
Е ли Николай ХАЙТОВ не само писател реалист, но и писател
фантаст? Да, разбира се, защото авторът на „Диви разкази“ е сът-
ворил цели две Лами – фентъзи повестта „Ламята“ и киносценария по
нея „Ламята“. В случая обаче ви предлагаме един откъс от негово интервю,
който звучи напълно унисекс, така да се каже

ския пол, така и за реалистите, и за фантастите. Ползотворно четене задълго!
ЗА ОТРИЦАНИЕТО В КРИТИКАТА
– Как ви влияе успехът? А отрицанието?
– Успехът е като стрихнина: в умерени дози помага, но в прекалена доза – чалдисва (побърква). Още повече че тоя успех се поддава на най-разнообразни, понякога съвсем нелитературни фактори, които нямат нищо общо с действителните постижения. По-важна е творческата радост, радостта без други свидетели, сърдечната, интимната радост, радостта на писателя от самото писане, която с нищо не може да се замени. Тоя успех не лъже, за разлика от външния – успеха, който може да те подведе и обремени с излишно самочувствие.
От външния, да го наречем, успех по-голямо значение отдавам на читателския, т.е. на търсенето (или нетърсенето) на моите книги, защото в тоя случай рисковете от подвеждане са най-малки. Що се отнася до отрицанието в критиката, трябва да кажа, че от отрицанието човек също може да извади полза, особено когато става дума не просто за отрицание, а за една сериозна критика върху недостатъците на произведението ти. Присъствието на един безжалостен критик до тебе е безценно.
По тоя повод аз искам да кажа, че много полезни биха могли да си бъдат един на друг самите автори, ако да смееха да си говорят истината. Работата е обаче в това, че ние сме загубили рефлексите да си казваме истината помежду си. Много сме чувствителни и всяка пряка дума, всяко неодобрение прави човека, който ни го е изразил, враждебен. На пръсти могат да се изброят онези между нас, които изтърпяват отрицателната критика със самообладание и запазват добрите си чувства към своите критици.
Наскоро имах случай да се изкажа за книгата на един колега. Изказах се внимателно и с маса успокоителни уговорки. Изразих само една малка частица от горчивата за него истина. И какво се получи! И на мене, и на моите колеги, които се бяха изказали в същия дух все така внимателно, той се така разсърди, че два часа вися пред вратата на един високопоставен наш колега, за да му се оплаква от направените му критични бележки. Ами ако бяхме казали всичко, което би трябвало да се каже за тая му книга? Ако бяхме изразили цялата горчива истина за това произведение на въпросния писател? Откъде идва това безпрекословно самочувствие? Идва от това, че пряка дума той не е чувал и затова при първите плахи опити да му се каже истината загубва равновесие и хуква да се оплаква от това, че го били критикували! Очевидно той е очаквал, че всички са длъжни да харесват всяко негово произведение.
Спирам се подробно на тоя случай, защото е показателен как някои измежду нас, заобиколени от своите ласкатели, са вече загубили здравословното чувство за мярка, отхвърчали са на седмото небе и всеки опит да ги свалиш оттам ги кара да губят самообладание и да се мобилизират за отбрана.
Та искам да кажа, че ако има нещо да липсва на съвременната литература – това е откровената, ако щете, безцеремонната, здравословната критика. Сега-засега цялата тази градивна сила, наречена колегиална критика, седи заключена и всеки предпазливо я стиска в пазвата, за да не си разваля достлука с колегите. Един достлук, който ни струва твърде скъпо.
В производството дерат до кокал за лошо качество, а ние, писателите, въоръжени кой с пауново перо, кой с ветрилце или четка – правим си живота по-приятен. А литературата е също национално „производство“, което също се нуждае да се прекарва от време на време през дарака на откровената, безжалостната критика. *
● От източника: Николай Хайтов. Избрани произведения в два тома, том 2 (Хайдути. Бодливата роза. Надникване в съкровеното), страници 558-560. – София: Български писател, 1979 г.
* Тук интервюерът не е подписан, а заглавието на откъса е наше. – Бел. alex.