Style 1
Style 2
Style 3
Style 4
Style 5
Style 6
◄ Станислав Лем на век без 5
АВТОРЪТ НА „Соларис“ и „Кибериада“ е роден в Лвов през септември 1921 година – хубав повод отново да си спомним за него. Този път ще го направим с няколко откъслека от автобиографичната му книга „Високият замък“, от чието първо издание неотдавна се изтърколиха десет петилетки. Смятайте, че тия фрагменти не са старателно търсени от нас, а са подбрани по-скоро на случаен принцип, все пак подпомогнат от калейдоскопичните ни спомени за прочетеното... И така, имате думата, многофантастични (но понякога и твърде реалистични!) пане Лем, покажете ни пак и това си лице. Ама и да не забравяме, че в края на въпросните цитати ще предложим на Н. В. Читателя един бонус, подготвен от десетата муза.
Да, да, проше, пане – сега можете безпрепятствено да вземете думата:
... НЕ ЗНАЯ дали вече е напълно ясно, че съм бил тиранин. Норберт Винер започва автобиографията си с думите I was a child prodigy, бях вундеркинд; аз мога да кажа само I was a monster, бях чудовище. Е, чак чудовище може да е малко пресилено, но че тероризирах околните, особено като съвсем малък, е вярно. Съгласявах се да ям, когато баща ми се качваше на масата и отваряше и затваряше чадъра, иначе можеха да ме хранят само под масата; за това, естествено, не си спомням, било е доста в началото, намиращо се извън чертата на спомените. Ако съм бил дете-чудо, навярно само в очите на любезните лели. Но чувствителен със сигурност съм бил. Оттук и първото ми, много ранно сближаване с поезията. Още когато не знаех да чета, декламирах стихотворения, често пред гости, за показ; едно – за комара, който паднал от дъба – не можех да довърша, защото стигнех ли до мястото, където се разбираше колко трагични са били последиците от това падане (комарът си счупил костта в кръста), аз се разревавах и съвсем разсополивен ме извеждаха навън. Едва ли имаше същество, на което по онова време да съм съчувствал толкова горещо и същевременно така безнадеждно, както на този комар; in hoc signo* литературата прояви властта си над мен...
_____________________
* С този знак (лат.). – Б. прев.
... ЗАД ТЕРЕНА на Източния панаир се простираше едно от най-прекрасните за мен места на света – Веселото градче. Там има въртележки, влакчета, замък с призраци, дяволска бъчва и дори още по-интересни неща. Например едно кожено човече, като го праснеш по мутрата, стрелката на силомера веднага показва силата на удара. Или циркът на бълхите, където те, щат не щат, теглеха миниатюрни коли и каляски. Или пък тайнствените павилиони и бараки – когато влязохме с баща ми в един от тях, там се събличаше необикновено дебела жена, не за да прави стриптийз, ами за да покаже богатството на феноменалната татуировка, с която бешe разкрасена. Точно докато показваше едни интересни сцени на корема си, татко се разтревожи, а когато премина по-нататък, успях да зърна само крайчеца на един оригинален пейзаж, защото баща ми насила ме измъкна навън. На едно място стоеше сергия, отделена от зрителите с преграда. Зад нея имаше нещо като ниска и широка маса, на която бяха наредени шоколади, кутии с бонбони, солидни бонбониери, а пък целта беше да хвърлиш монета към тези експонати. Ако се задържи на някой, той става собственост на късметлията. Бързо забелязах, че всички по-големи кутии с шоколад са с леко изпъкнали капаци, а на това отгоре облепени с много хлъзгав целофан, и монетата винаги се пързулваше по масата. Ама ние да не сме по-глупави? Вкъщи наредих на пода книги и кутии за моливи, направих си по този начин опитен полигон и за късо време се научих да хвърлям монетата така, че първо да излети нагоре, след това да пада съвсем отвесно, да се закове без никакво отклонение встрани. После спокойно тръгнах към Веселото градче. Успях някак да спечеля една голяма бонбониера, но почти веднага отстрани излезе един мъж с внушителни рамене, приближи се и изсъска в ухото ми: „Разкарай се оттук, келеш“. Отнесох се благоразумно към поканата, а у дома открих, че съдържанието на бонбониерата е негодно за ядене – всичко в нея беше безвъзвратно захаросано, чак вкаменено от старост.
Както се вижда от тези незначителни историйки, годините са минавали, обаче един определен вид от моите интереси се е съпротивлявал на времето. Все така ми харесваше халвата на Пясецки, а също и на Ведел (в кутийки от лико), освен това открих близо до „Театър велки“ сладкарница „Югославия“, където се продаваха най-хубавите в Лвов ориенталски специалитети: разни рахатлокуми, меденки с мак, екзотична нуга, боза и много други хубави неща; аз, забележеге, по онова време съм бил няколко килограма по-тежък, отколкото сега...
... ОТ ЕПОХАТА на звуковото кино помня фактически само филмите за чудовища: за Кинг Конг, маймуната колкото четириетажно здание, която се влюбва в една жена, изважда я през прозореца на небостъргача и като я държи в шепа, почва да я съблича, сякаш бели банан; за мумията, за черната стая, за върколака – в „Мумията“; когато възкръсва, Борис Карлов, който играеше главната роля, слагаше ръка върху рамото на младия египтолог; страшна беше тази извадена направо от гроба сухавица, в която специалистите бяха превърнали ръката му; Карлов беше изобщо ненадминат в ролите на разложени мъртъвци („Франкенщайн“, „Синът на Франкенщайн“). Темите вървяха някак семейно, защото веднага подир това гледах и „Синът на Кинг Конг“: тая почтена маймуна помагаше на хората на един вулканичен остров, а когато океанът го погълна, взе в шепата си героите и ги държа над водата, докато не ги изтеглиха на кораба, а пък самата тя след тази прекрaсна постъпка отиде на дъното.
Имах един доста жесток навик да блъскам баща си с лакът в киното при по-силни сцени, а по време на филмите, които споменах, почти не спирах неудържимо да го бутам; забележките не даваха резултат, това беше по-силно от мене. Колкото повече се страхувах, толкова повече ми харесваше, и обратно; не се знае защо всъщност обичаме да ни плашат (стига да е с мярка), тъй че и от мен не чакайте обяснение...
... НЕ ОСТАВА вече много за описване, а роякът пропуснати предмети у дома и улици, по които съм ходил, упорито настоява поне да ги спомена. Всъщност какво толкова очарователно има в нещата и камъните, които са ни обграждали в детството, че притежават едва ли не магическото свойство да си останат единствени и несравними? Откъде идва това тяхно категорично искане да потвърдя съществуването им, след като са потънали или в хаоса на войната, или по сметищата? Само няколко години подир нарисуваните тук идилични времена почнахме да завиждаме на мъртвите предмети за тяхната издръжливост, от ден на ден те се превръщаха в посмешище, когато извеждаха всред тях хората, а внезапната осиротялост, безполезност на изоставените столове, бастуни и разни джунджурии ставаше чудовищна. Предметите сякаш наистина съперничеха на живите, бяха по-устойчиви от тях, по-малко зависими от катаклизмите на времето и като че ли едва след освобождаването си от собствениците добиваха сила и изразителност – достатъчно е да си спомним за бебешките колички и легените по барикадите, за очилата, през които нямаше кой да гледа, за купищата листове, по които се тъпчеше. Но макар че във военния пейзаж придобиваха силата на изключителни символи, никога не съм ги упреквал за това. Вярвах в тяхната невинност. Недокосната от времето и огъня остана безумната ми привързаност към старата фаянсова кукумявка от библиотеката на баща ми, към лъва и тигъра, тежки, хубави животни от черен бронз, към шаха с царе и пешки, които имаха татарски черти и бяха издялкани за баща ми от негов другар в руския плен през 1915 година, към двете кучета-часовници от скрина на майка ми, които показваха часовете, въртейки облещените си очи.
Спомням си в обикновената, много еснафска спалня на родителите ми малкото прозорче, в което зееше кръгла дупка и стъклото беше пукнато до рамката. Разказваха ми, че оттам влязъл куршум през сраженията в 1918 година, и аз като будно дете търсех следи от заблудения му полет по тавана, обаче той беше съвършено гладък и недокоснат. Замазали драскотината. Така ми казваха – но дали не можех да повярвам, или просто не исках, важното е, че в един толкова спокоен, толкова обикновен дом, пълен със сито еснафско доволство, погледът ми често се устремяваше към това малко прозорче, чак горе под тавана, привличащо ме кой знае с какво. Дупката беше мъничка и явно не е имало смисъл да се сменя стъклото, затова си остана тъй през целия междувоенен период. Дали е криело за мен нещо тревожно като следата от стъпки по брега на безлюдния остров за Робинзон? Не, изобщо не съм я схващал като поличба за жестоки събития, не бих могъл въобще да си ги представя, просто тя не се връзваше със сънната хармония на мебелите, тази следа беше нещо стъписващо, като взета от невъзможното подробност, която изведнъж ти се изпречва пред очите и говори със спокойната сила на самото си материално, тоест неоспоримо съществуване...
От полски език: Магдалена Атанасова
И з т о ч н и к : Станислав Лем.
Високият замък. – София: Отечество, 1985.
И НАКРАЯ – обещаният бонус, дело на десетата муза. Всъщност това е един тазгодишен документален филм от цикъла „Гении и злодеи“, сред които е намерил своето място и Станислав Самуил Лем (1921–2006). Е, да, филмът е руски и в кадрите му, разбира се, се използва руският език. Но какво пък – тъкмо на него са говорили едни от най-големите, най-шумно известните фантасти на ХХ век: Иван Ефремов... същият този удивителен пан Лем... Аркадий & Борис Стругацки... а Хърбърт Уелс го е изучавал собственоръчно няколко години преди в село Петровичи да се роди Исаак Озимов...
Моля, дами и господа, заповядайте в киносалона – http://tvkultura.ru/video/show/brand_id/21985/episode_id/1308133/.**
_____________________
** Идея, набор и коментари на „Станислав Лем на век без 5“:
Наталия Маринова. – Б. alex.
