моми в селото отрязала косата; на други изпила по няколко ведра кръв.

ооооооооооооооооооооооооооо



А ето и трейлъра на този филм
от 2018 година, чийто плакат виждате по-горе – https://www.youtube.com/watch?v=_Fhe4f0d3v8.

Т р и. – Време е – каза Явтух. – Хайде.
„Огън да изгори езика ти, проклет шопар!“ – помисли си философът, стана и рече:
– Хайде.
Из пътя непрекъснато се оглеждаше встрани и се опитваше да говори със своите придружители. Но Явтух мълчеше, а Дорош не беше приказлив. Нощта беше адска. Цяла глутница вълци виеха някъде далече. И самото лаене на кучетата беше някак страшно.
– Като че ли нещо друго вие: това не е вълк – каза Дорош.
Явтух мълчеше. Философът не намери какво да каже.
Те се приближиха до черквата и влязоха под вехтите ѝ дървени сводове, които показваха колко малко стопанинът на имението се грижеше за Бога и за душата си. Явтух и Дорош както по-рано си отидоха и философът остана сам. Всичко беше като преди. Всичко беше все така застрашително познато. Той за минута се спря. На средата все тъй неподвижно стоеше ковчегът на ужасната вещица. „Няма да се уплаша, Бога ми, няма да се уплаша!“ – каза той, пак очерта кръг около себе си и почна да си припомня всички свои заклинания. Тишината беше страшна: свещите трепкаха и заливаха със светлина цялата черква. Философът обърна една страница, после обърна друга и забеляза, че чете съвсем не онова, което е писано в книгата. Уплашен, той се прекръсти и започна да пее. Това донякъде го насърчи: четенето тръгна и страниците се мяркаха една след друга. Изведнъж... посред тишината... с трясък се пукна железният капак на ковчега и мъртвата се надигна. Тя беше още по-страшна, отколкото първия път. Зъбите ѝ страшно тракаха, устните ѝ заиграха в конвулсии и с див писък се понесоха заклинания. Вихрушка се изви в черквата, иконите изпопадаха на земята, посипаха се разбитите стъкла на прозорците. Вратите се откъснаха от пантите и несметно множество чудовища се втурна в Божия храм. Страшен шум от крила и драскане с нокти изпълни цялата черква. Всичко летеше, препускаше и търсеше навсякъде философа.

От източника: Николай Василиевич Гогол. – П о в е с т и. – София: Народна култура, 1973 (уви, преводачът на книгата не е посочен).
_______________________
* Вий е величаво творение на простонародното въображение. С това име се нарича у малорусите старейшината на гномовете, чиито клепки стигат чак до земята. Цялата тая повест е народно предание. Аз не искам да променя нищо в него и го разказвам почти със същата простота, както съм го слушал. – Бележка на Гогол.

[alexandrit]

Прелистим ли по-внимателно страниците на българския хорър от различни години, ще видим, че в този жанр са писали не един и двама членове на Клуба за фантастика и прогностика Иван Ефремов. Сред тях са Янчо Чолаков, Иван Н. Хаджиев, Христо Пощаков, Любомир Николов-Нарви, Александър Карапанчев и пр. В това родно съзвездие от имена по право се нарежда и

■ Атанас П. СЛАВОВ,
когото днес представяме с два кратки опуса:

Г Р А Н А Т А Т А

Харт категорично знаеше, че сънува. Този кошмар го преследваше от години, откакто се бе върнал от Голямата Африканска война. Напоследък, заедно със старостта, кошмарът протягаше ръка към гърлото му, ставаше по-изобретателен и детайлен. Отначало Харт се виждаше като стар, опитен командир на група наемници, която има задача да ликвидира малко село, помагало на бунтовниците. Обичайна операция – пъргаво обкръжаваха стадото аборигени, натъпкваха ги в централната колиба, поливаха я с бензин и един от най-оправните млади командоси откачаше от пояса си осколочна граната стар модел. После с жест на фокусник измъкваше взривателя ѝ и с елегантен мах я запращаше към тресящата се от ужасени викове колиба. Както си му е редът, следваха пламъци, крясъци, вопли на животни, които са осъзнали, че изгарят живи.

Отначало този сън му харесваше. Приличаше му на спомен, в младия командос виждаше себе си на младини, а същевременно можеше да се разпорежда от гледната точка на умъдрял с годините воин. После започна страшното. Една нощ в крясъците от колибата позна гласа на малкия си син Рони. Пронизителният детски гласец звънтеше като тънка метална струна и се забиваше в душата му. По-късно взе да различава гласовете на Сузи, Виктор, Пит – всички онези, които на старини беше назовал свои приятели или които просто му бе приятно да вижда в дома си. Младият командос все по-малко му се нравеше. Започна да открива в чертите му нещо безумно – този момък не убиваше само за пари! Но всяка нощ с неумолима последователност и с все по-разтеглено наслаждение той запращаше гранатата в крещящата колиба и запалваше воя на пламъците.

С нарастващ ужас Харт очакваше всяка нова нощ. После му се яви една съвсем простичка мисъл. Щом сънят можеше сам да се промени, защо той, който беше негов носител, да не може да го видоизменя по собствено желание? На следващата нощ Харт заспа успокоен и с ясно решение. Когато омразният младок откачи от пояса си гранатата и изскубна запалката ѝ, Харт пожела тя да избухне в ръцете му. Взривът беше страшен и странен. Огнената вълна като в забавен кинокадър помете младока, другите наемници, разхвърляните наоколо базуки, даже джиповете им. Непокътнати бяха само околният пейзаж и мирното село с играещите си наоколо деца. Харт погледна към своето тяло и не го видя. Останала му беше една-единствена гледна точка. Панически поиска да се събуди. Не последва нищо. Пред очите му все така стояха селото и редките дървета в околността. Не успя даже да извика и разбра, че от него не зависи нищо повече.

На сутринта намериха тялото му разхвърляно из стаята, сякаш взривено отвътре с граната.




Р Е К А Т А

Етнолог съм и работата ми е да живея сред тези забравени от Бога и Галактиката същества. Нищо не предвещаваше страшната развръзка, когато звездолетът ми обиколи планетата и компютърът докладва за пълното отсъствие на хищници и опасности. Оказа се, че съм намерил един напълно тревопасен свят, заселен с редки вегетариански племена. Даже прекалено редки – всъщност това ме тревожеше от самото начало, но ласкавият нрав на дархите и добрината, с която ме приеха, заглушиха страховете ми. Бързо потънах между тях – сам и без оръжие бях приет като гост от далечно племе, който иска да изучи песните и обичаите им. А те бяха необикновени. Не съм попадал друг път на толкова миролюбиво племе, въпреки че неговата митология беше пълна със смърт. Смъртта се явяваше в песните им, разпореждаше се с живота им, отиваше си, когато иска. И тези полулуди шамани, които сновяха наоколо с ритуалната си фраза на уста: „Бог иска всичко, по-малко е достатъчно!“. А Бог за тях беше смъртта – саможивееща, самодействаща и неизбежно свързана с Реката. Отначало помислих, че някакъв страшен хищник се е укрил там от биоанализаторите. Още повече че, освен по време на ежегодния празник на Реката, се считаше кощунствено да се потапяш в нея. Наблюдавах с часове синята повърхност – никакъв признак на живот, макар че това също изглеждаше подозрително.

о Художник на илюстрациите: Стефан ДЕСПОДОВ



Няколко дни преди празника направихме Ритуалните Пръскания. Всички застанахме край брега, а двама жреци прехвърляха над главите ни плоски камъни. Пръските настигнаха всекиго от нас. И започна кошмарът. Бавно над водната повърхност, почти закривайки хоризонта, израсна Богът. Тогава не успях да се замисля колко си приличат образите на смъртта при различните народи. Бях потресен, че и аз като всички, които се гърчат около мен и сочат в същата посока, виждам огромната сиво-черна фигура на скелет, увит в плащ, който ме гледа изпитателно с очните си кухини и желае живота ми. Побягнах към звездолета, колкото да се натоваря с прибори, и се върнах обратно, въпреки че вече разбирах безсмислието на усилието си. Когато пристигнах, беше късно. По брега се валяха само трупове – кой получил инфаркт, кой прерязал гърлото си. Вездесъщият халюциноген от речната вода, който пораждаше груповата фантазия на Бога-смърт, тоя път бе дал най-страшната си жътва. Докато ридаех и носех на ръце една все още жива жена, проумях отговора. Гигантският скелет все така стърчеше на хоризонта и сякаш ми казваше: „Ти, твоето подсъзнание ми даде този образ, който уби всички. Ако не беше ти, аборигените щяха да видят своите речни богове и да умрат само страхливите и неприспособените. Твоята историческа памет ги уби...“.

Скоро ще закопая мъртвите и ще направя карта на тази местност. Реката ще нарека Стикс.

■ От източника: ПОЛТЪРГАЙСТ (илюстрации на Стефан Десподов по разкази на Атанас П. Славов, Росица Панайотова и Александър Карапанчев). – Сборник. Книга пета от поредицата „Фантастични истории“. – С о ф и я: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

[alexandrit]

И още чувствам във устата си
голямото, горчивото сърце на есента...
Карина Асанди, „Р е р е к в и е м“


ОТ СЪРЦЕТО НА ЕСЕНТА

Хорър в България преди близо 115 години – хайде стига, бе!

Не, ама да, защото тъкмо тогава П. К. Яворов публикува в някол-
ко книжки на списание „М и с ъ л“ свои horror стихотворения.
Разбира се, в други държави хорърска поезия има и по-рано,
но и ние не сме чак толкова изостанали, както се опитваха до-
скоро да ни убедят шепа наши „познавачи“ на бг жанра...

Сега правим една пауза в този белетристичен сектор, като ви
предлагаме малка композиция от стряскаща мерена реч: *


■ Александър ОДОЕВСКИ (1802-1839)

БАЛ

Започна балът. Полетяха
изящни двойки с лекота –
с разкошни тоалети бяха,
блестяха с нежност, с красота.
Аз, уморен и скрит в тълпата,
докосвах с пламнала глава
в горчиви размисли стъклата,
зареял поглед към Нева.
В корито от гранит лежеше
и в сребърните ѝ води
като покрита с рой звезди
луната царствено блестеше.
Задълго аз останах тук,
но изведнъж звук подир звук
влетяха в залата. Уплашен,
изтръпнах цял. Мигът бе страшен!
От мене се изтръгна стон:
видях в огромния салон
да тракат с жълтите си кости
в настъпилия полумрак
по двойки скелетите-гости,
кръжейки до тавана чак.
Насам-натам безспир летяха
лица, тела без красота.
Саван от кости сякаш бяха
и само техните уста
се смееха като доскоро,
но бе еднакъв този смях,
беззвучен бе. Не разпознах
в тълпата мрачна живи хора.
Подобни до един на вид –
пълчища кости – без умора
кръжаха в танца страховит.

1825 година

От руски: Иванка Павлова

*

■ Жозе Мария дьо ЕРЕДИЯ (1842-1905)

БЯГСТВОТО НА КЕНТАВРИТЕ

Летят, пияни от дъха на бунт и кръв,
натам – в клисурите да се спасят от гибел;
смъртта усещат те, страхът ги е зашибал
и тръпнат ноздрите от миризма на лъв.



През урви, храсти, по изровения склон
се носят – гущери и хидри ще изтребят;
и вече в свода син виши се черен хребет –
пред тях са Оса и Олимп, и Пелион.

Понякога един сред дивата лавина
се вдигне на крака, назад се взре за звяр
и в миг догони ги, нощта със стон разсякъл;

съзрял как пълната зловеща месечина
след тях проточила е целия кошмар
на сянката гигантска на Херакъл.

От френски: Кирил Кадийски

*

■ Константинос КАВАФИС (1863-1933)

СТЪПКИТЕ

Във абаносово легло, богато украсено
с коралови орли, дълбоко спи Нерон,
безчувствен и спокоен, и щастлив
във свежия разцвет на свойта плът
и с хубавия пулс на младостта.

Но в алабастровата зала, там, където
е древният ларарий на Агенобарбите,
как неспокойно ларите се суетят.
Треперят малките домашни богове
и се стараят свойте незначителни телца да скрият.

Защото чуха те ужасен вой,
вой смъртен, който стълбището качва;
железни стъпки разлюляват стъпалата.
И ларите, от страх обезумели,
сега във дън ларария се мушат,

препъват се, прескачат се, душат се,
един бог мъничък над други пада,
защото те разбраха този вой какъв е,
познаха стъпките на Ериниите **.

От гръцки: Кръстьо Станишев


След преводната идва българската horror вълна:

■ Атанас ДАЛЧЕВ (1904-1976)

УБИЙСТВО

По дъжда като паяк се спусна
дето никой в нощта го не чакаше,
слезе тъмен, по-тъмен от мрака,
и задъхан, със дъх върху устните.

Спря, ослуша се, пълен с тревога,
чу уплашен да бие сърцето му:
само ножа бе взел за свидетел,
даже сянката беше му много.

Дали сън беше то или истина?
Под прозорците в мрака се мерна
и изчезна по стълбите черни.
Нейде порта отворена писна.

И след миг една бяла светкавица
го видя да измива тревожно
под капчука петната от ножа,
който все неизмит си оставаше.

От стрехите на къщите слитаха
звънко капките и часовете.
Но дъждът, тъмнината и ветърът
бяха овреме скрили следите му.

И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.

1926 година

**

■ Кирил КАДИЙСКИ (1947)

НАРКОЗА

И тъй, да тръгваме – и аз, и ти до мен –
когато на небето гаснещият ден
е проснат – пациент, готов за операция...
Томас Стърнс Елиът

Светът е бeзнадежден пациент.
И ние – жалки, с вечната надежда
за по-добро... А всеки виждал е какво се сцежда
на изгрева от мократа плацента.

И ти, роденият, за да умреш,
попитай се: защо човек не спира да зачева
и ражда... От любов? Оплетен в райската ѝ мрежа!
А и любов ли е това между Адам и Ева?

Как свеж е сводът след дъжда, какво че има
и кръв. И самолетната следа – висящ катетър –
те връща пак в живота с мисли за напред.

На кой ли стар болник, с неизлечима
коварна болест, слънцето е анус претер
и гнусните му извержения сме длъжни да търпим?

**

■ Емил ИВАНОВ (1957-2010)

ГРОБИЩЕН РАЗМИСЪЛ

Край град на живите – на мъртви град.
Но как да срещнем скъпите си близки?
Подобно часови, обвити в хлад,
стърчат все кръстове и обелиски.

Уж са заглъхнали любов, позор,
гняв, завист, зов към същества обични;
защо напомня всичко на затвор
със гробове – килии единични?

Последната присъда – на смъртта –
нима, Създателю, ще бъде краят?
Не се надигна никой от пръстта...
Не се зададе никой откъм рая...

Нима във Своята всевишна цел,
о, Боже, с гроб напуснат след Голгота,
дал си смъртта – едничкия тунел
за бягство от затвора на живота?!

__________________________

* Всички стихотворения в нашата композиция са взети от уникалната по своя характер и обхват е-антология „ФАНТАСТИЧНА ПОЕЗИЯ (2)“ – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=40393&rb_v=viewtopic#p40393.

** Агенобарбите (Рижобрадите) е прозвище на рода, от който произхожда император Нерон;
а пък Еринии се наричат елинските богини на отмъщението.

Подбор и бележки: Наталия МАРИНОВА



■ В добавка: и една музикална илюстрация –
https://www.youtube.com/watch?v=a0ftL18jXjQ

[alexandrit]

■ Разказ от Иван МАРИНОВСКИ

ГОЛЯМАТА РЪКА

През 1733 година в околностите на Танжер можеше да се срещне един сух като обгоряло ребро мъж. Казваше се Леон. Ръцете му бяха дотам горещи, че като ги пъхнеше в котле с вода, водата кипваше. Имаше дарба да намира всякакви скрити съкровища. Прекарваше длани по стената и казваше: „Тук няма злато“. Или казваше: „Тук е заровено пълно гърне“. Не грешеше. Веднъж го повикаха да огледа голяма купа сено и той намери един статер.

– За какво ме карахте да търся тази жълтица?

– За да ти я дадем – отговориха му.

Леон взе жълтицата и като не знаеше какво да я прави, се отби на тържището. Спря пред сергията на нисък сарацин.

– Какво ще купиш? Имам хубаво бубено семе – попита търговецът и се видя, че лявото му око е синьо, а дясното зелено като мокър дъбов лист.

– Ами ще искам да купя бубено семе, ама ти ще ми продадеш друго – отвърна Леон, сякаш някой му подсказа отговора.

– Точно тъй – потвърди сарацинът и му продаде срещу жълтицата четири големи пирона и един чук.

Леон се прибра вкъщи и през нощта чу, че някой троши вратата и насила влиза вътре. Така беше. На прага лежеше невероятно същество, Леон би се заклел, че там лежи ръка, голяма колкото човек. Като се сгъваше в лакътя и си помагаше с пръсти, ръката запълзя към него. Онемял от ужас, Леон скочи и се притисна към стената, а на ръката сякаш тъкмо това ѝ трябваше. Тя сграбчи купените пирони и пъргаво закова крайниците на Леон към стената. Търкайки палец о показалец, предизвика шум, който наподобяваше радостен възглас: „Разпнат си!“. Щом разпнатият умря, невероятното същество си отиде.

През 1833 година разногледият сарацин пак продаде пирони и чук на никой си Херот. През нощта Херот едва се спаси от разпването, ужасѐн изтича при своя приятел и му разказа за случилото се. Приятелят му се усмихна снизходително.

После си легнаха да спят, а малко след полунощ вратата безшумно се открехна и по пода запълзя голяма колкото човек ръка. Носеше чук и осем пирона.

И з т о ч н и к : КОСМИЧЕСКИ ПРИШЪЛЦИ (илюстрации на Димитър Стоянов-Димо по разкази на Иван Мариновски). – Сборник. Книга първа от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1990.

■ ■ ■

Може и аз да не съм търсил много добре, обаче никъде не намерих – нито ред, нито две думички дори! – че писателят Иван Мариновски е бил член на издателство Плеяда прес. Нямам обяснение защо е тъй, не мога да взема и нечия страна. Навярно някакъв сериозен спор между него и колегите му (става дума за Димитър Стоянов-Димо & Петър Станимиров) или пък скандал, развихрил се по нашенски, с елементи на духовно неглижиране...?

С Мариновски имах няколко срещи, при една от които той ми даде своята красива плеядска визитка. Харесвам този белетрист и фантаст. Два негови разказа включих в съставени от мен сборници: Электрические слезы (Холод и пламя, София пресс, 1990 г.) плюс Банка за време (Чудни хоризонти, Аргус, 2000 г.). Бай Иван беше културен, талантлив, сърдечен човек, „опериран“ от високомерие и хейтърство. Накрая на въпроса ми „Как си?“ отговаряше някак примирено: „Стареем, братко, стареем... “, и си замина от това измерение едва на 60 години.

Всъщност исках само лееко да подмладя спомена за Иван Мариновски и да извадя на бял свят един интересен щрих от неговата биография. – Бел. alex.

* * *

[alexandrit]

Гост на страната Хорърландия

Някъде преди половин век в чудесната руска поредица „Зарубежная фантастика“ излезе елегантно томче със синьо-оранжева корица – Гости страны Фантазии. Този сборник бе побрал в хартиеното си тяло разкази от автори, които обикновено не се причисляват към супержанра Фантастика (например Андре Мороа, Джером К. Джером, Примо Леви, Труман Капоти, Ф. Скот Фицджералд и пр.)... С днешна дата си мисля, че може да се направи и подобен том, озаглавен обаче Гости на страната Хорърландия. Ето едно кратичко предложение за това бъдещо начинание, стига някой да се качи на „вълна̀та“ му:

● Лафкадио ХЪРН (1850-1904)

Д Ж И К И Н И Н К И *

Веднъж Мусо Кокуши *1/, проповедник от сектата Дзен, пътувал сам през провинция Мино и се заблудил в безлюдна местност. Нямало кого да попита за пътя. Дълго се лутал безпомощно и вече започнал да губи надежда, че ще намери подслон за през нощта, когато на върха на огрян от последните слънчеви лъчи хълм съзрял една от онези малки хижи, наречени анджицу, в които обитават монаси отшелници. Хижата била почти порутена, обаче Мусо забързал натам. Открил, че в нея живее престарял монах, и помолил да го приюти за тази нощ. Старецът му отказал грубо, но насочил Мусо към най-близкото селце в долината, където можел да намери храна и подслон.
Мусо стигнал до селцето, в което имало само десетина колиби. Приели го радушно в дома на старейшината. В гостната се били събрали около петдесетина души, ала него въвели в малка странична стая, където му донесли храна и му приготвили постеля. Той си легнал рано, защото бил капнал от умора, но към полунощ се събудил от силен плач в съседната стая. Скоро след това плъзгащата се врата се отворила безшумно и един младеж с фенер в ръка влязъл, поздравил почтително и рекъл:
– Ваше преподобие, мой тежък дълг е да ви уведомя, че сега аз съм стопанинът на този дом. А вчера бях просто най-големият син на старейшината. Но когато дойдохте, изморен от дългия път, решихме да ви спестим притеснението и затова не ви казахме, че само няколко часа по-рано баща ми почина.



о Асоциативна илюстрация: чудовище от японската митология

Хората, които видяхте в съседната стая, са нашите съселяни, дошли да изразят последна почит към покойника. След малко ще се отправим към съседното село, на три мили път оттук, защото според обичая ни никой не бива да остава нощем в селището, когато някой умре. След като въздадем съответните дарове и молитви, всички напускаме селото и оставяме мъртвеца сам. Странни неща стават нощно време в дома, в който има покойник, и затова мислим, че ще е по-разумно да дойдете с нас. Бихме могли и там да ви намерим добър подслон. Но понеже сте духовно лице, навярно нямате страх от демони и зли духове и ако не се боите да останете сам с тялото, можете да се разполагате свободно в тоя беден дом. Така или иначе, длъжен съм да ви предупредя, че никой освен свещенослужител не би се осмелил да прекара тук тази нощ.
А Мусо отвърнал:
– Искрено съм ви задължен за добрите намерения и щедрото гостоприемство. Жалко, че когато дойдох, не ми казахте за смъртта на баща си, защото въпреки умората щях да намеря сили да изпълня задълженията си на свещенослужител. Ако знаех, щях да отслужа заупокойна молитва, преди да напуснете селото. Ала ще свърша това сега и ще остана да бдя над тялото до сутринта. Не зная за каква опасност говорите, но не се боя от призраци и демони, тъй че ще ви помоля да не се безпокоите за мен.
Младежът се зарадвал на тези думи и изразил както подобава благодарността си. После и другите близки на покойника, както и всички присъстващи дошли да изкажат на Мусо своята признателност, подир което стопанинът на дома кимнал:
– А сега, ваше преподобие, въпреки нежеланието си да ви оставим сам, ще трябва да се сбогуваме. Според обичая на селото никой от нас не бива да бъде тука след полунощ. Ще се молим за вас, пък и вие се пазете. И ако в наше отсъствие видите или чуете нещо странно, ще ни разкажете, когато се върнем утре сутринта.

После всички напуснали къщата, а Мусо отишъл в стаята на покойника. Пред мъртвото тяло били наредени обичайните приношения и над него горяло малко будистко кандило – томьо. Мусо прочел молитвата, изпълнил погребалния обред и се отдал на медитация. Така прекарал в безмълвие няколко часа. В обезлюденото село не се чувал нито звук. Но в часа, когато нощната тишина била най-дълбока, в стаята безшумно влязъл фантом – огромен и неясен силует. И в същия миг Мусо почувствал, че няма сили да мръдне или да отвори уста. Той видял как силуетът вдигнал трупа, сякаш с ръце, и го изял по-бързо, отколкото котка изяжда мишка. Започнал от главата и изял всичко – косата, костите, дори савана. След като погълнало тялото, чудовищното Нещо подхванало приношенията и нагълтало и тях. Сетне изчезнало така ненадейно и загадъчно, както се било появило.

На другия ден сутринта селяните се върнали и заварили монаха да ги чака пред вратата на къщата. Поздравили го, а като влезли в стаята, никой не изразил учудване от липсата на мъртвеца и приношенията. Младият стопанин се обърнал към Мусо:
– Ваше преподобие, безпокояхме се за вас – навярно сте имали неприятни преживявания през нощта. Но сега сме щастливи да ви видим жив и читав. Ако можехме, с удоволствие щяхме да постоим с вас, обаче тукашният закон, както вече ви казах, повелява да напуснем дома, в който има покойник, и да оставим трупа сам. Винаги, когато сме престъпвали този неписан закон, ни е сполетявало голямо нещастие. Ала ние го спазваме и всеки път откриваме, че в наше отсъствие трупът и приношенията изчезват. Може би сте разбрали причината?
Мусо им разказал за неясния, ужасяващ призрак, който влязъл при мъртвеца и изял и него, и всички приношения. Но никой като че ли не се изненадал от чутото, а пък стопанинът пояснил:
– Думите ви, ваше преподобие, съвпадат с онова, което се разправя от прастари времена.
– Кажете ми, а монахът от хълма не чете ли понякога заупокойна молитва за вашите мъртви? – попитал Мусо.
– Какъв монах? – удивил се младият стопанин.
– Онзи, който снощи ме упъти към селото. Отбих се в неговата колиба ей там, на оня хълм. Той отказа да ме приюти, но ме научи как да стигна дотук.
Селяните се спогледали в недоумение и след известно мълчание стопанинът на дома обяснил:
– Ваше преподобие, на онзи хълм няма никакъв монах, нито пък колиба. От много поколения насам по тези места липсва духовен пастир.
Мусо повече не отворил дума за това, защото по всичко личало, че любезните му домакини го смятат за подмамен от зъл дух. Ала след като се сбогувал с тях и разпитал подробно за пътя, решил да потърси отново отшелника на хълма, за да се увери дали наистина е видял само призрак. Лесно открил хижата и тоя път старецът го поканил да влезе, а вътре му се поклонил ниско и рекъл:
– О, срам ме е! Много ме е срам. Умирам от срам!
– Не бива да се срамувате, че ми отказахте подслон. Вие ме упътихте към селото, където ме приеха твърде добре. Благодарен съм ви за тази услуга!
– Аз не мога да дам подслон на смъртен – отвърнал отшелникът. – Но се срамувам не защото ви отпратих, а защото снощи ме видяхте в истинския ми вид, тъй като онзи, който изяде пред очите ви трупа и приношенията, бях аз… Трябва да знаете, ваше преподобие, че съм джикининки – същество, което се препитава с човешко месо. Имайте милост и ми позволете да ви изповядам тайния си грях, заради който съм наказан така.
Много, много отдавна бях свещеник по тези забравени от бога места. Бях единственият духовник в околността. Така че по онова време донасяха тук – понякога от доста далеч – телата на мъртъвците, за да отслужа заупокой. Но аз четях молитвите и изпълнявах обреда само по задължение, а мислех единствено за храната и дрехите, които положението на свещенослужител ми даваше възможност да получавам. Заради това егоистично неблагочестие веднага след смъртта си се преродих в джикининки. Оттогава съм наказан да се храня с труповете на хората от околността – изяждам ги, както през нощта сам видяхте…
Сега, ваше преподобие, настоятелно ви моля да отслужите сегаки *2/. Помогнете ми с молитвите си да се избавя по-скоро от това ужасно съществуване.

Едва произнесъл тези думи, и отшелникът изчезнал; в същия миг изчезнала и порутената му колиба. А Мусо Кокуши
се оказал на колене всред високата трева пред много стара и обрасла с мъх надгробна плоча във формата на горин-иши *3/, която подсказвала, че там почива свещенослужител.
________________________________

* Дословно – зъл дух, който яде хора. Японският разказвач дава и санскритския термин „ракшаса“, но и той е толкова неясен, колкото „джикининки“, защото има много ракшаси демони. Тук джикининки очевидно означава един от Барамон-расецу-гаки – Брахман-ракшаса-прети, които образуват двадесет и шестия клас на покойниците – претите, според старите будистки писания. Всички пояснителни бележки към разказа са на автора.
*1/ Посмъртното име на монаха Сосеки (1271-1346) – изтъкнат поет и основател на храма Тенрюджи, един от десетте центъра на сектата Риндзай, клон от сектата Дзен.
*2/ Будистка служба за душите на превърналите се в гаки (на санскритски език прети), или гладни духове.
*3/ Буквално „камък на петте кръга“ (или „петте зони“) – надгробие от наредени един върху друг пет камъка, всеки с различна форма. Символизират петте магически елемента: ефир, огън, въздух, вода и земя.

Преведе от английски – Мария ДЕМОТ

● От източника: https://chitanka.info/text/15517-dzhikininki

[alexandrit]

Няколко месеца преди 170-годишнината от рождението на
най-добрия френски майстор на разказа и новелата (я, че той бил
набор на патриарха Дядо Вазов) ви поднасяме един негов страховит опус.
_______________________________________________________________

● Първа е-публикация в България!

РЪКАТА НА ОДРАНИЯ от ГИ дьо МОПАСАН [1850–1893]

Преди около осем месеца един мой приятел, Луи Р., бе поканил една вечер неколцина другари от колежа; пиехме пунш, пушехме и беседвахме за литература, живопис, а от време на време разправяхме по някоя весела история, както става обикновено, когато се съберат младежи. Изведнъж вратата се разтвори широко и един от добрите ми приятели от детинство се втурна като ураган.
– Познайте откъде ида! – извика той веднага.
– Обзалагам се, че идеш от Мабил – отговори един от събраните.
– Не, много си весел. Сигурно си намерил пари назаем, погребал си чичо си или си заложил часовника си на леля си – каза втори.
– Ти току-що си пил – възрази трети – и понеже си надушил пунша у Луи, идваш да продължиш!
– Не, не улучихте. Ида от П., от Нормандия, където престоях осем дена и откъдето ви водя един мой приятел, голям престъпник, който ще ми позволите да ви представя.
При тия думи той измъкна от джоба си една ръка на одран човек. Тая ръка беше страшна, черна, изсъхнала, твърде дълга, сякаш сгърчена; мускулите, които изглеждаха необикновено здрави, бяха пристегнати отвътре и отвън с ивица от пергаментна кожа; ноктите бяха жълти, тесни и стърчаха на края на пръстите; всичко говореше ясно отдалеч за някакво злодейство.
– Представете си – каза моят приятел, – оня ден разпродаваха вехториите на един магьосник, прочут из цялата околност; той ходел всяка събота на шабат [сборище на вещици в полунощ в събота – б. пр.], възседнал дръжката на метла, правел бяла и черна магия, давал на кравите синьо мляко и ги карал да пасат опашките си като опашката на свети Антониевия другар. Изглежда, че тоя стар нехранимайко е обичал много тая ръка, която по думите му била ръката на един прочут престъпник, убит през 1736 година, задето хвърлил с главата напред законната си жена в един кладенец, в което, мисля, не е сгрешил, а след това обесил на черковната камбанария попа, който го бил венчал. След тоя двоен подвиг той тръгнал да скита по света и в своя колкото къс, толкова и богат живот обрал дванадесет пътници, изгорил двадесетина калугери и превърнал в харем един женски манастир.
– Но какво ще правиш с тая страшна ръка? – извикахме ние.
– Дявол да го вземе, ще я окача на вратата си за халката на звънеца, за да плаши кредиторите ми.
– Приятелю – каза Хенрих Шмит, един едър и твърде флегматичен англичанин, – аз мисля, че тая ръка е чисто и просто индийско месо, консервирано по особен начин, и затова те съветвам да си свариш от нея бульон.
– Не се присмивайте, господа – поде с най-голямо хладнокръвие един студент по медицина, който беше три-четвърти пиян, – а тебе, Пиер, бих посъветвал да погребеш по християнски тоя остатък от човешко тяло, за да не дойде да си го иска оня, комуто принадлежи. И после тая ръка може би е добила лоши навици, защото нали знаеш пословицата: „Който е убил, ще убива“.
– А който е пил, ще пие! – поде домакинът; и на това отгоре той наля на студента голяма чаша пунш. Студентът я изгълта на един дъх и се търколи мъртвопиян под масата. Тая шега бе посрещната с бурни крясъци, а Пиер вдигна чаша, поздрави ръката и каза:
– Пия за скорошното посещение на твоя стопанин!
След това разговорът мина на друга тема и всички се прибраха у дома си.
На другия ден, понеже минавах край къщата на Пиер, аз се отбих у него, беше около два часът. Заварих го да чете и пуши.
– Е, как си? – казах аз.
– Отлично – отвърна той.
– А твоята ръка?
– Моята ръка? Не я ли видя окачена на вратата? Поставих я там снощи, когато се прибрах. И представи си, някой вагабонтин, навярно за да ме подплаши, дойде да звъни на вратата ми към полунощ. Попитах кой е, но понеже никой не отговори, легнах си отново и заспах.
В това време се позвъни, беше хазаинът, един дървеняк и нахалник. Влезе, без да поздрави.
– Господине – каза той на приятеля ми, – моля ви да махнете незабавно тая мърша, която сте окачили на халката на звънеца, защото иначе ще бъда принуден да ви изгоня.
– Господине – поде Пиер важно, – вие обиждате ръка, която не заслужава подобно отношение. Знайте, че тя е принадлежала на един отлично възпитан човек.
Хазаинът се завъртя на петите си и си излезе, както бе дошъл. Пиер тръгна подире му, откачи ръката и я завърза за връвта на звънеца, която висеше близо до леглото му.
– Тук ще бъде по-добре – каза той. – Тая ръка, също както прословутото: „Братко, трябва де се мре“ на трапистите (монаси със свой католически орден – б. ред.), ще ме навежда на сериозни мисли всяка вечер, преди да заспя.
След един час си излязох и се върнах у дома.
През нощта спах зле, бях неспокоен, нервен; няколко пъти се събуждах с подскачане, по едно време дори ми се стори, че в стаята ми се е вмъкнал човек, затова станах и прегледах в гардероба и под кревата; най-после, към шест часа сутринта, тъкмо когато бях почнал да заспивам, силно хлопане на вратата ме накара да скоча от леглото. Беше слугата на моя приятел, полуоблечен, бледен и треперещ.
– Ах, господине! – извика той и зарида. – Убиха горкия ми господар!
Облякох се набързо и се затекох у Пиер. Къщата беше пълна с хора, всички спореха, вълнуваха се, непрекъснато се движеха нагоре-надолу, бърбореха, разправяха и коментираха по всевъзможни начини случилото се. С голяма мъка се добрах до стаята, чиято врата пазеха, но аз казах кой съм и ме пуснаха да вляза. Четирима стражари се бяха изправили всред стаята с бележници в ръка. Те разглеждаха всичко, от време на време си шепнеха и записваха нещо; двама лекари разговаряха до леглото, на което Пиер лежеше проснат в безсъзнание. Той не бе умрял, но имаше ужасен вид. Широко разтворените му очи, разширените му зеници сякаш гледаха втренчено с неизразим ужас нещо страшно и незнайно, пръстите му бяха сгърчени, цялото му тяло от брадата надолу бе покрито с платно, което аз отмахнах. На шията си той имаше белези от пет пръста, които се бяха впили дълбоко в плътта му, а ризата му бе изцапана с няколко капки кръв. В тоя момент ме порази едно нещо: погледнах случайно към връвта за звънеца над леглото му – ръката на одрания не беше там. Навярно лекарите я бяха снели, за да не прави впечатление на хората, които влизаха в стаята на ранения, защото тая ръка беше наистина страшна. Не запитах къде се е дянала ръката.
А сега ето ви една изрезка от вестниците на следния ден – разказа за злодеянието с всички подробности, които полицията успя да добие. В тая изрезка четем:

„Вчера е било извършено страшно покушение над един младеж, господин Пиер Б., студент по право, който принадлежи към едно от най-добрите семейства в Нормандия. Тоя младеж се прибрал към десет часа вечерта и отпратил слугата си, някой си Бонвен, като му казал, че се чувства уморен и ще си легне. Около полунощ слугата бил събуден изведнъж от звънеца на господаря си, някой дърпал звънеца ожесточено. Той се уплашил, запалил свещ и започнал да чака; звънецът млъкнал за около една минута, а след това започнал да звъни така силно, че слугата, обезумял от страх, изскочил от стаята си и отишъл да събуди вратаря; вратарят се затекъл да съобщи на полицията и около четвърт час след това полицията изкъртила вратата.
Пред очите на влезлите се разкрила страшна гледка: мебелите били съборени, всичко показвало, че между жертвата и злодея се е водила ужасна борба. Посред стаята, възнак, вкочанен, с посиняло лице и страшно разширени очи, лежал неподвижно младият Пиер Б. На шията му имало дълбоки белези от пет пръста. Според рапорта на доктор Бурдо, когото повикали незабавно, нападателят трябва да е бил надарен с чудовищна сила и е имал необикновено мършава жилеста ръка, защото пръстите, които оставили върхху шията пет дупки като от куршуми, сякаш са се доближили през месото. По нищо не може да се разбере кой е авторът на престъплението, нито какъв е той.“

На другия ден същият вестник съобщаваше:

„Г-н Пиер Б., жертва на страшното покушение, което отбелязахме вчера, се е свестил след двучасови ревностни грижи от страна на господин доктор Бурдо. Животът му не е в опасност, но има големи опасения да не полудее; от виновника няма никаква следа.“

И наистина горкият ми приятел полудя; цели седем месеца ходих всеки ден при него в болницата, но разумът му не се възвърна. В лудостта си той бъбреше страшни думи и както всички луди имаше една идея-фикс; мислеше непрестанно, че го преследва някакъв призрак.
Един ден дойдоха да ме извикат бързо, казаха ми, че бил по-зле и наистина заварих го в агония. Цели два часа той беше много спокоен и тих, но изведнъж се изправи на леглото въпреки усилията ни и извика, като размаха ръце, сякаш обхванат от някакъв ужасен страх: „Вземи си я, вземи си я! О, той ме души! Помощ, помощ!“ Той обиколи два пъти стаята, като ревеше, а след това падна мъртъв с лице към земята.
Понеже беше сирак, аз бях натоварен да пренеса тялото му в малкото селце П. в Нормандия, където бяха погребани родителите му. От това село именно той бе дошъл вечерта, когато ни завари на пунш у Луи Р. и ни показа одраната ръка. Тялото му бе затворено в един пломбиран ковчег.
Четири дни след това се разхождах печално в малкото гробище, където копаеха гроба му; придружаваше ме старият свещеник, който е бил първият учител на Пиер.
Времето беше великолепно, от синьото небе бликаше светлина, птичките пееха в близките храсталаци, където често като деца идвахме двамата с Пиер да ядем къпини. Струваше ми се, че още го виждам как се провира край плета и се промъква през малката дупка, която познавах добре, там, на самия край на гробищата, дето погребват бедняците; след това се връщахме у дома, с бузи и устни, почернели от сока на изядените плодове. Сега погледнах пак храстите – те бяха отрупани с къпини; откъснах машинално една и я поднесох към устата си; свещеникът бе разтворил молитвеника си и мърмореше тихо своите молитви, а от края на алеята долиташе шумът от лопатите на гробарите, които копаеха гроба. Ненадейно те ни извикаха, свещеникът затвори молитвеника си и ние отидохме да видим какво има. Бяха открили някакъв ковчег. С един удар на мотиката те откъртиха капака му и ние видяхме един извънредно дълъг скелет, легнал по гръб; със своите избодени очи скелетът сякаш ни гледаше недоверчиво. Почувствувах някакво неразположение и не знам защо ме хвана страх.
– Я гледай! – извика един от гробарите. – Погледнете, едната ръка на тоя нещастник е отрязана. Липсва китката ѝ.
И той повдигна една изсъхнала ръка с отрязана китка и ни я посочи.
– Слушай – каза другият гробар, като се смееше, – той сякаш те гледа и е готов да скочи и те улови за гушата, за да му върнеш ръката.
– Стига, приятели – каза свещеникът, – оставете мъртвите на мира и затворете ковчега. Ще трябва да изкопаем на друго място гроб за горкия господин Пиер.
На другия ден всичко бе свършено и аз си заминах за Париж, след като оставих петдесет франка на стария свещеник, за да отслужи литургия за успокоение душата на оня, чийто гроб бяхме смутили по такъв начин.

Преведе от френски език: Георги ЖЕЧЕВ *

От източника: Ги дьо Мопасан. Избрани съчинения в осем тома. – Том 8. – София: Народна култура, 1959 г. (NB: разказът се помества тук в своя тогавашен вид, без редакция от наша страна.)

* Наскоро четох за него в e-списание „Литературен свят“ – интересен човек и автор е бил Георги Жечев Текелиев [1897–1965]. Помня, че през соца майка ми беше купила от разкошната антикварница на -Граф Игнатиев- 18 неговата книга с приказки „Баснословен юнак“. Като ученик съм я препрочитал няколко пъти с упоение... – Бел. alex.

[alexandrit]

ИГЛАТА И ОГЛЕДАЛОТО

■ Минироман от Любомир НИКОЛОВ-НАРВИ

– Не, не ще ви дам дъщеря си, негодници! – тъй изкрещя баща ми и вдигна топора, преди да рухне на прага на воденицата с арбалетна стрела в гърлото.
Сетне те нахълтаха – мълчаливи и страшни, с мечове и факли в ръцете. Нахлузиха чувал върху главата ми, преметнаха ме на коня като безчувствен вързоп и ме понесоха към замъка на господаря Удо фон Хьоленберг.
Почти бях изгубила свяст, ала и в мъглата, забулила разсъдъка ми, пак съжалявах горчиво, че не съм смогнала да отнема живота си. Защото знаех, че ме чака участ, по-лоша от смъртта. Мълвата нашепваше, че още от стари времена на всяко новолуние в замъка Хьоленберг попада една невинна девойка, а на сутринта я откриват да се скита напълно полудяла. Тъй бе станало в нашето село с Хана тъкачката и с русата Матилде, с кротката Грета и с Барбара, дъщерята на дърводелеца.
Когато се опомних, седях в меко кресло сред просторна, богато подредена стая. В камината гореше буен огън, ала въпреки топлината ме побиха студени тръпки, щом зърнах пред себе си господаря Удо. Млад и строен изглеждаше той, нито едно бяло косъмче нямаше в черната му брада и все пак очите му бяха като на старец – бездънно дълбоки, изпълнени с товара на безброй години, сякаш бе живял далеч по-дълго, отколкото ни е отредил Бог.



– Бедното дете! – възкликна той и гласът му уж беше грижовен, а режеше като леден нож. – Какво са ти сторили? Успокой се, сега ще ти донеса малко бяло вино.
И той излезе, а пък аз скочих и трескаво подирих начин да избягам в смъртта от незнайната си участ. Нийде не намерих оръжие, а на прозорците имаше решетки. Но страхът ми бе дал нечовешка сила и когато, чупейки ноктите си, изкъртих едно от заключените чекмеджета на скрина, видях онова, което ми трябваше – дълга черна игла. Грабнах я, за да пронижа с нея сърцето си. И тогава чух гласовете.
– Насам – шушнеха те като сухи есенни листа иззад завесата край вратата. – Насам, насам, насам…
Дръпнах завесата и видях зад нея голямо кристално огледало, ала не моето лице беше в него, а лицата на Хана, Матилде, Грета, Барбара и още стотици, стотици други девойки с тъмни, празни очи.
– Тук ще дойдеш и ти – шепнеха гласовете. – При нас ще дойдеш, когато господарят Удо изтръгне душата ти с омагьосаната игла, за да продължава вечно своята младост.
Сетне чух стъпки, вратата се отвори и аз, без да мисля, замахнах натам с иглата. От тънкия връх излетяха искри. Господарят Удо глухо изпъшка и се свлече на пода.
Видях как лицето му потъва в огледалото. Улових вика на сатанинска радост, с който се нахвърлиха върху него погубените души. После разбих с юмрук проклетия кристал, чух как в същия миг страшно пропукаха стените на целия замък и побягнах навън, преди да са рухнали върху мен…

Първа публикация в: ШЕПОТ В МРАКА (илюстрации на Текла Алексиева по разкази на Любомир Николов [Нарви]
и Светослав Николов). – Сборник. Книга шеста от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & M“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1990.

■ Електронният текст е взет от авторския блог http://narvi.zavinagi.org/?p=400.

[alexandrit]

о 1. Из тайнствените простори на Гоби



Ако някой ви каже, че у И. А. ЕФРЕМОВ (или както някъде
го наричат, комунист № 1 на Вселената) липсва хорър, това оз-
начава, че този някой просто не познава добре творчеството на кла-
сика. Хорърски сцени и моменти се срещат и в „Мъглявината Андро-
меда“, и в „Часът на бика“, и в страници от ранната му къса проза...
За да потвърдим нашето наблюдение, по-долу даваме откъс
от неговия разказ (внимание! – тук има спойлери):

О Л Г О Й - Х О Р Х О Й
________________________________

... Силно трополене отгоре ни накара да трепнем. Радистът чукаше по покрива на кабината. Наведен до прозореца, той се мъчеше да надвика шума на мотора. С дясната си ръка сочеше надясно.
– Какво става с тях? – с досада каза шофьорът, като намали скоростта, но изведнъж рязко удари спирачките и ми извика: – Гледайте по-бързо! Какво е това?…
Скочилият отгоре радист за миг затули прозорчето на кабината. С пушка в ръка той се хвърли към склона на голямата дюна. В пролуката между две възвишения се виждаше ниска и плоска дюна. По повърхността ѝ се движеше нещо живо. Макар че това движещо се същество беше много близо до нас, аз и шофьорът не можахме да го забележим веднага. То се придвижваше с някакви конвулсивни тласъци, като ту се прегъваше почти надве, ту бързо се изправяше. Понякога тласъците спираха и животното чисто и просто се търкаляше по пясъчния склон. След него се свличаше и пясъкът, но то успяваше да се измъкне от сипея.
– Какво е това чудо? Някакъв салам – прошепна в ухото ми шофьорът, сякаш се боеше да не подплаши невижданото същество.
Действително по животното не се наблюдаваха нито крака, нито дори уста или очи: вярно, последните можеха да бъдат незабележими от разстояние. Повече от всичко то приличаше на парче дебел салам, дълго около метър. Двата края бяха заоблени и да се разбере къде е главата, къде е опашката, беше невъзможно. Големият и дебел червей, неизвестен жител на пустинята, се гърчеше по виолетовия пясък. Имаше нещо отвратително и едновременно безпомощно в непохватните му, бавни движения. Без да съм специалист по зоология, все пак веднага съобразих, че пред нас се намира съвсем неизвестно животно. При пътешествията си често се сблъсквах с най-различни представители на животинския свят в Монголия, но никога не бях чувал за нещо подобно.
– Ех, че мръсна гадина! – извика Гриша. – Отивам да я хвана, само ръкавиците си да сложа, че инак ми се гади! – И той скочи от кабината, като взе кожените си ръкавици от седалката. – Стой, стой! – викна на радиста, който се целеше от горната дюна. – Да го хванем живо! Нали виждаш, че едвам пълзи!
– Добре. А ето и другаря му – обади се Миша и внимателно постави пушката върху гребена на дюната.
Наистина по пясъчния склон се търкаляше надолу втори също такъв салам, май че с по-големи размери. В този миг от каросерията се разнесе пронизителният крясък на Дархин. Старецът вероятно спеше дълбоко и едва сега го събудиха тичането и виковете. Монголецът високо крещеше нещо неразбираемо, нещо, което приличаше на „оой-оой“. Шофьорът вече се бе изкачил на дюната и заедно с радиста се втурна надолу. Младежите тичаха бързо. Всичко онова, което се случи по-нататък, трая една минута. Светкавично скочих от кабината с намерение да участвам в улавянето на необикновените същества. Но едва мръднах от камиона и монголецът се търкулна като топка от каросерията на пясъка и вкопчи ръце в мен. Див страх обезобрази обикновено спокойното му лице.
– Викай момчета назад! По-бързо! Там – смърт! – задъхано каза той и отново закрещя с фалцет: – Оой-оой!…
Яките пръсти на Дархин едва не ми откъснаха ръкава.
По-скоро учуден, отколкото уплашен от непонятното поведение на стареца, извиках на шофьора и Миша да се връщат. Обаче те продължаваха да тичат към неизвестните животни, като или не ме чуха, или не искаха да ме чуят. Направих крачка към тях, но Дархин ме дръпна назад. Отскубвайки се от жилавите ръце на водача, аз същевременно следях животните. Моите помощници вече стигнаха при тях: радистът отпред, Гриша малко след него. Внезапно червеите се свиха на колело. В този момент цветът им от жълто-сив изведнъж потъмня, стана виолетово-син, а в краищата яркосин. Без вик, абсолютно неочаквано радистът падна по очи на пясъка и остана неподвижен. Чух възклицанието на шофьора, който през това време дотича при радиста, легнал на някакви си четири метра от червеите. Секунда – и Гриша също така странно се изви и падна на хълбок. Тялото му се превъртя, хлъзна се към подножието на дюната и изчезна от погледа. Изтръгнах се от ръцете на водача и се затекох. Ала Дархин с бързината на юноша ме хвана за краката сякаш с клещи и двамата се изтърколихме на мекия пясък. Борех се с монголеца, като се мъчех да се откъсна от него. Побеснял от яд, измъкнах револвера и го насочих към водача. Сваленият предпазител щракна и чак тогава той ме пусна. Застанал на колене, старецът протягаше ръцете си към мен. Задъханите му гърди свиреха заедно с вика: „Смърт! Смърт!“.
Изтичах на дюната, продължавайки да стискам револвера. Тайнствените червеи бяха изчезнали някъде. Неподвижните тела на другарите ми лежаха на пясъка, набразден от дирите на гнусните животни. Монголецът тичаше подире ми и щом видя, че червеите ги няма, се хвърли като мен към нашите спътници. Страшна мъка сви сърцето ми, когато се наведох и не можах да доловя у тях ни най-малки признаци на живот. Радистът лежеше с отметната назад глава. Очите му бяха полуотворени, лицето спокойно. При Гриша – обратно, чертите му бяха изкривени от гримасата на внезапна и ужасна болка. Лицата и на двамата бяха сини като от удушване.
Всичките ни усилия – разтриване, изкуствено дишане, дори направеният от Дархин опит да им пусне кръв – бяха неуспешни. Смъртта на другарите ни беше очевидна. Тя ни зашемети. Всички ние през дългия период, който прекарахме заедно, се бяхме сдружили и сродили. За мен смъртта на младите хора беше тежка загуба. Освен това ме измъчваше и съзнанието за собствена вина, че не прекратих безразсъдната им гонитба на неизвестните гадини. Объркан, почти без да мисля, стоях мълчешком, като се оглеждах наоколо с напразната надежда да видя отново проклетите червеи и да изпразня пълнителя си в тях. Старият водач, рухнал на пясъка, тихо хлипаше и аз едва сега разбрах колко трябваше да му бъда благодарен, задето ме бе спасил от смъртта…
Пренесохме двете тела и ги сложихме в каросерията на камиона, понеже сърце не ни даваше да ги оставим в страшните виолетови пясъци. Може би някъде дълбоко в нас се таеше малка надежда, че това все още не е смърт и нашите другари, зашеметени от незнайна сила, изведнъж ще се свестят. С водача не разменяхме нито дума. Очите на монголеца ме следяха тревожно, докато не се качих на мястото на Гриша и не запалих мотора. Като включих на скорост, хвърлих последен поглед на това по нищо неразличаващо се от цялата пустиня място, където изгубих половината от отряда си. Колко леко и весело ми беше преди час и колко самотен се чувствах сега!... Камионът потегли. Унилото бучене на зъбчатото колело за първа скорост ми се струваше непоносимо. Дархин, седнал в кабината, гледаше как боравя с камиона и като се увери в умението ми, малко се поободри.
През този ден стигнахме само до мястото на снощния лагер и там, близо до астрономичната точка, погребахме другарите си под висока купчина камъни. Разлагането вече беше засегнало телата им и бе убило последната надежда за „възкресение“.
Аз и сега не мога да си спомня спокойно за мълчаливата нощ в мрачната планина. Едва дочакал изгрева, подкарах камиона по черния камънак с възможно най-голяма скорост. Колкото повече се отдалечавахме от страшната Джунгарска Гоби, толкова по-успокоен се чувствах. Пресичането на пясъците на Долон-Хали-Гоби – трудна работа за неопитен шофьор – ангажира цялото ми внимание и донякъде пропъди скръбните мисли за гибелта на другарите.
По време на почивката при Пламтящите скали сърдечно благодарих на монголеца. Дархин беше трогнат. Той се усмихна и каза:
– Аз викал „смърт“ – ти пак тичал. Тогаз аз хващал теб: началник загива – всички загива. А ти без малко не стрелял
в мен!…
– Тичах да спася Гриша и Миша – отвърнах, – не мислех за себе си.
Цялото обяснение, което можах да получа от водача, пък и от всички други познавачи на Монголия, се състоеше в това, че според твърде древни монголски поверия в най-безлюдните и безжизнени пустини се среща животно, наричано „олгой-хорхой“. Тъкмо това име в припрените викове на Дархин ми се беше сторило като повторение на „оой-оой“. Олгой-хорхой не е попадал в ръцете на нито един изследовател, отчасти защото живее в безводните пясъци, отчасти поради страха, който монголците изпитват от него. Този страх, както се убедих сам, е напълно основателен: животното убива от разстояние, и то мигновено. Каква е тая тайнствена сила, която олгой-хорхой притежава, не се наемам да съдя. Може би е електрически заряд с огромна мощност или отрова, разпръсквана от животното – не зная…
Науката тепърва ще си каже думата за това страшно създание, след като на по-успешни от мен изследователи им проработи късметът да го срещнат.

1942–1943 г.

Преведе от руски: Мария ИВАНОВА

■ От източника – https://chitanka.info/text/26437-olgoj-horhoj



о 2. Из тайнствените простори на Гоби

[alexandrit]

■ Нови разкази от Йордан МАТЕЕВ

ИНСПЕКТОРЪТ И НЕВЯСТАТА ОТ ТРАНСИЛВАНИЯ

Инспектор Барев прие радушните поздрави на колегите си и реши, че положението трябва да е много зле, след като го посрещат с такива големи очаквания.
Местният всекидневник предупреждаваше от първата си страница: „Маниакът взе поредната си жертва! Градът е в ужас и паника!“.
Дори новинарските емисии на повечето електронни медии в страната отделяха значително време на серията от жестоки убийства, разтърсили морския град.
„Половин дузина убийства за месец и половина, та това си е направо обявяване на война!“ – помисли мрачно Иван Барев. От министерството бяха прекратили годишния му отпуск, за да му възложат този заплетен случай. Надяваха се полицейският му опит и прословутият му усет на професионалист да се окажат решаващи за залавянето на убиеца.
Иван Барев бе полицай-легенда, в пресата обичаха да го наричат българския Мегре, но на него му бе ясно, че архивите в полицията са пълни с нерешени случаи.
– Е, колеги – обърна се към екипа от ченгета, които го гледаха с нескрито възхищение, – захващаме се за работа веднага... Който и да е този тип, няма да се измъкне от нашата мрежа! Заедно ще хванем негодника много скоро!
Инспектор Барев бе човек с интелигентно излъчване; продълговато, младолико лице; шеговит понякога език. Рядко се ядосваше и винаги бе облечен с вкус.
Все още тъмните му коси бяха грижливо подстригани и вчесани, знак на суетност.
Барев съзнаваше, че вдъхва доверие и че очакванията към него са огромни.
Полицаите му изръкопляскаха на кратката реч и той поиска да го заведат на местопрестъплението.
Някога градината зад катедралата бе част от имота на метрополията, но сега бе място за разходки, а част от алеите бяха заети от сергиите на цветарите...
Точно тук, зад един вечнозелен храст, беше открита последната жертва. Около трийсетгодишен мъж, с обръсната глава и дълбоко разрязано гърло.
Барев разгледа съдебните снимки; да, не бяха за изложба, особено за хора с нервен стомах.
– Тук нощем работят проститутки, нали така? – попита инспекторът. – Разпитахте ли ги, колеги?
– Да, шефе – обади се един от помощниците. – Напоследък тука се навъртат и травестити. Те също си имат клиенти.
Иван Барев се замисли.
Убийствата бяха извършени от силен физически престъпник. Сериозни удари с нож, не всеки би се справил с такова предизвикателство.
– Подозирате ли конкретно някого?
Пак същият помощник-инспектор отговори:
– Имаме един задържан в ареста... Не е зле да поговорите с него, инспекторе. Познава всички хомосексуалисти в района...



о „Невяста съм на един безсмъртен граф от Трансилвания!“

В кабинета, който му бяха отредили за работа, Барев прие висока, млада жена в модна синя рокля. „Синият цвят винаги отива на блондинките“ – рече си инспекторът и без малко да се засмее, защото Фани, която бе кръстосала крака срещу него, всъщност бе мъж.
– Фани, онази нощ, когато прерязаха гърлото на младежа, бяхте ли на работа?
– Не бъдете толкова жесток, господин инспекторе... Бог да го прости, горкичкия... Да, бях... Като всяка вечер, между другото...
– Казаха ми, че познавате всички от бранша?
– Така е.
– Това момче... Идвало ли е често?
– Един от най-редовните клиенти... Но този път беше различно.
– Какво имате предвид?
Фани примигна смутено.
– Ще ме почерпите ли с една цигара, шефе?
Барев подаде на травестита пакет с цигари, после галантно му поднесе и огънче.
– Скараха се... Този младеж и нашият колега...
Барев изгледа пушещия срещу него мъж. Нещо в тона му го заинтригува силно.
– Какво се случи, Фани?
– Не знам, обаче хлапето бе много разочаровано...
Барев се вгледа в лицето на травестита. Така ли му се стори, или беше истина? Имаше някакво женско лукавство във Фани. За миг му заприлича много на истинска жена...
„Какво ме прихваща!?“ – помисли си изнервено инспекторът. На глас попита спокойно:
– Да не сте подслушвали разговора им, Фани?
– Не точно... Но дочух някои реплики. Младежът звучеше разочарован... Мисля, че те се скараха...
– За какво, Фани?
Травеститът се подсмихна като обиграна клюкарка.
– Нашите клиенти са хомосексуалисти, инспекторе, биха се ядосали, ако...
В този момент телефонът на Иван Барев иззвъня в джоба му. Беше обезпокоен, може би от неприятни предчувствия или от появило се въздушно течение в стаята.
Все пак отговори на обаждането.
– Не може да бъде!... – промълви, когато чу съобщението. – Добре, идвам веднага... Изчакайте ме там!
Барев не се сбогува с Фани; нещо хлъзгаво и противно имаше в този тип, издокаран като жена. Нещо, което не му харесваше.
Университетската болница „Мария Магдалена“ бе на околовръстното шосе.
Пристигна там след около двайсет минути шофиране.
На служебния вход на моргата го посрещна портиерът, който приличаше на Луи дьо Фюнес. Но това не му се стори забавно.
Един от помощник-детективите го чакаше в белия коридор. Поведе го с бързи крачки към вътрешните помещения.
– Това е доктор Маринова-Абдо – запозна го с шефката на моргата. – Тя ни се обади, че труповете липсват!
Лекарката бе на средна възраст и отвори металните клетки, където доскоро бяха лежели жертвите на убиеца. Бяха празни... Барев потрепери от обзелия го студ.
– Кога забелязахте, че телата са изчезнали?
– Преди час, инспекторе... Веднага се обадих на хората ви.
– Може би е допусната някаква грешка?
– Невъзможно е! Не и с такава голяма бройка, и то жертви на криминално престъпление.
– Имате ли някакви версии?
– Едва ли са си отишли сами, инспекторе!
„Много остроумно!“
Направи знак на полицая да си тръгват.
По пътя към полицейското управление той получи есемес, който предопредели действията му за тази нощ.
Отново усети смут в душата си. „Мамка му! – ядоса се на себе си. – Превръщам се в някаква чувствителна госпожица!“
Съобщението по телефона на инспектора вдигна на крак цялата полиция. То гласеше: „Ако искате да намерите изчезналите трупове, елате в полунощ в градината зад катедралата“.
Блокираха целия район, а полицаите бдяха зад всеки храст. Барев нареди да монтират два прожектора, които да осветят мястото в определен момент. Самият той постави пистолет в джоба си, като преди това го провери и зареди с патрони.
Нищо не бе оставено на случайността и все пак... Инспекторът се тревожеше.
– Ако потрябва, стреляйте на поражение! – нареди на подчинените си. – Този мръсник не бива да избяга от закона!
Всички се притаиха, единствено Барев стоеше насред поляната, където бе извършено последното убийство.
Бе приятна нощ. Спокойна и тиха, абсолютно лишена от драматизъм.
Барев вдъхна от свежия въздух и си помисли, че може би цялата тая дандания с полицията е пресилена.
И точно е този миг...
На лунната светлина се появи Фани!
– Какво, по дяволите...
Не бъркаше. Бе травеститът, когото бе разпитвал в собствения си кабинет!
– Вие трябва да сте арестуван...
Фани се изсмя и заедно със смеха му се спусна силен студ.
– А тези трябва да са мъртви, инспекторе? – посочи му призрачните фигури, които изникнаха от двете му страни.
Иван Барев се вкамени.
Това беше невъзможно, триумф на свръхестественото...
– Кой сте вие? – успя да продума.
– Аз съм жена, невяста съм на един безсмъртен граф от Трансилвания! Древна съм като света, инспекторе, и реших да се позабавлявам във вашия град!
– Вие сте убийца!
Жената показа острите си зъби. Жестокостта изкриви лицето ѝ. Вампирясалите мъже също изсъскаха, оголвайки своите хищни резци. Студът се усили още повече!
– Инспекторе, има неща, които са алогични! Тъмни и страшни!
Барев махна с ръка и прожекторите блеснаха с пълната си мощ...
Нищо не спря връхлитащата смърт. Нито ярката светлина, нито куршумите...
„Господи! – помисли си той, преди невястата от Трансилвания да разкъса гърлото му. – Как утре ще обяснят цялата тая касапница...!“
Но това вече не беше негова грижа, нито на загиналите полицаи. Злото тепърва щеше да властва над света; други щяха да се изправят срещу него... Ако имаха силите да го сторят, разбира се.
Хората бяха слаби същества и отстъпваха лесно пред мрака...

И з т о ч н и к: авторски файл

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

АРИЗОНА И БОНИ

Градчето беше малко, с една централна улица, която в сухо време бе потънала в прах, а в дъждовно се превръщаше в истинско блато.
Сега слънцето прежуляше силно, южнякът носеше откъснати храсти и клони между дъсчените сгради...
Аризона Петров подкара коня си между шпалира от западнали, мрачни постройки и го насочи към коневръза пред бара.
Отвътре се чуваше нестройна музика на неакордирано пиано; после се вдигна някаква тупурдия, последвана от зрелищно изхвърляне на парцалив пияница.
Аризона влезе в заведението и глъчката веднага замря: погледите на мъжете бяха приковани в него, но когато съдържателят го разпозна и го повика по име, всички се върнаха към обичайните си занимания – хазарт и пиене на алкохол.
– Аризона! – провикна се барманът. – Не си стъпвал в нашето заведение от месеци... Мътните да те вземат, момче, къде се губиш толкова време?
– Маршала ме извика по работа... Знаеш ли къде е той?
Мъжът почисти една чаша с кърпа със съмнителна чистота и му наля щедро домашна ракия.
После му отговори:
– Нямаше ли го в офиса му?
Копторът, покрай който беше минал Петров, приличаше повече на леговище на чакали, но Маршала не бе там...
– Ще го потърся пак... – каза уклончиво гостът и изпи питието си на един дъх.
Някой пусна на джубокса песен на Лили Иванова. Мелодия от добрите стари времена...
Атмосферата за кратко се разведри, но тук всичко бе твърде преходно и относително.
– Хей, Аризона! – чу груб глас зад гърба си. – Отдавна те търся, копеле!
– А аз – не – отвърна Аризона, като се обърна бавно и го измери с поглед. – Тебе те наричаха Мечкоубиеца, нали така?
Позна го по огромния ловен нож на колана и по двуцевката, която държеше подпряна в сгъвката на ръката си. И най-вече по грозното маймунско лице, което плашеше жените в цялата територия.
– Всички говорят, че си най-добрият стрелец в този край... Писна ми да го слушам и реших да проверя дали е истина!
– Недей – каза спокойно Аризона, – защото мечките може да празнуват скоро...
– Какво да празнуват?
– Погребението ти, Мечкоубиецо!
Грозникът насочи чифтето си към стрелеца, но никой досега не беше успял да изпревари Аризона по скорост на рефлексите му...
Револверът му изтрещя само веднъж; достатъчно, за да увисне безпомощна и окървавена десницата на трапера.
Аризона Петров се качи на коня си и го бодна с шпорите към офиса на Маршала.
Този път мъжагата беше в своята бърлога.
Беше наистина едър мъж, на около петдесет, в камуфлажна униформа и шапка с козирка.
Някога, когато е имало армия, той е бил военен; затова го наричаха Маршала. Сега изпълняваше службата на човек на закона в града.
Той посрещна приятелски високия, тънък като струна стрелец, с брадясало и донякъде аскетично лице.
– Има работа за теб... – въведе го в канцеларията си местният полицай. – Виждаш ли тази обява? – свали от дъската с „Издирвани“ снимката на едно хлапе. – Не се чуди, дават луди пари да го върнеш на родителите му! Интересува ли те?
– За тези пари, да... Момиче ли е?
– Да, десетгодишно хлапе, отвлечено преди няколко месеца...
Аризона изгледа продължително Маршала.
– От горяните, нали? Ето защо никой не иска да го върне.
– Е, Аризона, ти си най-добрият в професията... Освен това майката и бащата ще те позлатят!



о „Хубава игра! От барабана на твоя револвер изваждам един патрон...“

– Може да позлатят и един труп, Маршал!
– Както искаш, но...
– Как се казва момичето?
– Бонка. Наричат я галено Бони...
Стрелецът застина. Нещо дълбоко в сърцето му трепна. Нахлуха спомени от минали години...
– Добре, Маршал, ще свърша работата... Ще ти доведа хлапето след няколко дни.
Резерватът на горяните беше на два дни езда от града.
Никой не ходеше там без сериозна причина за това.
Никой не искаше да се прости преждевременно с живота си, освен ако не го заплашваха бесилка или затвор в урановите мини.
Но дали това не бе за предпочитане пред срещата му с тези дегенерати – полухора, полузверове, – които местните наричаха „горяни“?
На втория ден от пътуването си той забеляза знаци от присъствието на диваците.
Пепел от огнище, следи от набързо разтурени биваци. Отчетливи отпечатъци от конски копита в пръстта. Горяните не се криеха. Явно не се страхуваха от човешка намеса.
Те не бяха коренни жители на пустинята; бяха се преселили тук от горите в отдалечените планински райони на запад, където бяха избягали от лабораториите, в които ги бяха създали военните.
Аризона не знаеше дали правителството работи още някъде; всяка територия си имаше своя администрация, която поддържаше реда; затова се разчиташе на стрелците, но централна власт вече нямаше.
Петров подуши дима от лагера още преди да го види и слезе от седлото на коня си.
Оттук нататък трябваше да се придвижва пеша, горяните имаха крайно изострени сетива. Можеха да му направят засада...
– Няма защо да се правиш на бойскаут, бледолики! – чу зад себе си подигравателен глас. – Чакаме те тук от няколко часа... Ела, главатарят Хам иска да разговаря с теб, стрелецо!
Огромни създания, покрити целите с козина и с груби черти на лицата, го бяха наобиколили отвсякъде. Държаха в лапите си тояги и каменни сечива.
Не му отнеха оръжието, хвана коня за юздите, повеждайки го заедно с отряда.
Безсмислено беше да прибягва до убийства без наложителна причина за това.
Когато излязоха от високите треви, се озоваха точно в лагера на горяните.
– Това е палатката на Хам! – посочи му напред водачът на ескорта. – Влизай, той те очаква, бели човече...
Хам пушеше лула.
Той беше още по-едър от съплеменниците си и тъмен като нощта.
Аризона си спомни, че в Стария завет бе написано, че Хам е един от синовете на Ной; Хам бе смятан за основоположник на черната раса. Туземецът точно отговаряше на своето име.
– Подай ми револвера си! – рече Хам. – Ще играем на една игра, ако спечелиш, може да получиш това, за което си дошъл при нас! Съгласен ли си, стрелецо?
Те бяха научили всичко за него, но Аризона не беше никак изненадан; не за първи път му се случваше да го предават собствените му хора. Българите и след края на света си оставаха все същите.
– Каква игра? – попита той.
– Горянска рулетка се казва! – обясни главатарят. – Хубава игра! От барабана на твоя револвер изваждам един патрон... – той го стори пред очите на пленника си. – После връщаме барабана на мястото му и го завъртаме, ето така, няколко пъти бързо... – Той завъртя с длан барабана на револвера. – Вече сме готови да играем! Вместо шест имаме цели пет пълни гнезда! Притесни дулото до слепоочието си и натисни спусъка, стрелецо! Шансът ти за живот е минимален, но ако оцелееш, печелиш играта! И ти връщаме онова малко момиченце...
Аризона пое от лапата му оръжието си и без да му мигне окото, го опря плътно до своя череп и стреля...
Отекна единствено силното изщракване на ударника и тишината се нагнети съвсем. Можеше да я режеш с нож, ако поискаш.
Грозното лице на Хам също не издаде емоции.
Главатарят стана и напусна палатката си.
Дори не си взе димящата лула...
Аризона и невръстната Бони яздеха през обширната прерия.
Бяха се разминали без насилие и задължителното проливане на реки от кръв.
Стрелецът погали детето по главичката.
Сърцето му отново се разтуптя, както в офиса на Маршала...
Въпреки изминалите години все още помнеше какво се бе случило с него, когато насилствено му бяха отнели човешката същност.
Имаше дете, красиво малко момиченце, като това, което яздеше сега редом. При това бяха адашки: две малки Бонки!
Бяха му откраднали семейството, бяха натикнали съзнанието му в металната обвивка на робот...
Първият андроид, който бе заплануван да служи на закона и на държавата...
След това всичко се разпадна; вече нямаше граници и страна, нямаше и жестоки управници! Бяха измрели до един...
Остана само той, единственият уникален андроид, който куршуми не го ловяха и никакви опасности и изпитания не го плашеха!
Той почувства силен прилив на топлина в гърдите си.
Наведе се и прошепна в ухото на детето:
– Не се тревожи, миличка, всичко ще е наред... Скоро ще сме при мама и татко...
Беше останало нещо човешко у него.
И той го разбра едва сега.*

И з т о ч н и к: също авторски файл

* Подробна справка за Йордан МАТЕЕВ можете да намерите в неговата facebook страница. В нея той публикува и новите си разкази. Приятно четене! – Б. ред.

[alexandrit]

■ Преди доста години успях с единия си крак да стъпя в Европа, а пък с другия... в Азия. Едновременно, разбира се. Това се случи край уралския град Екатеринбург, който тогава се казваше Свердловск и в който станах първият чуждестранен гост на фестивала на фантастиката „А е л и т а“. Там минава границата между двата континента, обозначена с пунктир от блестящи бронзови тухли. Понякога си мисля, че подобен пунктир – само че от кърваво-
червени и черни тухли! – минава между реалистичния и фантастичния хорър. Такъв е този жанр – пограничен, преливащ, двуглав, образно казано... АлК

Иван Алексеевич БУНИН

СТРАШЕН РАЗКАЗ

Превод от руски: Мариян Петров

В голия, обезобразен от зимната смърт парк, чернеещ се пред къщата, бе тъмна и пуста мартенска нощ, а върху стария, сивия сняг се трупаше млад, бял, нежен като лебедов пух.
Те – знае се само, че са били двама – седяха в парка от вечерта и чакаха най-безлюдното време.
А къщата гледаше зорко към тъмния парк с множеството си осветени прозорци. Тя, тази стара французойка с кестенява перука и с изпъкнали, рачешки очи, живееща сама в къщата след заминаването на господарите в града, усещаше зловещото присъствие на онези, които я дебнеха. Тя освети всичките стаи, а пък те бяха много и всичките бяха големи. И реши да не спи през цялата нощ. И все ходеше от стая в стая, из цялата празна и блестяща от лампите и канделабрите къща.
Най-страшното бе, че вместо да отиде в мазето, където спяха камериерката и перачката, или в стаята за прислугата, където нощуваха други слуги; вместо да повика някого при себе си, тя, знаейки твърдо за своята обреченост, само ходеше от стая в стая и дори ѝ хрумна да си води записки.
Тя пишеше:
„Дванадесет часът и петнадесет минути. Все ходя и ходя! Усещам, че съм загинала. В градината има някой. Дори зная, че са двама...“
„Току-що удари един часа̀ големият часовник във вестибюла долу. Удари страшно и тържествено... Единият от тях е мъничък, с криви като на дакел крака. Аз обаче няма да спя цяла нощ, аз ще се защитавам...“.
Свиреше на рояла кейкуок*. Започваше много пъти; свиреше бурно, с отчаяно веселие и винаги прекъсваше:
„Свиря кейкуок като луда – пишеше тя. – Ужасът ми прераства в екстаз...“
_______________________
* Негърски танц, подобен по стил на рагтайма. Б. пр.

След това ровеше книгите в библиотеката в кабинета, поглеждаше ги и ги хвърляше на пода. Искаше да почете нещо и най-накрая взе географски том от Реклю.
Остави още една бележка на господарското бюро:
„Боже мой! Но защо трябва аз да съм жертвата? Ще се защитавам, жива няма да се дам!“.
С тома на Реклю в ръце тя полегна на дивана в кабинета и разтворила книгата, почете малко. Дори отбеляза на няколко места с молив.
На този диван я намериха сутринта – с прерязано гърло; без перука; с гол череп; с диви, рачешки очи, опулени, изумени.
Стъклата на двойната врата на салона, водеща към терасата за градината, бяха извадени, свалени. Вятърът духаше в салона и носеше от белезникавия парк студена па̀ра и мъгла. И цялата къща сияеше от лампите, жълтеещи в бледата светлина на сивия и белия, мъглив ден.
Кой я е заклал? И защо?
Заклали са я те, онези двамата, които седяха в градината. А защо – не е ясно. Не са отмъкнали, не са пипнали нищичко.
Да, били са двама. Това доказваха мокрите, мръсните стъпки, оставени от тях на паркета. И следите на единия не бяха съвсем обикновени, широко раздалечени една от друга, криви... Без съмнение е бил кривокрак.
Били са двама. Кои обаче са били те? Не ги намериха, не ги хванаха.
Все пак най-страшното на земята е човекът, неговата душа.
И особено онази, която, извършила страшното си дело, утолила дяволската си похот, остава завинаги неизвестна, нехваната, неразгадана.
Къде са те сега, тези двамата? А нали може и досега да са живи, да правят някъде нещо, да ходят, да ядат, да пият, да разговарят, да се смеят, да пушат...

Париж, 1926 година

От източника: http://az.lib.ru/b/bunin_i_a/text_2310.shtml



■ И. А. Бунин – първият руски нобелист за литература.
Ражда се на 10 (22) октомври 1870 година в град Воронеж.

[alexandrit]

■ 130 години от рождението на Х. Ф. ЛЪВКРАФТ

ОТ КОСМИЧЕСКИЯ ЦВЯТ... ДО СЯНКАТА НАД ИНСМУТ

През не тъй далечната 1991 г. издателство „О р ф и я“ *, в което
тогава работех, публикува първата книга на Лъвкрафт в България –
„Дебнещият страх“. Нейното определение гласи: фантастика на ужаса,
и това също беше издателски прецедент за времето си...

Заслужава да си припомним, че преводач и съставител на тази
книжка в джобен формат е не кой да е, а Любомир Николов-Нарви
(без колебание го смятам за най-добрия преводач, с когото съм се
срещал като редактор). Ето и неговия концентриран и артистичен
предговор, от който може да се научи много за автора и стила му:

A. Ужас на малки глътки

Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове… Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.
После си припомних една новела и едно име – „Цветът от космоса“ на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 година, не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.
3а личния му живот може да се каже малко. Роден е през 1890 година и до смъртта си през 1937 почти не е напускал град Провидънс, столица на щата Род Айланд. Съдбата не е била благосклонна към него – болести, мизерия, неуспешен брак… От всичко това Лъвкрафт търси спасение в един въображаем свят, неповторимия свят на загадъчния космичееки ужас.
В световната литература Лъвкрафт заема мястото между двамата всепризнати класици на жанра хорър – Едгар По и Стивън Кинг. Но за разлика от тях, неговото творчество е обединено около една централна идея, с която се сблъскваме неизбежно във всеки разказ, всяка новела и повест. Ние не сме сами във Вселената, смята Лъвкрафт. Сред безкрая на пространството и времето съществуват загадъчни светове, обитавани от неописуемо различни и страшни създания. Сблъсъкът с тях носи безумие и гибел, поражда зловещи и загадъчни култове, срутва представите ни за реалност и измислица. От най-древни времена хората са се срещали с чудовищните пришълци и споменът за тези срещи се е съхранил в предания и ръкописи.
Странното очарование на мрачните разкази се крие в тяхната убедителност. Лъвкрафт е сътворил своя собствена митология, в която централно място заемат легендите за Ктхулу – пришълец от незнаен свят и създател на страховита религия, смесваща жестокост, магия и неразбираема другопланетна наука. Bсеки сблъсък с прокълнатите древни тайни води до загуба на човешкия облик или до лудост, както става с неведнъж споменавания безумен арабин Абдул Ал Хазред. А за това колко убедително е творчеството на Лъвкрафт, говори един показателен факт. Макар че Ал Хазред не е нищо повече от измислен литературен герой (и то споменаван само мимоходом), в библиотеката на Британския музей и до днес се появяват читатели, търсещи неговата несъществуваща книга „Hекрономикон“.
Не ще и дума, в днешната литература на ужаса навярно можем да намерим десетки автори, чиито книги внушават далеч по-вледеняващ страх. Ала това е грубият, непосредствен страх на вампира зад ъгъла, на маниака-убиец пред прага или ноктестия демон от задгробния свят. Лъвкрафт е далеч от подобни вулгарни похвати. Неговите произведения всъщност са не толкова за страха, колкото за тревогата на мислещия, търсещия човек, който не желае да затваря очи пред неизвестното, независимо каква цена ще трябва да плати за своята дързост. И по този начин в кратките новели се вплита своеобразната сенчеста поетичност, позната ни още от разказите на Едгар По, но издигната на ново, почти научно ниво. Същевременно действието се развива не в далечни страни, не в отминали епохи, а едва ли не в нашето съвремие – би могло да се каже, че всичко става зад близкия ъгъл. А пък човекът никога не е могъл да се удържи от желанието да надникне зад ъгъла – дори ако знае, че може да заплати с разсъдъка си.
Впрочем най-добре го е казал френският писател и изследовател на древните загадки Жак Бержие: „Четенето на Лъвкрафт изисква да имаш здрави нерви. То е като силно питие, което трябва да се поема на малки глътки. Но ни предлага своеобразни удоволствия в онова „абсолютно другаде“, за което говори Айнщайн“.

А сега ви предлагам кратко, но интригуващо пътешествие
из трите новели на сборника „Дебнещият страх“. Ще го напра-
вя по не съвсем обичаен начин – като възпроизведа тук по една-две
страници от техните начала. Вълнуващо отпиване на глътките страх
и ужас, с които Х. Ф. Лъвкрафт дебютира на българската сцена!

B. Цветът от Космоса

На запад от Аркхам се извисяват стръмни хълмове, прорязани от долини с непроходими дъбрави, в които брадвата никога не е отваряла просека. Дърветата се скланят под странни ъгли из тесните усойни клисури, където се стичат поточета, невидели слънчев лъч. На по-полегатите склонове стърчат ферми, чиито обрасли с мъх постройки сякаш вечно размишляват за древните тайни на Нова Англия, сгушени на завет под високите скални стени; днес всичко е запустяло, широките комини се рушат малко по малко и стените от нерендосани дъски се издуват застрашително под хлътналите покриви.
Някогашните им обитатели са ги напуснали, а пришълците не обичат да живеят по тези места. Канадски французи, италианци и поляци са опитвали да се заселят, ала не след дълго всички си отивали. Онова, което ги е прогонило, не може да се види, чуе или докосне, то само се усеща. Местността е пагубна за въображението и не навява спокойни сънища. Навярно това е причината да я отбягват пришълците, тъй като старият Ами Пиърс никога не им е разказвал спомените си от „странните дни“. Ами, който от години не е с всичкия си, единствен е останал там и единствен дръзва да говори за странните дни; осмелява се, защото домът му е съвсем близо до откритите нивя и оживените пътища около Аркхам.
Някога през хълмовете и долините е имало път, пресичащ по права линия ожарените земи; по-късно хората престанали да го използват и изградили нов, с широк завой на юг. Останките от този път се срещат и до днес сред избуялите плевели; част от тях ще се съхрани и когато половината долини бъдат залени от новото водохранилище. Тогава мрачните гори ще изчезват и ожарените земи ще задремят под сините води, чиято повърхност ще отразява небето и ще искри под слънчевите лъчи. Тайните на странните дни ще се слеят с тайните на бездната, с недостъпната мъдрост на прастария океан и всички загадки на първичния свят.
Когато тръгвах към хълмовете и долините, за да съставя карта на бъдещото водохранилище, узнах, че ония места са прокълнати. Казаха ми го в Аркхам; но тъй като градът е много стар и пълен с легенди за вещици, приписах проклятието на бабешки приказки, предавани векове наред от поколение на поколение. Изразът „ожарени земи“ ми се стори твърде мелодраматичен и се питах как ли е попаднал в преданията на местните пуритани. Но когато видях на запад хаоса от клисури и склонове, забравих за всичко освен древната им загадка. Бе утро, обаче сенките не напускаха тия места. Дърветата растяха нагъсто и дънерите им бяха далеч по-дебели, отколкото се полага за една нормална гора в Нова Англия. Над мрачните пътеки тегнеше плътна тишина, а меката почва бе покрита с дебел слой влажен мъх и прогнили от години листа...
..................................................................................................................................................................................................

C. Безименният град

Когато наближих безименния град, разбрах, че над него тегне проклятие. Пътувах под лунните лъчи из страховитата пресъхнала долина и ето че го зърнах да се издига над пясъците, както части от труп могат да се подават над небрежно струпан гроб. Страх излъчваха протритите от старост камъни на този беловлас съвременник на потопа, този прародител на най-древните пирамиди; незрим ореол ме отблъскваше и повеляваше да бягам от зловещите антични тайни, които никой не би трябвало да зърне и никой освен мене не бе посмял да погледне.
Далече в Арабската пустиня, порутен и ням, лежи безименният град, а пясъците на безброй епохи укриват ниските му стени. Навярно е бил такъв, преди още да се положат първите камъни на Мемфис или да се изпекат тухлите на Вавилон. Няма тъй стара легенда, че да му даде име или да напомни как е изглеждал приживе, ала пътници край лагерния огън и старици в шатрите на шейховете нашепват за него, тъй че всички племена го отбягват, без сами да знаят защо. Тъкмо това място е сънувал лудият поет Абдул Ал Хазред в нощта, преди да изпее необяснимия си куплет:

Не е умряло туй, що вечно ще остане –
дори смъртта умира в безброй епохи странни.

Би трябвало да зная, че арабите имат основателни причини да отбягват безименния град, града, за който разказват загадъчни легенди, без да го е видяла жива душа, но отхвърлих благоразумието и подкарах камилата си през неизбродимата пустош. Аз единствен съм го виждал и затова ничие друго лице не е белязано с тъй грозни белези на ужаса; никой друг не тръпне тъй обречено от нощния вятър, разтърсващ прозорците. Когато наближих в призрачния покой на непробуден сън, той ме погледна, вледенен от лъчите на хладната луна сред пустинната жега. И щом отвърнах на взора му, аз забравих възторга на находката и спрях камилата на място, за да изчакам зората.
Чаках с часове, додето изтокът просветля, звездите избледняха и сивотата се превърна в розово сияние със златиста дантела околовръст. Чух стенание и зърнах пясъчна вихрушка да тръпне сред древните камъни, макар че небето бе ясно и в необятните пусти простори цареше покой. Сетне над далечния ръб на пустинята слънцето изведнъж подаде пламнало крайче и като го видях през отминаващата малка вихрушка, в трескавото си състояние се поддадох на причудливата мисъл, че от някакви бездънни дълбини долита мелодичен метален звън да поздрави огнения диск, както го поздравява Мемнон от бреговете на Нил. В ушите ми забуча и въображението ми кипеше, докато бавно водех камилата през пясъците към безмълвния каменен град; този град – тъй древен, че не го помнят нито Египет, нито Меро; този град, който единствен сред живите бях видял...
..................................................................................................................................................................................................

D. Аз съм Провидънс



Продължавам моята бърза лъвкрафтиада с живописна и на прак-
тика много информативна разходка из родния град на този баща на
ужаса**. Къде е погребан... какви обекти в Провидънс са наречени на негово
име... как изглежда домът-музей, посветен на Лъвкрафт... какво има
в книжарницата, носеща фамилията му... Всичко това го намерих в
чудесния руски сайт Лаборатория Фантастики, който аз наричам
- и, мисля, с право – световна енциклопедия на Супержанра.

Ето, заповядайте ТУК – https://fantlab.ru/blogarticle68229.

E. Сянка над Инсмут

През зимата на 1927–28 година служителите на федералното правителство извършиха странни секретни проучвания из определени места в старото морско пристанище Инсмут, щат Масачузетс. Обществеността узна за това едва през месец февруари, когато бе проведена акция от хайки и арести, последвани от целенасоченото взривяване и изгаряне – разбира се, със съответните предпазни мерки – на огромен брой порутени, проядени от червеи и смятани за запустели къщи покрай изоставените кейове. По-доверчивите души сметнаха случая за пореден яростен сблъсък в периодично припламващата война срещу алкохола.
По-прозорливите читатели на новините обаче бяха изненадани от поразително големия брой арести, необичайното количество полицейски сили, включени в акцията, и завесата от тайнственост около съдбата на задържаните. Не се съобщаваше за съдебни процеси или поне за определени обвинения; нито един от арестуваните не се появи след събитията в никой от нормалните държавни затвори. Дадени бяха мъгляви изявления за епидемии и концентрационни лагери, а по-късно се спомена за разсредоточаване из разни военни и флотски затвори, но слуховете така и не се превърнаха в нещо по-конкретно. Що се отнася до Инсмут, той бе едва ли не обезлюден и дори в днешно време признаците на живот в града се възстановяват мъчително бавно.
Оплакванията на множеството либерални организации доведоха до дълги поверителни разговори и посещения на група техни представители в някои неуточнени лагери и затвори. Впоследствие въпросните организации проявиха учудваща пасивност и сдържаност. Вестникарите се оказаха по-несговорчиви, ала в крайна сметка изглежда се съгласиха да окажат безрезервна подкрепа на правителството. Само едно издание – таблоидно вестниче, на което никой не обръщаше внимание поради нелепите му политически позиции – спомена за подводницата, която изстреляла целия си торпеден заряд надолу, към морската бездна отвъд Дяволския риф. Това сведение, дочуто случайно в някаква моряшка кръчма, изглеждаше изсмукано от пръстите, тъй като ниският черен риф се намира чак на миля и половина от Инсмутския залив.
Из областта и съседните градчета се предаваха от ухо на ухо доста слухове, но навън не излизаше почти нищо. Около век хората говореха за умиращия, полузапустял Инсмут, тъй че нищо ново не можеше да е по-невероятно и грозно от онова, което се шепнеше и намекваше с години наред. Нямаше нужда да се оказва натиск върху местните жители – по силата на редица обстоятелства те отдавна бяха станали мълчаливи и потайни. При това наистина знаеха твърде малко, понеже по суша просторите на диви и безлюдни солени блата откъсват Инсмут от съседните области...
..................................................................................................................................................................................................

З а б е л е ж к а: текстовете от сборника „Дебнещият страх“
са взети от сайта Моята библиотека, а пък предговорът на Любо-
мир Николов-Нарви – от неговия блог Книжна трапеза. Благодаря им!

оооооооооооооооооооооооооооооооо

* Изминаха 30 години от основаването на тази институция – първото след т.нар. промени издателство, специализирано за фантастика. Повече подробности за „О р ф и я“ могат да се прочетат и осмислят в живата е-енциклопедия http://bgf.zavinagi.org/. Ех, навярно е добре някой да напише мемоар за това издателство, но комай не виждам кой ще го стори – напоследък българският фендъм се пълни с все повече майстори на мълчанието... Бел. alex.

** За тая разходка дължа благодарност на нейния автор – bellka8 (Александър Речкин, гранд майстор според йерархията в този сайт). Бел. alex.

Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

П о Л т Ъ р Г а Й с Т

● Разказ от Росица ПАНАЙОТОВА

... Аз бях чаша, пълна с търпение много години, но вече съм стар. Нагледал съм се на доста неща, преди да се приютя в тоя мрачен панел. Знам, че живите се превръщат в ковчези за мъртвите, че срещата е начало на раздялата и смъртта е последната дума на живота... Виждал съм как телата човешки омекват, а душите им се втвърдяват като костилка в плод, защото хората са странни същества, създадени от прах и дъх, омесени от насилие и безсилие... А някога ги обичах, тогава бях млад и мерех времето с ударите на сърцата им, въобразявах си, че ръцете им са свободни за прегръдка, а пък главите им – заети с мисли... Сега остарях и знам, че ушите им са пълни със слухове, а очите – със сънища... Намразих ги – те превърнаха парите в пето измерение, а времето – в шесто чувство. Поне да не бяха посягали на времето, ама те го убиват всеки ден, ежечасно, само за да останат сити и цели... Откакто съм в тоя панел, все това гледам...

... Ето, тази жена, която кръстосва стаята – името ѝ е Хела Даун, – тя какво прави? С часове се суети пред огледалото, после посяга към телефона и като отваря една уста... добре, че е само една, ами ако беше чифт? Думите се сипят като камъни, пукат се като мехури, стрелкат се като заблудени куршуми, повтарят се като кошмари... „Направѝ ми услуга... Непременно искам да го имам... Ще го убия тоя простак... Направѝ ми пак услуга!“ – Няма край всичко това! А, сега пък седна пред телевизора и като се унесе в сънища... За кой ли път си погледна часовника? После отново посегна към телефона... прогърмя автоматичен фалцетен откос от думи, пак същите глупости, чак устата ѝ посиня, заприлича на пулсираща вена... няма ли да се пръсне най-накрая? Животът ти, Хела Даун, напомня ровене в телефонен указател! О, спря, отива в банята, сега ще виси с часове във водата, май че това ѝ е на нея работният кабинет!

... Зън-н... звър... р-р... „Ало? Ало! Ти ли си? Да, аз съм!“... Това „ало“ ѝ действа като наркотик!... „Ще го убия тоя простак! Много е загрижен за семката си... Не знае с кого си има работа!“... Няма ли най-сетне да млъкне тази наркоманка? Не схваща ли, че телефонът може да бъде оръжие в ръцете на празните жени? Как го мразя тоя телефон, сега, като е сложена слушалката отгоре, ми заприличва на овен с наведени рога, готов да нападне! Не, тази жена е болна, болна от хиперфония, без телефон тя не може да живее... „Ало! Ще те убия! Живота ми съсипа заради нея! Тая работа си я взел назаем от котараците! Мръсник!“ – последната дума бе крясък, тя се стовари като сопа върху главата на човека отсреща. Нали съм всевиждащ дух, Полтъргайст – видях го как побледня и се отпусна в креслото си. Можех ли да му помогна на този мъж от другия край на линията? И нищо, че съм стар, Силата ми се изви като торнадо, преодоля панела, засмука първата напречна пръчка от окачалката на дрешника в банята и със скоростта на звука я стовари върху главата на тая, която се наричаше Хела Даун. Това е! Думите могат да убиват със силата на звука и по законите на бумеранга! Запомнете го, смъртни!

охooхooхooхooхooхooхooхooхoохоохо

И з т о ч н и к : ПОЛТЪРГАЙСТ (илюстрации на Стефан Десподов по разкази на Росица Панайотова *, Атанас П. Славов и Александър Карапанчев). – Сборник. Книга пета от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

* Честит рожден ден на авторката! На многая лета и за нови творчески изяви!