Алергичен към глупостта и злото, но никога безразличенНа 12 септември 2016 година Станислав Лем щеше да навърши 95 години.
Великият Станислав Лем няма нужда от представяне, най-малко на този сайт. Затова нека научим нещо повече за него и раждането на книгите му от неговите собствени думи. Нека си припомним как всеки от нас е откривал тези книги и какво са му носели те. Авторът на книгата-интервю „Светът на ръба” Томаш Фиалковски (краковски журналист от католическия седмичник „Тигодник Повшехни”) казва в предговора: „Пред очите ми се изправя Лем в неговия краковски кабинет-библиотека, сред купчините списания на различни езици, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен”.
Ние също познаваме Лем такъв – ако не лично, то от неговите уникални произведения, за някои от които става дума в предлагания откъс. Затова нека чуем „гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите” (ТФ).
Лина Василева
- 2001_Gabinet_biblioteka_w_jednym.jpg (40.13 KiB) Прегледано 13117 пъти
Станислав Лем в своя кабинет-библиотека. Снимка от книгата на Томаш Лем
"Пререкания на фона на всеобщото привличане", изд. Фараго, София, 2014.
Светът на ръба.
Със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски(Видавництво литерацке, Краков 2007)
РАЗГОВОР ТРЕТИЗа първите години в Краков, стръмния път към литературата и приключенията с цензуратаТ. Ф. В Краков пристигате сравнително късно...С. Л. Родителите ми и преди всичко татко вярваха толкова силно в съюзническите войски, които ще върнат Лвов на Полша, че ние останахме там твърде дълго. Заминахме едва когато ни беше казано: или заминавате за Полша, или вземате съветски паспорти. […]
В Краков ли започва Вашата писателска кариера?В началото едва ли можеше да се говори за кариера. Ходех в редакциите на „Одродзенйе“ и ”Твурчошч“. […] Накрая открих „Тигодник Повшехни“ на „Вишлна” и започнах да публикувам там и разкази, и стихове. Това изумяваше колегите ми – уж следва медицина, пък пише стихове, сбъркана работа. […]
Скоро след това, през 1947 година, произведох най-неочаквано първата си сериозна книга: „Болница на преображението”. Предложих я на издателство „Гебетнер и Волф” на Главния площад; харесаха я и се готвеха да я издадат, когато внезапно фирмата попадна под чука на така наречената национализация, а цялото й имущество заедно с моя ръкопис отиде на кино във Варшава. Въпросът остана висящ. Баща ми, който много ценеше „Болницата...”, се опита да направи нещо. Един негов познат, още от Лвов, работеше в „Чителник“
(Варшавско издателство. Б. пр.) и когато онзи пристигна от Варшава, татко отиде да говори с него. Сновах може би цял час напред-назад по линията C-D, а татко опипваше почвата. Върна се с новината, че нищо не може да се направи.
Започнаха моите митарства до столицата, но и те не дадоха резултат. Авторът на вътрешната рецензия – знам кой е, но ще си спестя името му, – беше написал, че романът е реакционен, идеологичесски изцяло погрешен и се нуждае от противотежест. Аз се заех да дописвам тази противотежест, правейки моите автентични колеги от военния Лвов, които нямаха нишо обшо с комунизма, страшни комунисти. И това обаче не помогна: едва след седем години, през 1956 година, „Болницата...” заедно с дописаните части излезе във Видавництво литерацке под заглавие „Незагубеното време“. Дори получих за нея наградата на град Краков.
Преди това сте написали друг роман – „Човекът от Марс“.Това беше още в Лвов, пишех го в известен смисъл за лична консумация, за познатите си, съвсем откачена работа. […]
А кога като начинаещ автор започнахте да се появявате в Съюза на писателите?Май че през 1946 година, в така наречената „Младежка секция“. Там имаше и такива, дето днес никой не ги знае – в литературата, сьщо както в маратона, често отпадаш по пьтя. Аз просто си седях в ъгъла като грозното патенце.
През 1948 завършвах следването си семестриално, но се оказа, че всички абсолвенти по медицина отиват в армията – завинаги. Рекох си – не, в такъв случай няма да се явя на последния изпит, никой не може да ме принуди. […]
Също през 1948 година са Ви отнели легитимацията за кандидат-член на Съюза на писателите, нали?Да, защото не бях издал нито една книга. Тоест, имах книгата, но намаше шанс тя да бъде издадена. Затова бях никой: вече не бях студент, но и диплома нямах, абсолвент не е никаква титла. Публикуването в „Тигодник повшехни“ беше много нездравословно, за властта – направо отвратително.
В резултат на всички тези перипетии „Астронавти” е първата Ваша публикувана книга...Историята на „Астронавти“ започна с една разходка. Бях в Закопане, живеех в „Астория“ и отидох да се разходя с един дебеланко, чието име не знаех, пък той бил Йежи Пански, тогавашният шеф на „Чителник“. Стана дума, че в Полша липсват фантастични романи. Той попита: „Вие бихте ли написали?“ – Отговорих: „Зашо не?“ – и след няколко седмици пристигна договор с празно място за заглавието. Вписах: „Астронавти“, без да знам за какво ще е.
Когато „Астронавти“ излезе от печат, Зофия Вожницка, на която Домбровска вещаеше изключително писателско бъдеще, ме срази напълно, обвинявайки ме в липса на класов усет. След това Слонимски деликатно й се присмиваше, че ако в космоса съществува класова борба, би трябвало да възникне и Комунистическа партия на Венера, която никога не би допуснала нашествие на Земята. Като втори ме нападна Гженевски – получи се дует; обикновено дуетът има за цел да разкрие противоположни становища, а тук се получи негативен дует. Здравата ме разпертушиниха.
Вие реагирахте ли по някакъв начин?Отговорих с нещо глупаво, но после си припомних думите на Гьоте от разговора му с Екерман: че никога не бива да говориш с критиците. Екерман го пита: – А ако Ви обвинят в кражба на сребърни лъжички? – Тогава също – отвръща Гьоте, и, разбира се, бил е прав.
След издаването на „Астронавти“ приеха ли Ви отново в СПП?Не веднага. Най-напред в Краков пристигна Путрамент и взе да ми обяснява в някаква сладкарничка, че най-лошото нещо за поляците е, дето си нямат собствен Сибир – ако го имало, можело там да бъдат изпратени всички антиправителствени и антикомунистически боклуци и това вече наистина щяло да очисти атмосферата. Той говореше, аз мълчех. Накрая обеща, че ще уреди да ме приемат в Съюза на писателите и действително стана така.
След „Астронавти“ написах „Магелановият облак“ – по мое мнение червена утопия. Янек Блонски го наричаше „показване на фасадата на строя“. Впрочем, в технологично отношение там има неща, които се сбъднаха по удивителен начин, например, че цялата информация е закодирана на Земята в специална мрежа, а корабът „Гея“, летящ в космическото пространство, взема със себе си частица от нея. Там бях измислил също „видеопластиката“, чийто принцип на действие напомня днешната виртуална реалност.
С „Облака...“ също си имах неприятности. А именно – разшифрова ме във вътрешната си рецензия Игнаци Злотовски, един химик, който после замина за Америка. Беше написал, че това, което аз наричам в романа механевристика, е в действителност кибернетика, с други думи, буржоазна псевдонаука. Спряха ръкописа за почти една година. Помогна ми Юрек Врублевски, който като юрист обясни на „Искри“
(Варшавско издателство. Б. пр.), че нещата са съвсем безобидни. Междувременно на хоризонта започна да се очертава разведряването и можеше да се диша по-волно.
През четиридесетте години в СССР подготвяли скандал с физиците, аналогичен на онзи, какъвто на територията на биологията беше заформил Лисенко. Тогава, вече не помня кой, Лев Ландау или някой друг, изнервен, беше казал на най-висшата власт, че ако започнат да атакуват теоретичната физика и „айнщайнизма“, никога няма да имат атомна бомба, а едно голямо г... И скандалът би отбой. Имаше обаче научни области, като екологията например, в които леденият вихър на лисенковщината нанесе много вреди. Най-добре си живееха математиците, защото умът на комунистическия марксист никога не бе успял да се изкачи така високо, че да проумее математиката. Те спираха на нивото на това, което Енгелс е написал за диалектиката на противоречията в „Антидюринг“. Впрочем, аз винаги съм смятал, че диалектиката представлява огромен куп глупости, върху който е изградена философията на диалектическия материализъм. […]
Говорихме за „замразената“ за седем години „Болница на преображението“ и за атаките срещу научната фантастика по сталинско време; а някоя от другите по-късни Ваши книги имаше ли проблеми с цензурата? Нали, започвайки от „Диалозите“, през „Тринадесетото пътешествие на Ийон Тихи“, онова с Пинта и Панта, през „Едем“, та чак до тома „Маска“, Вие непрекъснато критикувате онзи най-добър политически строй.Помагаше ми езоповият език, но читателите умееха да го разшифроват. Веднаж с жена ми заминахме за чешката Прага
(Във Варшава има квартал Прага. Б. пр.), съвсем неподготвени, без предварителна резервация на каквато и да било нощувка. Пътуваме от хотел на хотел – и дума не може да става за стая, всичко е заето. Накрая попадаме във Винохради. Давам паспорта си в рецепцията и пак чувам: - Няма нищо. След миг обаче рецепционистът вдига глава над паспорта ми: – Значи Вие сте написали „Едем”? Разбирам, разбирам... – и ми връчва ключ. Това беше най-големият писателски успех през живота ми.
Когато написах „Дневник, намерен във ваната” в закопанската „Астория”, го дадох на Ян Кот да го прочете, и, ако не греша, на Мачей Сломчински също. Двамата ми го върнаха с думите: „Добра е, но никога няма да бъде публикувана”. Една година по-късно „Дневникът...” беше в книжарниците.
Затова пък намесата на цензурата се вижда ясно в разговорите Ви със Станислав Береш, водени през 1981-1982 година.Ами, там отпадна една цяла глава – за Полша. Беше така орязана, че предпочетох изобщо да я махна. Останалите намеси не бяха големи. Цензурата беше задраскала например изречението, че баща ми никога не е имал ни най-малко съмнение в какъв строй живеем. Аз не бях от онези, които старателно документират отпадналите по вина на цензурата текстове, затова пък се радвах на безмерно неразбиране. На Запад и досега се чудят, че съм могъл в средата на петдесетте години да представя в „Диалозите” истинския механизъм на комунистическата система. У нас обаче не разбраха много от написаното, което най-добре личи по корицата, на която Микулски е нарисувал два чехъла и стълба. Това има толкова общи неща с моята книга, колкото Вие с Далайлама.
И още нещо: с годините някои книги променят своя характер. Когато излезе „Маска” със споменатия от Вас „Разказ на замразения”, беше ясно, че в историйката за Хармонията на сферите и Горилиум става дума за комунизма и Съветите. Тогава такива неща се пишеха с пяна на устата и отрова в душата, а сега се четат като обикновена приказка. Баранчак озаглави една своя книга „Breathing under water” („Дишане под водата”) – това заглавие на свой ред е алюзия към пътешествието на Ийон Тихи на планетата Пинта, където след повишаване на нивото на водата с половин дълбинка се налагало да се ходи на пръсти, а някои започнали да изчезват. Разбира се, тези фрагменти носеха огромно удоволствие на интелигентните хора, а аз на свой ред ги пишех, защото така изпусках пàрата.
А не се ли заяждаха с „Високият замък”? Нали след „Слънчевият часовник” на Парандовски това е всъщност първата книга за Лвов, написана в Полската Народна Република.Странна работа – но не. Цензурата не я нападна, защото я прие като невинни спомени от детството, затова пък аз получих много писма от лвовяни, които ме четяха не като автор на science fiction, а като човек, който обича техния град. Неотдавна Кшищоф Мишковски ме попита какво е Лвов за мен. Отвърнах кратко: Отечество. Градовете, разположени на границата между различни култури, често създават като че ли по-наситена среда, в тях настъпва интелектуална кумулация; точно така беше и край Пелтвя. Живея в Краков повече от половин век, но когато кметът на града ме помоли да напиша нещо за глобуса на кметството, любезно отказах с обяснението, че тук аз съм само бежанец. Аз съм прогонен, ich bin auch ein Vertriebener, както винаги повтарях това на германците, когато те ми се оплакваха от понесените неправди, като например кметът на Берлин, пастор Хайнрих Алберц. Рекох му: „Не смятам, че държавите са нещо като мебели, които можеш да преместваш от един ъгъл в друг, но на вас поне ви е позволено да се оплаквате на глас. В ПНР не може нито да се пише, нито да се говори за това, на устите си имаме катинар”. – Той никога повече не отвори дума по този въпрос. […]
Превод от полски:
Лина Василева