Гласове на въображението

[alexandrit]

Понякога Шансът излиза от своята летаргия, разтърква очи и се заема да свърши малко работа някому.

Тези дни и с мен се случи нещо подобно. Покрай заниманията ми с бъдещото списание „Фентернет”, посветено на Станислав Лем (1921–2006), аз се свързах с известната ни преводачка Нева Мичева.

След един хубав телефонен разговор за любимия ни Итало Калвино (от когото тя е превела три книги!) Нева ми изпрати две интервюта с култовите фантасти Лукяненко и Стругацки. Държейки в ръцете си тия техни тъй своеобразни, живи, по човешки топли размисли, аз си припомних една моя стара идея – да отворя в нашия форум РУБРИКА ЗА ИНТЕРВЮТА. Те могат да бъдат правени с най-различни интересни хора, които имат пряко отношение към Нейно величество Фантастиката – четат, пишат, превеждат, редактират, издават, рисуват, снимат, музицират, колекционират и т.п. все в орбитата на въображението.

Но да не губим ценно време. Ето ги за първи път на българска сцена въпросните задочни срещи с руските фантасти.

* * *

Тези два текста са от бр. 10/2007 г. на специализираното в интервюта и портрети руско списание „Лица”, раздел „Житейски принципи”, посветен в случая на писателите фантасти. Благодаря на руския поет и преводач Сергей Морейно, който ми разказа, че преди време прочел от корица до корица целия брой и се изненадал как всички иначе симпатични и интересни представени в него личности били пометени от горчивата мощ на лаконичния Стругацки. „Редакцията даже не е разбрала какво си причинява, като вмъква такава бомба сред останалите, защото той не е просто човек, той е оттатък човешкото” – каза Морейно и набави съответната книжка. Ето, прочее, за съпоставка звездата на старата гвардия Стругацки редом с младата звезда Лукяненко – и двамата добре познати и често превеждани на български. (Н. М.)


Сергей Василиевич Лукяненко:


Малките деца уж не помнели. Нищо подобно. Помня, че на три годинки си нараних пръста. Беше много страшно – кръв, нетърпима болка, карат ме нанякъде, овързан в бинтове... На седем, точно преди Нова година, се разболях лошо. В поликлиниката казаха – трябва да го оставите тук. А аз гледам една огромна красива топка, която виси на празничната елха, и ми е невероятно тъжно... Малките детски трагедии остават с нас за цял живот.

Веднъж се прибирах от моргата след упражнения по патоанатомия. Вонях на формалин като експонат в някой природонаучен музей. А денят беше разкошен: дърветата отрупани с пухкав сняг, небето – ослепително синьо. Изведнъж в автобуса се качи хубаво момиче. Дълго се колебах с какъв въпрос да завържа разговор, докато накрая не сътворих великолепната реплика: „Госпожице, обичате ли зимата?” Тя моментално ми отряза квитанциите: „Не мога да я понасям!” И слезе на следващата спирка. Бързо избърборих подире й телефона си. Звънна ми след три дни. Поразително е как веднага запомни номера, който съвсем не е прост! След половин година се оженихме. Соня твърди, че й харесала рижата ми лисича шапка, по която красиво проблясвали топящи се снежинки.

За първата си публикувана повест получих сума пари. С ужас забелязах, че са ми дали толкова, колкото баща ми изкарва за година работа в клиниката. И прозрях: не е задължително да съчетавам работата на лекар с писането на книжки. Мога да бъда просто писател.

Помня как за първи път ми поискаха автограф и се разписах на едно тъничко романче. Човекът каза: „Току-виж сте станали знаменит! А аз вече ще си имам ваш автограф.”

Смятам всекиго за добър, докато не се установи обратното. Тази илюзия ми позволява да живея.

Няма писател, който сяда на бюрото с мисълта: „Абе, дай да напиша нещо по-лошо от предишното.”

Всички фантасти са големи скептици. Щеше да е ужасно странно, ако наистина смятах, че по улиците на Москва се носят нощни и дневни патрули и взаимно се бъхтят. Но докато пиша фантастичен роман, съм длъжен да вярвам във вампири, космически кораби и всичко на света! Като измислям нещо ново, го виждам напълно реално, сякаш снимам някакъв вътрешен филм...

Вярвам в добрата сила на разума и в това, че науката може да открие още много важни неща и да направи живота ни по-добър.

Бих искал Владимир Висоцки да оживее макар и само за няколко дни, та да напише поне още една-две песни за нас, глупаците.

С удоволствие бих си пообщувал с много писатели. Например с Хърбърт Уелс. Човек, способен да измисля бъдещето, който е създал практически целия репертоар, от който черпим до ден днешен – от пътешествията във времето до войната на световете.

Антоан дьо Сент-Екзюпери... Смятам го за един от най-великите и лирични писатели. Умеел е да остане истински мъж, истински войник и при това да бъде нежен, романтичен, сантиментален. На мен самия очите ми често се наливат със сълзи. И не ми е неудобно. Чувствата и емоциите не са признак на слабост, а признак, че си жив.

Един добър писател, Леонид Каганов, измисли притча. Веднъж градинарят отишъл при писателя и рекъл: „Имам прекрасна идея, хайде да ти я разкажа, а ти ще напишеш книга.” Писателят отвърнал: „Аз пък имам огризка от ябълка, хайде да ти я дам, а ти ще отгледаш прекрасна градина.” Писателите постоянно се сблъскват с тази ситуация – всички предлагат забележителни сюжети, само дето истинската трудност е в това да ги реализираш...

Има такава фраза: „Сътрудниците на Федералната служба за безопасност (ФСБ – наследниците на КГБ, б. пр.) са единствените истински патриоти, защото извън Русия на никого никъде не са притрябвали.” Смешното е, че ние всички на никого никъде не сме притрябвали. Може би някъде трябват нашите пари, нашите ръце или нашите мозъци. Но не и ние самите.

Голямата беда е в това, че държавата изобщо не успява да реши каква национална политика прокарва, на коя страна в какви конфликти застава. Ако се сдърпат две момчета, руснак и неруснак, руснакът автоматично бива обявен за фашист. Много е неразумно да се заклеймяват със страшното обвинение във фашизъм представителите на народ, който е 80% от населението на страната.

Законът трябва да е еднакъв за всички, без значение колко е жесток или хуманен. Важното е да е справедлив и неизбежен колкото за олигарха от вилната „Рубльовка”, толкова и за обикновения гражданин от предградието „Южно Бутово”. Само така държавата ще процъфтява. Толкова е просто: няма закон – няма държава.

С еднаква лекота мога и сълза да пророня, и две „топли” думи да кажа.

Главният проблем на човека е да намери в живота онова, което го удовлетворява и радва. Много хора се занимават не с нещата, с които биха искали. Смятам себе си за щастливо изключение.

За четиринайсет години брак не ни се родиха деца. После се случи чудо – появи се синът ни. Скоро ще си имаме и второ бебе. Един приятел сподели, че веднъж гледал научнопопулярен филм за зачатието, бременността и ражадането и бил потресен: това, че хората продължават да се размножават по някакъв начин, му се сторило невероятно чудо.

Не съм готов да пиша физиологическите ужасии, които са много модни в определени кръгове, където само така получаваш възможността да се наричаш пълноценен писател.

Страха си от летене преодолявам с коняк. А ми се налага често да летя. Тази година навъртях петдесет хиляди мили.

„Танци върху снега” бе обявена за най-добрата немска книга за юноши и ми връчиха германската национална награда Corine 2007. Особено ми беше приятно, че я получавам не в раздел от типа на „преводна литература” или „чуждестранен гост”.

Кръстих се възрастен, след като написах „Студени брегове” и „Наближава утрото”. Наложи се много да чета Библията и в резултат от това, като завърших тези книги, разбрах, че вече не съм агностик.

Вярвам в Бог. Надявам се да е искрено. Това, че светът ни има своя цел, своя движеща воля, на мен ми е съвършено ясно. Не е възможно на нашата планета да се създаде идеален за всички свят, затова световете трябва да са много.

Най-фантастичното и удивителното е, че изобщо ни има на земята.

Ако бях бог, щях да стана човек, за да опитам вкуса на живота.

* * *


Борис Натанович Стругацки:

Фантастите са хора, които обичат да описват светове, деформирани от някакво чудо. Това е специфично умение, което не е дадено всекиму. Фантастите го притежават, поне добрите от тях.

Както всички деца, аз също първо си мечтаех да съм всемогъщ и да будя възхищение. После – да реша красива задача от областта на звездната астрономия. После – да ми отпечатат нещичко, каквото и да е, ако ще някое малко разказче...

Херсонският адвокат Залман Стругацки имал трима сина: Александър, Натан и Арон. И тримата станали болшевици, участвали в Гражданската война. Моят баща бил средният брат. При пътуванията си на червен комисар срещнал в Черниговска област, в Украйна, нашата майка, дъщеря на дребен търговец. Получила се романтична история. Татко трябвало да открадне мама, защото не можело и дума да става за законен брак с комунист, при това евреин.

Всичко започна, разбира се, от детството. Татко ни тъпчеше с книжки и поощряваше склонността ни да си фантазираме. В семейството ни битуваше следният обичай: вечерта всички сядаме на дивана, а татко започва да разправя безкрайна мешавица от народни приказки и остросюжетни романи от цял свят. И всяка вечер историята свършваше еднакво: „Но тогава паднала нощта и всички легнали да спят.”

Блокадата помня смътно. По време на една от бомбардировките взривна вълна изби стъклата в хола. Когато в началото на януари почина баба, майката на баща ми, я зашиха в саван и я сложиха на дивана в същия този хол.

Бяхме обречени. Само мама работеше и получаваше работнически купони. Останалите бяхме „иждивенци” – храненици. Есента избутахме някак, защото ядяхме котки: баща ми и Аркадий ги ловяха, татко ги убиваше в банята и там ги разфасоваше. Помня едно миниатюрно коте, което беше толкова гладно то самото, че се нахвърляше на протегнатата към него ръка и се опитваше да заръфа пръстите.

Това, че преживях обсадата, си беше чудо. А през живота ми подобни чудеса с оцеляване са се случвали нееднократно – смъртта буквално преследваше мама, мен, брат ми и съпругите ни.

Дали вярвам в предначертаността на бъдещето? Общият вектор е доста еднозначно определен. Но конкретностите са непредсказуеми и незададени. Това се отнася както за световната орис, така и за съдбата на всеки отделен човек.

Отърсих се от множество илюзии: за абсолютното превъзходство на нашия обществен строй над всички останали в света; за неизбежността на „светлото бъдеще”; за това, че е възможно такова затопляне (Стругацки ползва думата „оттепель” – името, с което е известен следсталиновият период, б. пр.), след което никога повече да не хване лед. Да живеем ни помагат не илюзиите, а убежденията, и когато изведнъж стане ясно, че тези убеждения все пак са били илюзии, те престават да са от помощ.

Мама беше изключителен, героичен човек... Цялата ми представа за жените е от нея.

Вярвам в приятелството, любовта и работата. Всичко останало е вятър и мъгла.

С оцъклени пришълци, телекинеза, чудовища от езерото Лох Нес и Снежния човек нито аз, нито мои познати някога са се сблъсквали. Жалко!

Знам следните важни неща: мъките на съвестта са болезнени, но се преодоляват; работата е преди всичко; и главното – всичко минава.

Смисълът на живота съществува само за вярващия човек. Невярващият сам си го задава. Да се питаме защо се раждаме и умираме, е точно толкова безсмислено, колкото да питаме който и да е закон (например този за гравитацията): защо действаш? Раждаме се, защото сме били заченати, а умираме, защото навремето сме се родили. В лишения от Бог свят е нелепо да се търсят смисли и цели, там съществуват само независещи от нас причини и закони.

Идеални светове няма. И слава Богу: идеалният свят е задънена улица, край на развитието, смърт на социума.

Загадките на бъдещето ме интересуват много повече от загадките на миналото.

Ако цялата литература беше обречена да загине, бих спасил поне по една книжка от Булгаков, Толстой, Тинянов, Пушкин и Ивлин Уо.

Знаменитият закон на Стърджън „Деветдесет процента от всичко на света е боклук” („Ninety percent of everything is crap”, б. пр.) се отнася до цялата западна фантастика. И не само до нея.

Когато имам свободно време, се ровя из марките си. Или играя на „Цивилизация”. Или препрочитам нещо любимо.

Наградите и почестите са приятни подробности.

Мислите са нематериални. Те не са „обективна реалност, дадена ни посредством сетивата”. (По често подиграваното определение на Ленин в „Материализъм и емпириоктритицизъм” от 1909 г.: „Материя есть объективная реальность, данная нам в ощущениях”, б. пр.)

С брат ми се обичахме много и обстоятелството, че единият живееше в Москва, а другият – в Ленинград, никога не ни е пречило.

Аркадий беше изключително емоционален човек, а аз съм рационален. Него винаги го движеха чувствата, докато аз се опитвах да пресметна всичко два хода напред. Работата ни с него беше един непрестанен спор.

Малко преди да почине, брат ми се чувстваше зле, но на мен тогава и през ум не ми мина, че всичко може така страшно и бързо да свърши. По негова молба прахът му беше разпръснат над Подмосковието. Да не беше войната, от Аркадий щеше да стане превъзходен астроном! Той от дете се увличаше по физиката на небесните тела: със собствените си ръце направи десетки телескопи – за тях харчеше всичко, което мама ни даваше за закуски...

Колкото повече време минава, толкова повече се засилва печалното ми убеждение, че човек не се поддава на възпитание и не се променя с възрастта. Той остава завинаги такъв, какъвто се е родил.

Ние, както и останалите живи същества, не сме готови за сериозните предизвикателства на бъдещето. Винаги е било и ще бъде така. Неслучайно редовно измират видове, родове, че и класове.

Мисля, че има живот в други галактики. Вселената е твърде голяма, та в нея нещо да съществува в един-единствен екземпляр.

Русия се нуждае от либерализъм. Но тя е готова да възприеме само консерватизъм от социалистически тип. Такъв й е манталитетът.

Нямам нищо против религията. Но не обичам църквата. И въобще – не обичам посредниците в идеологиите. Според мен повечето от тях са мошеници и използвачи.

Желанието за познание не се предава по наследство, а по-скоро се възпитава. Нашият живот възпитава не изследователи, а преди всичко участници в рутинни производствени процеси или в най-добрия случай предприемачи. Затова желанието за познание е рядкост.

Нашият живот всъщност е сила, равнодействаща на милион случайни сили.

Копнежът за живот е генетично заложен у нас. Казват, че изтлявал с течение на годините. Аз досега не съм забелязал да е така – може би не съм достатъчно стар?

Превод от руски: Нева МИЧЕВА

[bogdanov]

Благодаря за интервютата.
А Лукяненко не би трябвало да изненада никой, който е чел нещо извън мейнстрийма му.

[alexandrit]

„... територия, недокосната от позори” – така нестандартно е озаглавена посмъртно издадената стихосбирка на Агоп Мелконян, който не се нуждае от специално представяне. Елегантно висока и чудесно обогатена с графиките на Мариана Калъчева, книгата завършва с ей тези четири пронизващи реда:

Във всичко в този свят ще се превърна,
ще се включа в кръговрат голям.
Но никога като Агоп не ще се върна –
по-тъжно нещо от това не знам.

Ала не всичко е пръст, трева и мрак. Все пак почитателите и приятелите на вълнуващия автор могат да го връщат „в този свят”, като си спомнят за него, като го четат, препрочитат и живеят с написаното от неговата ръка...

Ето един скромен опит да върнем при нас поне частица от Агоп Мелконян (напуснал ни преди ПЕТ ГОДИНИ), която несъмнено диша, тупти, блещука и свети в това интервю, наречено


Артист в своята пиеса

– Живо-здраво, Агопе. Аз предлагам да започнем с въпроса: кой е най-яркият ти спомен от детските или юношеските години?

– Цялото ми детство приличаше на една чудна приказка край морето. Свободни хлапета, слънце и много игри – ех, разбира се, под зоркото око на дядо и баба, бежанците арменци. Те не знаеха да четат и пишат, не владееха българския език. Преди да дойдат тук през 1922 година, са им изклали четири деца в Турция. Двамата идват само с баща ми (който бил близнак) и вече в напреднала възраст създават още три рожби. Моят дядо Хачик бе докер на бургаското пристанище, а баба переше чаршафите на някакъв богат доктор… Тези скъпи на сърцето ми хора ме научиха на морал и порядъчност.

– Би ли разказал накратко за първите си стъпки в Тера Фантазия – като читател и сетне като автор?

– Като дете и юноша не съм бил поклонник на фантастиката. Предпочитах да общувам с поезията и класическата реалистична проза. С фантастичния жанр се запознах по-отблизо, когато вече бях студент и същевременно сътрудник на вестник „Орбита”. После станах там редактор, излязоха първите ми разкази – те веднага бяха включени в антологии и преведени на разни езици. Това ми даде самочувствие да продължа да работя в Тера Фантазия. Така че моите първоначални стъпки бързо се превърнаха в стъпките на професионалист…

– Изявявайки се в ролята на журналист популяризатор, ти си постоянно потопен в историята и новостите на какви ли не науки. Те помагат ли на фантаста Агоп Мелконян?

– Не, категорично! Седна ли да популяризирам науката (нека вметна, че съм написал повече от 10 000 статии и имам две книги за астрономията и една за транспорта), аз се преобразявам в човек на знанието. Тогава проверявам всеки факт, всяка цифра – целта ми е да бъда в авангарда на научната информация и да я поднасям артистично на читателите. Виж, като автор фантаст съм твърде различен. Не искам да робувам на нищо и в това, надявам се, са се убедили всички, които са чели моите разкази. В тях няма никакви прогностики, никакво научно познание: фантастиката е литература, а пък литературата от своя страна е наркотик за душата.

– За добро или лошо трудът на преводача или писателя е пряко свързан с редакторската дейност. Според теб на какви критерии следва да отговаря доброкачественият редактор?

– Бил съм и съставител, и редактор на множество SF сборници, както и няколко години изпълнявах тези роли в списанията „Върколак” плюс „Зона F”. Ще кажа, че човекът на редакторския стол е онова трезво око, което преценява произведенията, без да се съобразява с музата и самооценката на автора. Това означава, че господин редакторът трябва да бъде тънък познавач, много грамотен и да може сърдечно да работи с пишещите – нагласа, която се среща наистина рядко.

– А как мислиш: общуването с поезията дава ли рамо на прозаика?

– Всъщност аз дебютирах с поезия в списание „Родна реч” (1968). През студентските години публикувах доста стихотворения в разнообразни издания. Щом се роди първият ми син, си рекох, че епохата на младите писачи на стихове е отминала. Честно казано, и досега пиша мерена реч, но не печатам. Веднъж имах неблагоразумието да подхвърля, че моята стихосбирка ще бъде последната ми книга – ето защо не желая да публикувам такава. Издателската ми къща „Ерато” е пуснала около 30 томчета от „Малка библиотека – Поетична класика”. Тук са излизали Микеланджело, Хайне, Виктор Юго, Хуан Рамон Хименес, Емили Дикинсън и други светила… Също така направих две книги преводна поезия от арменски и антологията „Арменска лирика – ІV–ХХ век”. Няма да сбъркам, ако спомена, че аз съм единственият у нас, който е пресътворявал тази поезия директно от оригиналния й език. Да, аз безумно обичам поетичното слово. Когато съм сам или седим двамата с жена ми, ние си четем стихове. Искам моята проза да достигне нивото на една голяма поезия.

– Да продължим с клишираната питанка, която всеки изпълва със собствено съдържане: кои са ти любимите наши и чуждестранни фантасти?

– На първо място ще сложа Рей Бредбъри – цял живот съм му завиждал заради способността да измисля чудни и дълбоко човешки истории. Особено ценя братя Стругацки, превел съм три техни повести, познавах Аркадий Натанович, който ми е гостувал в България. Контактът с него беше моето висше образование по писателско майсторство. Той ме научи как да гледам на света, като въздигам над всичко нормите на морала. Щом Аркадий си замина, аз написах новелата „Дните на охлюва” и тя е съвсем различна от останалите ми неща дотогава. Възхищавам се също от Лем, от неговата свръхинтелигентност – при това съчетана с една интересна чувственост, неразбираема за всекиго. Чувственост, която трябва да бъде преосмислена…

– Крими маестрото Джон Макдоналд казва, че доставя удоволствие първо на себе си, пък после – и на другите. Ти, Агопе, как постъпваш в случая и грижиш ли се достатъчно за своите читатели?

– Не, доставям удоволствие само на себе си. Естествено е, че всеки автор, докато работи, вижда на задната страна на листа някакъв неидентифициран читател. Въпросът е доколко ще се съобразиш с него, с масовия вкус, с непрекъснато променящата се мода. Няма мой разказ, който да не съм готов да публикувам отново. А за читателите се грижа, стараейки се да пиша хубави книги.

– Защо си решил, че не трябва да участваш в SF конкурси, и дори съветваш и някои колеги да не го правят?

– Не участвам в подобни прояви, защото не обичам спортните състезания – особено ако литературата стане такова състезание. Всеки конкурс поощрява един-двама, а пък наранява десетки други. Бил съм в редица журита, в моите списания съм организирал около 15 надпревари за къса проза, изчел съм хиляди страници и винаги, когато трябва да кажа кого награждавам, аз изпадам в колебание. Изящната словесност не е градина, та да я измериш с ролетка. При всички положения, честно да си призная, съм отличавал онези разкази, които ми харесват на мен самия. Нормално, нали?

– Да не пропусна да те питам: това тук първо или второ издание е на романа „Смърт в раковината”?

– Издание и половина… Съдбата на първата публикация (1994) беше тъжна, книгата бе прибрана от пазара. Не ми платиха. Тази история е твърде нечиста, затуй не искам да се връщам към нея. Радвам се, че най-после моето най-хубаво произведение ще стигне до читателската публика.

– Ами много ли ти липсва „Зона F”, която спря да излиза през януари 2003?

– Да, много ми липсва, в живота ми зейна празнина. Въпросното списание го правех с двамата си сина Виктор и Едуард, това бяха нашите съботно-неделни удоволствия. Седнали в детската стая, с ирландския сетер под краката ни, по един малък джин с лимон – така ние работехме над списанието усмихнати и с голяма любов. Продължавам да мисля, че то беше доста добро, но не аз решавам в случая, а издателят. С ентусиазъм бих се заел да го възстановя, имам в аванс три готови броя. И ако някой подаде ръка…

– Сега си представи, че точно ти си тостмастърът на Еврокон 2004 в Пловдив. Какви наздравици би вдигнал за българската (и за европейската) фантастика?

– Моят тост ще бъде следният: нека, моля ви, светът не изглежда такъв, какъвто е в нашите романи или в нашите филми. Те повече плашат, създават чувство за безизходица, за фаталност, показват напълно деформирани критерии за морал. Аз желая децата и внуците ми да живеят в различен от онзи свят, който ме стряска от екрана – ето защо впрочем не гледам фантастично кино. И на българските, и на европейските автори ще припомня старата проста истина, че писането е изповед на душата пред някого. Не мога да си представя пред кого именно се изповядват тези екранни чудовища! Винаги ми е било обидно, когато ме определят като писател фантаст. Ако изпод перото ми излизаше селска проза, щяха ли да ме наричат писател селяндур?… Всъщност аз пиша малко, мои работи са превеждани на девет езика, за мен прозата е общуване с някакво тайнство, с някакви загадъчни територии, в които не бих успял да вляза по друг начин освен с писаното слово.

* * *

Тъкмо сложих последната точка в разговора ни и посегнах по-делово към своето питие, когато Агоп запита: „Сашо, а не искаш ли да видиш нещо?” Нещото се оказа видеофилм, заснет през ноември м.г. в бургаската арменска църква „Сурп Хач (Светият кръст)”. Беше светло под купола; на заден план се открояваше стъклописен прозорец в зелено и бяло като пролетна ябълка; имаше много хора и изведнъж от пъстроцветната публика се отдели... моят сегашен събеседник.

Така започна драматичният диалог „Последният грях”, написан от Агоп Мелконян специално за канонизирания светец и един от най-големите поети на човечеството Крикор Нарегаци. Поводът – представянето му преди 1000 години пред Господа Бога. Пиесата бе кратка, наситено философска, изтъкана от копринените нишки на стихове и поетична проза.

Попивах образното (сладко и горчиво!) слово; вълнувах се и от новата светлина, в която виждах автора на „Смърт в раковината”. Той съумяваше да се превъплъти в жити嬬-битието на великия лирик и морализатор, да му подари искри от фантазията си, да му прошепне сякаш едно сакрално „Сезам”, за да се разтворят вратите пред душевните му съкровища… Артист в своята пиеса! Впрочем това надали е толкова странно, казах си накрая, понеже Агоп е сред най-артистичните и интересни писатели не само тук и не само сега… Ала време беше да съобразя, че през този ден не играя ролята на литературен критик, и наистина да сложа последната точка.

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: Агоп Мелконян – Суматоха за душите. [Разкази и роман]. – София: Аргус, 2004.

[alexandrit]

Издателство „Колибри” продължава да ни радва с прекрасната проза на Труман Капоти.

Неотдавна то публикува неговия солиден том „Портрети и наблюдения”, върху чиято корица пак е поместена снимката на младия (някога) автор. В книгата, между познати и нови за нашия читател опуси, блести и онзи ярък калейдоскопичен къс, наречен „Автопортрет” (в действителност автоинтервю). Трябва да отбележим, че въпросното заглавие напълно отговаря на съдържанието и че процентът на словесно злато в него е твърде висок. И още: че това е всъщност много, много рядък жанр, явно доста труден за практикуване.

Но краковският маестро се е изявил и тук, намирайки свой оригинален подход. По случай рождения му ден – ДА, ДНЕС, 12 септември! – ние ви предлагаме за пръв път на български език този кондензат от фантазия, хумор и (може би) малко тъга, скрита зад сенките на думите...


Станислав ЛЕМ

АВТОИНТЕРВЮ

Напоследък интервютата станаха дяволски модни. Дори има щастливци като Османчо например, когото интервюират всяка седмица. Аз също очаквах реда си, но тъй и не го дочаках. Е, след като нищо не може да се направи, трябва сам да се оправяш. И така, отивам при себе си и се заварвам седнал на пода – седя си значи там и навивам пружината на механично пате.

– С какво сте заети сега? – питам аз и с уважение стискам ръката на самия себе си.

– Ами пускам си патенце. Я вижте как маха с крилца, хитро, нали?

– Имах предвид вашето творчество.

– А-а, ето какво било. Аз смених профила му. Литературата, с която се занимавах досега, се оказа нерентабилна. „Домът на книгата”, както и примерът на моите приятели ми подсказаха нов път за развитие. Вече пиша детективски романи. Като за начало – три.

– Значи сте изоставили фантастиката? – питам аз със съжаление в гласа.

– Ни най-малко. Това са детективско-фантастични романи.

– Мога ли да науча някои подробности?

– Можете. В първия роман действието се развива в разкошен космически кораб. Екипажът се състои от аристократи, психопати, разни мацки, кинозвезди, склонни към нимфомания, а също така и от кученца чау-чау с обременена наследственост. Както виждате, замисълът е съвременен отвсякъде.

– Наистина. Ами с какво се занимава екипажът на тази ракета?

– Естествено с оргии и убийства в съотношение 2:1, което гарантира максимален тираж, както показват изследванията на общественото мнение.

– А има ли в ракетата детектив?

– Това се подразбира от само себе си. Той е възрастен, флегматичен, обожаващ цветята електронен мозък.

– А другите романи, за които споменахте?

– Единият от тях е с местен сюжет. В него се разказва как беше направен първият полски изкуствен спътник. Тази история се преплита с грандиозно дело за подкупи, благодарение на което някакъв тип – частен предприемач – организира на тоя спътник таен дом за интимни срещи.

– Добре ли ви чух?

– Не знам, но за всеки случай си прочистете ухото. На изкуствения спътник трябвало да построят атомна лаборатория, обаче този тип бутнал нещо на техническия ръководител и там преустроили това-онова, така че през спектрографа на Астън да могат да се разглеждат порнографски снимки, автоматичната апаратура прехвърлили към спомагателните еротични дейности, а пък какво точно се върши в атомния котел, вие сам ще прочетете, когато книгата излезе от печат... Вътре има и други сюжетни линии. Оперативна група от Министерството на търговията се отправя на Луната ужким да открие изложба на експонати от народното творчество, ама всъщност преработва лунната почва в камъчета за запалки, с което спечелва милиони. С течение на времето Луната се смалява, започват пертурбации, които са забелязани от Келецката обсерватория, обаче нейният главен астроном пази всичко в тайна, понеже и на него са му бутнали нещо в джоба.

– Бутнали в джо...

– Да. Един от търговците, като се връщал от Луната, се отбил на изкуствения спътник да пийне чашка радиоактивно – тъй и тъй му било на път – и заварва там жена си на местопрестъплението с някакъв американски робот, който пък укротява яростта му с обещанието да измайстори надувна Луна от гума, съответно оцветена, та да имитира на небето истинската Луна. Този робот има любовница във висшите кръгове, която му помага да направи връзка с матросите от космическата линия Гдиня–Марс, и осигурявайки си подкрепата им, той продава цялата Луна като старо желязо. С получената валута те си построяват луксозни апартаменти-спътници (опиати, рулетка, електрически развратник и т.н.). За нещастие мъжът на любовницата на робота, за да си отмъсти, промушва надувната Луна, въздухът й излиза навън, гумата се сбръчква и работата замирисва на скандал. Нашата милиция тутакси се отправя към местопроизшествието, но поради ниската степен на моторизация тя разполага само с двуконна бричка, тъй като мотоциклетите са на ремонт, а ракетите им са съкратени заради икономии. На Млечния път конете грохват от умора и се налага да нощуват на изкуствен спътник.

– В апартамент ли?

– Не, на онзи, където е домът за интимни срещи. Един милиционер надзърта по погрешка в атомния котел, става свидетел на непристойна сцена и изскача навън в състояние на свръхвъзбуда, обаче директорът – оня тип, частникът – му обяснява, че именно това е разбиването на ядрото. Понеже милиционерът не ви е атомен физик, приема всичко за чиста монета, но в този момент гумената лунна обвивка пада от небето и похлупва изкуствения спътник. Става тъмно и в суматохата един агент вместо чадър скрива в собствения си куфар спектрографа с въпросните снимки...

– Прощавайте, само за минутка. Извинете ме, ама... не успявам да проследя полета на вашата фантазия. Малко ми се замая главата... Да, сега е по-добре. Наистина това е нечувано. Споменахте още и за трети роман?

– Да. Той е за юношеските години, дълга история, богато илюстрирана – за едно малко момче, което убива роднините си.

– Убива ги?!

– Да. Вие май наистина не чувате добре? Ние обявихме война на натрапчивата, скучна дидактика. Като използва последователно шоколадчета с калиев цианид, брадва и дресирана очилата змия...

– Моля да ме извините, но комай за деца убийци вече писаха някъде?

– За други деца – може би, но не и за героя на моята книга. Той за ваше сведение е синтетично момче.

– Синтетично?

– Да, пластмасово, за бездетни родители, с малък електрически мозък, произведен като странична продукция от работилниците „Новотки”, обаче с дребен дефект, вследствие на който – вместо да обича щастливо намерените си родители – ги убива. Една нищо и никаква грешчица при свързването на катодните лампи.

– И какво става после с туй момченце, ако мога да попитам?

– Можете. След като е разобличено, то търси спасение в късото съединение, тоест в самоубийството, така да се каже.

– Това е страшно интересно. А с ваше разрешение мога ли да науча с какво още се занимавате, освен да съчинявате такива оригинални книги?

– Можете. Епохата на примитивизма, приятелю мой, когато виетнамските джунгли се правеха от тъй нареченото папие-маше, а пък крайбрежието на Атлантическия океан го заснимаха във Фаленице, за щастие вече отмина. Сега всеки филм се снима там, където се развива действието му. Ако е замислен филм за Монте Касино – ще се снима в Италия. Колегата Ставински неотдавна написа интересен сценарий „Казаларга” с динамичен сюжет...

– Също в Италия?

– Естествено, да не искате да е в Радом? Канят се да екранизират и моите „Астронавти”. И по този повод ме очаква командировка...

– Ха-ха-ха, вие сте много остроумен!

– Аз не се шегувам. Няма да ходим на Венера, ами в чужбина. Стана ясно, че ако искаме да намерим на земното кълбо място, подходящо за заснемане на филм за друга планета, е нужно ние – общо сто и осемдесет човека плюс съответното количество автомобили, да обиколим целия свят. Търсенията ще продължат три години. Главни точки ще бъдат Плас Пигал в Париж, 72-ро авеню в Ню Йорк, пристанищните квартали в Марсилия и Копенхаген, а освен това популярни места в Лондон, Рим, Токио, после – Сицилия, Казабланка, Централна Африка и Хаити.

– И Хаити?

– Да, то е прочуто с танцьорките си или май че беше с ром – сега не си спомням, но го имам някъде записано.

– А не бихте ли казали какво ще се случи след десет години?

– Питате ме като писател фантаст или като частно лице?

– Ами... като писател.

– Така ли? Хм, е, тогава ще има страшно изобилие от хладилници, автомобили, дявол знае още какво, хигиена, небивал ред, разноцветни пластмасови частни домове, вертолети, автостради и всичко ще работи в идеален синхрон!

– А... какво бихте казали като частно лице?

– Уважаеми, аз смятам, че е некрасиво и нетактично да се публикува съдържанието на частни разговори, и в края на краищата кой го интересува това? Вие гледате някак странно, сигурно се уморихте? Ние с вас действително се разприказвахме. А може би нямате повече време, а?

Разбирайки деликатния намек, аз станах набързо, сърдечно благодарих на гостоприемния домакин и се насочих към редакцията, за да мога час по-скоро да споделя с читателите богатството от впечатления, които получих от този толкова сполучлив разговор.

Преведе: Георги НЕДЯЛКОВ

[alexandrit]

На 19 септември 2010-а по обяд (денят се случи благ, с много слънце и с бездънно синьо небе) БНТ съобщи, че в Асеновград е починал големият художник Иван Кирков. Ние, фантастите от различни поколения, има за какво да му се поклоним дълбоко... И така – правим малък скок назад с времелета на словото.


Александър КАРАПАНЧЕВ

Летящото столче на Иван Кирков

Фантастите са неудържими изобретатели без патентни свидетелства. Изобретяват уреди и машини, откриват звезди и необикновени планети, коват ситуации и душевности от нови сплави, подаряват ни цели творчески галактики. И макар че е трудно да кажеш свежа дума в жанра, мисля си: споменава ли се някъде във фантастиката двигател, който да работи с енергията, излъчвана от художествени произведения?

Енергията, закодирана от Омир и Гогол, от Брьогел и Пикасо, от Вивалди, Чаплин или Мария Калас...

Дерзайте, братя и сестри по перо! Изобретявайте на воля двигатели, задвижвани от нетленното изкуство. За „горивото” не се тревожете – имаме си родно производство в изобилие. Например многобройните графики на Иван Кирков... С тези мисли влязох в кабинета на художника, пресъздал десетки творби от наши и чуждестранни фантасти.

– Професор Кирков, как се ражда една хубава илюстрация, с която даже всемогъщото време трябва „да се съобразява”?

– Без подробен прочит и анализ, разбира се, не може. Човек си прави собствен сценарий за работа и по този начин илюстрира. За да бъдат обаче убедителни изображенията, крайно необходима е намесата на въображението. Стабилната илюстрация трябва непременно да въвежда в атмосферата на произведението. И още – да е в хармония с описваната епоха, а що се отнася до бъдещето, да прогнозира тенденциите в техниката, дизайна и дори в модата на облеклото.

– Спомняте ли си как се запалихте по жанра на Жул Верн и Хърбърт Уелс?

– Открай време научната фантастика страшно ме е привличала! Обичах много да чета, да пътешествам, обиколих доста страни: Франция, Италия, САЩ, СССР... Бях ученик, когато по този жанр ме запали книжката „Инфрачервените лъчи”, струва ми се, от Алексей Толстой. [Под такова заглавие излиза за първи път у нас известният роман „Хиперболоидът на инженер Гарин” (София, 1935). – Б. авт.] „Фантастичния” огън у мен поддържаше и детско-юношеският картинен вестник „Чуден свят”, издаван от Никола Котов до Втората световна война.

Това вестниче имаше прекрасен цветен печат, публикуваше и фантастика, и приказки. От него научих за т.нар. междупланетни войни, даже съм ги сънувал. Страниците на „Чуден свят” ми оставиха незабравими спомени – летящи чинии, ракетоплани, смъртоносни лъчи, с които се обстрелваха героите. Тук прочетох за приключенията на Жари и Морското момиче (от Емил Коралов), за техните летящи столчета. Знаете ли, цял живот съм мечтал да имам и аз подобно столче...

– Мислите ли, че художникът трябва да бъде равностоен на автора, когото илюстрира? Докъде се простира творческата самостоятелност на илюстратора?

– За творческата самостоятелност на майстора няма граници, ако бъде почтен и достоверен спрямо писателя. Илюстрация въобще не съществува. Смятам, че в това отношение илюстрациите допринасят равностойно за възприемането на литературната творба, помагат тя да бъде визуализирана и погледната от друг зрителен ъгъл.

– Какво ви донесе дългогодишният допир с фантастичното?

– Човек си отваря очите за много по-широки пространства, в които трябва да живее независим. Защото чрез тези пространства открива колко е всъщност малък и крехък.

– Вие сте и живописец, преподавате живопис във ВИИИ „Николай Павлович”. Повече ли свобода намирате в изкуството с маслени бои?

– Свобода има навсякъде, стига да я извоюваш. При маслените картини свободата на действие е наистина по-голяма, отколкото в илюстрирането, и доста по-трудна. Тук липсват опорните точки на текста. Хората с литературно мислене живописват… уголемени илюстрации, те литературничат. В изобразителното изкуство, мисля, фантастиката повече онагледява, явявайки се разновидност на научната илюстрация. Художникът никога не може да направи от фантастичния сюжет самостойно, пълноценно произведение. Питате ме за холандеца Йеронимус Бош. Е, да, Бош е едно сериозно опровержение на моите размисли.

– Сега да сменим посоката на интервюто и да надзърнем зад „завесата” на времето. Мечтаете ли да летите в Космоса? Как преценявате, има ли място за художник при полетите до Луната, Марс, звездите?

– Нямам намерение да летя в Космоса. Мечтая държавите да отворят границите си и да ходя, където пожелая. Нашата работа е надстройка, а пък базата от космически данни спокойно може да бъде събрана от компютри. Все пак вярвам, че в Космоса художниците ще обогатят познанията си, ще потърсят необичайни обекти, ще напипат други стилове и похвати.

– Виждате ли достоен съперник в рисуващия компютър? Замисляте ли се за бъдещето на изобразителните изкуства?

– Да, замислям се много често. Убеден съм, че ще се откриват все нови и нови форми, способи и средства, чрез които да се твори. Доскоро например никой не смяташе, че неонът крие в себе си изобразителни ефекти. На него гледаха единствено от търговската страна, но ето че той се наложи и като художествен аргумент – вече се правят картини от неон и светещи бои. Правят се и спектакли с гигантски разноцветни прожектори. Всичко това се ражда благодарение на всепроникващото мислене на човека, на „апетита” му да разбира и променя света.

Що се отнася до рисуващите компютри, те са техническо средство. Механичен процес, който разширява художествените възможности. Ала вдъхновение само с цифри не се получава, трябва поле и за импровизации…

– Да предположим, че имате избор: ще се съгласите ли вашето съзнание да бъде прехвърлено в кибер, който ще продължи и въплъти творческите ви замисли?

– Животът на човека е твърде личен негов въпрос, за да може някой друг да се занимава с него. Сложността на човешката личност е винаги по-голяма от каквито и да било машини.

– Вие току-що разгледахте нашия стартов брой, появил се на пазара преди броени месеци. Какви са първите ви впечатления от оформлението на „ФЕП”?

– Корицата ви е великолепно решена! Заглавката на списанието доказва вкус и познание. Чудесно попадение. Най-напред аз даже реших, че е някаква препечатка от изданията на ЮНЕСКО. Препоръки ли? Бих препоръчал малко по-изчистена простота в графичния облик на рубриките. За техните „главички” не е лошо да се потърси нов вариант – да речем, глава на боец от античния епос, което ще разшири времевия диапазон. А може би е нужна гротеска, весело човече, една закачка, една усмивка? Рубрика за хумор също трябва да има. И съобразно техническите възможности да се поместват документални фотоматериали от цял свят, които ще допълват културата на читателите.

– Професор Кирков, ако ви поканим за сътрудничество, ще приемете ли?

– Не, стар съм вече за фантастика. Отдавна не правя илюстрации. Но един ден – кой знае…

* * *

Нашето интервю всъщност започна с въпроса ми: „Можете ли набързо да нахвърляте своя автопортрет, само че не с туш или молив, а с думи?” Кирков деликатно избягна отговора. Ала в разговорката ни все пак „се отрониха” и житейски факти. Роден е преди 56 години в Асеновград, рисува от дете и никога не се е колебал за бъдещата си професия. Завършва Художествената академия в София, дълго време е художник на списание „Космос” (1966–1980), работи и като сценограф.

„Не съм в състояние да дам отчет за дейността, която върша – казва той. – В това отношение архивът ми не е богат.” Ами какво чете напоследък? „Увлича ме географската литература. Прочетох и „Мемоарите на Адриан” от Маргьорит Юрсенар. Тези мемоари са ярък концентрат, нещо като Рей Бредбъри, трябва да ги разреждаш...”

И ето че полека-лека се очертава автопортретът на графика и живописеца – на майстора, който е странствал из толкова много светове, пъстри или черно-бели, свои или чужди. Може би Иван Кирков наистина има летящо столче – както Жари и Морското момиче?

Първа публикация в: списание „ФЕП”, брой 4/1988 година

[alexandrit]

Една вечер, гмуркайки се не особено активно из интернет вълните, научих, че писателят Сергей Другал е починал през юни т.г. Макар и бегло, аз познавах този особено интересен човек – общувал съм с него най-напред на фестивала „Аелита” в Свердловск (където той живееше), а после – на Соцкон № 1 в курорта Коблево, Украйна, пък и в демократична България в рамките на бургаския Орфкон. Уви, да въздъхна леко тук: и Соцконът, и Орфконът се оказаха сами по себе си хем първи, хем последни – единствени по своя род!

С Другал даже сме пили домашна ракия на стария ми таван в Княжево, „акомпанирайки” си с домати от нашия двор и с омлет, ярък като слънчев къс и изпържен от домашни яйца. Тогава отново беше септември с мека, тъй щедра, така изцяло пронизваща ни златоносна светлина... И си спомних, че някога съм вземал кратко интервю от Сергей Александрович – днес то може да се допълни от задочната ми среща с една малко по-млада от него дама, от която навремето съм редактирал пет преводни книги.

За мен е особено важно, че и двамата посочени фантасти никога не са се включвали в безкрайната поточна линия за литературни вампиризми, за ужасология и умоблудно средновековие, ами напротив – правили са много по-трудното: собствени светли пътешествия из остров Утопия.


Две парченца интервю

☼ МЛЯКО ОТ ДРАКОНИЦА

Сергей ДРУГАЛ е една от най-интересните фигури в съвременната съветска фантастика. Ето няколко щриха – пъстри, значими – от богатата му биография. Роден е през 1927 година в казахстанското село Джамбейти, завършва техникум в град Николаев и работи на Далечния изток като механик. После учи в Хабаровския институт по железопътен транспорт, става аспирант, а по-късно защитава и докторска дисертация. Има 30 патента за машини, които разтоварват вагони с насипни или замръзнали товари.

В творбите си Сергей Александрович поетично описва бъдещето на Земята, показва ни смели герои с енциклопедичен интелект и чудновати животни, излезли сякаш от шапката на фокусник. Лично аз такава зооморфна изобретателност съм наблюдавал може би само у Робърт Шекли от САЩ. Създал множество разкази и две повести, Другал често се връща към своето любимо „откритие” – Института за реставрация на природата.

Например в повестта „Василиск” сътрудниците на този екологичен институт съживяват... приказни същества от древния фолклор. Двуглавото теле Тяниталкай, Говорещият гарван, искрящата Жар-птица, царят на змиите – Василискът, радват хората, разкрепостяват въображението им, подлагат ги на необичайни изпитания.

Естествено, че когато се срещнах със Сергей Другал, коментирахме преустройството в родината му, перспективите на релсовия и въздушния транспорт, майсторите на фантастиката в СССР. Разбира се, дойде дума и до неговата страст към необикновените животни.

– Вярно е – каза писателят, – че при мене шетат много фантастични твари.Тук е учебният бацил бувескул, голям колкото юмрук, тук е марсианският звяр гракула, обитаващ пясъка на детските градини. Забележете, гракула няма постоянен облик. Галят ли го, става плосък; отнасят ли се лошо с него, приема кубична форма. Измислил съм и кравата-скорозрейка, която дава по 300 литра мляко в денонощие. Съчинил съм впечатленец, който се храни с приятни впечатления и изсъхва, ако наоколо намалеят красотата и добротата. Веднъж комбинирах фауна и флора. Получи се говеждо дърво, окичено с месни плодове. Вместо кора то има пухкава кожа от норка...

Но откъде извира неуморното формотворчество у Другал?

– Вижте – обясни ми съветският фантаст, – аз не описвам машината на времето, защото съм учен и не мога да игнорирам онова, което противоречи на физическите закони. Иначе охотно мечтая и пиша за неща, от които съм лишен: животни, природа, пътешествия. Можете да наречете всичко това емоционална утопия...

Наистина, Сергей Александрович, добре го казахте – емоционална утопия! Разгръщам отново страниците на вашата повест „Василиск” и намирам пасажа, където горският дух Митяй дои драконица. Топла и ароматна, тя е разперила прозирно-черните си криле, а над ведрото с млякото й, гъсто като мед, звънтят пчели. Ах, Сергей Александрович, ако знаехте как ми се пие и на мене такова вълшебно мляко!

Разговора води: Александър Карапанчев


☼ „БЪДЕЩЕТО Е САМО МЕТАФОРА”

Малко са звездите на съвременната световна фантастика, които се радват на такава завидна популярност както Урсула ЛЕ ГУИН. И, разбира се, интересът към нея е винаги буден. Сега ви предлагаме едно блицинтервю със знаменитата писателка, „уловено” във вълните на БИ БИ СИ.

– Когато човек прочете вашия цикъл за Землемория, остава с впечатлението, че той много прилича на антропологично изследване. Вие особено наблягате върху темата за сексуалността, нали?

– Сексуалността – това е скрита политика. Изглежда, че тя е горивото, с което работи моят мозък. Дайте ми някой свят и аз започвам да го разглеждам точно под този ъгъл.

– Защо през последните двайсетина години научната фантастика остана толкова запазен периметър за мъжете писатели?

– Може би така е тръгнало още от самото начало. Тогава фантастиката действително е била „инженерна” литература, която описва различни изобретения. Тая разновидност в Жул-Вернов стил продължава да е водеща чак до 20–30-те години на нашия век. Но защо жените не са подхванали възможността за изобразяване на предполагаеми събития – промени в обществото или във физиологията, преследване на някакъв ужас докрай или намиране на проблясък надежда – не, наистина не знам. Когато нежният пол започна активно да пише фантастика, а промяната извърши моето поколение през 60-те години, се появи нещо като игра на социологически, политически и прогностични идеи. Това е изключително привлекателна област за жадния човешки интелект.

– Госпожо Ле Гуин, навярно дълбоко в съзнанието си вие имате собствен модел за Утопия?

– Вижте, аз не се прехласвам по миналото, както не се възторгвам особено и от бъдещето. Не вярвам в него, не вярвам, че то съществува. Онова, което притежаваме, е настоящето. С фантазия то може да се превърне практически във всичко. Бъдещето в научната фантастика е само метафора – място, където въображението се развихря с пълна сила.

Разговора подготви: Сандро Георгиев
(С безценното съдействие на Харалампи Аничкин)


Забележка. Първото парченце интервю е публикувано най-напред във вестник „Младеж” (брой 57 от 4.ІХ.1990), а пък второто – във вестник „Boys” (брой 1 от 8.І.1993 година).

[alexandrit]

Нека приемем, че темата „Иван Ефремов и ние” гостува на темата „Гласове на въображението” – защо пък не?

И нека добавим, че на фантастичния БГ хоризонт се задава едно много интересно събитие. То се нарича ФАНТАСТИВАЛ (тоест фестивал на фантастиката във всички изкуства) и се открива на 17 октомври т.г. в Националния музей „Земята и хората”, чийто основател и несменяем директор е... Впрочем ей сега ще научите повече за него – за човека и учения, който наистина обича супержанра на въображението и с удоволствие му дава подслон там, където гигантските кристали на природата могат да „мерят сили” с не по-малките, но подвижни кристали на човешката фантазия.


ИНТЕРВЮ НА МИНЕРАЛЕН ФОН

ДА ВИДИШ ЧАСТИЧКА ОТ НЕГО

Почитатели на Иван Антонович, вие помните ли как започва неговият роман „Острието на бръснача” – книга, която по съветско време и на черния пазар е вървяла (също както Библията тогава!) за трийсет-четирийсет рубли?

Та там, още в пролога, се появява осемгодишно момче с кръгла бяла глава и с огромни сини очи, което очаровано разглежда минералите в една изложба. Ето ви малък цитат в любителски превод без претенции: „В плоските витрини, подредени край стените и прозорците, ярко блестеше неръкотворна природна красота: срастъци от планински кристал, аметистови друзи, „таралежи” и „слънца” от турмалин, бъбрековиден малахит и пъстри късове от писмен гранит...” Хубост и половина!

Момчето герой се нарича Ваня (всъщност тук имаме несъмнен автобиографичен елемент), а опитният геолог, който го е забелязал на изложбата, не току-така казва, че зад необичайните интереси често се крият необичайни способности. Е, нима по-късно световноизвестният учен и писател И. А. Ефремов не оправдава многократно тази пророческа преценка? В случая обаче в думичката учен влизат конкретни понятия като геолог плюс палеонтолог и… и аз реших, че ще е любопитно да погледнем на Ефремов през очите на един „човек на камъка”.

Става дума за доцент Михаил МАЛЕЕВ, не само минералог от висок ранг, но и страстен почитател на книгите от Майстора на въображението.

От неговото по интернетски кратко представяне узнавам, че господин Малеев е роден през август 1941-ва в София. След руско училище у нас той завършва специалността „Минералогия” в московския университет „Ломоносов”, където после защитава докторат. Основател и директор е на Института по приложна минералогия към БАН, а също така – основател и ръководител до днес (приема ме в своя просторен, алхимично шарен, отрупан служебен кабинет) на Националния музей „Земята и хората”. Първото ми питане към него прозвучава на откровено литературна вълна.

Задаващият въпроси: Иван Ефремов е твърде разнообразен писател и все пак кои са най-важните му качества, с които той преодолява бариерите на времето и забравата?

Михаил Малеев: Хората в различно време и според своята възраст възприемат по различен начин творчеството на Иван Антонович. Като ученик аз много харесвах неговите разкази за необикновени открития – те ми навяваха мисълта за един съвременен Павел Бажов, автора на вълшебните уралски приказки за Каменното цвете и Господарката на Медната планина. Явно още тогава съм бил влюбен в минералите и помня, че историите на Ефремов за изоставените рудници или пък за живачното езеро са ме интригували доста силно, може би защото живеех с мечтите и аз да познавам подземното царство, да общувам по-отблизо с тайните му...

Сега ли? Сега най-много ме вълнува книгата „Часът на Бика”, понеже в нея е направен опит да се отговори на вечния въпрос за справедливото общество. Изграждането му днес е вече не пожелание, ами императив, популярен от 1992 година насам като т.нар. Общество на устойчивото развитие. То ще бъде твърде близко до комунистическите идеали и до представата за рая на Земята, който е построен не чрез диктатура на пролетариата, а посредством... екототалитаризъм. Да, да, това е мой термин, защото на практика се оказа, че екологичните повели са по-важни от икономическите, социалните и нравствените.

Но за да се осъществи хармония с природата и между човеците, са нужни действия в 1200 различни посоки – да речем, изменението на климата, опазването на биоразнообразието или пък борбата с отпадъците, които заплашват да заринат планетата, са само три от тях. Екологичният императив трябва най-напред да проработи в мозъците на хората и после да се формира наистина нова ценностна система... Всички тези въпроси са поставени и решени във великолепния му роман „Часът на Бика”, който е излизал два пъти в България.

Мисля, че тъй творческото отношение на Иван Ефремов спрямо най-острите проблеми на съвремието го прави необходим и в бъдеще, необходим и на следващите поколения.

Задаващият въпроси: Господин Малеев, ако фантастичните ни желания се изпълняваха, с кои от Ефремовите герои бихте искали да сте приятел?

Михаил Малеев: Аз бих искал да се сприятеля и да работя заедно с целия екипаж на звездолета „Тъмен пламък”, чийто командир е прекрасната Фай Родис.

Задаващият въпроси: Добре, а какви са най-големите приноси на Иван Ефремов в пъстроцветното кралство на Н. В. Геологията?

Михаил Малеев: Още като студент той е участвал в разни геоложки търсения из Урал, Сибир и според негови спомени е бил включван в експедициите, организирани тогава от КЕПС (Комисия за естествените производителни сили) и ръководени от А. Е. Ферсман. Именно Александър Евгениевич му става образец за подражание с неуморната си експедиционна дейност. Всъщност подвига на Ферсман в Хибинските тундри и в пустинята Каракум бъдещият автор на „Мъглявината Андромеда” повтаря в своята тройна монголска епопея...

Вижте, от една страна Иван Ефремов е универсален геолог, но от друга – тясно профилиран палеонтолог, основоположник на новата наука тафономия, занимаваща се с останките от древни гръбначни животни. Нека допълня тук, че неговият универсализъм се проявява и по време на Великата отечествена война, когато Ефремов търси стратегическия метал ванадий в пермските медни пясъчници.

Задаващият въпроси: Ще ни разкажете ли малко по-подробно за минерала, наречен в чест на Иван Антонович?

Михаил Малеев: Минералът ефремовит представлява амониево-магнезиев сулфат с химическата формула (NH4)2Mg2 (SO4)3 – я да видя как я записахте... да, правилно. Намерен е през 1985 и научно описан през 1989 година, сиреч е все още „много, много млад”, нали? Интересно е, че са го открили в самозапалилите се насипи от въглищното находище Копейск в Челябинската област на Южен Урал.

На външен вид ефремовитът е циментеносив микрозърнест налеп, водноразтворим и нестабилен в атмосферни условия. Изследователите са се натъкнали на него – също при сходни обстоятелства – и около град Кладно, Чехия, и в урановото находище Рьонебург в германската област Тюрингия. Изключително рядък е, подчертавам го!

Елена Шчербакова, първооткривателката на този минерал, е запалена почитателка на личността и творчеството на И. А. Ефремов. Тя цял живот е работила в Урал и се нарежда сред най-големите в света специалисти по техногенни полезни изкопаеми... А, знаете ли какво ми хрумва в момента? Понеже Елена се явява ученичка на моя приятел Борис Валентинович Чесноков, аз се надявам, че ще успея да измоля и получа от нея (като дарение) образец от ефремовита – както за нашия музей „Земята и хората”, така и за клуба „Иван Ефремов”.

Задаващият въпроси: Чел съм, че Ефремов е бил влюбен в съзвездието на скъпоценните камъни. А освен него кои – фантасти или пък реалисти – са ни завещали любовта си към тези толкова прелестни рожби на природата?

Михаил Малеев: Въпреки своя универсализъм Иван Антонович не е известен като изследовател и колекционер на скъпоценни камъни, но те са наистина постоянни герои в неговите книги. Великолепните му описания ме карат да мисля, че той е притежавал „чувството за камъка” – термин, изразяващ единението на човека с каменните разновидности, с каквото са се отличавали великите натуралисти Хумболт, Вернадски, вече споменатият от мен Ферсман...

Е, ако трябва да говорим за други писатели познавачи в тая област, аз се сещам за „Гранатовата гривна” на Куприн, за Пушкин, който е имал любим пръстен със сердолик и никога не се е разделял с него, или за тюркоаза, греещ в поезията на Николай Гумильов... И нека завършим нашето изреждане с фанатично влюбения в кристалите на скъпоценните камъни Оскар Уайлд.

От българска страна мога доста да ви разказвам за голямата любов на Богомил Райнов към света на минералите, които станаха неговото последно колекционерско увлечение. С господин Райнов например сме ходили на Витоша и сме търсили там красиви находки от аметисти. Знанията му на минералог любител спокойно биха съперничали на някой професионалист в това царство-господарство.

Задаващият въпроси: Вие сте били многократно в Русия, но кажете, имали ли сте контакти на живо със създателя на „Атинянката Таис” и „Сърцето на змията”?

Михаил Малеев: Дълбоко съжалявам, че нямах смелост да се запозная с Иван Антонович, макар стотици пъти да съм посещавал минералогическия музей „А. Е. Ферсман” към Руската академия на науките. Тогава той делеше една и съща сграда с обиталището на динозаврите – тоест с Палеонтологичния музей, където работеше професор Ефремов. По-късно в писмата на любимия си автор аз намерих разни имена на мои преподаватели по палеонтология от университета (да речем, Олга Павловна Обручева), които са му били колеги. И като си помисля сега, колко лесно би могло да стане едно запознанство с него...

Задаващият въпроси: Господин Малеев, вие вече сте общували с активисти от софийския клуб по фантастика „Иван Ефремов”, който неотдавна навлезе в своята 36-годишнина. Какво ще му пожелаете по този действително хубав повод?

Михаил Малеев: Аз съм твърде радостен, че членовете на клуба „Иван Ефремов” се чувстват добре под покрива на Националния ни музей „Земята и хората”, където те неведнъж са участвали със собствен принос в нашата духовна дейност. Да са живи, здрави и все така творчески заредени с енергия! Да, аз се възхищавам от привързаността им към високите идеали на един велик хуманист на 20-ия век и виждам в тяхно лице частичка от Ефремов...

* * *

П. П. Няколко дни след този разговор аз попаднах на пъстра научнопопулярна книжка, която не бях разгръщал отдавна. Тя ми припомни за свещеното дърво калпа – според индуските поети то включва искряща маса скъпоценни камъни (сред тях и такива като сапфира, златистия циркон, ненадминатия лъчелик диамант и топаза). Изведнъж си представих Иван Ефремов, който много живо се е интересувал от Индия, в облика на необикновена калпа, чиито камъни-плодове са фантастични по форма, по чистота и дълбочина на своя блясък.

Накрая ми се ще да споделя още нещо. Това интервю го посвещавам от сърце на моя дългогодишен и уникален приятел Тодор Ялъмов, когото доцент Малеев нарече – и то с пълно право! – посланик на духа.

Интервюто взе: Александър Карапанчев

Първа публикация в: С името на Иван Ефремов. – Юбилеен сборник. – София, Ернор, 2009.

[alexandrit]

Това интервю е взето от големия писател при гостуването му на конгреса на фантастите „Странник” в Санкт Петербург. Футурологът сатирик, създал толкова гротескови и екстравагантни модели на бъдещето, отговаря на въпроси, свързани с близкото предстояще на собствената му родина и на познатия свят. Самите въпроси са изпратени на фена Владимир Ларионов, който ги предава на Шекли и после връща отговорите му. И така, започваме:


Робърт Шекли: „В ИЗМИСЛЕНАТА ОТ МЕН ЕВРОПА РЯДКО ВАЛИ ДЪЖД”

– Господин Шекли, не е ли странно, че езикът, на който вие пишете и който вероятно е най-разпространеният в света, в САЩ няма статут на държавен език? Или че четвърт от учениците в Калифорния се определят като неанглоговорещи? Предложеният декрет на губернатора за задължително изучаване на английския не бе одобрен с мотива „нарушаващ правата на другите езикови групи”. Можем ли да очакваме световен конфликт на езиците?

– Първо, конфликтът на езиците е не само неизбежен, той е и желателен. Никога не е излишно да се повеселим. Денят за мен става по-светъл, когато сутринта чуя как мексиканец или китаец кълчи английския. Какви ударения слагат само! Два пъти по-светло ми става, щом някой от тях без предупреждение прещрака на родния си език. Пренасям се далеч-далеч в екзотични земи, при това без да понасям неудобствата от живота там. Второ, през цялата човешка история групи от хора са се преселвали по места, където никой никога не е говорил техния език. Те са се приспособявали, заобикаляйки местните закони, обаче с времето децата им започвали да говорят без акцент... Мисля, че конфликтът на езиците не представлява драматичен проблем. Той ще се реши сам по себе си. В Съединените щати няма някаква доминираща нация – те са тигел, където се претопяват нации и култури.



Първата книга на маестрото в България


– Можете ли да опишете как в подобна атмосфера работи системата за разпознаване „свой/чужд”? Различават ли американците културните стандарти и езици на съседите?

– На американците много им допада да се шегуват с регионализма. Хората от източното крайбрежие обичат да гледат отвисоко на селяндурите южняци; жителите на Калифорния и Ню Йорк също се гледат накриво. Доста бариери има. Но според мен никой не ги взема много насериозно. На моите сънародници им харесва флиртът с романтиката на регионализма, с мисълта, че американците „тук” са различни от американците „там”, а всъщност езикът и животът им си приличат навсякъде. По цялата страна консумират едни и същи телевизионни предавания и на всички мозъците им започват да гният по един и същ начин, независимо от региони и граници... Плаша се, че напоследък и аз почнах често да гледам телевизия...

– Америка полага такива усилия да изглежда земен рай. И до голяма степен успява. Огромен брой хора искат да живеят в САЩ. Но сега границите са затворени и да станеш американец е безкрайно трудно. Защо трябва едновременно да очароват и да поставят бариери? Това филтър за подбиране на най-енергичните ли е?

– До бомбардировките на 11 септември 2001-ва и последвалата паника на тема „антракс” Америка беше доста отворена за чужденци. Днес ние отбиваме потока желаещи да се заселят у нас не защото са чужденци, ами защото могат да се окажат терористи. В САЩ не съществуваше (едва сега се формира) държавен апарат, който да проследява колко време се намира у нас гостът, не злоупотребява ли с гостоприемството ни и т.н. В неспокойни времена тези нерегистрирани чужденци предизвикват чувство за уязвимост. Ако няма нови инциденти, ще се възстанови старото статукво.

– Способни ли са мощните емиграционни потоци да изменят „културното лице на мира”? Чия цивилизация според вас притежава по-голям културен потенциал? Европейски пример: в Германия има много турци и кюрди, във Франция – цели арабски квартали. Тези хора не желаят да се асимилират в традиционната европейска култура – напротив, сериозно й влияят. Какво мислите за това?

– Всичко зависи от нахлуващите емиграционни маси. Ако турците се заселят у нас в голямо количество, „Макдоналдс” веднага ще включи кебап в менюто си. Тук вече са идвали цивилизации със силно културно влияние. Евреите, да речем, твърде добре пробутват своите реалии. Италианците също, макар и по друг начин. Виж, французите ме разочароваха – не можаха да стигнат по-далеч от Ню Орлиънс. Турците и арабите пък не се тревожат за имиджа си. Те не желаят да се асимилират. Носят си дрехите и по тях можеш отдалеч да ги познаеш. Знаете ги, тези чували, под които въобще не се вижда лицето, особено женското...

– На конгреса на фантастите „Странник” вие участвахте в дискусията „Бъдещето, в което ти се иска да живееш” и говорихте за развитието на вътрешните „лични” вселени. Не можете ли да се спрете по-подробно на тази тема?

– Трябва да си призная, че когато за пръв път споменах понятието вътрешна (лична) вселена, нямах ясна представа за какво говоря. Но усещах, че съм казал нещо важно. Вземам за пример себе си. Живея в интензивна вътрешна вселена. Светът около мен върви по своя път, следва своите проблеми, а пък аз крача по пътя на своите проблеми. Обстоятелствата на моя живот ми изглеждат изключителни, обаче аз знам, че те не са такива. Моят личен свят, сферата на моите интереси и грижи замъгляват истинския свят, който съществува някъде там, разбирам това. Ех, ако успявах да реагирам на него! Но маразмът ми расте и аз го удрям на солипсизъм. Какво ми пука за проблемите на човечеството, ако ми стискат обувките, тютюнът ми свършва, трябва да се пише разказ, а не мога да преодолея първия ред? Такива са те, приоритетите на моя свят...

– В разказа „Този, който отговаря” вие сте написали: „За да зададеш правилен въпрос, трябва да знаеш по-голямата част от отговора.” Кажете, успявали ли сте някога да зададете правилен въпрос?

– Този разказ беше за физическата невъзможност да се зададе правилният въпрос. Но в момента съм зает именно с това – търся въпроси. Не бих ги нарекъл гениални. Те просто са търсещо напипване на истината. Понякога се срамувам от своя интерес към тайната. Защо не мога ей така да се отпусна, да му ударя една бира, да подремя на слънце? Тъй че въпросите не бива непременно да бъдат ярки. Ярките въпроси отклоняват вниманието. Нужно ми е нещо по-простичко. Например: какво правя аз тук? Това Портланд ли е, или Санкт Петербург? Сферата на личното винаги надделява, покрива се с мъглата на нереалното, което е около мен. Защо все ми трябва да бъда където и да е, само не там, където съм? Защо вечно ми се струва, че на новото място ще ми бъде по-спокойно, че там ще върви писането, че на душата ми там ще е по-уютно? Понякога за кратко намирам такова място. После илюзията изветрява и аз се отправям да търся нещо друго. Да търся ново усещане.

– Защо прекарвате толкова време в Европа? Това дава ли ви нов поглед към родината?

– Де да знаех... Голяма част от жителите на Европа не говорят моя език, но на мен ми харесва да слушам бръщолевенето на чуждите езици. За мене Европа е водовъртеж на насладите. Върху пространството на половин Северна Америка аз мога да обходя цяла Скандинавия и Испания, Франция и Гърция, дори Русия. В детството си мечтаех за тези места. Мислех си, че няма нищо по-интересно от това да живея по тия земи и по възможност да играя някаква малка роля в живота им! Вече поживях в Европа – предимно в Испания, Англия и Франция. Сега на моята карта е набелязана Италия. И Русия. Нека обаче ви отговоря и по друг начин. Пристигнах в Европа в търсене на душевно спокойствие и радост на мисълта – нещо, което е недостъпно в Америка. В града на моето сърце се издигат древни здания и монументи, там има малки кафенета и кръчмички с вкусни ястия. Мога да живея с малко пари, заобиколен от приятели, които не искат много приказки. В измислената от мен Европа рядко вали дъжд. И храната е добра. Моите мечти скитат по-често из Европа, отколкото из Америка. Но аз съм американец и на мене ми е зле навсякъде освен вкъщи, а пък вкъщи не ми е уютно.

– Споменахте Русия. Какво представлява тя за вас?

– Върху геополитическата карта на моя персонален свят Русия е твърде важна. Тя е рефлективен генератор на важни категории. Например моите истории невинаги са осъзнати, ала в тях има някаква приятна връзка с Русия. Поне затова, защото изпитвам към руснаците особено чувство... Мисля, че в мащабите на човечеството те са победители. Бих искал да владея руски, та да мога да се разговоря с руснаци тъй, както говоря с другите нации.

– Продължава ли да ви удивлява светът? Все така ли ви поразява неговото многообразие?

– Лесно е да загубиш възхищението си от света. Но аз непрекъснато работя над възстановяването на изкуството да се възхищаваш. Напоследък ме занимава повече собственото ми разнообразие, обладан съм от самия себе си. Гледам се и не виждам света. Започва да ми се струва, че той е съставен от познати, досадни елементи. В такива моменти ти изглежда, че светът е заразен от болест, която се прехвърля и върху теб. Срамно е да не се интересуваш от онова, което е около теб. За щастие нещата, които пиша, изискват определена искреност и точност в самооценките. Много по-позорно е да не си признаваш това, което смяташ за осъдително. Във всеки случай Хамлет вече е бил на моето място. Великолепното течение на света продължава, а пък аз, потънал в съмнения и депресии, не го виждам. Трябва да спра да мисля за себе си. Колкото и да ви е чудно, именно такава загриженост за себе си се продава най-добре.

– Смятате ли, че живеем в период на криза на цивилизацията?

– Не мисля, че нашата цивилизация преживява криза. Цялата човешка история е изпъстрена с такива ситуации. Е, имаме заплаха – мюсюлманския тероризъм. Но нещата не са така крайни. Предишния път мюсюлманите са нахлули в Европа през Балканите с цели армии. Самоубийците с бомби са прискърбен факт, обаче какво са те в сравнение с хилядите сарацини, обсаждали Константинопол – съгласете се, днес положението е много по-добрo. Щеше да бъде страшно, ако бяха нахлули стотици хиляди от тях, ала това едва ли е възможно. Усилията на учените да поделят света на неравни части не ме оставиха равнодушен. Харесвам всички теории, които съм чел. Колкото по-едър е дивечът, толкова по-добре. Хубав материал за писателя фантаст. Но в нито една теория не вярвам!

Въпросите зададе: Атанас П. Славов

Първа публикация в: списание „Усури”, юли 2004

[alexandrit]

Това интервю с автора на „Марсиански хроники” излезе най-напред в списание „Фентернет”, брой 1/2010 г. Преди един месец – и вече пред значително по-широка публика! – то се появи в алманаха за фантастика и бъдеще „ФAНТАSTIKA 2010–11”.
Интервюто предшества поемата на Бредбъри „Плувай, човек!”, а в самия алманахов том могат да се намерят и още поетични опуси в компанията на много страници изящна проза от Алфред ван Вогт, братя Стругацки, Григор Гачев, Александър Карапанчев, Красимир Георгиев, Валентин Д. Иванов, Любомир Николов-Нарви и др.п. Както се казва по стар БГ обичай: приятно четене!

НАПОЛОВИНА ЧОВЕК,
НАПОЛОВИНА ЧУДОВИЩЕ

Дарбата ми!... Колкото повече я раздаваш,
толкова по-добра става, толкова повече расте.
Хората с дарба трябва да се грижат за света.
Из неговия сборник „Париж завинаги” (2009)

На 22 август 2010-a Рей Дъглас БРЕДБЪРИ (богът на фантастиката да му дарува още живот и здраве!) закръгли деветдесет години.

Какво ли може да е украсявало неговата празнична трапеза? Подноси с кристални кифли и купа със златни ябълки на слънцето? Торта, сред чийто крем ярко искрят восъчни ракети с цветовете на небесната дъга? Или пък лавандулово вино, бълбукащо и пенещо се в лазурни марсиански
бутилки?

Ала вместо да гадаем тържественото меню на знаменития фантаст, не е ли по-добре да изберем дузина въпроси от интервютата му, пръснати като фойерверки от мъдрост и поезия из чуждестранния печат?

Шепот, тъма и блясък в пространството, което се размества енергично... и ние вече чуваме различните гласове на вълшебен диалог:

– Здравейте, господин Бредбъри. Искате ли да направим един интересен експеримент? Съгласен ли сте поне 24 часа да не пишете нищо?

– О, не, не, в никакъв случай. Та светът около нас просто избухва от идеи! Преди известно време открих, че Сервантес и Шекспир са умрели в един и същи ден, и за десет минути написах разказ. Никога не трябва да пришпорваме вдъхновението. Идеите се държат като котките – идват, когато не ги викаш...

– Веднъж вие казахте: „Родил съм се веселяк и оставам оптимист във всичко.” Нима дори смъртта ви кара да се смеете?

– Със смъртта аз водя неблагодарна борба, но винаги я побеждавам. Да, надвивам я, понеже ще творя до последния си дъх. За мен съчинителството означава истинско здраве. Сменям регистрите на моя инструмент и въобще не скучая. Да пишеш е тъй приятно, както да се любиш. Иначе защо бих го правил?

– Не е ли научната фантастика някаква форма на Нейно величество поезията?

– Научната фантастика се доближава до поезията чрез метафората, която е най-доброто средство да се изрази дадена идея. В хубавата поезия на една страница има значително повече мисли, отколкото в болшинството романи. Всяко стихотворение е мисъл. Да, духовната храна се намира до нас, достъпна е и, подчертавам, в изобилие. Тогава защо да не я прибавим към нашия хляб и така да си устроим пиршество?

– Впрочем фантастиката – това вашето бягство ли е?

– Съвсем не! По-скоро – метод за съпоставка с реалността, начин да бъда по-близо до нея. Този жанр създава историята на раждането на мислите. Той ни приближава към Космоса, към корабите и машините, към чудесата по света. Според мене научната фантастика е признание на бъдещето. На онова бъдеще, което е високо и богато досущ както звездното небе.

– Вярвате ли, че някога е съществувал живот на Марс?

– Какво значение има, след като ние самите ще станем марсианци, щом веднъж стъпим там, на Червената планета. Да си призная, аз никога не съм се изморявал от ракетите и звездите.




На онзи Марс (по Рей Бредбъри)


– А коя е според вас най-важната задача на изкуството?

– Изхождайки от сегашната ситуация, аз си представям една нощ, тъмна като смола, и един самотен човек в нея. Човекът шепне: „Помогнете ми да мина през тази чернилка, помогнете ми да доживея до сутринта, научете ме да обичам.” И изкуството трябва да улови тоя шепот, да изведе странника от лабиринта на нощните дебри.

– Кажете, какво означава за вас любовта?

– Тя съществува в безброй форми. Усещали ли сте топлота към някоя идея? Към идея, толкова велика, че да искате непременно да я споделите с други хора? Аз, тъкмо аз запознавам мнозина с вятъра, с аромата на зората, със звуковете на листата... И когато през лятна нощ младежите от разни възрасти ходят боси по тревата, те си спомнят за мен: „Ах, колко би се харесало това на Бредбъри!” Аз съм им внушил моята обич към живота. Научил съм ги да бъдат съзнателни – ето какво означава любовта. Вие тръгвате от малкото, а пък събуждате у ближния най-възвишени чувства.

– Били ли сте пряк свидетел на космически експерименти?

– Да, преди доста години посетих за пръв път нос Канаверал. Изкачих се на самия връх на пусковата инсталация, разгледах всичко. И до края на деня плаках от радост. Аз бях там, в света, който усещам като свой. Сякаш бях проникнал в главата на Уилям Шекспир и правех пътешествие из неговия мозък. Чуйте каква метафора измислих: „Не питай повече с ужас себе си: „Да бъде или да не бъде?” Разбира се, финал ще има. Земята не е вечна. Прах или звезди. Избирайте. Аз избирам звездите!”

– Нека сега, както казвате вие, да сменим регистрите. Не смятате ли, че в съвременната фантастика човекът е единственото чудовище?

– Формулировката е прекалено негативна. Аз бих уточнил така: единственото получудовище. Да се надяваме, че – наполовина човек, наполовина чудовище – той в края на краищата ще стане изцяло Хомо сапиенс...

– Господин Бредбъри, какво мислите за далечното бъдеще на нашата цивилизация?

– Ние ще го достигнем! Ще усвоим Луната и свитата планети от Слънчевата система. Ще полетим към Алфа Центавър, към много други места из необята на Вселената. Да, ние няма да се загубим, ще оцелеем. И това препълва душата ми с възторг. В собствените ни ръце е чудесната възможност да бъдем безсмъртни в космически мащаб. Ние сме длъжни да го направим!

Срещата подготви: Карина Асанди

[alexandrit]

„ВЕЧНИТЕ ЦЕННОСТИ
НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗФАНТАЗИРАТ”

Скромен самопредговор. Както всяко живо същество под слънцето, така и публикуваните текстове си имат своя рождена дата. Подир „първия си вик” на белия свят текстовете заживяват по различен начин – най-общо казано, едни скоро потъват в дълбок прах и забрава, а други, като жизнеспособни спори от пирамида, успяват да дочакат някакво частично или дори пълно възкресение.

Но по какви закони става това завръщане към ново житие-битие, е тема твърде сложна, за да разплитаме сега извивките на лабиринта й. Тук само ще уточним, че: а/ голямото желание на автора; б/ похвалите на шепа приятели и комшии – искрени или пък не дотам; плюс в/ актуалното за онзи момент звучене съвсем... ама, уви!, съвсем не са достатъчни. Въобще, както споменава някъде Гогол, за хубавия борш трябва цяло съзвездие от зеленчуци.

И тъй: рожденият ден на интервюто по-долу е 29 септември, а още цифри от „егенето” му ще съобщим малко по-късно...


– „Средношколско знаме” ли? – възкликва ТЕКЛА АЛЕКСИЕВА, когато я каним да гостува на нашия клуб „Фантастика”. – Та аз този вестник съм го разпространявала! Всяка седмица вземах стотина все още „топли” броя от някогашната редакция на улица „Гурко” и ги продавах на моите съученици в Художествената гимназия. Имаше преди четвърт век и такъв начин на пласиране.

Преди четвърт век... Днес Текла Алексиева е известна художничка. Много от нейните прецизни рисунки вие сте виждали във вашите учебници. Тя активно илюстрира и пъстра научнопопулярна литература по естествените науки. Но истинска известност й създадоха десетките корици на библиотека „Галактика”, направени – смело може да се твърди! – на световно равнище. Логично е разговорът ни да започне от разликата между фантастичната и реалистичната илюстрация.

– Добре, нека да чуем каква е тя...

– Фантастиката ми дава повече простор на въображението, по-голяма свобода в изобразяването на атрибутите – споделя художничката. – Какво искам да кажа ли? Сега ще ви обясня. Ако илюстрирам например „Баба Илийца” или „Дядо Йоцо гледа”, аз трябва непременно да облека героите си в потури и цървули. Не мога да изменя нито епохата, нито облеклото. А при фантастичната тематика не съм толкова строго ограничена от познати елементи, добили непоклатима гражданственост.

– Виждате ли рязка граница между научнофантастичното и другото изобразително изкуство?

– Научнофантастично изобразително изкуство не съществува! Освен ако нямате предвид т.нар. космическа живопис с нейната студено искряща техника – звездолети, спътници, орбитални комплекси...

– Момент! Има научнофантастична литература, пък няма научнофантастична илюстрация, така ли? Не се ли получава тук парадокс?

– Всъщност всяко изобразително изкуство съдържа в себе си елементи на фантастичното. Самият преход от триизмерната действителност към двумерния рисунък е фантастичен. Аз се стремя да илюстрирам идеята на автора. Тая идея, разбира се, не е закодирана в хрумването за четириоки и триръки същества, а в анализа на чисто човешки отношения. Ако се озовем в някой фантастичен свят, ние пак го свеждаме до безкрайно известните ни добро и зло, лъжа и истина, радост и скръб. Вечните ценности не могат да се изфантазират. Те само се обличат в пъстри фантастични одежди.




Художник: Текла Алексиева,
носител на наградата „Гравитон”


– Влияе ли ви съвременният живот? Или вдъхновението ви е винаги вторично, литературно?

– Научната фантастика не е измишльотина на писателите. Тя изхожда от проблемите на съвременността, независимо че ситуациите са плод на фантазията. Това е начин да се изобрази днешното и евентуално да се прогнозира утрешното. Както и в приказките, каквото и чудо да става, във фантастиката се сражават светлината и мракът. Питате ме за ролята на всекидневието. То е нашето място на живот, съдба, бит. Ала творчеството се различава коренно от бита, то го използва като суровина, преобразява го. Всекидневието прилича на златоносен пясък, от който с много усилия се опитваме да извлечем своите скъпоценни люспици злато. Лично аз всякога тръгвам от натурата, от реалното. Идеята за някоя корица на библиотека „Галактика” може да ми хрумне дори от едни панталони, захвърлени върху стола...

– И накрая, как Текла Алексиева си представя изобразителното изкуство през ХХІ век?

– Когато гледам великолепните скални рисунки на неандерталците, изпитвам чувството, че тези художници отпреди 40 хиляди години са идентични с мене. Те са мои колеги, те са мои братя. Мисля, че същото духовно сродство ще усетя, ако машината на времето ме пренесе в следващото столетие. Вижте, може да се рисува с кал, с въглени, със звезден прах. Главното е как. Как – това е вечно младият проблем на изкуството. Вчера, днес, утре. Той ще бъде проблем, ако щете, и на далечния ХХХІ век...

* * *

Докато художничката нахвърля два-три варианта на автографа си, й задаваме няколко по-„малокалибрени” въпроса. За какво мечтае? – Мечтае да прави живопис. Има опити в тази област, но още не се е организирала да премине изцяло към маслена техника. А кои са любимите й фантасти? – Станислав Лем със „Соларис” и братя Стругацки, Робърт Шекли и Рей Бредбъри с „Марсиански хроники”. Ами с какви заглавия ще ни изненада библиотека „Галактика” през идната година?

И Текла Алексиева не знае. От издателството не са й пратили нови ръкописи, които да илюстрира по своя неповторим начин. Нищо, важното е изненадите да бъдат хубави. Още повече че догодина събеседничката ни ще отбележи един не съвсем обикновен юбилей – стотната корица на „Галактика”, излязла от нейното ателие. Въобще не е малко, нали?*

Срещата осъществи: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме”, брой 28/1987 г.
________________________

* В последна сметка Текла Алексиева успя да нарисува точно 107 „галактични” лица на тази поредица за фантастика. Тук ще кажем с ръка на сърцето: ето достоен пример за българщина, какъвто в по-ново време и при сходни мащаби ни поднесе комай само ИК „Аргус”. – Б. авт.

[alexandrit]

Още излизат книгите от варненската „Галактика”; още не е дошла т.нар. демокрация от 10.11.89; още ги няма издателствата „Аргус”, „Бард”, „Офир”... И тогава, преди близо четвърт век, се появява интервюто, което следва по-долу. Транскрипцията на имената и някои правописни особености в него са оставени съгласно първата му публикация (не е ясно чия грешка е посочването на Томас Диш като английски автор?).

А що се отнася до интервюирания Вл. Гаков, през февруари т.г. той навърши шестдесет години. Негови книги са издавани в САЩ, Германия, Швеция, преподавал е в Централния мичигански университет и отдавна се смята за виден специалист по руска & чуждестранна фантастика. Живее в Москва. Идвал е в България и е наш приятел. ДА Е ЖИВ И ЗДРАВ още дълго-дълго на полето фантастично!


„90-те ПРОЦЕНТА” В АНГЛО-АМЕРИКАНСКАТА НАУЧНА ФАНТАСТИКА

Вл. Гаков е литературният псевдоним на младия атомен физик Михаил Ковалчук. Той е критик, преводач, специалист по англо-американската научна фантастика, секретар на Съвета по приключенска и фантастична литература при Съюза на съветските писатели. Автор е на статии и рецензии в списанията „Литературное обозрение”, „Современная художественная литература за рубежом”, „Литературная Армения” и др. В момента е редактор в сп. „Наука и религия”.

– Известно е, че англо-американската фантастика представлява нещо сложно и разнолико. Какви са нейните измерения според вас?

– Една от представите за англо-американската science fiction е като за океан от откровено макулатурни книжки с крещящи корици. Наистина преобладаващата маса от тази литература не излиза извън рамките на унила булевардност и примитивизъм. Това е възглед, с прискърбие формулиран от писателя-фантаст Теодор Старджън: „Научната фантастика е единствената литература на XX век, за която предпочитат да съдят по най-лошите й образци.” На същия този Старджън принадлежи и по-лаконичната шеговито-категорична формулировка – така нареченият Закон за деветдесетте процента: „90 процента от каквото и да било е абсолютен боклук.” Затова, имайки предвид количеството на издаваната в САЩ и Англия литература, трябва да филтрираме наистина зрелите произведения, останалите 10 процента, които носят печата на художественост. Такива произведения има и имената на Кларк, Азимов, Бредбъри, Саймък потвърждават това.

– Последните десетина години се говори за „нова вълна” в англо-американската научна фантастика. Какво можете да ни разкажете за нея?

– „Новата вълна” в англо-американската фантастика (интервалът между нейния подем и спад се датира приблизително от 1964 до 1971 година) постепенно се превърна за мнозина в заклинание, което носи в себе си някакъв скрит, макар и еднозначен, смисъл. За „новата вълна” на Запад пишат като за нещо, което се разбира от само себе си, което не изисква анализ и обяснение. А напразно. Това е явление не само ярко и оставящо своя следа, но то е също така сложно и противоречиво. По много свои черти „новата вълна” е аналогична на „ултралевичарските” изказвания, които потресоха света на западния „истеблишмънт” в края на шестдесетте години. В този бунт имаше черти и на вътрешно-жанрова революция, която се прояви в стремежа да се разнообрази тематично и стилистично традиционната НФ, да се премахнат някои нейни табута като секс, религия, расови проблеми и т. н. – „горещите” теми на 60-те години. Накрая бе предприет опит, несполучлив като цяло, да се актуализира научната фантастика, да се доближи, колкото е възможно, към грижите и тревогите на днешния ден... Всичко това присъствуваше в замисъла, но резултатите се оказаха по-скромни.




Под редакцията на Вл. Гаков излиза първата
и единствената засега в Русия такава енциклопедия


– Едно от най-интересните имена тук е на американската писателка Урсула Ле Гуин...

– Без съмнение тя е един от най-сложните и интересни художници в съвременната научно-фантастична литература. Може да се спори по отделните аспекти в творчеството на Ле Гуин, но обективно тя е надминала всички свои колеги по пътя на достигане на социална зрелост. Структурното, философско-етичното, художественото съдържание на нейните книги донесе на „презирания” по-рано вид литераура – научната фантастика – симпатия и интерес от страна на литературоведите, социолозите, философите, историците. Да не говорим за стотиците хиляди възторжени читатели... След най-известния си роман „Лявата ръка на мрака”, който бе оценен от Станислав Лем като един от най-ярките примери на съвременната философска фантастика, Урсула Ле Гуин написа не по-малко ярко произведение – романа „Онеправданите”. По всичко личи, че това е един от най-добрите, ако не и единствен пример за социален оптимизъм в западната фантастика. В него Ле Гуин не само дава смъртна присъда на съвременния свят на монополистичния капитализъм – свят на потребителството, коравосърдечността, антихуманността, но и рисува облика на друг свят, който сменя стария – свят на колективизъм, топлина, човечност! И макар че, повтарям, в отделни свои аспекти романът предизвиква желание да се спори, самата негова поява е знаменателна.

От другите интересни автори не мога да не отбележа англичаните Дж. Г. Болърд, Б. Олдис, Т. Диш, К. Прист и американците Р. Зелазни, Р. Силвърбърг, Л. Найвън, Д. Холдемън.

– Известна ли е на англо-американската аудитория нашата, социалистическата фантастика? Превежда ли се на английски език и оказва ли някакво влияние върху читателите?

– Известният снобизъм на американските писатели, изразен в надменното „Американско значи най-добро”, наред с чисто идеологически дискриминации е изиграл своята печална роля и в подбора на преводи на научната фантастика от социалистическите страни на английски език. Едва през 1971 година американският читател се запозна със „Соларис” на Лем, едва през 1973-та – с „Трудно е да бъдеш бог” на Стругацки. Бе направено всичко възможно, за да мине незабелязана „Мъглявината Андромеда” на Ефремов. Доколкото ми е известно, любителите на фантастиката в САЩ и Англия нищо или почти нищо не знаят за българската научно-фантастична литература.

– Но фантастиката не е само литература. Отдавна е присъствие и в киното. Как стои положението с англо-американското фантастично кино?

– Според преценките на специалистите броят на научно-фантастичните филми в целия свят вече премина в разреда на петцифрените числа. И тук се потвърждава формулираният по-горе закон за 90-те процента. Като правило най-добрите научно-фантастични филми са поставени по оригинални сценарии („2001 – космическа одисея” на Кубрик, „Алфавил” на Годар, „Западосвят” на Крайтън, „Младият Франкенщайн” на Брукс). В същото време екранизациите на талантливи книги, направени от талантливи режисьори („451 по Фаренхайт” на Трюфо, „Планетата на маймуните”, „Войната на световете”) не всякога се удаваха напълно. Все пак едно е ясно – кинематографът със своите неограничени „фантастични” изразни средства и технически възможности представлява прекрасен, макар и все още неовладян, полигон за научната фантастика.

Интервюто взе: Атанас П. Славов

Първа публикация във: вестник „Работническо дело”, брой 19 от 19 януари 1987 г.

[alexandrit]

◄ Публикува се по случай 20 ГОДИНИ от кончината на старшия брат – преводач от японски и английски език и световноизвестен писател фантаст.

Агоп МЕЛКОНЯН

ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ БОГ ДО ВТОРОТО
НАШЕСТВИЕ НА МАРСИАНЦИТЕ

(15-дневно интервю с Аркадий СТРУГАЦКИ)


Всъщност у нас беше само половината от известните братя Стругацки. И то по-голямата (по възраст, килограми и ръст) половина. На петдесет и три години. Винаги приятно възбуден, жестикулиращ и остроумен.

– Как пишете двамата? Вие живеете в Москва, а пък Борис – в Ленинград...

Усмихва се – явно досаден въпрос, износен от употреба.

– А как човек може да пише сам?

Ясно. Трябва да започна с друго. Не бързам, пред нас са петнайсет дни. Но все по-често изваждам бележника.

– С фантастиката се срещнах на деветгодишна възраст. Мързеше ме да пиша, затова рисувах комикси: звездни пътешествия, приключения по дъното на океана. Борис, тогава двегодишен, също ми помагаше – надраскваше всичко, което не му харесва.

Започнаха с разказ преди двайсет години, но любовта им към късите форми беше нетрайна и бързо откриха за себе си романа. Колко? Ами общо около петнайсетина. А след това в неговата квартира в Москва видях тези петнайсет романа на десетки езици – томче до томче, томче до томче, една свръхсолидна библиотека от собствени книги на чужди езици.

Следващият ми въпрос е след сто и шейсет километра, в Пловдив:

– Смятате ли себе си за специалист в нещо?

– Разбира се, аз съм специалист по средновековна японска проза. И преводач. Брат ми Борис разработва математическа теория за произхода на двойните звездни системи и изобщо за динамиката на протозвездните образувания.

И нито дума за фантастиката.

Всъщност екзотичните езици са семейна традиция. Аркадий Натанович е преводач от японски, жена му Елена Илинична – от китайски, а дъщеря му Наташа – от кхмерски (кампучийски).

Ужасно ме затруднява: в него няма нищо от туриста – не носи фотоапарат, не изпраща картички, не си навира носа в копривщенските къщи, не обича музеите, не цъка с език, не обича магазините и нищо не колекционира. Предпочита тихия сократовски разговор край маса. Да го слушаш е наслаждение: непрекъснато генерира невероятни идеи, езикът му е сочен, афористичен, мислите – парадоксални, но дълбоки. Изведнъж го пресичам:

– А вярвате ли в „летящите чинии”?

– Господи, какво значи да вярваш! Отиваш например в магазина за колбаси и вярваш, много вярваш, че ще намериш любимия си салам. От твоята вяра той ще се появи ли? Вярата не е аргумент, не е и доказателство. Летящи чинии или има, или няма, независимо от вярата на Стругацки.

След секунди продължава:

– Ако това са земни обекти или природни образувания, ще бъде скучно. Ако са извънземни, които ни наблюдават – неприятно. Сигурно има и трето решение, аз съм за него.

– Какво може да ви изненада най-много?

– Ако се обадя по телефона и отсреща чуя своя глас.

Минаваме на тема научна фантастика.

– Фантастиката няма нужда от прилагателното „научна”. Може ли да се мине без наука, това непременно следва да се направи. Две чувства трябва да ръководят писателя при писането: ирония и съжаление. И една мисъл: да се спаси човечеството на всяка цена!




Трудно быть Стругацкими (фото: РИА Новости)


В късните вечерни часове предпочита да пее. Гласът му е плътен и красив. Старата песничка за простреляния войнишки шинел. Песничка, обгорена по пътищата на войната. Откъде я знае? Може би от ленинградската блокада, когато баща му умира от глад? Или от офицерските години в Далечния изток?

В Пазарджик ни посрещат големи афиши и букети цветя. На гости сме в клуба на младите приятели на фантастиката „Аркадий и Борис Стругацки”. Колко хора преживяват това? На хиляди километри от твоето родно място, в едно малко градче в страната, която посещаваш за първи път, стотици млади люде са свързали своята любов към литературата с твоето име. Вълнуваш ли се, Аркадий Натанович? Виждам само как Елена Илинична бърше просълзените си очи.

След срещата дълго мълчи. Дали просто е уморен от въпросите и автографите? А после изведнъж:

– Вашите писатели са щастливи хора. Толкова умни млади читатели, с тънко развито литературно чувство...

А на другия ден – морето! Той е почти като хлапак – още малко и ще закрещи от удоволствие. Възбудено шари напред и назад.

– Морето е чудо! Жалко, че не разбирам какво иска да ми каже. Как мислиш, има ли морето разум?

В пристанище Бургас ни поканиха на разходка с яхта. Когато изящният „Мираж” се плъзна по вълните, той продължи мисълта си:

– И ти си въобразяваш, че цялата тая възхитителна красота може да бъде мъртва? Не вярвам, ще е нечестно.

Почивахме, затова се стараех да скрия присъствието му от неуморимите почитатели на фантастиката. И въпреки това администраторката на хотела ни разкри:

– Ами този да не е от онези Стругацки, които написаха „Понеделник започва в събота”?

И отново автографи.

– Трудно ли е да бъдеш известен?

– Не само трудно, но и недоходно.

Не съм срещал човек, към когото шансът никога да не се усмихва. Аркадий Натанович е единственият. Сякаш някой неизменно тича пред него и заема хотелите, затваря магазините, ангажира масите, поврежда асансьорите, обърква влаковете и самолетите и изобщо всичко прави обратно на онова, което назоваваме късмет. Това даде повод да формулирам т.нар. ефект на Стругацки: „Ако нещо трябва да се случи, за да е максимално неудобно и неприятно, то непременно ще се случи. Ако, разбира се, не се случи друго още по-лошо.”

А той само се усмихва:

– Край мен се движи поле от антишанс. Без никакви флуктуации.

– Каква ще бъде темата на следващата ви книга?

– Слепият национализъм.

– Нещо ново в киното?

– Предполагам, че Тарковски вече е завършил филма „Сталкер” по книгата „Пикник край пътя”. Предали сме още два сценария, снимките на единия – „Хотелът „При загиналия алпинист” – скоро ще започнат. Написахме и сценарий за телевизионен мюзикъл по „Понеделник започва в събота”. Очакваме да видим „Трудно е да бъдеш бог” на театралната сцена.

– Вашият девиз?

– Човекът е над всичко. Над всичко в човека е надеждата.

– Вашата представа за науката?

– Октопод.

– А за бъдещето?

– Стръмни стъпала.

– И какво трябва да направи човек?

– Да ги изкачи. Друго не му остава.

– И ще стане бог?

– Трудно е да бъдеш бог.

– Докога ще бъде трудно?

– До второто нашествие на марсианците.

– А след това?

– След това ще бъде още по-трудно.

– И щом стигне върха?

– Над него ще стои надеждата.

Когато го изпращахме, тролейбусът беше пълен, повиканото по телефона такси не дойде, автобус 86 се повреди, загуби се ключето на куфара, забравихме билетите вкъщи, митничарят беше сърдит.

– Спокойствие, Агопе. Щом действа ефектът на Стругацки, всичко е наред! Разбираш ли, светът се променя бавно, много бавно...

Първа публикация в: списание „Отечество”, брой 24/1978 г.


* * *

Eдин форумник вече съобщи, че в знаменитата поредица „Жизнь замечательных людей” е излязла БИОГРАФИЯТА на братя Стругацки. Какво пък, ще кажем ние: по-добре по-рано, отколкото никога.

И в качеството на малък бонус – предимно за напредналите БГ стругацковеди! – ей сега ще поместим следното стихотворение, написано от Алексей Чернов, дългогодишен член на клуба „Иван Ефремов” (София):


С т р у г а ц к и е

Если спать неохота от дум
и мысли лезут дурацкие,
с полки книгу беру наобум,
открываю – братья Стругацкие.

Трудно быть богом, ребята,
если каждый день на работу.
Нету вам ни отдыха, ни срока,
Понедельник начинается в субботу.

А вдали Далекая радуга
на Попытке к бегству тянет остро,
но ползем Улиткой по склону
мы, Стажеры Обытаемого острова.

Ну, куда бежать? В Отель
У погибшего альпиниста? В горы
или может Пикник на обочине
нам устроят в компании с горем?

Хищные вещи века так и тянут
сыграть в лотерею.
Можешь заложить Шесть спичек,
впереди ведь Путь на Амальтею.

Второе нашествие марсиан,
Полдень ХХІІ века,
в Стране багровых туч
ожидает Малыш человека.

[alexandrit]

Да, точно днес се закръглят 120 години от рождението на британеца ДЖОН Р. Р. ТОЛКИН. Спомням си, че първата ми среща с него стана чрез руското издание „Хоббит” – с пъстри твърди корици и отпечатано не на вестникарска хартия. Прочетох тази книга кажи-речи на един дъх и досега е жив у мен вкусът, който тя ми остави – вкус на голям приказен сладкиш. После срещите ми с Толкин, разбира се, продължиха. А имах и удоволствието да разговарям многократно с неговия БГ преводач – отлично известния на широката ни публика Любомир Николов (самонарекъл се по-късно Нарви). Та ето: по случай току-що споменатата годишнина пускам малката лодка на това интервю в необятните вълни на електронната словесност...


ПО ДИРЯТА НА ПРЪСТЕНИТЕ

Той е единственият наш фантаст с три награди, окончаващи на -он („Еврокон” от Франция, „Соцкон” от Украйна и „Гравитон” от България). Сядали сме неведнъж на приказка пред чаша кафе или вино; и друг път сме правили интервю, заобиколени от шаренокорите му книги у тях; слушал съм го да говори по електронните медии – и винаги, освен от смисъла на споделеното, съм се вълнувал от неговото сладкодумие. Сега пак сме заедно, макар обстановката да не е толкова тържествена като на 111-ия рожден ден на Билбо Торбинс и Гандалф да не е наблизо, за да изстрелва своите разкошни фойерверки. Впрочем знае ли човек всички маршрути на вълшебниците?

Александър Карапанчев: Любчо, как те споходи шансът тъкмо ти да преведеш „Властелинът на пръстените”?

Любомир Николов: По онова време бях начинаещ преводач и имах зад гърба си само романа „Градът и звездите” от Артър Кларк. Веднъж съвсем случайно зърнах тази дебела тухла в една антикварна книжарница. Без да съм наясно какво представлява, аз купих тома, изгълтах го и реших, че той непременно трябва да излезе на български. Предложих откритието си на издателство „Отечество”, но според тогавашната наша практика се оказа, че Толкиновият шедьовър е запазен за „Народна култура”. Препоръчаха ми да се обърна там и така се запознах с редакторката – Господ да я поживи! – Димитрина Кондева. Тя прочете моя екземпляр, след което ми възложи 20-ина страници пробен превод. После работата потръгна. Трудих се около две години – който не е използвал пишеща машина, той не знае каква мъка е борбата с такъв внушителен обем...

А. К.: Тази трилогия вече половин век се радва на изключителен световен интерес. Защо не намалява любовта към нея и къде да търсим секрета на автора й?

Л. Н.: Лично моето мнение е следното – защото Джон Толкин е направил невъзможното, съчетавайки умело приказката с романа. Това са две неща, които би трябвало да се унищожават взаимно. Тая книга предлага едновременно и пълноценна приказна история, и пълноценна романова форма. Неговото постижение дава най-сполучливата комбинация между тези елементи, понеже приказката обикновено съсипва романа, който пък от своя страна възпира полета на вълшебната приказка. Друга тайна на маестрото е, че той изгражда собствен „истински” свят. Може би подобен успех се дължи и на факта, че авторът не се е издържал от писане. (Събеседникът ми се усмихва.) За него то е било хоби, поглъщащо по-голямата част от времето му.

А. К.: А кой момент от биографията на Джон Р. Р. те впечатлява най-силно?

Л. Н.: Най-много ме впечатлява женитбата му с Идит Брат. Той е юноша, когато обещава на своя настойник да прекъсне връзките си с нея, докато сам не навърши пълнолетие. Изчаква четири години и точно на рождения си ден (!) изпраща на Идит писмо с молба тя да му стане жена. Бъдещият класик се показва като човек, верен на дадената дума, и не я забравя въпреки потока на житейските обстоятелства.

А. К.: Ти обичаш да пътешестваш из разни енциклопедии. Чел ли си някъде за писател, който да е по-подготвен професионално от Джон Толкин, за да създава фентъзи?

Л. Н.: Категорично не! В този смисъл мога да сравня две фигури от световен мащаб: в научната фантастика ще посоча Айзък Азимов, а в областта на фентъзито – Толкин. Цялото му творчество е пронизано от стремежа да изкове един монолитен свят на въображението. Никога не е възнамерявал да публикува, обаче децата му са настояли. Той трупал записки и веднъж започнал да разправя своите истории на потомците си – всъщност това е „Хобит, или Дотам и обратно”. (Запалва цигара.) Джон Р. Р. е лингвистичен гений, специалист по древноанглийски и скандинавски езици, и е бил доста навътре в тях, занимавайки се с техните корени. Съжалявал, че в Англия нямат такъв епос като скандинавците, и едно от желанията му било да създаде нещо подобно през буреносния ХХ век.

А. К.: Доналд Уолхайм твърди, че добрата научна фантастика не остарява. Тази мисъл важи ли за фентъзито, по какви закони се амортизира и губи сила то?

Л. Н.: Хубавото фентъзи не може да остарее в никой случай. Книгата или я бива, или не, което се отнася за всякаква творба на изкуството. Така е и при кримките – един Чандлър не би могъл да отслабне и повехне, той е по-съвременен от куп съвременни автори. Още повече че във фентъзито липсват техническите въведения, които твърде често се превръщат в капани за фантастиката и ръждясват.

А. К.: Как си представяш най-подходящото продължение на сагата за Средната земя?

Л. Н.: Според мен е невъзможно да се направи продължение, тъй като историята е приключила веднъж завинаги с края на Третата епоха. Дошла е вече Четвъртата, времето на хората, на реалните човеци. Смятам обаче, че би могло доста да се разкаже за предисторията на тези събития. Толкин ни е оставил много указания в такава насока: загадката на двамата изчезнали вълшебници; пристигането на Гандалф в Средната земя (от живота му там липсват стотици години!); предшествениците на Билбо, които са тръгвали на пътешествие и не са се връщали; появата на Ам-гъл като пръв носител на Пръстена, което изобщо не може да бъде случайно... Всичко това е изключително богата основа за един роман. И веднага ще се опровергая с думите, че бих се заловил с продължението на „Властелина”, но не през Четвъртата, а през Петата епоха... ала тя е моя тайна засега. Да, и двете неща бих ги написал с удоволствие, стига да се намери приличен издател, който ще ми позволи да се храня, докато пиша.




о В плен на Толкиновите вълшебства


А. К.: В ролята си на читател, преводач и редактор ти, Любчо, си се преборил с хиляди страници на маестро Толкин. Но само славослови и лаврови венци ли заслужава той?

Л. Н.: Джон Р. Р. може да бъде критикуван като писател, обаче не е там работата. Аз например спокойно ще заявя, че литературният му стил е донякъде монотонен, че се увлича от описания на природа и събития, тоест страда от многословие, че на моменти му липсва динамика, но преди неговите почитатели да вдигнат брадвата срещу мен (смее се), ще уточня, че всичко туй се вижда чак при един академичен анализ. На практика Толкин е толкова увлекателен, че читателят не е способен да забележи у него каквито и да било недостатъци. Всъщност най-големият му недостатък, с който бил съгласен дори самият класик, звучи тъй – малко е писал.

А. К.: Общувал ли си с Толкинисткия клуб в София?

Л. Н.: За съжаление аз съм се срещал само два пъти с нашите толкинисти, но ми направиха изключително добро впечатление. Това са чудесни млади хора, искрени ентусиасти на британския автор. С удоволствие бих ги посетил отново, ала проблемът е, че нямат помещение и се събират където успеят – най-често на открито. (Тук изважда изящна картичка, украсена с руни, и чете от нея.) „Рин Еннор (Спомен за Средната земя) е организация с идеална цел, а именно популяризирането на прекрасното и вечно творчество на майстора на словото, създателя на незабравимата Средна земя, професора по английски език и литература Джон Роналд Руел Толкин. В нея членуват студенти, лекари, учители, преводачи, писатели, програмисти, музиканти, художници, скулптори, фехтовачи, романтици и най-вече запалени читатели. Редовни срещи се провеждат всяка първа събота от месеца във вътрешния двор на Ректората на СУ от 3:33 часа.” [Повече информация можете да почерпите от електронния извор http://www.rinennor.org. – Б. авт.]

А. К.: С какви надежди или резерви очакваш филмовата епопея „Властелинът на пръстените”?

Л. Н.: Аз бях във възторг, когато чух, че са предложили на Шон Конъри да играе Гандалф. Той щеше да бъде чудесен в тази роля, но се е отказал. Сега чакам филма с надежда и с готовност за разочарование. Стане ли дума за това, винаги се сещам за „Уилоу” на Лукас, който си имаше слаби страни, обаче откъм атмосфера бе много на ниво. Най-интересен беше моят сблъсък със „Сталкер”. Щом го видях за първи път, бях жестоко озлобен, че са съсипали хубавата повест на братя Стругацки. След второто гледане открих, че филмът не е толкоз лош. На третия път ми хареса, а при четвъртата и петата ми среща като зрител го сметнах за шедьовър... Ясно е, че екранизацията на „Властелина” няма да бъде буквално онова, което представлява книгата. Въпросът е да се получи нещо своеобразно и ценно, постигнато със средствата на киноизкуството.

А. К.: Знаем, че списание „Локус” е обявило трилогията на Джон Толкин за най-доброто фентъзи на всички времена. При така високо вдигнатата летва къде сме ние с нашите си, родни фентъзита?

Л. Н.: Лично аз съм чел малко български опити в този жанр, пък и те не са толкова много. (Отпива глътка кафе.) Причислим ли към приказната фантастика „Аз, грешният Иван” на Николай Светлев, тогава ще кажа, че и ние имаме едно великолепно постижение. Нека не забравяме, че до ’89 година на фентъзито не се гледаше с ласкаво око от държавните ни издателства. Това е причината то да е все още твърде младо у нас. Вярвам обаче, че успехите на българските фентъзисти ще дойдат тепърва, особено ако не копират готовите световни образци.

Едно интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1 / 2002 г.


* * *

◄ Няколко думи за безумното ми начинание

Онези, които са гледали филма на Куросава „Кагемуша”, ще ме разберат, когато кажа, че не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му. А аз твърде дълго бях двойник на Толкин и нещо в душата ми се е сраснало с него. Не знам дали ще се справя добре с огромната задача, която си поставям. Искам да напиша не продължение (самият Толкин казва, че това е невъзможно), а предистория на събитията от „Властелинът на пръстените”. Без съмнение ще има и такива, които биха пожелали да ме прогонят с буци кал, както става към края на филма. Но моята цел е една – да напиша историята така, както би я написал самият Толкин, без да се усеща и следа от собствената ми личност. Защото той ни е оставил огромното си наследство като едно прекрасно недовършено здание и ние можем да се отнесем към това наследство само по два начина: или да гледаме на него като на недосегаема реликва, или да се опитаме да го довършим – ако ни стигнат силите, разбира се.

Както се досещате, тези „Няколко думи...” са написани от Любомир Николов-Нарви. Те могат да се прочетат в неговия блог КНИЖНА ТРАПЕЗА, в който известният ни фантаст вече е окачил своя опус по Толкин „Елесар”, а също и разни други (да, да, много интересни!) авторски текстове...

[alexandrit]

◄ Гостува ни темата „Станислав Лем: визия ХХІ”

Вземал ли е българин интервю от знаменития полски фантаст? Отговорът е: да, твърдо да! За да стигнем до въпросното интервю, ни помогна Георги Недялков, който притежава богата колекция от родни периодични издания. И така – яхваме хроноциклета и право назад, там, преди половин век...


Два часа при Станислав ЛЕМ

Дори през юли в известния полски курорт Закопане е хладно. По близките върхове на Татрите, покрити с тъмнозеления килим на иглолистните гори, бавно пълзят дъждовни облаци. Сигурно скоро пак ще завали.

Спокойствие, тишина. Но ако влезете в двора на почивния дом на полските писатели, ще чуете глухото тракане на пишеща машина. Може би дългоочакваната среща с известния вече в цял свят писател фантаст Станислав Лем най-после ще се състои. Да, действително той пише там някъде и лесно можем да го намерим — първия етаж, втора стая...

Тракането на машината спира. Среден на ръст човек с посивели вече коси, но с живи очи, които гледат малко иронично през очилата, ми стиска сърдечно ръка. Обикновена стая, дори е малко тесничко в нея от масата и двете легла, застлани с одеяла в полски национален стил.

Нашият разговор започна с малка изненада — Станислав Лем не знае, че неговият роман „Астронавти” е излязъл на български език. И докато той с интерес разглежда нашето издание, въпреки че е хладно, на мен ми става доста топло от неудобството, което изпитвам заради несъобразителността на някои наши издателства. Но, тъй или иначе, в библиотеката на Лем се нарежда и българското издание на „Астронавти” — четиринадесето поред. Съвсем наскоро романът е бил преведен на италиански, финландски и японски език.

Станислав Лем е известен у нас най-вече с този свой роман, както и с издадените на руски език негови произведения „Магелановият облак” и „Звездните дневници на Ийон Тихи”. Но творчеството на Лем е значително по-голямо. Вече десет години той работи в областта на научнофантастичния жанр. И както казва съветският критик Кирил Андреев, под творческото влияние на Жул Верн, Хърбърт Уелс и Карел Чапек, там, където се срещат философията и кибернетиката, науката и изкуствата, Станислав Лем намери своето собствено неповторимо лице, своя стил. Но неговото творчество не стана смес от тези разнородни елементи; всички съставни части бяха претопени и се получи качествено съвършено нов, чист и блестящ благороден метал. Естествено, интересно беше да знаем как се е насочил писателят към тоя клон на литературата.

— От изданието на „Астронавти” читателите в България знаят, че вие сте завършили медицина. За тях ще бъде много интересно да научат как сте се насочили към астронавтиката, към астрономията, към философията. Кое ви подтикна да пишете именно научнофантастични произведения?

— Може да се каже, че стана случайно. Действително преди това четях много фантастична литература, обичах я, но ме дразнеше нейната традиционност и стереотипност. В тоя смисъл говорихме веднъж със съветския кореспондент Борис Колаков, а с един полски издател много пъти заедно се ядосвахме, че нямаме наша научнофантастична литература. Тогава се амбицирах и взех, че сключих договор за написването на научнофантастично произведение. Е, и вече нямаше как — трябваше да се пише. Седнах и написах романа „Астронавти”.

Ние разговаряме на руски. Любопитството надделя и следващият въпрос беше двоен:

— Откъде така добре знаете руски език? И писали ли сте нещо друго преди „Астронавти”?

— Роден съм в Лвов през 1921 година. Там се учих, следвах медицина в университета. През време на немската окупация беше трудно. Бях принуден да работя като монтьор. След репатрирането на поляците от Западна Украйна пристигнах в Краков, където живея и досега. Преди да се отдам на фантастиката, през 1948—1950 г. написах романа „Ненапразно загубеното време”, посветен на съдбата на полската младеж в трагичните години на окупацията. Този роман излезе през 1955 г. в Чехословакия и ГДР, имаше успех, но не е така популярен като „Астронавти” например. Питате ме как от една област на науката съм се насочил към друга. Трябва да ви открия, че аз не съм само лекар. Тук, в Краков, следвах и политически науки, философия, работих дори една година като младши асистент по философия. Имаше време, когато думите „астронавт”, „астронавтика” звучаха непонятно и се възприемаха повече като аргонавт. И аз се заех да работя именно в тази област. След излизането на „Астронавти” станах един от основателите на астронавтическото дружество. Разбира се, с това не успях да полетя в Космоса, нито да построя ракета. След излизането обаче на моите „Диалози за кибернетиката” ме избраха за член на кибернетичното дружество, председател на което е известният полски икономист Оскар Ланге, подпредседател на Полската академия на науките. Мисля, че това дружество ще свърши добра работа, тъй като бъдещето е на кибернетиката.

— Как стигнахте до вашите сатирични разкази? Пишете ли сега подобни произведения?

— С разказите мислех, че ще прибавя нещо ново към вече поизчерпаната тема за космически пътешествия и приключения. Този гротескно-хумористичен жанр особено ми допадна. С такива работи сътруднича в краковския печат. Дълго време от телевизията ми искаха подобни материали. Отначало не бях убеден, че ще излезе нещо добро, но после работата потръгна. И от 18 юли по телевизията ще бъде предаван цикъл на астронавтическа тема. Това са приключенията на професор Тарантога, който успява да изобрети такова средство за космически полети, че, без да излиза от стаята си, да бъде на най-отдалечените планети. Такъв един похват дава интересни възможности за смела фантазия и за смела сатира.

— Преди малко прекъснах вашата работа. Какво пишете сега?

— Завършвам една новела, поръчана ми от вестник „Известия”. Смятам да я предам в най-скоро време на съветските другари. Герой на тази новела е един по-раншен мой герой от разказа „Нашествие от Алдебаран” — Пиркс. Тук, в новелата, той лети до Луната. Когато достига на обратната й страна, става авария. В новелата има малко хумор, малко псевдоисторизъм — въобще надявам се, че ще излезе нещо.

— Какво ще кажете за философските тенденции, за философската нишка във вашите произведения?

— Веднага искам да ви подчертая, че тези философски проблеми доскоро подчинявах на литературната линия. Сега обаче виждам, че в науката, в нашата съвременност все по-важно място заема темата за кибернетиката. Лично аз не разработвам въпроса за създаване на някакви особени „мислещи” същества, а въпроса каква морално-етическа революция ни очаква след широкото внедряване на кибернетиката в живота. Този проблем непременно ще възникне може би след 4—5 години, може би след повече, не зная точно. За пример ще ви разкажа един мой разказ, озаглавен „Лов”. Действието става в Татрите в далечното бъдеще. Вече няма зверове, а и тези, които са останали, в никакъв случай не трябва да се унищожават. И затова хората са изобретили един автомат, който играе ролята на диво животно — служи за лов. Този автомат, това „нещо” знае много добре да бяга, не е глупаво и не е така лесно да го застреляш. Разказът е предаден като преживелица именно на това „нещо”. Настъпва един момент, когато автоматът решава да избяга от специалния резерват за лов. По своя път той среща едно момиче, което му помага да се скрие в близките пещери. В края на краищата обаче се разбира, че момичето е постъпило така не за да го спаси, а за да може да вземе пушка от ловците и само да застреля автомата-животно. И момичето намира това за естествено, не изпитва никакво угризение на съвестта. Ето с какви въпроси се занимавам сега. Мисля, че в такова едно далечно бъдеще ще се направи преоценка на моралните човешки ценности. Днес, ако една девойка разбие, да речем, шевна машина, ще оценим това едва ли не като лудост, но в далечно бъдеще в постъпката й няма да има нищо неестествено и неморално.




Соларис: Градът
Компютърна графика от Атанас П. Славов


Интересува ме също и въпросът за създаването на „човек” с електронен мозък. Ще бъде ли възможно да се конструира машина, която да мисли като човек? Тази мечта е възникнала още в древността. Има един мит за създаване на изкуствени хора от алхимиците. Превърнатите в роби хомункулуси обаче вдигнали въстание. Такъв изход намерили изкуствените създания. Но според мен е възможен и друг изход. Например сътрудничеството между хората и изкуствените същества. Наскоро основателят на кибернетиката Норберт Винер беше в Москва и има разговор в редакцията на списание „Вопросы философии”. Там го попитали какъв е най-важният въпрос, който нашето поколение трябва да реши. Той отговорил: „Контролът над автоматиката.” Ние ще трябва само да определим целта на автомата. Машината може да „мисли” или да не „мисли” — но тя действа. Норберт Винер смята, че въпросът за ролята на кибернетиката ще се постави особено остро много скоро, след 3—4 години. Съществува опасност човек да не може да предвиди всичко, което ще направят машините. Могат да възникнат съвсем непредвидени последици. Такива проблеми възникват и сега. А какво ще бъде след 15—20 години — това именно много ме интересува. И този проблем писателят би могъл да третира в различна литературна форма — в разказ, в диалози или в роман.

— Доколкото зная, вас ви интересуват и някои биологически проблеми. Кои са те?

— Ще ви дам един пример. Неотдавна американски учен направил интересен опит. Откривайки в мозъка на опитен плъх известен биологически център на приятни усещания, той го свързал чрез електрически проводник със специален апарат с клавиши. Когато плъхът натискал единия клавиш, той добивал впечатление, че яде. А когато натискал другия клавиш, електрическите импулси по проводника дразнели този център на приятни усещания. И плъхът предпочитал да не „яде”, така да се каже, но затова пък натискал втория клавиш. Явно приятното „чувство”, което изпитвал, надделявало над нуждата от храна. Този клон на науката наричаме фантоматика — от думата фантом. Идва може би денят, когато човек ще може да влияе както на централната, така и на периферната нервна система. Човек желае например да преживее най-приятни чувства. Моля! Натиска съответното копче и готово! Кое ми дава основание да мисля тъй? Когато се отвори мозъкът на човека по време на операция, известни негови участъци могат да се дразнят така, че да възникнат най-интересни представи. Например че слуша Бетовен. И той ще има това чувство дотогава, докато му кажат, че го има по изкуствен начин. А иначе чувството, че слуша Бетовен, е съвсем реално. Ако могат да се открият съответните центрове, то ще могат да се възстановят най-далечни възпоминания — това е едната възможност. Другата е да направим реална всяка представа за нещо хубаво и приятно. За всичко това е необходимо само да се открие силата на електрическите импулси, които ще възбудят тези центрове.

Какво ми дава основание да мисля така? Опитът на един американски невролог. Той взел опитно куче, прерязъл нервите на задните му крака и те престанали да се движат. Взел друго куче и записал на магнетофонна лента електрическите импулси, които възниквали, когато движело задните си крака. После увеличил чрез магнетофона този запис, поставяйки го близо до кучето с прерязаните нерви. Неподвижните крака започнали да се движат, да повтарят движенията, които били направени от краката на здравото куче. Смятам, че всичко е ясно. И така, това ми дава основание да мисля, че не е далеч денят, когато примерно някой парализиран човек ще може да се движи, да регулира своето ходене посредством един усъвършенстван апарат за електрически импулси. Аз допускам потенциалната възможност да се имитират всички движения на човека, както и най-различни представи. Например той иска да има чувството, че е получил Нобелова награда. Моля! Просто отива в съответния институт, сяда на стола, на главата му слагат специален шлем за импулси и той ще се почувства Нобелов лауреат. Разбира се, не искам да бъда категоричен в предвижданията си. Този въпрос не мога да реша, не съм в състояние да предвидя неговите крайни моменти. Но мисля, че писателят може и е длъжен да предвиди някои неща, които ще ни изведат пред интересните пътища на тоя проблем.

— Кой ваш роман обичате повече — „Астронавти” или „Магелановият облак”?

— Струва ми се, че „Астронавти”.

— Какво мислите за романа на Иван Ефремов „Мъглявината Андромеда”?

— Това е един от най-хубавите романи в областта на научната фантастика. Четох го с голям интерес. Хареса ми. Както и други съветски научнофантастични творби, този роман завладява със своя хуманизъм, със стремежа си към голяма обобщена тема. Но същевременно не мога да не отбележа разногласията, които са налице според мен в произведението на Ефремов. Тази книга е нещо като мит за бъдещето. Писателят възпява човешката красота, хармонията на човешкото тяло и смята, че в далечното бъдеще то ще достигне най-съвършени форми. Това като пожелание е много хубаво, но... Според мен преустройството на човешкото тяло ще е необходимо още за следващото столетие. Човешките рефлекси сега са много бавни, за да управляват машините на бъдещето. В Съветския съюз вече са направени успешни опити това управление да става непосредствено чрез импулсите на мозъка — пилотът помисля, че трябва да се натисне определено копче, и туй се случва веднага. Бързото развитие на автоматиката ще наложи според мен и съответното преустройство на човешкото тяло. А Ефремов говори за красотата на това тяло, без да се съобразява с проблема на автоматиката, не иска като че ли да излезе от една романтична и красива картина. Ала на читателя не трябва да се говорят само приятни неща. Или пък ако се говорят, да се знае — приятни неща и нищо повече. Интересното е, че Иван Ефремов се увлича по това във втората половина на романа — в началото той е много по-правдив.

— Освен Ефремов кои други писатели фантасти обичате?

— Известния американски фантаст Бредбъри, после популярния английски астроном Фред Хойл.

Нашият разговор е към края си. За съжаление Станислав Лем не знае нищо за младата българска фантастика, но с интерес изслушва моята кратка информация по тоя въпрос. За нашата страна е чувал много хубави работи и при първа възможност с удоволствие би я посетил. Той ме изпраща до изхода, стиска ми ръката. Зад очилата очите му блестят весело-иронично, младежки...

Юли 1962 г. Закопане — Краков

Интервюто взе: Ч а в д а р Г е ш е в

Първа публикация в: списание „Наука и техника за младежта”, брой 4/1962 г.

[alexandrit]

Има интервюта, които поради своята прекалена злободневност или твърде тесен интелектуален обхват бързо-бързо потъват в бездните на времето. Но има и интервюта, които – въпреки изтеклите години! – успяват да се съхранят свежи и интересни за бъдещия читател, понеже могат да му кажат важни неща за живота, за изкуството, за движенията на човешката цивилизация.

Такова интервю от втория вид ви предлагаме по-долу. То е взето преди около четвърт век от журналиста и писателя Велко МИЛОЕВ. Що се отнася до снимката на неговия събеседник, не я репродуцираме поради нейното недобро полиграфическо качество, обаче в Интернет „се въртят” множество фотографии на същия прочут фантаст.


ДВЕ НОВИ КНИГИ ВСЕКИ ДЕН

● Но защо книгоиздаването в САЩ е „негостоприемно”
към фантастиката на други езици?

Човекът на снимката се нарича Норман СПИНРАД. Мисля, че не му личи, че е 48-годишен писател, известен и четен в много страни по света. Роден в Ню Йорк и утвърдил се като литератор в САЩ, той има признати заслуги към едно по-скоро британско явление във фантастиката – „новата вълна” от края на шестдесетте години, когато мнозина автори пренасочиха вниманието си от приключенията в Космоса към драмите във вътрешните пространства на човека, от чудесата на техническите науки към проблемите на психологията, социологията и политиката. Характерно за това направление е и свободното експериментиране с литературния стил, „размиването” на границите между фантастиката и „останалата” белетристика...

Спинрад е носител на наградата „Юпитер”, президент е на Асоциацията на американските писатели фантасти, но и тези признаци на славата не личат в естествения му, скромен и свободен маниер на общуване. Срещнах се с него в Будапеща, на годишната конференция на друга авторитетна организация – „Уърлд СФ”, обединяваща творци от цял свят, професионално свързани с фантастиката.

– Какво предлага съвременната американска фантастика?

– Всяка година в САЩ се издават над 700 нови книги в областта на научната фантастика (сайънс фикшън) и приказната фантастика (фентъзи). В това число не се включват романите на ужаса, които често се публикуват от същите издателства и в същите поредици, често се смесват с фантастиката и обикновено в САЩ се смятат за част от нея. Една или две нови книги всеки ден! Към тях трябва да се прибавят други 800–900 преиздания. Вероятно, без да броим книгите на ужаса, годишно в страната се появяват около 1500 заглавия.

– Интересно как любителите на фантастиката успяват да се преборят с тази лавина?

– В действителност фантастиката в САЩ не се приема от толкова широк читателски кръг, както в някои други страни. До известна степен това е обяснимо, защото от всички тези книги 80 процента са боклук. Дори за страна с размерите на САЩ, ако на година излизат примерно 40 добри романа, туй ще е истински ренесанс в литературата. Но щом се издават толкова нови заглавия, нормално е да се очаква, че голямата част от тях не са толкоз добри... Непрестанно се печатат серии от романи – американски аналози на „Пери Родан”, безкрайни продължения на „Звездни войни” или „Звездният поход” („Стар Трек”) и много други. Някои поредици продължават все още, макар да са започнали от роман, написан по телевизионен сериал, който е завършил преди десет години...




Един от романите на американския фантаст


– Задача на критиката е да посочи истинските стойности в книжовния поток. Списанията също могат да помогнат на читателя да се ориентира.

– За един литературен критик е много трудно да разбере коя книга е наистина добра и с коя не си заслужава да си губи времето. Това е така, защото сериозните заглавия изглеждат досущ като останалите – публикуват се от същите издателства, кориците им се оформят по същия начин – и за критика е твърде мъчно да ги открие. В САЩ се издават пет списания за фантастика, но никое от тях няма разпространението на, да речем, унгарското „Галактика”. Най-добри според мен са списанието на Азимов „Айзък Азимов’с СФ мегъзин” и „Аналог” с около 80 хиляди броя месечен тираж. Трябва да добавя, разбира се, и „Омни”, което излиза също на унгарски, полски и японски, ако не се лъжа. То не е посветено единствено на фантастиката, но публикува три фантастични разказа всеки месец.

– Съществува мнение, че американското книгоиздаване е негостоприемно към неамериканската и неанглоезичната фантастика...

– Действително доста е трудно да се продават преводни книги в САЩ и това е лошо. Не защото нашите читатели не искат да видят фантастика и от други страни. Проблемът е, че много малко редактори в американските издателства могат да четат на чужди езици. Естествено има и изключения като Стенли Шмид от „Аналог” например, който търси и публикува разкази от руски и китайски. Главната трудност за отпечатването на чужда книга в САЩ е, че издателите не могат да я прочетат...

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме”, декември 1988 г.

[alexandrit]

◄ Ето че в тази тема се включва за първи път още един български автор. Това е журналистът Петър Колев, който има съществен принос в развитието на ИК „Аргус“. Когато „стоокото“ издателство получава престижната награда „ГРАВИТОН“ преди 15-ина години, тъкмо Петър е негов управител.


ДОБРЕ ДОШЛИ НА БОРДА, ПРИЯТЕЛИ!

Ако е вярна максимата, че климатът определя характера, шведският писател фантаст Сам Лундвал е изключение от правилото: жизнерадостен, остроумен, достъпен – той е на светлинни години разстояние от разпространената представа за скандинавците като студени, затворени, меланхолични хора. Макар да е прекарал хиляди дни на работната си маса, пътешествайки из бъдещето на света, сетивата му продължават да са отворени за утрешния ден на научната фантастика, за промените, които тя претърпява в своята еволюция.

„Според мен – казва Лундвал – през 80-те години научната фантастика стана международна сьс съответните последици от това. Силно изразено е профилирането на писателите в тесни области, което по-рано не се наблюдаваше. Фантастиката сега съществува едновременно под много лица. От едната страна са киберпънкът и цялата „машинна“ научна фантастика. От другата страна е магическият реализъм като този, създаден от Хорхе Луис Борхес, когото много обичам. Подобно разделение е забележително, но аз лично не зная до какво ще доведе.

Някои от най-големите фантастични произведения днес се вливат в основното литературно течение и това е добре, защото носи промяна. Съществува, разбира се, опасност научната фантастика да се разтвори в тази литература, но нали и тогава ще остане всичко, което тя вече е създала?“

Фантастика и социална промяна – хората, приели клишираните представи за научнофантастичния жанр като детско-юношеско или развлекателно четиво, едва ли ще приемат свързването на тези неща. Казвам го на Сам Лундвал, за да получа в отговор поредния изблик на нетипичен за северняк темперамент:

„За мен научната фантастика е главно инструмент за представяне на промените – настоява той. – Иначе защо в определени периоди от време тази литература е била преследвана, а много писатели фантасти са имали труден живот? Фантастиката дава хиляди възможни варианти на бъдещето, което означава, че нещата няма да останат неизменни – оттам до мисълта, че може би не живеем в „най-добрия от световете“, има само една крачка. Ние, писателите фантасти, предлагаме нещо различно – не може да се каже със сигурност дали е по-добро, или по-лошо, но е различно, а това плаши доста хора. Класическите произведения на научната фантастика, поне на Запад, винаги са били твърде критични към съществуващия порядък и са подтиквали към промени. Знам, че на Изток много от най-известните научнофантастични книги са описвали красивото бъдеще, което ни очаква, ала това също предполага, че сегашното положение трябва да бъде изменено. Например големият съветски писател Иван Ефремов е описал такова бъдеще в утопичния си роман „Мъглявината Андромеда“. От днешна гледна точка то звучи наивно, но в редица отношения това произведение е велико и учи на промяна. В книгата преди 30 години са казани неща, за които днес говори Михаил Горбачов. Ето в какво е стойността на научната фантастика.“

Мястото на срещата ми с шведския писател – един от будапещенските хотели в сърцето на Европа – сякаш само насочи разговора към „здравословното състояние“ на европейската фантастика, твърде дълго стояла в сянката на американската сайънс фикшън. Е, вярвайте ми, когато го попитах дали писателите фантасти от Стария континент могат да отговарят на предизвикателството на колегите отвъд океана, Сам Лундвал буквално катапултира от меката мебел под него:

„Нямаме причина да се поставяме по-долу от северноамериканците, защото произведенията, които пишем, са общо взето добри. Получавам много от книгите, издавани в САЩ, и ще ви кажа: срамувам се, че съм човек, когато чета някои от тях – толкова са слаби. Средно имаме повече добри книги от американците. Те обаче никога няма да го разберат, понеже ние не съществуваме за тях, освен за няколкото колеги като Хари Харисън и Норман Спинрад, дошли тук, в Будапеща, на този форум. Срещал съм се с мои читатели в САЩ, които са ми казвали: „Толкова сте добър, почти като американски писател. Можете да бъдете такъв.“ Отвръщам им: „Вървете по дяволите! Аз съм европейски писател и такъв искам да остана!“ Повтарям, нямаме причина да се срамуваме. Всички големи имена в научната фантастика идват от Европа, трябва да помним това. Дори Хюго Гернсбек – „бащата на американската фантастика“ – е дошъл от Люксембург.“

Следващите няколко реплики помежду ни са в телеграфен стил. „Не, няма шведска школа в научната фантастика – твърди Лундвал. – Аз съм единственият, който си вади хляба само с нея. Останалите – Лимбо, Мотерсон, пишат фантастика като хоби.“

Въпросът за дейността му като издател не предизвиква у него кой знае какъв ентусиазъм: „Често ме питат за това и мисля, че не е никак забележително, когато отговарям, че просто работя. Започнах тази дейност в края на 60-те години – издал съм много научнофантастични книги. Още повече съм превел, но не фантастика, а предимно трилъри. Редактор и издател съм на единственото в Швеция списание за научна фантастика. То излиза от 1940, когато още не съм бил роден, обаче аз го поех през 1972 година. Списанието е малко, с тираж около хиляда броя и се субсидира от Министерството на културата.“

Най-добрият фантастичен филм, който е гледал, е „Сталкер“. Харесва живописта на Пиранези, както и руските футуристи. Намира, че изкуството на Пикасо е истинска научна фантастика.




Художник на корицата: Текла Алексиева


Показвам му излязлата в библиотека „Галактика“ негова книга „Ах, тази Алиса!“ и го питам дали тя не е метафора за бездуховността на хората, която един ден се обръща срещу самите тях?

„В този роман разгледах по нов начин утопичните представи за свят, в който всеки получава това, което иска. Старата Земя наистина се отнася твърде добре с хората, като им дава пожеланото от тях: нито повече, нито по-малко. В действителност това ги убива, прави ги импотентни. Сюжетът на тази книга никога не ми е харесвал – мисля, че туй е ужасен начин да разсмееш някого. Книгата, поне в моите очи, е много тъжна. По-скоро бих умрял, отколкото да живея така. Но това е въпрос на морал.“

Нито един от последните му романи не е преведен още на английски език – реагира на молбата ми да разкаже за тях, – но във всички се разглеждат морални проблеми. На свой ред Лундвал живо се интересува какво ново има в българската научна фантастика, контактите му с която датират от 1976 година.

„Тогава за първи път България се появи за мен върху картата на „Тера фантазия“. Това стана по време на Еврокона в Познан, Полша, където се запознах с представители на българската фантастика и, спомням си, прекарахме много добре. Смятам се за член на клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ в Пазарджик. Поддържам контакт, имам неколцина познати, които от време на време ми изпращат книги и други издания.

Българската научна фантастика има особени национални черти, допринасящи за разнообразието на тази литература в световен мащаб. Трябва да признаваме националните особености, да ги зачитаме и използваме, а не да се борим срещу тях. В международните антологии, които издаваме заедно с моя колега от Англия Брайън Олдис, много държим да запазим националния аромат. Не искаме американски боклук, написан от европейци, не искаме европейски стандарт за приказка. Искаме качествени, оригинални произведения. Тук България може да се изяви. Смятам, че това ще е добре за всички.“

„Добре дошли на борда, приятели! Надяваме се да ви видим пак!“ – ето посланието, което Лундвал ме помоли да предам на любителите на фантастиката у нас.

До нови срещи, Сам!

Разговора води: Петър КОЛЕВ

Първа публикация в: списание „ФЕП”, брой 4/1989 г.

[alexandrit]

Писмо от Америка

Неотдавна (но не на 1 април!) аз получих имейл от Валентин Д. Иванов – фен, писател фантаст и международно известен астроном, който от години работи в Чили. И нека ми бъде позволено тук да цитирам откъс от това писмо, отнасящ се пряко до моя милост:
_____________________

Ти си доста продуктивен напоследък – нямам предвид само
поезията, ами и усилията ти да „възкресиш” стари интервюта
и материали във форума на клуба. Аз понякога поглеждам
какво има там, но не е често. По цял ден стоя пред компютъра
и като се прибера, гледам да правя нещо различно, но твоето
е чудесно начинание. Знаеш ли, Скот Еделман прави нещо
подобно: http://scottedelman.livejournal.com/.
А също и Фредерик Пол: http://www.thewaythefutureblogs.com/.
С което искам да ти кажа, че имаш именити съмишленици.
______________________

Благодаря ти за вниманието, Вальо. Що се отнася до твоето определение „стари интервюта и материали”, нека недвусмислено да отбележа, че според мен 90 % от човешките писания минават в графата „Стари”. Макар това да е доста относително и не всички стари да са и... остарели от морална гледна точка. Тъкмо такива неостарели словеса, които заслужават многократен живот, се старая да издирвам аз. Доколко успявам в тази си задача, ще кажат бог Хронос и неговите сътрудници в лицето на културната публика. (Мога да допълня, че не се отказвам и от прясно написани добри текстове...)

P. S. Ако Станислав Лем има опус „Една минута”, в който обобщава какво върши човечеството за тази единица време, защо аз пък да не задам следния по-необичаен въпрос. Интересно: какво ли количество знаци (заедно с интервалите) написва днес човечеството за една минута? Ами за едно денонощие...?

[alexandrit]

● СРЕЩА С КОСМОНАВТ

„НАЙ-МАЛКО МЕ ВЪЛНУВАТ
МАШИНИТЕ И ПИСТОЛЕТИТЕ”

Едва завърнал се от САЩ, Георгий Михайлович се бе качил на самолета от Москва до Свердловск. На литературния празник „Аелита ‘89” му връчиха специалната награда „Иван Ефремов” – щедро искряща от самоцвети! – за принос в развитието на отечествената фантастика. После, на особено интересната си пресконференция, новият лауреат се пошегува: „Аз живея и по американско, и по московско, че и по свердловско време...”

Наистина човек трябва да е много близък с бог Хронос, за да бъде като 59-годишния Георгий ГРЕЧКО (започвам да изреждам) прославен космонавт, два пъти герой на страната си, доктор на физико-математическите науки, директор на Института по физика на атмосферата към АН на СССР, председател на Всесъюзния съвет на клубовете по фантастика, водещ на телевизионното предаване „Този фантастичен свят”, неуморен пропагандатор на жанра.

И ето ни на чаша чай в апартамента, отреден му от домакините в тих свердловски спецхотел.

– Георгий Михайлович, нека най-напред поговорим за Иван Ефремов. Познавахте ли се лично? И как мислите, неговият роман „Мъглявината Андромеда” не е ли вече остарял?

– До известна степен навярно е остарял. Сега пишат по друг начин. Но мислите в романа съвсем не са остарели, те ще останат вечно живи. Виждате ли, днес ние сме по-възрастни, по-начетени, просмукали сме се с фантастична литература. А тогава, когато се появи „Мъглявината Андромеда”, трябваше да се разпалваме, трябваше да се разтварят врати и със своя романтичен дух тази книга ни помогна.

У Иван Антонович силно впечатляваше разкрепостеността на мисълта, безбрежният й полет. Ефремов изведнъж осъществи пробив в закостенялото мислене, откривайки ни нови светове. С какво да сравня това? Ето така – все едно че на сляп правиш операция и той проглежда.

С автора на „Мъглявината Андромеда” не се познавах лично. В ония времена, спомням си, ходеха слухове, че той е едва ли не извънземен пришълец и че са го подменили при палеонтологичните му експедиции в Монголия. Тези измислици отразяват колко напред се бе откъснал от нас Иван Ефремов.

– Имате ли идеал за фантаст?

– Смятам, че идеален писател не съществува. От нашите белетристи на въображението предпочитам братя Стругацки, Олга Ларионова и, разбира се, Ефремов. От чуждестранните – Лем, Хари Харисън, Шекли, Рей Бредбъри. Най-много ми харесват произведения, в които човекът е особено жив. Най-малко в жанра ме вълнуват машините и пистолетите. Как е показан героят в хумористичната, в лиричната, в техническата или политическата фантастика – ето най-важното за мен. Естествено, интересуват ме и идеите. И все пак – над всичко! – човешкият характер с неговите светлини и сенки. Например за нас, космонавтите, пишеха, че до един сме високи, стройни, умни. Щампа! Ние също се колебаем, също имаме свои слабости...



– Според вас кои са най-хубавите образци на космическа фантастика в световната литература? А в съветската?

– Космосът може да се изобразява най-различно: шеговито както в „Звездните дневници на Ийон Тихи” или философски както в романа „Мъглявината Андромеда”. Много обичам Уилям Тен и новелата му „Срок в аванс”, в която космическото е по-скоро прийом. Ценя „Соларис” на Станислав Лем. До него считахме, че всички цивилизации са антропогенни. Лем може би за първи път показа толкова ярко, че формите на разума са безгранични. Пред Артър Кларк предпочитам Бредбъри – той създаде истинска енциклопедия на човека и там „Марс” е чисто и просто условна дума.

За мен фантастиката е метод човешкото същество да бъде прехвърлено в други светове, където ще се изяви най-силно, в най-тежки условия. Най-важното е героят да решава проблеми, които ние самите не знаем как да решим. Разбира се, към световните образци отнасям и повестта „Трудно е да бъдеш бог” на Аркадий и Борис Стругацки, писана, когато фантазията у нас се откъсваше от овехтелите теми.

– Възможно ли е понятието „фантастика” да претърпи някакво преустройство?

– Преустроява се онова, което е лошо построено. В СССР фантастиката е хубава, с твърде широк спектър от направления. Имаме интересни писатели, умни читатели. Трябва да се издава повече. Аз бих казал така: нека съединим добрия автор с добрия читател.

– Как си представяте бъдещото съветско списание, посветено на любимия жанр?

– Ако искаме да се смятаме за цивилизовани хора, фантастиката ни е нужна с разнообразните й форми – клубове и периодика. Тук трябва да се възползваме от международния опит. Навярно нашето списание ще има общо с американските научнофантастични списания. У американците практичността е по-силната страна, у нас пък преобладава мисълта. В проценти нещата могат да изглеждат тъй: 60–80 на сто международна тематика и 20–40 на сто съветска специфика. А тиражът? Е, тиражът на това ново издание следва да бъде по-голям от този на „Юность” [Московското списание „Юность” излиза в 2 000 000 екземпляра. – Б. авт.], защото не само младежите се интересуват от плодовете на човешкото въображение.

– Георгий Михайлович, вярвате ли, че фантастиката е способна да ни помага във всекидневието?

– Във фантастичната литература всичко е пренапрегнато, всичко е въпрос на живот и смърт, докато в делника не е същото. Там ние се сблъскваме с по-лесни изисквания. Но ако ти „премериш” на себе си героя от фантастиката и приемеш или отхвърлиш неговото мислене, ти ще посрещаш всекидневните проблеми вече като възпитаник на жанра. Наистина дълбока е връзката между делничното и фантастичното! И ако читателят обича фантастиката, той така ще решава задачите на живота, че любимият му герой да бъде доволен...

Моят любим герой ли? В него е събрано нещо от навигатора Пиркс, от Горбовски, Иван Жилин и Дар Ветер, от „Марсиански хроники” и персонажа на Тен. Лично за мене героичен образ е онзи, на когото искам да подражавам. Такъв е например Крис Келвин от „Соларис”. Нека обаче се върнем към земното – по-точно към битието на космонавтите.

Ето че е дошла твоята последна вечер преди полета. Почел си, водил си записки. Ала трябва и още нещичко за душата. Какво да му дадеш тогава на човека? Да му изнесеш лекция за сребристите облаци или за някой прибор на борда?... Преди пускахме филма „33”, пародия на самите нас. Виждате ли, един гражданин има не 32, както е нормалното, ами... трийсет и три зъба. И той се смята за уникален! В края на краищата нима космонавтът се различава чак толкова от другите хора?

После дойде филмът „Бялото слънце на пустинята”. Гледал съм го поне 15 пъти, омръзнал ми е вече. Гледах го заради Сухов, главния герой. Заради Сухов, който не само не се страхува, не изменя на себе си, но и запазва своето чувство за хумор. Гледах го заради живия човек, който всъщност е връзката между делника и фантастиката...

Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: списание „ФЕП”, брой 2/1990 година

[alexandrit]

Американецът Филип Киндред Дик (1928–1982) е добре познат у нас – както на читателите, така и на кинозрителите на science fiction. Неговият роман „Беглец по острието” излиза в издателство АРГУС през 1994 година. Преводач е доктор Юлиян Стойнов, носител на наградата „Гравитон”, а пък редактор – писателят Светослав Николов.

От тази книга ви предлагаме интересното интервю с класика Ф. К. ДИК, поместено след края на романа:


ВМЕСТО ИЗПОВЕД

(Писателят за своя живот, за страховете и надеждите си,
за фантастиката и наркотиците...)
______________________

„Филип Дик е замислен възпълен човек с черни коси и сивееща брадичка; поведението му, макар и непринудено, издава чувство за собствено достойнство. Той безспорно е ерудит, необикновено начетен, но без претенции за всезнайство. Живее в скромно жилище заедно с два котарака. Обстановката е пределно семпла: леко протрити мебели в съвременен стил, купища справочници и енциклопедии, стереосистема...”

Така американският журналист и популяризатор на фантастиката Чарлз ПЛЕТ описва началото на срещата си с Филип К. Дик през 1980 г. Фрагменти от този разговор представяме по-долу, надявайки се, че подобна своеобразна изповед ще разкрие по-пълно личността на големия автор.
______________________

♦ НАУЧНА ФАНТАСТИКА чета от 12-годишна възраст и още тогава я поглъщах на огромни дози, като встрастен наркоман. Просто бях влюбен в нея до уши. Но четях също и онези заплетени работи, за които говореха всички интелектуалци в Бъркли, например Пруст, Джойс... По този начин аз като че ли веднага се озовах в два свята, между които нямаше допирни точки. По-късно, работейки в магазин, се запознах с много хора, които ме смятаха за чудак, понеже въобще нещо четях.

Всъщност попадал съм в най-различни среди. Познавах например доста хомосексуалисти – още тогава, в четиридесетте години, съществуваха големи техни общности. Сред тях имаше няколко изключителни поети и аз се гордеех с факта, че са ми приятели. Но и те ме смятаха за странен, понеже не бях хомо... А пък други мои познати – комунисти – ме презираха, защото не пожелах да вляза в тяхната партия. Според всички, споменати по-горе, писането на научна фантастика не беше кой знае колко оригинално занимание. Мисля, че Хенри Милър в една от своите книги беше споменал, че когато е бил дете, имал чувството, че другите винаги го замерят с камъни. Подобно усещане имах и аз. Съумявах така да се поставя, че навсякъде ме посрещаха с презрение. Ето защо бях просто длъжен да успея – поне в една област.

♦ НАПИСАЛ СЪМ доста романи, които не могат да бъдат причислени нито към научната фантастика, нито към фентъзи. Всички те съдържат в себе си проекции на несъзнателното – лично или колективно, – които ги правят неразбираеми за читателите. По-точно, за да ги разберат, те, читателите, трябва да приемат моята предпоставка, че всеки от нас живее в свой уникален свят.

Както много скоро стана ясно, да бъдат възприети подобни книги бе отчайващо трудно. Само една от тях – „Признанията на продажния художник" – беше публикувана през 1975 г., другите така и не стигнаха до печат. [Всички те са издадени след смъртта на автора. – Б. пр.] Благодарен съм на фантастиката, че именно в този труден момент ми предложи изход от ситуацията. Романът „Нарушеното време на Марс” беше точно онова, което исках да напиша. Той се базираше на една идея, която тогава за мен бе особено важна, а именно: не само всеки от нас живее в своя уникална вселена, но дори тя може да бъде обсебена, тоест някаква могъща личност да се „вклини” в друга, по-слаба личност. Ако мога да ви заставя да видите света такъв, какъвто го виждам аз, вие автоматично ще започнете да мислите като мен и в края на краищата ще стигнете до същите възгледи. Най-голямата власт, която едно човешко същество може да упражни над себеподобните си, е именно в контролирането на тяхното възприемане на действителността, във възможността да влияе на техния уникален свят.

♦ ОГРОМНА ЗАПЛАХА на нашия век е тоталитаризмът. Той може да приеме най-разнообразни форми: ултраляв фашизъм, религиозни движения, рехабилитационни центрове за лечение на наркомани, психиатрии, хора, притежаващи някаква власт, или просто такива, които манипулират другите, тъй като психически са по-силни от тях... Ето защо аз винаги заставам на страната на онези, които не биха могли да се похвалят с подобен излишък на сили. Ако самият аз бях достатъчно силен, може би нямаше да чувствам тоталитаризма като толкова сериозна заплаха. Възприемам се обаче като слаба личност и това е една от причините литературните ми персонажи по същество да са винаги антигерои. Те са неудачници, макар и да се опитвам да ги даря с такива качества, които им дават шанс да оживеят. В същото време не бих искал да бъдат агресивни, като отвръщат на удара с удар – така те ще се превърнат в личности, които угнетяват и манипулират другите.




На снимката: фантастът Филип К. Дик


♦ ЕДИНСТВЕНИТЕ НАРКОТИЦИ, които редовно съм вземал, са амфетамините, без тях не бих могъл да напиша толкова много страници, за да преживявам. За книгите ми плащаха малко и аз просто бях длъжен да пиша, да пиша... Имах жена и деца, които харчеха чудовищно – за съпругата ми бе достатъчно да види на улицата някакъв нов модел автомобил, който харесва, за да си го купи. По калифорнийските закони аз отговарях и за нейните дългове, ето защо пишех като безумен. Доколкото си спомням, само за пет години издадох шестнадесет романа. Отхвърлях по шестдесет страници дневно, тъй че единственото средство да издържа на този адски ритъм бяха амфетамините. Струваха ми се истинско благодеяние...

Колкото до сплетните, че гълтам наркотици на провала, мога да поясня: вземал съм всичко на всичко два пъти, но втория път дозата беше толкова малка, че направо не си заслужава да говорим. Виж, първия път един приятел от Калифорнийския университет ми даде някаква ужасна смес от хероин и още нещо. Беше, спомням си, солидна капсула, може би цял милиграм, и ми струваше пет долара. Макар че я разделих наполовина, трябва да ви кажа, че ме запрати директно в ада. Природата около мен замря, наоколо падаха огромни обли камъни, в ушите ми ехтеше барабанен тътен – сякаш бе дошъл истински Ден на гнева и Бог ме съдеше за греховете ми... Около месец по-късно получих коректурите на „Трите стигми на Палмър Елдрич”. Тази книга несъмнено може да бъде наречена моят класически „ЛСД-роман”, въпреки че когато я писах, всичко, което знаех за ЛСД, го бях прочел в една статия на Олдъс Хъксли. Винаги съм смятал наркотиците за опасни и потенциално смъртоносни и само интересът ми към работата на човешкия мозък, както и моето котешко любопитство, постоянно са ме теглили към психотропните препарати. Своята роля изигра и религията, която изведнъж се вряза в мен. По времето на „Трите стигми на Палмър Елдрич” вече бях новопокръстен енориаш на англиканската църква.

♦ СЕГА, КОГАТО моят живот е във втората си половина и след като съм бил свидетел на толкова страдания, внезапно ми се яви едно блажено видение, омиротворяващо вроденото в мен усещане за ужас и трансцендентна власт на злото. Душевните ми мъки сякаш изтекоха по божествено повеление – това своеобразно психо-мистично усещане съм описал в книгата си „Вализ”. Някаква неземна сила, добра и милосърдна, влезе в мен, за да възроди разума ми, да изцери тялото ми, да ме дари с надеждата, че на света все още съществуват радостта, красотата и здравият смисъл. И подвластен на тази сила, аз си създадох своя концепция, относително проста, ала може би теологически уникална.

Същността й е следната: ирационалността е изначалният пласт на Вселената, първа по време и първична от онтологична гледна точка във всеки момент от битието. Но тя постепенно се преобразува в рационалност. Историята на Вселената – това е движението от ирационалния свят: хаотичен, жесток, безразсъден и безсмислен, към рационалния: хармоничен, прекрасен, пронизан от огромно количество прецизни отношения и връзки. Богът творец, съществуващ още преди раждането на времето, всъщност не е бил с всичкия си – от наша гледна точка. Ние, човешките същества, сме просто продукт на еволюцията, чието начало е положило това извечно божество. Ние сме пигмеи, но стоим на раменете на гиганти и затова виждаме по-далеч от самите тях. Ние сме създадени, но сме по-рационални от твореца, който ни е създал.

Подбор и превод: Светослав Николов

[alexandrit]

_________________________

◄ – Нима в тази тема още не
е гостувал никой от Албион?
Ама какви ги вършите вие, бе?!

– Е-е, по-спокойно, веднага ще
поправим този пропуск...
_________________________


МЕТАФОРА ЗА БЪДЕЩЕТО

На международните срещи и конгреси по научна фантастика той никога не остава незабелязан (и това не се дължи само на високия му ръст). Името му върху корицата на поредната книга е гаранция поне за две неща: че това е фантастика с английско лице, което плюс характерните особености на жанра включва и добрия стил, и че е обречена на пазарен успех, последван обикновено от връчването на някоя от престижните награди за тази литература („Хюго“ или „Небюла“). При продължаващото надмощие на фантастиката „Made in USA“ на западния книжен пазар, той е сред малцината европейци, които не се оплакват от лошо самочувствие.

Привърженик и инициатор на редовни срещи между професионалните писатели от Изтока и Запада, Брайън ОЛДИС е в основата на идеята за издаване на международни антологии от техни произведения, които трябва да утвърждават запазената марка на Стария континент в един от най-младите и стремително развиващи се литературни жанрове. Иска или не, той ще остане в историята на фантастиката като един от предвестниците на „Новата вълна“, която в началото на 60-те години радикално промени тематиката и стилистиката на западната научна фантастика, изтръгвайки я от сладостната дрямка на „златния й век“ (40-те и 50-те години).

Брайън Олдис е роден през 1925 г. в Норфолк, Англия. Автор на повече от 40 книги, театрални пиеси, теоретични изследвания върху жанра. Един от най-известните писатели фантасти на нашето време. Познат у нас повече като име, отколкото с произведенията си – на български език досега са издадени само няколко от разказите му. Затова и срещата с него е добра възможност да го опознаем.

– Във всяка история на съвременната научна фантастика името ви неизменно се свързва със списанието „Ню Уърлдс“ („Нови светове“) и революцията, която то предизвиква в света на фантастиката. Приемате ли да ви наричат „писател на Новата вълна“, надигнала се в началото на 60-те години?

– Ще кажа направо, че всяко поколение носи със себе си някаква революция в писането, но тази през 60-те години бе особено драматична, тъй като спореше както за формата, така и за съдържанието. Мисля, че имаше, както писа един критик, революция в стила, необходима за да се представи светът през онова време. Неин изразител стана излизащото в Англия списание за научна фантастика „Ню Уърлдс“. За разлика от предшествениците си, то не се занимаваше с някакво неясно бъдеще, с отвлечена утопия, а с настоящето, с това как живеят хората. По този начин списанието спечели огромна публика и затова смятам, че „Новата вълна“ успя да промени начина, по който хората гледаха на научната фантастика. Те започнаха да я виждат като... мразя думата „реалистично”, но може би като по-смислена фантастика, а не само като мечта, като приказна фантазия. В това отношение изданието беше много полезно. Обаче трябва да добавя, че наистина не обичам да ме наричат „писател на Новата вълна“. Вече се бях изградил като автор още в края на 50-те (дебютирах през 1954 г.). Разбира се, че всеки писател мрази да носи етикет, защото той го ограничава.

– Как изглежда фантастиката „двайсет години по-късно“?

– През 80-те години се забелязва нова промяна: отлив от класическата научна фантастика и силно пренасочване към това, което критиците наричат фентъзи – епическа, героична фантастика. Неин израз са многотомните издания от типа „в търсене на нещо“ – насока, започната от Дж. Р. Р. Толкин с „Властелинът на пръстените“.

– Досега в научната фантастика преобладаваха антиутопиите, произведенията, които вещаеха едни или други катастрофи. Не смятате ли, че във време, когато основната литература все по-често използва елементи и похвати от фантастиката, шансът на този жанр да запази художествената си самоличност е в утопията?

– Задавате много труден и сложен въпрос. Няма съмнение в това, че един от първоизточниците на научната фантастика, особено в Европа, е утопичната литература. Модерната фантастика се е развила на тази основа, обаче е изминала доста дълъг път. Всички наши общества подхранват идеята за утопия и е важно тя да се запази жива. Но е факт, че живеем в условията на катастрофа и в много от моите романи аз я описвам под някаква форма. Ако погледнем Европа: навсякъде има гори, които загиват от киселинните дъждове, хубавите езера и моретата са замърсени, рибата умира, а в същото време Англия изхвърля боклуците си в Северно море. Ако пък погледнем към развиващите се страни, катастрофата там е постоянно състояние на човешкото съществуване. Повтарям, катастрофите са навсякъде около нас. Всички са преминали през разрушителни войни и всякакви тирании. Ето защо мисля, че научната фантастика е много по-реалистична, когато описва катастрофи. Но моето разбиране за настоящето е, че ние ще преживеем и, надявам се, ще оцелеем сред безкрайното многообразие от катастрофи.

– Приписват ви изказването, че в момента се е изчерпал материалът за утопията, затова и във фантастиката днес рядко се срещат утопични модели...

– През живота си човек казва много глупости и малко мъдри неща – сега не мога да преценя дали това е глупаво, или мъдро. За мен утопията е фентъзи, приказна фантастика. Тя е като вярата, че е имало златна ера и пак ще има (същата надежда фантастиката лелее и по отношение на себе си). Има смисъл да се пишат утопии, но смятам, че е безнадеждно да се захващам с тях. Други хора обаче трябва да опитат. Никога не бива да се отчайваме. Трябва да се надяваме, че ХХІ век ще бъде по-малко ужасен от ХХ век.

– За съжаление българските читатели все още почти не са чели произведенията ви. Според вас с кои от тях трябва да започне запознанството им с вашето творчество?

– Смятам, че не бива да се ръководите от личната ми оценка, а от факта кои от романите ми се превеждат с най-голям успех по света. На практика и за мое съжаление, това са предимно ранните ми книги – „Нонстоп“ и „Хотхаус“ („Парникът“). Те притежават някакво метафорично качество, което им позволява лесно да преминават през националните граници, да се приемат навсякъде. Новите ми произведения, мисля, са по-сложни. От книгите, които написах през 80-те години, ще спомена трилогията за Хеликония. Любимото ми произведение е романът „Малацийският гоблен“, издаден през 1976-а.




◄ Класикът от Албион вече
има преведени книги и в България


Често започвам новия си роман не с някаква идея, ами с картина. В „Нонстоп“ картината беше космически кораб, който пътува вечно. В „Парникът“ това беше свят, обгърнат от едно гигантско дърво. А „Малацийският гоблен“ е изграден върху бродериите на Джан Батиста Тиеполо – големия италиански бароков художник, който в края на живота си, след като изрисувал безброй тавани и стени из цяла Европа, се върнал във Венеция и създал тия малки бродерии, наречени „капричи“ и „скерци“. Това е един тайнствен свят, изтъкан от злато и прах, в който се редуват живот и смърт. Почнах да пиша разкази на основата на тези произведения на изкуството и нарекох загадъчния свят на Тиеполо „Малация“. Той представлява един град-държава, може би като Венеция. Фантастичният елемент е, че над него тегне проклятието на могъщ магьосник. Малация е обречена да не се променя – в продължение на милиони години тя остава същата. И само изкуството е оживяло. „Малацийският гоблен“ – това е роман за изкуството.

– Надявам се да прочетем скоро на български език произведенията на ранния Брайън Олдис, казахте ни няколко думи и за по-новите си книги. Като компенсация нека узнаем преди английските ви читатели нещо повече за онова, над което работите сега.

– Новият ми роман се нарича „Забравен живот“. Действието в него се развива през 1987 година в Оксфорд, Англия. Става дума за взаимоотношенията между хората – в случая между двама братя – и за начина, по който различните поколения възприемат света.

– Писателите фантасти си извоюваха славата на съвременните пророци. Ласкае ли ви това?

– Научната фантастика умее да прави много неща, ала не и да предсказва точно. Тя може да даде метафора за бъдещето. Някои писатели фантасти, като например Айзък Азимов, твърдят, че романите им имат стойност, понеже предсказват бъдещето. Според мен това не е довод за добра литература. Ако иска да предсказва, човек може да е магьосник, но не и наистина писател на романи. Мисля, че научната фантастика е била точна в много случаи, когато е предсказвала бъдещето по метафоричен начин. Ето едно от привлекателните неща за читателите, защото на практика те виждат настоящето си, отразено в разказите за бъдещето.

Едно интервю на Петър КОЛЕВ

Първа публикация в: списание „ФЕП”, брой 5/1989 г.