Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

[alexandrit]

АРТИСТ В ЖИВОТА И В ИЗКУСТВОТO

Днес дава смисъл на Вчера.
- Из писмата на Емили Дикинсън -

Уикипедията го нарича един от най-големите майстори на съвременната българска живопис.

Приживе той прави множество самостоятелни изложби – в София, Сливен и родния си град Казанлък; в Базел, Белград и Будапеща, в Кувейт, Мюнхен и др. (като в графата „други“ тук влиза и екзотичният Пекин). Първо професор, после академик; с две къщи музеи в страната; с тежък, бляскав куп от титли и награди... Казва се Дечко Узунов, ама сеща ли се някой за неговия принос във фантастиката, излъчен на младини?

Добре, хайде едно по едно. Първо ви предлагаме кратък, но жив спомен за колоритния мастър Бай Дечко, за да го видим отново като човек и творец, а сетне – рядка информация за библиотека, която съвсем наскоро закръгли „без фанфари и фотосветкавици“ 90 години от рождението си.

● Борис КИТАНОВ разказва:

През 1936/37 година, когато постъпих в Академията, младият талантлив художник Дечко Узунов, току-що завърнал се от Мюнхен, ми стана професор по рисуване, живопис и приложно-декоративно изкуство. Естествен и непринуден, артист в живота и в изкуството, той не се занимаваше с методиката на преподаването, а още по-малко го впечатляваше дисциплината. Не се съобразяваше с никакви наредби. Цигарата беше като залепена на устните му, а пък очите му – присвити от цигарения дим.

Задаваше ни някаква тема и отиваше да играе билярд в кафенето на „Цар Освободител“. Големият художник си личеше, когато коригираше направеното от нас. С два-три удара на четката рисунката се отваряше преобразена. Още в първия час ни накара да се снабдим с бунтпапир. Започвахме с изрезки на цветове и форми, на които да намерим място в пространството в цветово равновесие. Това елементарно, детско занимание, беше първата проверка на чувството за композиция и добър вкус, а ние носехме цели кошове с рисунки. С това приключи неговата методика. Още не свършила зимата, той ни насочи към Пролетния мострен панаир в Пловдив: „Вървете, там е школата!“. Наистина там не само получихме първата работа като художници приложници, но и се приближихме до много, вече достатъчно известни. Вляхме се в тяхната среда на познания и бохемство. Тук бяха Георги Попов-Джон, Никола Тузсузов, Георги Атанасов, Цанко Лавренов, Владо Рилски, Борис Коцев, както и Евгени Йонов, мой колега и приятел, работил на панаира от години, но чак сега започнал следването си. По-късно групата се увеличи с присъствието на Александър Жендов, Пенков и др.



Никога не си позволих да се обръщам към моя професор по име или с „бай Дечко“. За мен той винаги беше „професорът“.

Веднъж ме покани да му помагам за направата на фреските, които трябваше да осъществи за Министерството на вътрешните работи, но за съжаление смутното време му попречи. Не можахме да ги завършим.

Бяхме на излет в село Батулия. Дечко Узунов и Никола Тузсузов с жените си Маша и Нева, личности, с които беше удоволствие да общуваш. Като студенти на професора, присъствахме и ние, Мильо, Сашо, Тръпчето и аз. Къпахме се в реката, някои чисто голи и това беше повод за добродушен смях, без преструвки. Проф. Дечко Узунов беше очарователен със специфичния си казанлъшки говор и свой хумористичен стил. Перифразираше песента „Плезир д’амур“, смеейки се: „Прибавяйте безир д’амур“, или „любовна смазка“, а когато коригираше някоя рисунка, се усмихваше пленително: „Добре е, ама нейсе“. Най-близко до него беше Сашо Поплилов. По-късно той зае неговата катедра.

Майката на Генко Генков се оплаква от сина си. Професорът я успокоява: „Нищо, госпожа, ние всички сме малко „така“, но той попрекали“.

■________________________

Библиотеката, за която споменахме по-горе, се нарича Галерия на фантастите. През 1925 година излизат две номерирани книжки от нея: „Разкази“ от Емил Верхарн и „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс. Внимание: това е първата у нас и навярно в света – защо не? – библиотечна поредица за фантастика! (Впрочем с нашето твърдение е съгласен и такъв известен изследовател на супержанра, за какъвто се смята руснакът Евгений Харитонов. Според него подобни поредици се появяват в Съединените щати едва през 30-те години на миналия век...)

Няколко думи за външния вид на тези реликтови книжки. Изящно оформени като библиофилски издания, те са произведени на бял, плътен офсет; за заглавията е вкаран допълнителен червен цвят, а не липсват и черно-бели илюстрации с чуждестранен произход. Размери – 147 х 121 милиметра. Издателското каре на Верхарновите разкази гласи буквално следното: „Настоящата книга се отпечати въ две хиляди и сто екземпляра презъ м-цъ априлъ на хилядо деветстотинъ двадесетъ и пета година отъ издателя Филипъ Чипевъ въ печатница Родопи“.

Основатели на библиотеката са не кои да е отшумели във времето и пространството дейци, ами Светослав Минков и Владимир Полянов.

Сега най-важното по нашата тема: в долния край на първа корица стоят инициалите ДУ – тоест Дечко Узунов. Той е нарисувал „лицето“ и на следващата книжка „Из дневника на едно портокалено дърво“ (пак е отбелязан с вече познатите ни инициали, но и с пълното си име в карето).

Впрочем ако искате да видите и евентуално да прочетете тия „Р а з к а з и“ на Верхарн, ето къде можете да го сторите – http://chitanka.info/book/5523-razkazi. Все едно, че ще „държите“ в ръцете си фототипното издание на тази толкова рядка и тъй скъпоценна книга...
________________________■

По нареждане на Пенчо Кубадински, Дечко Узунов беше получил разрешение да лови риба където пожелае. Бях свидетел на весела сцена, когато, запретнал панталони, хвърляше въдица в шадравана на Пловдивския панаир. Пристига служебно лице и му казва, че тук е забранено. Професорът затършува из джобовете си и извади тапията. Едва ли мислеше сериозно да лови там, но в разрешителното не се споменаваше, че в шадравана е забранено. А пред такава заповед – козируваш!

Казва ми: „Китане, утре на изпита при Николай Райнов ме изчакай да дойда, за да мине по-леко“. Чаках известно време, не за друго, а заради добрите му чувства към нас, студентите. Не си спомням изобщо да се е появил.

Тези случки са малка част от характера на големия Дечко Узунов. За неговите постижения в изкуството изкуствоведите са писали много, то се знае. За мен професорът беше аристократ на духа. Той владееше пространството около себе си и печелеше симпатиите на всички, да не говорим за неговите студентки.

По повод осемдесетата си годишнина проф. Дечко Узунов ме покани специално с намерение да ми помогне, тъй като ме бяха нарочили като „враг на комунизма“. Там ме представи на Людмила Живкова и Венелин Коцев. В новата му къща беше хубаво, на двора барбекю, а вътре негови картини и на жена му, любител художник. Мислел е, че там ще използвам възможността, за да поставя проблемите си. Не го сторих!

Помагах на професора при направата на голям стенопис в хотел „Славянска беседа“, заедно с проф. Илия Петров. Работата е в стил „соцреализъм“. Завършена е в срок. Епизоди от войната показваха устрема и победата на великата Червена армия, начело с вожда и бащата на народите, и т.н. Докладваха на генералите Бирюзов и Черепанов. Когато попитаха професора защо няма самолети, той отговори в неговия шеговит стил: „Отишли са да бомбардират и още не са се върнали!“.

● ● Споменът за Дечко Узунов е взет от източника: http://www.fakel.bg/index.php?t=2319.

Post scriptum

Ще минат ешелоните на времето...
- От избраното на Веселин Ханчев -

[alexandrit]

Фотооко отпреди четвърт век

Снимката, която забелязвате тук, пропътува няколко
хиляди километра в моя куфар, а после си „почиваше“ двай-
сетина години в архива ми, докато успя да види бял свят. Тоест
– беше отпечатана. Ето я днес поверена и на форумните електрони:



СПОМЕН ОТ НАЙ-ГОЛЕМИЯ ФЕСТИВАЛ
НА ФАНТАСТИКАТА В РУСИЯ – „АЕЛИТА“,
град СВЕРДЛОВСК (СЕГА ЕКАТЕРИНБУРГ),
месец май 1990 година

Първи ред (качени на пейката, от ляво на дясно):

● Виталий Бугров, литературен критик
● Олег Корабелников, писател, лауреат на „Аелита ’90“
● Атанас П. Славов, главен редактор на списание „Орфия“
● Михаил Якубовски, фен
● Неразпознат участник (?)
и ● Герман Иванов, заместник-главен редактор на организатора
на фестивала – списание „Уральский следопыт“

Втори ред (също от ляво на дясно):

● Александър Карапанчев, пратеник на списание „ФЕП“
● Владимир Гопман, литературен критик
● Виталий Бабенко, писател и преводач
● Роман Арбитман, литературен критик
● Станислав Мешавкин, главен редактор на списание „Уральский следопыт“,
и ● Кир Буличов, писател и преводач

Първа публикация в: списание „Ф е н т е р н е т“, брой 1 // 2008 г.

[alexandrit]

________________________________________________

Изминаха 25 години от появата на „О р ф и я“ –
първия в света англоезичен дайджест за славянска
фантастика и фентъзи. По този повод днес поместваме
отварящия текст на неговия основател и главен редактор.
________________________________________________

■ Атанас П. СЛАВОВ

Предговор към списание ORPHIA

Всички жители на северното полукълбо са чували за Южния кръст и за звездите над Австралия, но колцина в действителност са ги виждали? И какво могат да кажат за блясъка и красотата им? Същото важи и за славянската научна фантастика: над хоризонтите на вашите небеса понякога можете да доловите отразената светлина от звезди като Чапек, Замятин, Лем, Булгаков и братя Стругацки, но искате ли да знаете къде се намират спрямо ярката светлина на Бредбъри, Азимов, Кларк, Саймък, Зелазни, Фармър, Силвърбърг, Нивън?

Ние, издателите на „Орфия“, първото списание за славянска НФ на английски език, ви предлагаме да надзърнете от другата страна на тези хоризонти, да надникнете във времето и пространството на славянската фантастика, да видите със собствените си очи една различна вселена, която в продължение на десетилетия е провокирала умовете и душите ни.

„Орфия“ е кръстена на Орфей, нашия митологичен праотец, който жив слязъл в Царството на мъртвите заради любовта си. Именно любовта ни към фантастиката роди това списание и волята да протегнем ръце с въображение през въртопа от политически и културни сблъсъци, и така да ускорим края му.

Всеки месец „Орфия“ ще ви представя по 300 страници от най-доброто в българската, руската, украинската, беларуската, чешката, словашката, словенската, хърватската, сръбската, полската и македонската научна фантастика, фентъзи, хорър и комикси.

„Орфия“ ще включва не само разкази, повести и романи: всяко издание ще съдържа десетки цветни илюстрации, графики и фотоколажи, както и рецензии на филми и книги. Всъщност бихме могли да кажем, че всеки брой ще съдържа свой собствен албум за фантастично изкуство.

„Орфия“ ще ви запознае с живота на славянския фендъм, като ви даде шанса да участвате в нашите сбирки и дейности. Ще изследваме в дълбочина писатели, художници и фенове.

„Орфия“ ще ви доближи до нови технически, социални и философски фантастични идеи, ще ви срещне със създатели на невъзможното, ще ви разкрие тайните на природата и ще ви информира за всички видове трансцендентни феномени в нашата част на света.




■ ■ В този постер са изписани съставителите на списанието: А. Славов, Н. Сейменлийски, И. Рунев, П. Аврамов, А. Карапанчев, К. Чокойски, Е. Вълев, С. Ялъмова и др. От него научаваме и че на Уърлдкона (в Хага, 1990) Orphia e получила два приза – Специален диплом от президента на World SF и наградата за превод „Карел“


„Орфия“ е страна, която не съществува на картата. Нейната територия е въображението на милиони славяни, а границите ѝ са отворени за всички, достатъчно любопитни да я посетят.

Да покрием цялата тази територия и да ви покажем образци от всеки стил и всяка страна е изключително трудна задача, особено понеже сме първопроходци в тази област. Единствената цел, която си поставяме с нашия първи брой, е да очертаем границите на славянската фантастика пред вас и да ви обещаем по-доброто, най-доброто, че даже и повече!

Тук сме се опитали да съберем автори от всички славянски страни. И успяхме. Чувстваме, че фантастиката трябва да стои над дребнави политически и националистични интереси, и сме готови да публикуваме всеки автор, чието дело е вплетено във великата панславянска мрежа.

От друга страна сме убедени, че най-добрият начин да ви покажем същината на славянската фантастика е да включим колкото се може повече и по-разнообразни стилове. Така на тези страници Съветският съюз е представен в лицето на братя Стругацки и Святослав Логинов, първите – безспорни лидери в своята област, вторият – многообещаващ млад автор. Всички български писатели също са в началото на своята писателска кариера.

Невъзможно е да обхванем всички аспекти на жанра, но все пак се надяваме поне отчасти да сме успели. Историите, които следват, представят всички епохи и гледни точки във фантастичното: от чистото фентъзи „Пазителят на прохода“, през историческите пластове на „Вергилий и водата“, та чак до едно неопределено бъдеще в историята на братя Стругацки, която всъщност е глава от техния роман „Пладне, ХХІІ век“; от класическите разкази на Карел Чапек до съвременната проза на Велко Милоев; от социални сатири като „Шепотът на пролетния дъжд“ от Онджей Неф до антиутопии като тази от Марек Хуберат.

Статиите и рецензиите в този брой може и да не са сензационни – всъщност умишлено сме ги избрали такива. Това, което имат за цел, е да ви дадат най-обща представа за нашите предстоящи материали, както и бегъл поглед върху фантастичното изкуство в страните ни. Всеки от тези раздели в бъдеще ще предостави задълбочено изследване на своя предмет.

А бъдещето, надяваме се, ще е светло. Списанието ни ще започне да излиза ежемесечно от март 1990 г.

Надяваме се, че „Орфия“, преведена с толкова любов и усърдие през първите стъпчици от живота ѝ, ще намери своята публика сред англоговорящите фенове навсякъде по света и ще ни даде шанса да ви запознаваме с най-добрата славянска фантастика всеки месец!

Ние, съставителите на „Орфия“, ще разчитаме на писмата ви да ни помагат винаги да избираме най-доброто.

Очакваме ви с нетърпение.

Превод от английски*: Илка Чечова
Редакция: Калин М. Ненов
_____________________
* Преводът е направен директно от списанието, тъй като оригиналът на български eзик не е запазен. И з т о ч н и к: книгата на Атанас П. Славов „Пентаграм“, издадена през 2014 г. от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“. – Б. alex.

[ivanushka]

...но искате ли да знаете къде се намират ... ?

Е? Искат ли?

Че защо да искат?
За тях ние не сме ли едни жалки червеи, бедняци и нисши същества?
От които нисши същества има само вреда: използват ресурси, които те, висшите същества, могат да употребят много по добре и за това имат свещеното право и трябва да ги притежават.
Те, висшите същества, които обичат да вземат без да дават и да говорят от позиция на силата, не се ли преструват лицемерно и лукаво на доброжелателни, докато ти кроят шапка?... Или ти взимат мерки за ковчег?...
Но след като постигнат каквото искат - да ти отнемат каквото могат и да се обогатят - представляваш ли вече интерес за тях?
Не си ли останал след това един жалък червей - бедняк и нисше същество?
Нисше същество, достойно само за презрението им.

Не?

[alexandrit]

■ Роден преди 125 години

ПОЗНАВАТЕ ЛИ КАРЕЛ ЧАПЕК?

В каталога на Народната библиотека „Кирил и Методий“ след неговото име са подредени 25 фиша. Толкова са книгите на пан Карел Чапек (1890–1938), преведени, илюстрирани и издадени в България. И въпреки това знаем ли достатъчно за великия чешки фантаст, родил се в Мале Сватьоновице? Отговора на този въпрос можете да потърсите в „плитчините“ и „подмолите“ на нашата нова викторина.

1. Думата - р о б о т - е подсказана на Чапек от: а) брат му Йозеф; б) Айзък Азимов; в) Хърбърт Дж. Уелс; г) Густав Майринк.

2. През различни периоди от живота си Карел Чапек се изявява като: а) капитан в морския флот; б) кинорежисьор на фантастика; в) театрален режисьор; г) доктор по философия.

3. Многостранната личност на писателя проличава и в увлеченията му по: а) ботаника и градинарство; б) фотография; в) рисуване, в което постига впечатляващ напредък; г) музика.


■ Автограф от прочутия чех




4. „Омагьосаният скитник“ е творба от сборника на Чапек: а) „Разкази от единия и от другия джоб“; б) „Книга апокрифи“; в) „Девет приказки и две в повече“; г) „Писма от чекмеджето“.

5. Пан Повондра се подвизава в романа: а) „Обикновен живот“; б) „Метеор“; в) „Хордубал“; г) „Война със саламандрите“.

6. Кракатит е: а) псевдоним на Карел Чапек; б) необикновено вещество, „изобретено“ от големия фантаст; в) герой от неговата книга „Фабрика за Абсолют“; г) вулкан в Индонезия.

7. Прочутият автор пише за подземна цивилизация в: а) разказа „Мъжът, който можеше да лети“; б) романа „Първа бригада“; в) цикъла „Анекдоти от бъдещето“; г) драмата „Бялата болест“.

8. Страстен пътешественик, пан Чапек създава пътеписи за държавите, които е посетил през краткия си живот: а) Англия; б) Полша; в) Холандия; г) СССР.

9. Първата Чапекова пиеса, излязла в отделна книга у нас, се нарича: а) „Делото Макропулос“; б) „Р. У. Р.“; в) „Из живота на насекомите“; г) „Майка“.

10. Международната награда - К а р е л - се присъжда за ярки постижения в: а) киното на въображението; б) превода; в) хумористичната и сатиричната фантастика; г) приказната фантастика.

Викторината подготви: Сандро ГЕОРГИЕВ

Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 4 // 1990 г.

[П р о д ъ л ж е н и е т о ■ с л е д в а]

[alexandrit]

* * *

ПОЗНАВАТЕ ЛИ КАРЕЛ ЧАПЕК? (2 част)

Като ученик Карел Чапек старателно украсявал с рисунки порцеланови чинии. По-късно, при гостуването си в Англия, разбрал, че много от видяното тук може да изобрази не само със слово, но и с туш и перо. А когато направил портрет на „трудно уловимия“ Хърбърт Дж. Уелс, чехът наистина повярвал в своята рисувателна дарба... И понеже навлязохме в отговорите на нашата викторина от брой 4, хайде да вървим поред на номерата.

1 – а. В спомените си Карел Чапек подчертава, че неговият брат Йозеф, известен художник и писател, му е подсказал думата - р о б о т - . След премиерата на пиесата „Р. У. Р.“ (1921) тази дума навлиза в международната лексика.

2 – в, г. Чапек е режисьор във Винохрадския театър през интервала 1921–1923 г. С дисертацията „Обективният метод в естетиката с оглед на изобразителното изкуство“ 25-годишният автор става доктор по философия.

3 – а, б, в, г. Карел Чапек поддържа собствена градина и създава „настолната“ книга „Годината на градинаря“ (1922). Понякога изданията на Чапек се придружават със заснети от него фотографии, а по-често – с негови рисунки, искрящи от хумор и изобретателност. Писателят е имал и богата сбирка от музикален фолклор на различни нации.

4 – в. Приказката „Омагьосаният скитник“ ни запознава с най-бедния човек на света. Той е толкова беден, че преспива в кучешка колиба, но въпреки това успява да се пребори с хорската алчност.

5 – г. Пан Повондра, портиер и притежател на уникална колекция от вестникарски изрезки, е между главните герои на Чапековия шедьовър „Война със саламандрите“ (1936).





6 – б. „Кракатитът, братче, не е емфие, нито е бебешка пудра.“ Напротив, откритието на инженер Прокоп представлява взривно вещество с необикновена разрушителна сила. За него разказва романът на пан Чапек „Кракатит“ (1924).

7 – в. В цикъла „Анекдоти от бъдещето“ фантастът Чапек рисува антиутопичен модел на подземна цивилизация. Тук всичко е предупреждение: хората вече не дишат въздух, „горната“ земя е станала гробище, а пък споменът, че човечеството някога е живяло горе, е мутирал в мит.

8 – а, в. Пътеписите заемат важно място в творчеството на Карел Чапек. Сред постиженията му в този атрактивен жанр се открояват „Писма от Англия“ (1924) и „Картини от Холандия“ (1932), находчиво илюстрирани от автора си.

9 – г. Антивоенната драма в три действия „Майка“ излиза у нас през 1947 г. Преводът е дело на д-р Стойко Стойков. Книгата е пусната от Държавното издателство при Министерството на народното просвещение.

10 – б. В памет на Чапек Световната организация на фантастите професионалисти учредява на конгреса си в град Линц, Австрия (1982), международната награда - К а р е л - . С нея се удостояват изтъкнати преводачи на фантастична литература. *

Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 15 // 1990 г.

* Б. alex. На Уърлдкона в Хага (1990) българската O r p h i a, дайджест за славянска фантастика на английски език, получава приза „Карел“. Отличието представлява стъклена скулптурка на робот, който чете книга, седнал удобно върху земното кълбо.

[alexandrit]

Този малък очерк се публикува за първи път.
Преди четвърт век той беше поръчан от вестник
„М л а д е ж“ (който скоро след това изчезна от хори-
зонта на периодичните издания), обаче поради не-
зависещи от автора причини тогава не излезе.

„ЗЕЛЕНОТО УХО“ И ДРУГИ ИЗНЕНАДИ

■ Написа: Александър КАРАПАНЧЕВ

България обогати Европа с още един международен конгрес на фантастите! Ето неговите координати: във времето – 24–30 септември 1990 година, в пространството – Бургас, хотел „Парк“, на „две крачки“ от лазурното море и есенно-самотния плаж. Тук направиха своите въздушни и водни бани около 100 любители и професионалисти на фантастичния жанр от шест страни. Случиха се хубави, златисти дни, щедри не само на природа, но и на идеи, спектакли, пъстри срещи.

Конгресът се наричаше ОРФКОН и бе проява на първото на планетата ни списание за славянска фантастика „Орфия“. То излиза в София (засега единствено на английски език) и може да се похвали с блестящи отзиви от суперзвездите Норман Спинрад и Артър Кларк. Ала нека хвърлим око към конгресното „меню“. Охо, в изящно оформената му програма съзираме блюда, способни да заинтригуват даже най-изтънчения почитател на въображението!

Разбира се, не всичко вървеше по мед и масло. Например научно-теоретичната конференция „Демокрация и фантастика“ не се получи достатъчно жива. Видеотеката не се радваше на висока посещаемост, въпреки че организаторите бяха осигурили интересни редки копия. Един-едничък ден поръси хладен дъжд – и то точно при екскурзията до града-музей Несебър. Без да смятаме, че сме изчерпали минусите на Орфкона, преминаваме към по-светлата му част.

Шарени чуждопланетни слънца и същества, бъдещето като предупреждение и като ярка утопия, душата на съвременника в своята многовариантност – ето възловите теми на изложбата от графики, живопис, комикси и специално поръчани екслибриси. Почти всички „конгресмени“ с наслада се задържаха край картините, сред чиито автори се откроиха Игор Шаганов, Калин Николов, Димитър Христозов... И докато гостите обикалят изложбеното фоайе, хайде да издебнем някои знаменитости и да ги представим с по два-три щриха.



■ ■ Сергей Другал (1927-2011) – един от най-поетичните
и най-екологичните автори в световната фантастика *

Ето го пъргавия гал Жан-Пиер Мумон, вечно в движение, винаги с черна тумбеста чанта, която напомня „кожения пъпеш“ на Радичков. Мумон, главен редактор на списание „Антарес“, сподели следното: „Днес фантастиката на Запад се произвежда като кока-колата и праха за пране. Това са благините на голямата консумация. При нас издателите казват на писателите какво да пишат...“. Ето го и мълчаливия, с неизменна лула между зъбите Владимир Михайлов, „втора сила“ в съветската Тера Фантазия след братя Стругацки. На твърде оживената писателска среща Владимир Дмитриевич обобщи така:

„Навярно сега ни е нужна т.нар. фантастика на близкия прицел. Тя надниква напред не повече от 10–20 години. Но тъкмо от промените в този кратък период зависи бъдещето подир половин-един век. А ако гоним чисто пазарния успех, днес е времето на приказно-фантазното, на рицарите, митологиите, чудноватите твари в дълбините на Вселената. Който може да пише по такъв начин, дори избягвайки социалната проблематика – моля, да заповяда!”.

Да не забравяме обаче „менюто“ на Орфкона! В него (освен аукционът, компютърните игри и беседата за Световния конгрес на фантастиката ’90 в Хага) беше включена и вечер-коктейл на новия вестник „Психотроника“. Тук Мис Орфкон Росица Панайотова и главният редактор на списание „Орфия“ Атанас П. Славов връчиха измислените с много хумор и въображение отличия на форума. За да не изпадаме в излишно изброяване, ще споменем само по-„сочните“ призове.

Наградата „Зеленото ухо“ за екологична чистота на творчеството му получи Сергей Другал (СССР). Наградата „Най-контактен НЛО-навт“ взе Сергей Казанцев – журналист, пътешественик, отговорен секретар на чудесното списание „Уральский следопыт“. Алтернативната награда „Хюго“ за издателска дейност се падна на Михаил Козловски, председател на кооператива „Свиток“ (Свердловск). Наградата „Спомен за човека“ за активно посредничество между хора и роботи заслужи Агоп Мелконян, а отличието „Най-бърз спонсор“ – Румен Балабанов, шеф на успешно проходилата „Психотроника“...

Шопска салата, бадемов аперитив с кубчета звънтящ лед, пържена акула, която се топи в устата... Ух, пардон, объркахме духовното с кулинарното меню. Какво пък, нали сме на конгрес по научна фантастика! И така, първият Орфкон ** отшумя, завещавайки ни вкус на „фантастична“ младост. Накрая нека цитираме още веднъж французина Жан-Пиер Мумон: „Най-острият проблем на източноевропейските фантасти е как да пишат по-свободно. Опитайте се да го решите заедно, като обедините най-добрите си сили...“.

Ще се постaраем, Жан-Пиер, непременно ще се постараем!
_____________________
* „Мляко от драконица“ – така се нарича едно късометражно интервю със Сергей Другал, взето от българин. То може да се види на страница първа от темата „Гласове на въображението“ – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26701&rb_v=viewtopic&start=0. – Б. авт.

** Уви, друг Орфкон не се състоя. Свой поглед върху този пъстроцветен „кон“ дава и сайтът БГ-Фантастика – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%82_%D0%9E%D1%80%D1%84%D0%BA%D0%BE%D0%BD. – Б. авт.

[alexandrit]

■ Изминаха 40 години от кончината
на художника Васил ИВАНОВ (1909–1975),
тъй сполучливо наречен Паганини на кредата.

По този повод поместваме няколко негови
размисли, взети от антологията „Фантастихия“
(София: ДБФ „Тера Фантазия“, 2011), а така също и...


Васил Иванов – ЗА СЕБЕ СИ И ЗА СВЕТА

... Има скърби, които никой не може да ни отнеме и сами трябва да си ги износим докрай. * В рамките на един кратък земен живот никой не е бил пожален... Никой не е останал на върха на илюзорното земно щастие – всяка земна форма е осъдена на разрушение, – щастието е извън формите, за които мечтаем.

... Загубил съм всякаква представа за дати и календарни дни. В съзнанието ми всичко се е сляло в един общ поток от мигове, изпълнени с много слънце, солена вода и безкрайни гами от синьо, тъмнозелено, сиво-зелено, розово и златиста охра...

Като че ли никога досега не съм бил където и да било освен тук... Скорошното минало е останало някъде далеч. Спомените за неща, които някога са ме привличали с особена сила, съвсем са избледнели и аз с неволна усмивка изпращам далечното шествие на моите увлечения освен единственото, което ми остава – удоволствието да рисувам.



Една от космическите картини на този визионер

... Сега защо да гоним вятъра? Животът сам по себе си е по-хубав от всичко... Провидението поставя човека при какви ли не обстоятелства, за да открие и прецени истинските стойности на живота, който му е дарен като най-върховно благо. Останалото са илюзии.

... За нас животът и идеалите ни не са еднодневки... Ръкоплясканията и овациите на забавляващата се публика рано или късно заглъхват за всички сценични знаменитости и тежко им, ако те са били всичко за тях.

Всъщност кое е успех?...
_____________________
* Из писмата на художника до неговата съпруга – балерината Елисавета Йосифова. (Б. ред.)

■ ■ ... а така също и „безплатен билет“ за един документално-художествен филм, композиран от картини на Васил Иванов. Нека допълним, че през 1967 година тази лента е наградена с диплом от Международния фестивал на фантастичните филми в Триест.

Пожелаваме ви вълнуващо гледане – https://docs.google.com/file/d/0B6PDZWSxiJX2ZDBJV18tUUNuMjQ/edit.

[alexandrit]

◄ Този художник на въображението
е роден през октомври преди 70 години

СТЕФАН ЛЕФТЕРОВ В МОЯ ЖИВОТ

Написа: Атанас П. СЛАВОВ

В моменти на най-върховна радост и наслада почти винаги ми се явява едно видение. То е от тези сънища наяве, които могат да имат вътрешно време с часове, но протичат пред душевния ти взор за секунди. Бих го сравнил с „дежа вю“, обаче не е същото. С годините това се е случвало толкова много пъти, че вече не съм сигурен дали е спомен, или въображение, така че ще ви го разкажа, както се е запечатало в ума ми.

Във Варна съм, вървя по слънчев тротоар от другата страна на Морската градина. Пролетта е в стихията си, над главата ми буйстват розови облаци от цветове, леко ми е, в младото ми тяло напират енергии, обладан съм от предчувствие за чудо. Наближавам някаква солидна сграда, в приземния ѝ етаж, разпрострян хоризонтално, има голяма стъклена стена и там аз виждам афиш за изложба. Достатъчно е да мярна надписа „Фантастична живопис“, за да нахлуя като бързей в залата. Попивам картините с очите и душата си, изумен съм, никога не съм предполагал, че ще видя такова зрелище. Чак на излизане поглеждам името на художника: Стефан Лефтеров.

Ето го в своя кабинет



Независимо от това дали видението ми е спомен, или творба на моето въображение, то се е закрепило в асоциативната ми памет до най-скъпите неща, които се случват в живота на човека. Неслучайно ме посещава в миговете на най-върховна наслада. Сега от дистанцията на годините започвам да си мисля, че това е станало при едно от пътуванията ми от Бургас до Варна като ученик. И то е било спусъкът на неудържимото желание да създам през 1968 г. в родния ми град първия клуб по фантастика „Тера Фантазия“ *.

Нямах си представа, че много по-нататък, вече като художествен ръководител на ИКФЕП „Иван Ефремов“ – София, за пръв път на живо ще се запозная с този художник фантаст и ще му помагам в създаването и ръководенето на варненския клуб „Андромеда“. И че ни чакат дълги години на искрено приятелство и споделена любов към фантастиката. И че ще доживея онзи страшен миг, когато ще узная, че Стефан вече го няма. И че доста по-късно ще попълвам неговата страница в е-енциклопедията на българската фантастика, а пък приятелят му – художникът и изкуствоведът Калин Николов – ще пише там стaтия за живота и творчеството му. Че вече като председател на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ ще правя албум с негови творби и ще списвам мемоари за него. Всичко това се мержелееше в мъгливото, далечно, неопределено бъдеще. Бяхме фантастично млади.

Днес без никакво умаление мога да твърдя, че Стефан Лефтеров е истински доайен на родното НФ изобразително изкуство. Неслучайно японците, които напоследък заливат целия свят с фантастични визии, бяха окачили негова картина в телевизионното студио, предаващо репортажи за Световното изложение в Осака... Българският художник Стефан Лефтеров се беше оказал най-адекватен на общопланетното събитие! В картините на Лефтеров има не само дълбоко разбиране на космичното и извънземното, те са и оригинални постижения в поантилистичната маслена живопис и пастелната рисунка. Помня, че докато пишех първата си статия „Палитра с цветовете на безкрая“, представяща фантастичното изобразително изкуство, виждах пред очите си предимно платната на Стефан.



Сред живописните видения на фантаста Лефтеров

И когато компютърната революция донесе в живота ми възможността и аз да се изразя като художник, до мен стоеше духът на приятеля-учител от Варна. Две от картините ми се казват „Планетата на Стефан Лефтеров“ и „Светът на Стефан Лефтеров“.

Накрая искам да добавя още нещо, което никой друг не би могъл да знае. Моят близък другар и съратник логикът Иван Пунчев, в научната работа на когото помагах през последните 10 години, твърдеше, че Лефтеров е един от малкото математици в света, които са можели да доведат разработката му по диалектическа логика до математически апарат, или до т.нар. диалектико-математическа логика. Сега и двамата са отвъд и аз се моля на Космоса да е възможно умовете им да се срещнат и да продължат величествената научна постройка.

Първа публикация в: списание „Фентернет“, брой 3 от 2010 г.

* Б. ред. Всъщност най-първият наш клуб по фантастика се нарича „Приятели на бъдещето“ и за него може да се прочете по-подробно тук – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27022&rb_v=viewtopic&start=60.

[alexandrit]

Тече 15-ата година от първия през ХХІ век Булгакон



Участници в този исторически Булгакон, състоял се в град Сандански през септември 2001 година:

● Най-отпред (клекнали, от ляво на дясно) – Юрий Илков със сина си Борис, Николай Крумов и Валентин Д. Иванов;

● Втори ред (седнали, от ляво на дясно) – Иван Н. Хаджиев, Силвана Миланова, Елена Павлова, Юлиана Манова и Атанас П. Славов;

● Трети ред (от ляво на дясно): – Александър Карапанчев, Кирил Добрев, Светлозар Янков, Пламен Митрев, Дилян Благов и Пенко Живанов;

● Четвърти ред (също от ляво на дясно): – [?], Христо Пощаков, Николай Теллалов, Иван Крумов и Владимир Илков.

Фотограф: Тодор Ялъмов (Федя).*

____________________
* Бел. alex. – Тоя пояснителен текст излезе за първи път в сайта „Сборище на трубадури“ (http://trubadurs.com/2015/09/07/nagradi-bulgacon-2015) и се явява резултат от мои многократни уточнения с различни хора от снимката. Особено ценна помощ ми оказа Юрий Илков, за което му благодаря от сърце.

Самата снимка е публикувана за сефте в сайта „БГ-Фантастика“: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%82_%D0%91%D1%83%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD), обаче с неверен и непълен текст. А защо не го поправиш? – току-виж излюбопитствал някой.

На което запитване ще отговоря така: вече от една година не сътруднича на това уики, понеже не съм съгласен със стила и методите на неговия администратор Григор Гачев**.

** За моята позиция съм го уведомил с отворено писмо. Впрочем Гачев е автор на императивната „велика постановка“, че (NB!) щом човек не е сътрудник на „БГ-Фантастика“, НЕ МОЖЕ да критикува този сайт (за справка – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%91%D0%93-%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0:%D0%94%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8)... Ха сега де; ти да видиш; ама че работа и др.п.!?

[alexandrit]

● Александър Карапанчев

ДИПТИХ: В МАШИНИТЕ НА ХРОНОС

Сто и двадесет машини на времето – малки и големи, с лъщящи под слънцето обли метални корпуси или като чудновати футуристични силуети, спотаени в сянка; бръмчащи досущ като стара киномашина или пък симфонично понесли се над прилива от тъмните, тук-таме поръбени със светлинки вълни на вековете... Машини, които могат да се движат най-малко в сто и двадесет времена... Или друга вариация на бог Хронос: сто и двадесет години от появата на романа „Машината на времето“, отпушил непресекващ и до днес извор на хрономашинария и какви ли не времеви скокове...

Точно така: „Машината на времето“ от Хърбърт Джордж Уелс излиза в Лондон през 1895 година *. По този повод ще дадем думата на две изкуства – на Литературата, за да ни развълнува със (само!) две-три есеистични странички за творчеството на албионеца; и на Киното – та да ни пренесе със своята магична машина (за има-няма половин час) в реалното и паралелно в романното време на класика фантаст.

І. Думата взема
руският писател Юрий ОЛЕША:

● Малко неща са написани по-хубаво от онази сцена, когато Кевор („Първите хора на Луната“) и неговият спътник, водени от селенитите, стигат до моста над една гигантска и както те долавят, с индустриален характер пропаст, и като виждат, че мостът не е по-широк от една длан, инстинктивно се спират... Конвоирите с тънки пики не знаят, че причината за спирането е прекалено тесният мост, и гледат на спирането като на неподчинение и бунт. Те започват да бодат с тънките си пики Кевор и спътника му – хайде, вървете, какво има? А онези не могат да вървят просто от чувство за самосъхранение! Безизходността на положението се засилва и от това, че дори ако нашите двама земни жители се опитат да обяснят на селенитите защо именно не могат да тръгнат по такъв тесен мост, селенитите и тогава не биха разбрали, защото на тях, както изглежда, им липсват усещането за височина и страхът от нея. Тогава Кевор и неговият спътник (освен всичко друго раздразнени и от убожданията) решават, че най-доброто, което може да се предприеме при това положение, е да почнат да се бият. Те грабват търкалящите се в краката им късове злато и удрят селенитите наляво и надясно.

Чудо!

Това прилича на Данте: селенитите-дяволи, преминаването по тесния мост – една от адските мъки. При това същата сила на достоверност, каквато има и при Данте – достоверността на фантастичното.



* * *

Той беше през целия ми живот мой любим писател. И колко е тъжно, че не му казах за моята любов. Нямах щастието да направя това, макар че освен първия път (когато е разговарял с В. И. Ленин) той е посетил Москва и през 1934 година. Но тогава аз бях в Одеса.

Как да не се възхитиш от онези майсторски интонации, които има например в „Невидимия“!

– Аз виждам лицето ти, но ти моето – не – казва Невидимия на полицейския полковник Едай, който глупаво е решил, че е по-силен от Невидимия, тъй като притежава револвер.

Той е величествен, този Невидим. Защо? О, за това може много и много да се пише!

После той лежи на морския бряг, пребит от моряците – те са си служили с лопати! – и постепенно пред очите на тълпата става видим – все повече човек, все повече жалък. Имаше филм за Невидимия. На Уелс ли беше сценарият? Филмът беше по-лош от романа, по-беден по същество. Във филма невидимостта се постигаше с инжекции, които правят човека невидим, но едновременно с това го обричат на безумие. Така че причината за безумието на Невидимия във филма беше физиологична, от низш характер. В романа той освирепява, полудява от самотност, от това, че е сам срещу всички – следователно причината е историческа, висша. Това е, както ми се струва, роман за анархистите, потресли епохата, когато той е бил написан. Да, да, безусловно е така: художествено отразяване на анархизма... (В „Откраднатият бацил“ Уелс изобразява анархиста вече непосредствено: героят на повествованието, анархист, открадва от лабораторията холерен бацил, за да зарази целия Лондон.)

* * *

Той има разказ („Вратата в стената“) за един човек, който веднъж като дете, отваряйки попадналата му по пътя зелена портичка, се озовава в неизказано прекрасна градина, където на цъфтяща полянка играе с топка една пантера... Макар това да е станало в далечното му детство, в зората на живота му, споменът за чудната градина дотолкова завладява душата на героя, че минават години, а той все търси зелената портичка. Сега вече е зрял, достигнал високо обществено положение човек (той е министър!), но най-хубавото, към което постоянно се връща душата му, е мечтата да намери портичката. Веднъж му се струва, че я вижда... Ето я, ето я тази портичка! Той отваря, тръгва, но зад портичката няма никаква градина с играеща на полянката пантера: там цари мрак! Оказва се, че е направил крачка в една шахта, в която и пада.

Следователно това е разказ за несъгласуваността между чистите устреми на младостта и последвалото попадане, така да се каже, в плен на житейската суета, която заставя човека да губи тази чистота...

* * *

Наличието на такъв разказ сред творбите на автора на фантастични романи за техниката представлява интерес в този смисъл, че характеризира поетическото му въображение. Там е работата, че именно поет се е заел да осмисли раждащата се в света велика техника и да пише за нея. Поради това ние възприемаме фантастичните романи на Уелс като някакви митове на новата епоха, митове за машината и човека.

Из „Нито ден без ред“ на Юрий Олеша – София: Народна култура, 1975. Превод: Ана Беливанова


ІІ. Думата се дава
на руския филм „Хърбърт УЕЛС“:

(Но първо – малко кинография. Въпросната лента е част от проекта „Гении и злодеи“, в чиито десетки серии човек може да пообщува и с други фантасти от разни епохи: например с Е. Т. А. Хофман, Оскар Уайлд и Конан Дойл; с Артюр Рембо **, Микалоюс Чюрльонис, Кафка, Александър Грин и пр. Да допълним, че този документален проект принадлежи на известния телевизионер и културолог Лев Николаевич Николаев, 1937–2011, и без помайване да се качим в неговата машина на уелсовското време...)

Пътешествието тръгва ей оттук – http://tvkultura.ru/video/show/brand_id...

Впрочем още един момент. Надали ще преувеличим, ако кажем, че това кратко, но доста наситено пътуване е организирано много добре! В него са включени архивни кадри и снимки от онези десетилетия, тонирани интригуващо, увлекателно в два противоположни цвята... впечатляващи цитати от Мастъра... пестелива, ала интересна игра на съвременни актьори... Филмът започва със знаменитата радиопостановка на един друг Уелс, актьора Орсън от Щатите, и завършва със... е, нужно ли е пък всичко да се „издаде“ сега?

Чудесно хрумване е и онова кристално яйце, което юношата Хърбърт Уелс намира в магазинчето, където работи като младши продавач. Това яйце, явно излязло от неговите вълшебни разкази, служи досущ като прозорец – в него писателят, минаващ през различни възрасти, съзира световете на своите най-прочути романи... докато накрая го... го... хайде, сами ще видите.

И така, нека вече да дръпнем лоста на тази полифункционална Machine, изобретена от пророка на ХХ век Х. Дж. Уелс. ● Ето къде – http://tvkultura.ru/video/show/brand_id/21985/episode_id/933310/video_id/943825/.

ooooooooooooooooooooooооооооо

* У нас – сякаш по неувяхващ анадолски тертип! – тя се появява със закъснение от 89 години. Хе, как не сме удържали още една годинка, та да направим поне „респектабелен“ юбилей... – Б. авт.
** Нека си спомним неговата малка, но тъй разкошна поема „Пияният кораб“, написана от първо лице – обаче не на автора, ами на кораба... – Б. авт.

Първа публикация в: сайта „Сборище на трубадури“ // октомври 2015 г.

[alexandrit]

◄● Първа електронна публикация

ПРЕЗ РЕТРОСКОПА * НА ЕДИН КЛАСИК

НОВОГОДИШНА ПРИКАЗКА – фейлетон от Светослав Минков

До полунощ оставаше още четвърт час, когато пред мен се изправи един келнер в златна ливрея.
Очите му лъщяха като черни целулоидни копчета, бръснатото му напудрено лице напомняше гастролния образ на певец, който се усмихва във фаталната пауза преди започването на концерта.
– Моля, една порция новогодишен сън – казах аз и се изтегнах удобно в креслото си.

* * *

Отначало чувствах, че се люлея върху някакъв многоцветен облак, сетне започнах да потъвам бавно в сребърната вода на едно голямо езеро, обградено с високи до небето кипариси.
И изведнъж всичко наоколо ми се претвори в една чудна действителност, сребърното езеро изчезна и аз се намерих в широка стъклена зала, осветена като кристал от блясъка на хиляди чаши.
Беше тихо. В залата нямаше никой. Зад стъклените стени се откриваше безкрайно снежно поле, в чиято далечина играеха малки пламъчета като червени пеперуди.
Докато аз стоях омагьосан от това великолепие, в дъното на залата се разтвори една синя завеса и насреща ми се зададе непознат човек, облечен във фрак. На окото му лъщеше монокъл.
– Радвам се, че ви виждам в моя дом – рече любезно непознатият, като пристъпи до мен и ми се поклони. – Тая нощ вие сте мой гост.
– Но къде се намирам? – попитах смутено аз, като се помъчих да се усмихна.
– Нима това има някакво значение за вас? – отвърна непознатият. – Добре. Допуснете тогава, че аз съм ваш приятел, който ви кани на чаша шампанско.
Човекът с монокъла ме хвана за ръка и ме поведе през залата.
Когато стигнахме до синята завеса, той се обърна към мен и каза:
– Тук пирува старата година. След няколко минути тя ще замине с аероплан за вечността. Да влезем вътре!



И в същия миг човекът с монокъла дръпна завесата, за да открие пред очите ми образа на една дама, която седеше до някакъв мъж с посивели вече мустаци и пиеше шампанско от широка кристална чаша.
При нашето явяване дамата и нейният кавалер се изправиха на крака, а аз се поклоних до земята.
Дамата беше облечена в пурпурна копринена рокля, а мъжът с посивелите мустаци – в спортен английски костюм. Господинът с монокъла извика:
– Светослав Минков!
– Мадам 1929!
– Свети Себастиян, последният ден на старата година!
Когато всички ние седнахме край голямата кръгла маса и започнахме да пием, свети Себастиян се обърна към дамата и я попита:
– Мислите ли, че новата година ще бъде по-щедра от вас?
– По-щедра? В какво отношение? – извика дамата.
– По отношение на щастието, за което хората бленуват ден и нощ.
– Бъдете уверени, че 1930 ще бъде досущ такава, каквито са били всички минали години. Към щастието и нещастието на хората тя ще бъде съвсем чужда и равнодушна, в замяна на което пък ще остане паметна като година, през която кокошките ще почнат да снасят по четири яйца дневно благодарение на откритието на един американец. Всичко друго ще си върви по старому, дори и женската мода на късите коси.
– Ами в Обществото на народите няма ли да има нещо ново? – попитах аз.
– Да, там ще се роди идеята за създаването на един международен институт, който ще вземе под своя закрила амебите и някои други микроорганизми.
1929 вдигна чашата си и всички пихме наздравица в нейна чест.
– Дявол да го вземе! – извика свети Себастиян, като удари гневно с ръка по масата. – Кога ще дойде най-сетне краят на света, за да си починем от това вечно пътуване по календарите? Ние, светиите, сме изгубили вече всякакво значение за съкровеното битие на хората, днес ние не сме нищо друго освен падежи на полици, които...
В тоя миг далече някъде се разлюляха хиляди малки звънчета, чийто звън ставаше все по-ясен и по-силен, докато най-сетне стъклената зала се изпълни със звуците на една чудна песен и над главите ни се отрониха дванадесет бавни удара на часовник.
Тогава свети Себастиян и неговата дама станаха от масата, облякоха се в дебели кожени палта и се сбогуваха с нас.
Когато перката на техния аероплан забръмча във вечността, край стените на стъкления дом премина бавно една снежна каляска.
1930 беше слязла на земята.

И з т о ч н и К: „Вестник на жената“, брой 394-395 // януари 1930 г.

____________________
* Ако беше на наше място, в типичния си стил Дъглас Адамс би определил този апарат като (примерно) Джуу Джанта 200 Супер-хроматични Опасност-сензитивни Очила или пък... или пък Ксантинен Реструктронен Дестабилизиран Зенон Излъчвател, но в случая ние ще се задоволим само с афоризма: „Краткостта е сестра на таланта“, и ще отбележим, че в афоризмите все пак понякога има и зрънце истина**. – Бел. НМ.

** Щом казахме -зрънце истина-, нека напомним, че в своя разказ „Една възможна утопия“ (1933) Светослав Минков изобретява и такива чудесии като фантаскоп... въглехидратни таблетки с каймак от небесна манна... луксозен въздух за дишане, срещу чиито нови митнически такси протестира Всемирният съюз на пневматиците... червен силомер на любовта, стигащ до 100 – блажения градус на всеотдайната и неизменна обич... хроматично & течно електричество и др.п. Ех, дано Дядо Мраз ви подари поне едно от тези минковски изобретения :D! – Бел. НМ.

Публикацията подготви: Наталия Маринова

[alexandrit]

● Един Водолей става на 188

ПОЗНАВАТЕ ЛИ ЖУЛ ВЕРН?



Знаете ли, че мосю Жул Верн също се е занимавал с енигматика? За да тренира своя енциклопедичен ум, той съставял логически задачи, ребуси, кръстословици. След смъртта си оставя няколко хиляди професионално изпълнени главоблъсканици. И тъй като на осми февруари се навършват 160 години* от рождението на великия фантаст, нека почетем паметта му с тази викторина.

І. През различни периоди от живота си Жул Верн е:
а/ член на Парижкото географско дружество; б/ борсов посредник; в/ търговски представител в Шотландия; г/ президент на Амиенската академия.

ІІ. Първото отпечатано произведение на бъдещия класик се нарича:
а/ „Пътешествие с балон“; б/ „Счупените сламки“; в/ „Приключенията на трима руси и трима англичани“; г/ „Господин Шимпанзе“.

ІІІ. Българинът Стефан Владков е главен герой в Жул-Верновата книга:
а/ „Родното знаме“; б/ „Село във въздуха“; в/ „Жангада“; г/ „Произшествие по Дунава“.

ІV. По улиците на столицата Милиард сити читателят може да се разходи в романа на маестрото:
а/ „Матиаш Шандор“; б/ „Капитан Немо“; в/ „Плаващият остров“; г/ „Плаващият град“.

V. Кой от посочените писатели е съавтор на незабравимия фантаст и приключенец:
а/ Луи Жаколио; б/ Паскал Грусе; в/ Андре Лори; г/ Жозеф-Анри Рони-старши.

VІ. „Осемдесет дни около света“ се явява:
а/ роман от Жул Верн; б/ оперета от Жул Леви; в/ съветско-български игрален филм; г/ феерична пиеса.

VІІ. Повестта на Едгар По „Историята на Артър Гордън Пим“ френският фантаст продължава със своята творба:
а/ „Леденият сфинкс“; б/ „Архипелагът в пламъци“; в/ „Замъкът в Карпатите“; г/ „Морската змия“.

VІІІ. На името на Жул Верн е назован:
а/ Океанографският институт в Монако; б/ кратер на Марс; в/ кратер на Луната; г/ един от най-големите кавказки ледници.

ІХ. С живота и творчеството на знаменития гал са се занимавали видните руски литератори:
а/ Кирил Андреев; б/ Еремей Парнов; в/ Евгений Брандис; г/ Леонид Борисов.

Х. Жул Верн се изявява и като майстор на научнопопулярното четиво с очерците си:
а/ „Градът на бъдещето“; б/ „Великите мореплаватели на ХVІІІ век“; в/ „Морето сред Сахара“; г/ „Загадъчният лъч“.*

Въпросите състави: Александър Карапанчев

______________________
* Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 6 // 1988 г.

[alexandrit]

ПОЗНАВАТЕ ЛИ ЖУЛ ВЕРН?
- Отговори на викторината -

І – а, б и г. Член на Парижкото географско дружество Жул Верн става в началото на писателската си кариера. През 1856-1862 г. служи в една от канторите на Парижката борса, а пък през 1874, 1875 и 1881-ва възглавява Амиенската академия.

ІІ – б. Едноактният водевил в стихове „Счупените сламки“ е отпечатан през 1850 година.

ІІІ – г. Романът „Дунавският лоцман“ (1908) излиза у нас два пъти: през 1943-та под заглавие „Дунавският лодкар“ и през 1946 г. под заглавие „Произшествия по Дунава“ . При превода името на главния герой, българина Сергей Ладко, е променено на Стефан Владков.

ІV – в. „Стандард айлънд“ – което може да се преведе като „образцов остров“ – е остров с гребни витла. Милиард сити е неговата столица.“ Цитатът е от пета глава на романа „Плаващият остров“ (1895), издаден на български език през 1982 година.

V – б и в. Под псевдонима Андре Лори комунарят Паскал Грусе пише приключенски и научнофантастични книги. Заедно с Жул Верн създава романа „Потъналата „Цинтия“ (1885).

VІ – а и г. С помощта на ловкия драматург Адолф Денери фантастът превръща своя роман „Осемдесет дни около света“ във феерична пиеса. Само в Париж между 1874 и 1938 г. тя издържа 2250 представления!

VІІ – а. „Гениален поет на човешките странности“ – така Жул Верн нарича американеца Едгар По. На младини се учи от него, а в зряла възраст продължава „Историята на Артър Гордън Пим“ с романа си „Леденият сфинкс“ (1897).

VІІІ – в. Когато през 1959 г. съветска автоматична станция фотографира обратната страна на Луната, един кратер е назован „Жул Верн“.

ІХ – а, в и г. Кирил Андреев написва повестта „Трите живота на Жул Верн“, издадена у нас в сборника „Търсачи на приключения“ през 1974 година. Евгений Брандис поставя своеобразен рекорд с шестте си документални книги за френския фантаст. Леонид Борисов създава биографичния роман „Жул Верн“, публикуван в България през 1957-а.

Х – б. „Великите мореплаватели на ХVІІІ век“ е част от многотомната „История на великите пътешествия и великите пътешественици“, завършена през 1877 година.*
______________________
* Първа публикация във: вестник „АБВ“, брой 18 // 1988 г.



Отговорите написа: Александър Карапанчев

[alexandrit]

22 години от кончината на ИВАЙЛО РУНЕВ

Благодарен съм, че бях сред приятелите му

● Написа: Калин НИКОЛОВ

За мен неговите съдействия се явяваха с необикновена значимост. Сред години, за които философията и изкуствата бяха доктрина на един изсивяващ държавен монолог, клубовете за фантастика отстояваха пространства, съставени от индивидуални и извънстандартни мирогледи. Измежду вълнуващите, дълбоки събития там бяха онези, които произлизаха от традициите и съвременните форми на фантастичното изобразително изкуство.

Въпреки изключително строгата конфронтация на тогавашния Съюз на българските художници срещу тази дейност, в клубовете преди всички бе издигнат глас в защита паметта на такива огромни творци като Васил Иванов, Жорж Папазов, Александър Денков, авиоопитите на Борис Денев... популяризираха се практиките на сюрреализма, магическия реализъм, символизма, сецесиона, първите фантастични опити на Александър Мутафов, Вадим Лазаркевич, Кирил Кръстев, Николай Дюлгеров... обградиха се с обич и уважение творбите на двамата пионери в клубната фантастика Стефан Лефтеров и Димитър Янков...

Ивайло с цялото си сърце стимулираше тези форми в клубния живот и бе решаващият фактор за тяхното осъществяване на практика. Смея да мисля, че дори накрая, когато болестта му се явяваше фатален хоризонт на неговите планове, той бе избрал за финал именно нещо, дълбоко свързано с Космоса в изобразителното изкуство...



● Художник: Васил ИВАНОВ

Това научих на онзи негов рожден ден, когато Ивайло ни събра за последен път. Подобно на всяка атмосфера, свързана с неговото присъствие, беше весело и приятно, четоха се афоризми и стихове, разменяха се спомени, показваха се диапозитиви... Но едва на тръгване двамата останахме заедно и разменихме няколко конкретни думи. Ивайло се надяваше до февруари (за около няколко седмици) да е приключил с дотогавашните си работи и ще бъде свободен, за да се посвети на едно много желано от него издание – албум с графики на Васил Иванов...

За съжаление в уречените дни пристигна единствено онова съобщение за невъзвратимото „Татко почина днес...“.

Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 1 // 2004 г.

[alexandrit]

● SF & F ДЖОБНО КАЛЕНДАРЧЕ

През хроноскопа виждаме датата 12 септември 1921 година – тогава на бял свят идва Станислав Самуел Лем, комуто парките отсъждат да сътвори цяла епоха във вселената на научната фантастика. И по-нататък ще продължим в този позитивен дух, защото поетът е казал някъде: „Хора, искам рождества, не искам смърт“.

1861 – под небето на Париж е роден френският режисьор Жорж Мелиес, автор на първия в историята фантастичен филм „Пътешествие до Луната“.

1881 – в село Тарфа, Чаталджанско, се ражда Георги Илиев, написал първия български SF роман „О-Корс“.

1906 – София става родното място на Емил Дончев Станчев, който по-късно си избира псевдонима Коралов и под него публикува множество приключенско-фантастични книги.

1916 – в Швеция излиза първото в света списание за научна фантастика Hugin, редактирано от Ото Вит (да, ама тук руснаците претендират, че са по-първи със своя журнал -Идеален живот-, съществувал само седем месеца през 1907 година).

1926 – по онова време се раждат писателите Светозар Златаров, особено заслужил като главен редактор на списание „Наука и техника за младежта“, и Светослав Славчев, чийто юбилей се пада на 18 декември.

1931 – на бял свят идва Васил Райков, бъдещият журналист, прозаик и художествен ръководител на SF клуба „Златното перо“ (1969–1971) към списание -Космос-.

Отново 1931 – в две части и с акварели от автора е отпечатана повестта на Николай Райнов „Княз и чума“, която познавачите на жанра сочат за първата фентъзи книга в България.

1936 – в Пловдив се ражда белетристката Величка Настрадинова, прокарала ярка и пъстра диря в отечествената литература на въображението.

1951 – на 30 август стартира в живота художникът Пламен Аврамов, а няколко дни по-късно е роден писателят Александър Карапанчев (и двамата пазят в колекциите си от награди по някой „Гравитон“, „Еврокон“ и пр.).

1956 – в столицата се ражда Велко Милоев, чиято т.нар. книга-кутийка „Където не сте били“ (2001) си остава сред най-оригиналните ни белетристични, илюстраторски и полиграфични успехи.

1966 – започва житейската пътека на писателя и блогъра Григор Гачев, създал енциклопедичното уики „БГ-Фантастика“.

Втори път 1966 – публикуван е сборникът на Александър Геров „Фантастични новели“ (преведен на немски, а после на руски език, той се нарежда между най-сполучливите ни опити в психологическата SF).

1971 – към Софийския университет „Климент Охридски“ е основан клубът с красноречиво наименование „Фантастика и футурология“, който се явява праобразът на малко по-младия, но далеч по-известен наш клуб „Иван Ефремов“.

1981 – в любителския сборник „Модели-2“ излиза за пръв път повестта на Любомир Николов „Червей под есенен вятър“ (в нея личат доста от елементите на обявения след четири-пет години в САЩ поджанр киберпънк).

1991 – писателката Величка Настрадинова и художникът Богдан Бенев стават вторите носители на новоучредената награда за добро въображение и доброта на въображението -Гравитон-, чието име е предложено от поетесата Станка Пенчева, а пък спонсорството се осигурява от Любен Дилов.



Също 1991 – започва да излиза уникалният за нашите условия вестник „Други светове“, определен от своя създател Александър Попов като издание за фантастика и разкази на ужаса.

Трети път 1991 – ИК „Плеяда прес“ публикува сборниците с къси разкази -Страх- от Иван Н. Хаджиев и -Карма- от тандема Христо Пощаков & Иван Н. Хаджиев, които по всяка вероятност са първите БГ книжовни прояви на жанра хорър в по-ново време.

1996 – списание „Варайъти“ определя Майкъл Крайтън за шоумен на годината и му отделя цели 18 страници в свой специален брой (на тях са поместени поздравления към този световноизвестен писател, учен, сценарист и кинорежисьор).

2001 – „Кървав ренесанс“ на Васил Велчев получава първата първа награда за роман в конкурса на ИК -Аргус-, образно озаглавен „Аргус – фантастика през 100 очи“.

● Пътешественик във времето: Сандро ГЕОРГИЕВ

Първа публикация в: юбилейния сборник „Л е м т е р н е т“ –
София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2011.

[alexandrit]

Вчера Генадий Прашкевич –
международно известният писател фантаст
(и приятел на България) – навърши достолепните 75 години


НА РУСКА ФАНТАСТИЧНА ВЪЛНА

◄ Интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ & компания

Напоследък до мен стигна една твърде рядка за нашите земи, но особено интересна, завладяваща духа книга – „Червеният сфинкс“ от Генадий ПРАШКЕВИЧ (https://fantlab.ru/autor702).

Най-напред две думи относно заглавието ѝ: цветът тук няма нищо общо с конкретна партия, а пък сфинксът, както знаем, е митологично и синкретично същество, което задава гатанки. После: самата книга, дело на новосибирското издателство „Свиньин и сыновья“, представлява впечатляващо солиден (да, с твърди, гълъбовосиви корици) том с размери 24,7 х 17,5 сантиметра и 720 страници. Може да се „похвали“ с хубав черно-бял печат, който се откроява върху изящен, меко светещ офсет, и включва не десетки, ами стотици и стотици разнообразни илюстрации. Но най-важното: тази книга е уникална очеркова енциклопедия на руската фантастика. Ако питате за времевия диапазон на тома, ето го и него – от княз Владимир Одоевски, роден през 1803 година... та до Борис Щерн (гостувал e на фестивали в България), отишъл си от тоя свят през 1998-а.

Остана да добавя, че тъкмо ДНЕС международно известният автор на „Червеният сфинкс“ посреща своя рожден ден № 75... и да ви предложа интервюто, което той даде специално за читателите на нашето списание.

П ъ р в а ● ч а с т

1. – Уважаеми Генадий Мартович, да речем, че някое българско издателство реши да пусне ваш тритомник с избрана проза – кои заглавия от тъй богатото си творчество бихте му препоръчали?

– За всеки том, така ли? Добре, заповядайте. Надявам се, че самите заглавия ще ви кажат много.

Том първи: РУСКИ ХОР. Включва „Сендушные сказки“ (Приказки от тундрата), „Носорукий“ (Носоръкият; излизал е и под името Тайната на подземния звяр), „Секретный дьяк“ (Секретният чиновник) и „Русский хор“.

Том втори: КНИГА НА КОРМЧИЯТА. Събира „Кормчая книга“, „Белый мамонт“ (Белият мамут), „Кафа (Закат Земли)“ (Кафа, Залезът на Земята), „Дэдо“ (Дедо; друго заглавие: Цар Ужас), „Парадокс Каина“ (Парадоксът на Каин), „Золотой миллиард“ (Златният милиард), „Русский струльдбруг“ (Руският стрълдбръг), „Нет плохих новостей из Сиккима“ (Няма лоши новини от Сиким) и „Подкидыш ада“ (Подхвърленото дете на ада).



Генадий Мартович (в д я с н о)

Том трети: МАЛЫЙ БЕДЕКЕР ПО НФ или КНИГА О МНОГИХ ПРЕВОСХОДНЫХ ВЕЩАХ. Съдържа „Малый бедекер“ (Малък бедекер – в цялостния му вид), „Адское пламя“ (Адски пламък), „Упячка-25“, „Иванов-48“ и „Год Тургенева“ (Годината на Тругенев). И накрая, като приложение към изданието – „ЧЕРВЕНИЯТ СФИНКС“ в неговия пълен обем.

Сами забелязвате, че в три тома може да се побере много, но като цяло, за съжаление, далеч не всичко, което аз съм публикувал. Макар тенденцията да се долавя. Както ми писа през септември 1978 година прекрасният руски фантаст, моят по-възрастен приятел Георгий Йосифович Гуревич: „Виждате ли, в литературата, за разлика от шахмата, преходът от майстор към гросмайстор не зависи единствено от майсторството. Тук трябва да се явиш в света с някакво лично откровение. Да съобщиш нещо за човека – на човечеството. Например Тургенев откри, че слугите също са хора. Лев Толстой обяви, че мужиците са солта на земята и че те правят историята, решават за мира и за войната, а управниците са пяна, само си играят на управление. Какво да се прави? Да се бунтуваме – препоръча Чернишевски. А пък Достоевски заяви, че е безполезно да се бунтуваш. Човекът е особено сложен, няма за всички едно и също щастие. На всекиго е нужно свое ключе, конкретно съчувствие. Балзак описа любовта на зрялата жена, Ремарк – мъжката дружба, и тъй нататък. Ами какво ще каже на света Генадий Прашкевич?“.

Струва ми се, че отговорът на този въпрос сега е ясен...◄


ooooooooooooooooooooooooooooooo

◄ Цялото интервю можете да прочетете в СБОРИЩЕ НА ТРУБАДУРИ – един от сайтовете, номинирани в Националните фантастични награди 2016. Е т о : http://trubadurs.com/2016/05/16/interview-genadij-prashkevich-20160516/.

oooooooooooooooooooooooooooooоо

[alexandrit]

ДНЕС Христо Гешанов навършва 80 години – честито! И още веднъж – ч е с т и т о! Без съмнение Христо е доайенът на българския фендъм. Може би най-голямата му заслуга на това поле е, че през 1962 г. основава първия в България клуб по фантастика и прогностика – „Приятели на бъдещето“.

ОСВЕН с наздравица от сърце и пожелание за нови творчески успехи ние почитаме юбиляря и като публикуваме един негов разказ. На многая лета, драги Христо, бъди все така (а защо не – и още повече, в най-вълшебния смисъл на понятията) добронамерен, иновативен, плодовит и извисен!



■ Христо ГЕШАНОВ

„Л у н н а - 4“

Ние сме откърмени с идеята, че дългът към човечеството е най-висшият дълг. С това всеки ще се съгласи, защото то е съвсем естествено за нас. На второ място нашата етика поставя дълга към семейството. И всичко това звучи много хубаво. Но знаете ли какво може да преживее човек, ако трябва да избира между тези два дълга?…
Ниe – четиридесет и шест научни работници и лаборанти, се намирахме в лаборатория „Лунна-4“. Извършваше се един от серията експерименти за анализиране на порода, взета почти от центъра на Луната.
Лаборатория „Лунна-4“. Монолитен синкав похлупак, който имитира земното небе, а под него – дълги маси с уреди, химични препарати, инструменти, проби. И хората в бели пластмасови облекла.
В нашата лаборатория, както във всички лунни помещения, беше създадена онази естествена земна среда, с която бяхме свикнали – тежестта, атмосферното налягане, съставът на въздуха.
Ив работеше в „дъното“ на лабораторията. Това място наричахме така, просто защото изходната камера бе на другия край на стометровото помещение. То представляваше херметически затворена от всички страни зала. И имаше само един изход – камерата.
До Ив, леко привела глава, наблюдаваше спектроскопометъра жена му Ина. Наблизо до тях работеше и синът им – колкото весел и жизнерадостен през свободните часове, толкова задълбочен в научните си занимания младеж.
Семейството на Ив… Най-отчаяните мечтатели, които съм познавал някога. Вземането на проби от лунния център е тяхно дело. Това е била младежката мечта на Ина. Те възнамеряваха след завършване на анализите да отидат на Земята и там да се заемат с голямата идея на Ив. А тя… Не, за неговата идея ще разкажа друг път.
Аз се бях вдълбочил в показанията на моя спектрографометър, когато Ив мина край мене.
– Хайде да изпушим по цигара!
Отказах му. Анализът на последната проба показваше странно отклонение от нормата – непрекъснато увеличаване на циановите съединения. Това можеше да се окаже опасно и аз непременно трябваше да разкрия причината.
Входът на камерата бе на няколко крачки от мен. Ив изчезна в него.
Между другото трябва да ви кажа, че по онова време да се вземат проби от центъра на Луната и да се анализират съвсем не беше лесна работа. Породата се е намирала под огромно налягане и как ще реагира тя на новите условия, при които я поставяхме, още не беше известно. По-късно експертизата установи, че породата, която сме изследвали през този ден, е съдържала цианови съединения в твърдо състояние, които при нормалното налягане започнали направо да се изпаряват. Но в газообразно състояние те заемат много по-голям обем!… А при загряване някои от тях пламват като барут!… Увеличеният процент на циановите съединения във въздуха е бил предупреждение, което ние не можахме да разберем.
И тогава стана катастрофата. Всъщност аз не бих могъл да разкажа подробно какво се случи. Изведнъж нещо изтрещя. Лабораторията се изпълни с бяла мъгла.
Друго не помня. Свестих се в лазарета. Останалото видях на автоматично заснетия филм…
Ив си допушвал цигарата.
Рязкото припламване на червената лампичка отначало го стреснало. Той се стъписал. Газ в лабораторията! Ив хвърлил поглед към таблото. Хлорциан! Концентрация 0,4 мг на всеки литър въздух! Човек, който диша повече от шест минути такъв въздух, умира. Една минута сигурно вече е минала… Остават още пет. Какво може да се направи?…
В такива моменти човек или се парализира от изненада и се оказва неспособен да помогне някому, или, обратно, мозъкът и тялото му започват да действат бързо и точно като отлично запрограмирано устройство. Обикновено в камерата има три маски. Ив ги грабнал и се втурнал вътре. А пък вътре… Мъгла, счупени уреди и тела. Тела, още дишащи, но с всяка глътка въздух приближаващи се все по-бързо до смъртта.
На първите двама той надянал маски. Останалите, тези, които са били по-близо около него, започнал да извлича в камерата.
А в „дъното“, някъде сред изпочупената апаратура, са лежали безчувствени най-скъпите за него същества…
Ив зорко следял хронометъра. Когато минали пет минути, в камерата имало вече 15 тела. Те дишали чист въздух. Други е било невъзможно да се спасят. И може би тъкмо в този момент Ив се е сетил. Да, може да бъде спасен още един! Пет секунди са достатъчни, за да свали човек маската от лицето си и да я постави на друг…
Спасителният отряд, пристигнал след няколко минути, намерил Ив проснат до една от лаборантките. Ръцете му все още притискали маската върху нейното лице…

* * *

От два дни Ив не е проронил нито дума. А аз… Какво мога да кажа? Аз се възхищавам от него. И всички се възхищават от мъжеството му.
Спомням си, че така, като гледах съсредоточения му поглед, си представих една друга картина… Ив се втурва с маските в лабораторията. Без да обръща внимание на мъглата, той тича, под краката му хрущят счупени стъкла, той пълзи под апаратите, които всеки миг могат да се стоварят върху него, прескача обърнатите маси и… телата на колегите си. Стига до „дъното“, поставя маска на Ина и след това на сина си. После спокойно един по един ги изнася в камерата.
Можеше ли Ив да постъпи така? Вие не го познавате, но аз ще ви кажа. Когато стана катастрофата, той е разсъждавал не повече от секунда. По-късно той ми разказа. В решаващия момент през съзнанието му е имало само една мисъл: „По-добре да се даде въздух на двадесет души, отколкото на двама“. И е започнал да действа.
А Ина… Тя винаги е чувствала у него силата, опората, човека, готов да ѝ се притече на помощ в трудни мигове. Имал ли е той право да ѝ откаже тази помощ?

От източникА: http://185.72.176.133/text/28932-lunna-4.


■ Литература на тема Христо ГЕШАНОВ:

* http://integral-geshanov.com/.

** http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%93%D0%B5%D1%88%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2.

*** http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BB%D1%83%D0%B1_%D0%9F%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE.

[alexandrit]

В края на юни художникът Калин Николов, който
е много добре познат на българските любители на фан-
тастиката, навърши 60 години. Но Калин е и изкуствовед от
висок ранг. Като още едно доказателство за такова определение
публикуваме – за пръв път в интернет! – вдъхновената му
статия за Александър Денков, излязла „за сефте“ в спи-
сание -ФЕП-, брой 3 от 1988 година... Тук ще вмет-
нем, че тъкмо ФЕП победи в категорията „Любимо списание
(за цялостен принос)“ в Националните фантастични награди 2016.*


АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ –
ХУДОЖНИК НА ВЕЧНАТА СЪВРЕМЕННОСТ

Автор: Калин НИКОЛОВ

Голямото значение на този майстор идва от особената му позиция не само към изкуството, но и към себе си. Ще обясня: известно е, че към края на 50-те години у нас стиловите тенденции в жанровете се разнообразяват. Немалка част от художниците обаче използват натурата, без да я „подменят“ със сериозен творчески синтез. От шаблоните на казионното те попадат в шаблоните на лъжемодни амбиции. Жалко е да се проследи как годините „изтърбушват“ като стари дивани фигури и цели композиции, за да видим липсата на душа и на подход... Но няколко художници като Иван Кирков, Стефан Гацев, Григор Спиридонов, Генко Генков, Любен Диманов, Борис Димовски, Атанас Яранов, Любен Зидаров и други вървят към по-задълбочени решения – всички ярки и индивидуални. Каква посока избира Денков?



Илюстрация към Омировата „Илиада“

Най-напред той се дръпва от устойчивите точки на рутината както в своята област, така и в традиционно сигурната гледна точка на повечето творци към природата (от дистанция). Александър Денков „нахълтва“ в нея. Той е един от първите български леководолази (по-късно постоянен инструктор в това дело) и сред първите и най-смели наши пещерняци. Любопитството му го въвежда в научната илюстрация, дизайна, киното, историята и археологията, биологията, техниката и т.н. Наистина ренесансов човек! И един случай, при който този злоупотребяван епитет си е на мястото. Защото Денков влиза в пространствените конструкции на натурата така, както и в измеренията на времето. Много малко са в родната ни култура творците с такова обединено чувство за минало, настояще и бъдеще като него.**

Затова и не виждам по-точен начин за съотнасяне на словото към нарисуваното от Денков, освен чрез напомнянето на някои изповедни мисли от велики творци: „Тези, които се отдават на практиката без наука, приличат на моряци, които влизат в кораб без компас и без кормило и нямат никаква сигурност къде ще се озоват“ и „Този майстор, който смята, че може да съхрани в себе си всички форми и всички ефекти на природата, за мен е невежа, защото природните ефекти са безбройни и нашата памет не е достатъчна“ (Леонардо да Винчи). „Една творба е завършена, когато художникът е изчерпал своите артистични впечатления...“ (Микеланджело). „Всеки поглед към природата означава усъвършенстване на изкуството“ (Търнър). „Трябва да се пазим от сръчността“ и „Художникът трябва да бъде човек на знанието и на търпението!“ (Роден).

С право (макар и оспоримо, тъй като почитателите му са различни и ревниви) би могло да се каже, че многообразните страни на Денковия интелект се обединяват в илюстрациите му на фантастика. Ето част от качествата му тук:
– въвежда „образа“ на техниката;
– популяризира редица технически и научни изобретения и идеи;
– фантазията му отразява неговите наблюдения върху видовете организми: той „създава“ същества, конструирайки тяхната анатомия в съответствие с новата им физиология, и т.н.;
– подобни идеи има в рисунките му на космическия ландшафт и архитектура;
– неговите илюстрации съдържат утопично-философско мислене;
– въвежда нови пространствени решения, в които се долавя влиянието на кинокадровката и комикса.



Илюстрации към романа на Александър Беляев „Владетелят на света“

И ето един феномен: творбите на Александър Денков ги няма в галериите; на творчеството му не е посветен албум (ако изключим този в джобен формат отпреди 25 години, с великолепен предговор на Стоян Николов); няма го още и истинското признание, а цели поколения продължават да го помнят, сякаш е жив.***

Вече губя представа къде започва и къде свършва истината за хора, обичани като него. Разказваха ми, че пред отрупана витрина застанали няколко художници и за една минута запомняли колкото се може повече предмети. Денков спечелил. Казваха ми, че се явил в съда като свидетел, обвиняващ човек, чиято немарливост довела до смъртта на двама леководолази. Денков и правдата загубили, защото подлецът се скрил зад лъжесвидетели. Но поредният удар върху неговото постоянно развълнувано сърце се оказал последен... Александър Денков се явява достоен и за истините, и за легендите около него. И това е най-верният начин да се оцени голямата стойност на човека и твореца!

При все че е оставил име в безсмъртния фонд на родната култура, не е нормално да не споменем кратки биографични данни: роден е през 1925 година в Прага, учи няколко години живопис в нашата Академия (1943–1946), след което се занимава сам. Работи много активно като илюстратор. Най-високите си награди получава посмъртно, след 1972 г.
_____________________
* Още една вметка... Калин Николов влизаше в обществения редакционен съвет на това издание и – за разлика от почти всички „глави“ в него – беше достъпен като човек и особено деен като сътрудник. – Б. alex.

** С голяма виртуозност и подготовка Денков илюстрира Омир (за когото Еремей Парнов казва, че е първият научен фантаст) и Хърбърт Уелс, Александър Беляев, Рей Бредбъри и Елин Пелин, народни приказки и учебници. – Б. авт.

*** Напук на мухлясалите дисертабелни теми творчеството му стана център на една изключително оригинална дипломна работа, която бих мечтал да видя превърната в книга (от изкуствоведката Елена Попова); появяват се публикации, разкриващи многопосочните прояви на личността му (като тези на Ясен Антов, Лазар Лазаров и др.); яхтклубът на ВИИИ „Николай Павлович“ носи неговото име, а посмъртната му изложба стана повод приятелите му да кажат, че опитът да се „бюрократизира“ паметта на Денков е бил неуспешен. – Б. авт.

[alexandrit]

Август преди десет години, слънчево-зелената градинка пред църквата „Свети Седмочисленици“ в София.

Приседнали сме на една пейка с писателя и журналиста Велко Милоев. Наоколо минават колички с бебета, щъкат или играят на топка деца, въобще житие-битието продължава да пулсира... Съвсем наскоро е отминало погребението на нашия приятел Агоп Мелконян и ние все още сме много разстроени. По някое време Велко предлага да се направи нещо за паметта на Агопа, което явно е обмислил добре. Да, да, защо това да не е един сборник от текстове, посветени на живота и творчеството на Агоп? Материали дал Господ; ще се поръчат още – най-вече спомени от представители на различни поколения; ще сложим снимки, ще репродуцираме издания, грамоти, корици и пр.

Работата не е малко, казвам, нека двамата да бъдем съставителите на този сборник... По-късно колегата Емануел Икономов предложи към нас да подаде рамо и Дилян Благов, специалист по библиографирането на български автори, и така станахме трима „отци“ на бъдещия том. После аз редактирах почти цялата книга, обаче редактираните страници изчезнаха по мистериозен начин от офиса (оцеля само библиографската част, която прехвърлих на Дилян)... Книгата щеше да се издава от „Аргус“, дори имаше получена държавна субсидия; ама и туй се промени – друг редактор се захвана със задачата; и накрая сборникът Спомен за света на Агоп Мелконян излезе с клеймото (едно от любимите клишета на журналистите, пишещи за книги!) на издателство „Ерато-Арт“.

И ето – по случай 10-годишнината от кончината на Агоп публикувам тази кратка, но твърде достойна статия, посветена именно на това явление в нашия интелектуално-фантастичен живот.


Георги ВEЛИЧКОВ

СВЕТЪТ АГОП МЕЛКОНЯН

С Агоп Мелконян се запознахме през далечната втора половина на 70-те години в Клуба на журналистите. Седяхме с Любен Дилов и още някой, не си спомням кой, на чашка водка, когато към масата се приближи млад слабичък човек с необикновено черна коса.

– Моят най-талантлив ученик – представи ни го Любо.

Едва не паднах от стола. Смятах се, именно аз, за най-талантливия ученик на именития писател, той разказваше наляво и надясно как ме е открил, заедно работехме в списание „Септември“, заедно ходехме на риболов или в почивната станция на Хисаря да пишем. И сега изведнъж – някакъв си непознат младеж, неизвестен, некоронясан като член на Писателския съюз и при това фантаст – несериозна работа. Пуснах, разбира се, в действие острото си езиче, избълвах отбрани хамалски обиди, Любо се опита да заглади положението и съвсем го оплеска. Излязло е от акъла ми как свършихме.



Корица: Александрина Капитанова

Разказвам тая случка, защото не успях да се извиня на живия Агоп, а вече ми предстои и аз да се преселя в по-добрия свят. Веднъж, при първото ми и последно отиване на „Аполония“ в Созопол, вече доста пийнал, почнах извинителната си пледоария, Агоп ме изгледа направо изумен и възкликна:

– Ти луд ли си, бе?!

През дългото ни по-сетнешно приятелство разбрах, че това не е нито поза, нито излишна скромност. Мелконян беше широко скроен, свободен индивид, вглъбен до самозабрава в делото си, отредено му от щедрата съдба. В сборника „Спомен за света на Агоп Мелконян“ (издателство „Ерато-Арт“, 2008) той е представен в многобройните си превъплъщения на играещ човек, оставяйки навсякъде и във всичко неповторимата си отлика. Дори в научните си статии, в които уж абсолютната обективност е задължителна, Агоп умее да вплете своя гледна точка и да покаже относителността на някои „истини“. По този начин сборникът, който в първия момент смущава с еклектичната си неподреденост, всъщност само така позволява да се надникне в наистина невероятното по размери, теми и жанрове творчество на Агоп Мелконян. И постепенно придобива вътрешната хармоничност, каквато самият автор притежаваше и не може да се обясни, понеже е дадена от Бога.

Съставителите Велко Милоев, Дилян Благов и Александър Карапанчев , очевидно добре запознати с живота и делото на Агоп, са избрали характерни „неща“ от и за него, та „извадката е представителна“, както казват статистиците, и позволява да опознаем донякъде света Агоп Мелконян. Именно света, създаден от тоя творец.

В него на равна нога съществуваха няколко личности, без да предизвикват шизофренно раздвоение на съзнанието. Мъжественият белетрист съжителстваше с нежния лирик, трагичният драматург допълваше остроумния сатирик, великолепният преводач умееше великолепно да рецитира преведените стихове, иззад достолепния пропагандатор на науката надничаше хитрото арменче, което знаеше как да запуши устата на всеки досадник. Извън страниците на сборника комай са останали качествата му на духовит събеседник, на „старомоден“ кавалер, на учител и преподавател без високомерие, на бохем със завладяваща енергия.

Не мога да не отбележа една особеност на Агопа, която не се среща често в наши дни – хуманизма му. Той страдаше заради слабостите на хората и им помагаше с ободрителното си слово. Трагичната съдба на неговия народ сякаш подсъзнателно го беше дарила със способността да открива болката и да я съпреживява. Без показност и сълзливост, с нежното съчувствие на добре познаващ страданието човек. Романът му „Смърт в раковината“ * е връх в съпреживяването на болката и в същото време – страстен повик за хуманизъм и разбирателство и без съмнение може да бъде част от всяка световна литература. А няколкото разказа в същия сборник са направо антологични.

В „Спомен за света на Агоп Мелконян“ за щастие липсват помпозността и патетиката, обикновено съпътстващи такива издания. Особено радостно впечатление ми направиха „бележките“ на младите фантасти, които вече осъществиха първите си пробиви и които помнят как се отнасяше с тях Агоп. Този разпънат от толкова дейности човек намираше време да каже похвална дума на начеващите, да се зарадва на успеха на по-млад събрат и да го поощри. Списанието, което издаваше, и сборниците, каквито съставяше, са истински пример за отговорността на Агопа за бъдещите поколения.

Сигурен съм, че тоя споменик няма да е последното от и за Мелконян. Неговото безразличие към земната слава го държеше далеч от празничните прожектори, но му отреди почетно място в сърцата на читателите. Сигурен съм също, че животът и творчеството на Агоп Мелконян имат какво да дадат на нашите деца и внуци. Защото и животът му беше произведение на високото изкуство. **

оооооооооооооооооооооооооооо

* Включен в книгата „Суматоха за душите“ (Аргус, 2004), където излезe и цикълът разкази под надслов „Досиета от лудницата“.

** Тази статия беше написана за годишника „Български фантастични ваяния 2009“, който не се отпечата по финансови причини. Файлът за публикацията тук е получен от архива на семейство Мелконян. – Б. alex.