Литература и други изкуства

Станислав Лем: визия ХХІ

Всичко за изкуството

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Съб Фев 07, 2015 2:55 pm

* * *
Той ли е предвидил е-четците?

Зададох си този любопитен въпрос, докато тия дни
препрочитах Лемовия опус „ЗАВРЪЩАНЕ ОТ ЗВЕЗДИТЕ“
(Полша, 1961 година). Зададох си го, след като стигнах до на-
чалото на част ІІІ. Цитирам с помощта на
http://chitanka.info

ЦЕЛИЯ следобед прекарах в книжарницата. Но в нея нямаше книги. Не ги печатаха вече от близо половин век. А толкова се бях затъжил за тях след микрофилмите от библиотеката на „Прометей“. Нямаше вече да мога да ровя из полиците, да вземам в ръцете си книгите, да усещам тежината им, обещаваща продължително четене. Книжарницата приличаше повече на електронна лаборатория. Книгите представляваха кристалчета с нанесена върху им информация и можеха да се четат с помощта на оптон. Той приличаше на книга с една-единствена страница между кориците. При докосване върху нея се появяваха поредните страници на текста. Но, както ми каза роботът-продавач, оптони се употребяваха рядко. Хората предпочитаха лектоните * – те четяха на глас и при тях можеше да се регулира тембърът, скоростта и модулацията. Само тясно специализираните научни трудове все още се печатаха на синтетичен материал, наподобяващ хартията. Така че всички мои покупки се събраха в един джоб, макар че наброяваха приблизително триста заглавия.

Изображение

ШЕПА кристални зрънца – така изглеждаха книгите. Избрах си много исторически и социологически трудове, малко статистика и демография и онова, което момичето от Адапта ми препоръча из областта на психологията. Също и няколко по-солидни математически работи, солидни, разбира се, по съдържание, а не по размери. Роботът, който ме обслужваше, беше цяла енциклопедия благодарение на това, че – както ми каза той – е непосредствено свързан чрез електронните каталози с оригиналите на всички книги по Земята. В книжарницата, общо взето, се намираха само отделни „екземпляри“ от книгите и по желание на клиента съдържанието на нужното произведение се нанасяше върху кристалчето.

ОРИГИНАЛИТЕ – кристоматрици – изобщо не можеха да се видят; съхраняваха се зад стоманени плочи, покрити с бледосин емайл. Така книгата като че ли се печаташе всеки път отново, когато някой се нуждаеше от нея. Престанал бе да съществува проблемът за тиражите, тяхната големина и изчерпване. Това беше наистина голямо постижение и все пак ми беше жал за книгите. Разбрах, че съществуват антикварни книжарници и веднага намерих една от тях. Разочаровах се: нямаше почти никакви научни заглавия. Само забавна литература, малко детски книжки и няколко годишнини от стари списания.

* Б. alex. – А може би панът е предвидил и аудиокнигите в съвременния им вид, какво ще кажете вие?

Първоизточник: Станислав Лем. Завръщане от звездите. – Роман. – Варна: „Георги Бакалов“, 1979. Преведе от полски: Веселин Маринов.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Пет Мар 06, 2015 5:04 pm

Той е дързък... Дълбок... Скептично-горчив... По
космически разнолик... Тотално отричан от едни...
и коленопреклонно възхваляван от други... И, разбира се,
широко известен не само в тесен феновски кръг...
:D


ОЩЕ ОТ КРАКОВСКИЯ РАЗМИСЛИТЕЛ

Изображение

■ Докато не започнах да ползвам интернет, не знаех, че по света има толкова идиоти.

■ Когато дадеш на кучето салам, палейки лампа, след известно време кучето ще започне да отделя слюнка само при вида на лампата. А когато на човек показваш мастилени драсканици на хартия, след известно време ще каже, че това е модел на безкрайността на всемира. Всичко това е философия на мозъка, дресура, нищо повече.

■ Великите творби се появяват не благодарение на лудостта, а въпреки нея.

■ Ако хората бяха правили само това, което им е изглеждало възможно, до днес щяха да стоят в пещерите.

■ Идеята за инвазията на отвъдзвездните е проекция на агресивните черти на хищното, грубо издялано маймуночовечество.

■ В края на краищата всеки от нас е някакъв проект за център на света, само че невинаги добре изпълнен.

■ Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти.

■ Човекът ми навява един такъв образ: сякаш някой в продължение на няколкостотин века тежък труд е изваял най-красивата златна фигура, придавайки на всеки сантиметър от нейната повърхност различна форма. Мълчаливи мелодии, миниатюрни фрески, красотата на целия свят, събрана в едно цяло, подчинено на хиляди тайнствени закони. И това изящно изваяние е монтирано във вътрешността на машина за разпръскване на оборски тор.

■ Лудницата е била винаги духовен екстракт на епохата. Различните деформации, психически изкривявания и странности са толкова разпръснати сред нормалното общество, че е трудно да бъдат забелязани. Едва тук, събрани на едно място, разкриват ясно облика на своето време.

■ Атеист съм по морални съображения. Смятам, че творецът се познава по неговата творба. Според моето впечатление светът е толкова злополучно конструиран, че предпочитам да вярвам, че никой не го е сътворил!

● Политиците са прекалено глупави хора, за да може с помощта на разсъдъка да се предвиждат постъпките им.

● Нищо не може да се държи по-неразумно от разума.

● Научните теории са психическа дъвка.

● Сега сме като върху леден блок, носен от теченията на технологията. Нямаме власт над него, не знаем накъде ни носи, не знаем как да го управляваме.

● Действителността в крайна сметка е винаги по-интересна от фикцията, защото носи товара на реалността. Това е същата разлика както между наяве и насън. Можем да сънуваме Бог знае какво. Наяве обаче сме приковани към своя бит.

● Човечество – това е сборът от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство, то е това, което искаме да бъдем, но не успяваме, не можем, не умеем, то е просто празното място между идеалите и реализацията.

● Науката не се занимава с онези страни на битието, към които спада комичното. Науката обяснява света, ала да ни сближи с него може само изкуството.

Превод от полски: Боян ОБРЕТЕНОВ

И з т о ч н и к – http://www.fakel.bg/index.php?t=4307,
където могат да се прочетат три пъти повече Лемови размисли.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Пон Апр 13, 2015 9:21 am

ЛeТоПиС зА сВеТоВнИя АвТоР

През март т.г. прочутата серия „Жизнь замечательных людей“ се обогати с нова, особено интересна книга. Тя се нарича СТАНИСЛАВ ЛЕМ и предлага на 368 страници подробна биография на уникалния полски писател.

Нейни автори са големите приятели на България Генадий ПРАШКЕВИЧ & Владимир Борисов-БВИ – писатели, критици, преводачи, отдавна посветени в култ към музата на Фантастиката. Те са успели да обединят в хармонична сплав житейската и творческата история на пан Лем, без от тази „операция“ да пострада формата на разказа.

На Лем се пада жребият да изпита върху собствения си гръб немската окупация, а после – и множеството политически и културни разногласия в Полша през ХХ век. Читателите ще узнаят за поетическия период в творчеството на най-видния соларист; за това как е бил увлечен от идеите на соцреализма и как чрез неговата идеализация е стигнал до своите знаменити футурологични романи. Но и как по-късно скептицизмът го хваща в здравата си „желязна“ прегръдка.

Станислав Лем е показан с цялата сложност на своята нестандартна личност. Забележим акцент се слага върху съхранената у него чистота на детското светоусещане – въпреки всички преживени катаклизми на времето. В книгата са включени също спомени от сина му Томаш, които внасят допълнителна достоверност и убедителност в повествованието.

С особено излъчване се отличават и преведените младежки стихове на Лем, чрез чиято образна палитра се виждат първоначалните му естетически търсения.

Изображение

◄ ■ ●

За да дооцветим нашата информация, сега публикуваме едно такова стихотворение на Станислав ЛЕМ, което излиза за първи път в България. То не е фантастично, ала това не му пречи да допълни космоса на писателя фантаст:

Т р и о л е т

Павел си построи дом
от цветята до лястовичето гнездо.
Покривът бе увенчан със устрем,
а прозорците – със песен.
Вечер Павел събираше кестени,
бодливи като звезди.
Облаците от птици
обясняваше на облаците от дървета.
Малките думи израстваха,
променяйки се като облачета:
розово – теменужено – по-тъжно.
Той ги полагаше в приказките като в сън,
приспиваше ги със стихотворения.

Небето на страната му
имаше железни покривала.

Ян нямаше къща.
Живееше в усмивката като на остров.
Напуснат от момичетата
като бряст без птици,
скри любовта си под клепачите
и не я издаде със съня си.
Правеше път
на дърветата и мравките,
без да е твърде самотен,
и водеше думите
по леката линия на лазура
с розовия лост на струната.

Дойдоха за него през нощта.

Пьотър вярваше във незабравките.
Баща му,
сребърен и пъргав старец,
имаше гроб –
цял от пламък и тухли.
Пьотър се учеше от баща си да мълчи.
Момичето, което обичаше –
с очи, по-светли от въздуха,
прие в гърдите си куршума.
В златните ресници
изгаснаха две малки небеса.

Пьотър се учеше от мъртвата любов.

Преведе от полски: Веселин МАРИНОВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Съб Юни 13, 2015 10:05 am

■ Атанас П. СЛАВОВ

Л е м о и з м и

Както е известно, Станислав Лем е велик словотворец.

В неговите „Кибериада“ и „Пътешествията на Ийон Тихи“ се срещат стотици неологизми – повечето от тях са трудни или дори невъзможни за адекватен превод. Неслучайно една от последните му книги с есета се нарича „Вокамгновение“ (волно изписване на полското заглавие), което с известно приближение би могло да се преведе като „Вкаменено мигновение“.

По-долу от моя „Полуречник по инженервно язъкознание“ съм подбрал някои думи, които са вдъхновени или пък асоциативно свързани с творби на Лем.

Академишка .............................. Злобожество

Алгоритник .............................. Идиоторизиран

Анатематика .............................. Изкуствовъд

Бюрокрал .............................. Изобретателе

Въображаба .............................. Канцеларва

Въобщество .............................. Клектор

Гангстрьом .............................. Командивак

Гафоризъм .............................. Критичкане

Глупакост .............................. Лакомисия

Гъгнетофон .............................. Лигавтор

Далактика .............................. Литератруп

Джуджентълмен .............................. Маймунистър

Изображение

Р и с у н к а: Даниел Мроз (Полша)


Драсказвач .............................. Мекология

Едногневка .............................. Мемоармия

Езиковад .............................. Микроглед

Енциклопедер .............................. Мракопис

Ефиктивност .............................. Некрологика

Журнализец .............................. Обещастие

■ И з т о ч н и к: Лемтернет. – Юбилейно издание
по случай 90 години от рождението на Станислав Лем. –
Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2011.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Чет Юли 02, 2015 10:47 am

ОЩЕ ОТ ЛЕМИАДАТА
___________________________

Ако оприличим мемоарната книга на Томаш ЛEМ за баща му –
„Пререкания на фона на всеобщото привличане“ – на голяма,
пъстра и сладка торта, то по-долу вие можете да вкусите ня-
колко къса от нея, които показват маестрото под различни ъгли.

Уместно е също да допълним, че тази книга е получила престижната
полска награда „Сребърна мастилница“ и че у нас излезе през м.г.
в превод на Лина ВАСИЛЕВА, носителка на „Г р а в и т о н“.
___________________________

Когато синът ми следваше физика в Принстън (...), поддържахме доста оживена кореспонденция. В едно писмо той се бе оплакал на майка си, че вместо да му пише за своя духовен живот или да го пита как е, баща му пише за галактики, черни дупки и изкривяване на пространството. Жена ми беше отговорила: „Духовният живот на твоя баща са именно черните дупки и галактиките.“ [Станислав Лем – „Светът на ръба“]

(...) Най-драматичното преживяване на баща ми от ранните години на окупацията било, когато по заповед на германците трябвало от едно мазе да изнесат разлагащите се трупове на затворници, разстреляни от изтеглящите се руснаци. Татко бил убеден, че накрая ще разстрелят и него. По чудо останал жив. Дрехите му така вонели, че се наложило да бъдат изгорени. Нямал още деветнайсет години и бил чувствителен, донякъде отнесен младеж и за него това несъмнено било травмиращо преживяване – със сигурност не единственото, след като по време на немската окупация се укривал под чуждо име.

(...) През 1939 година, по време на първата немска окупация, баща ми започнал да следва в лвовския Медицински институт – иначе щели да го призоват в Червената армия. След навлизането на германците, когато всички висши учебни заведения били затворени, той си намерил работа в немска фирма за вторични суровини. Задължението му било да ходи на предишните бойни полета и с оксижен да реже разкъсаните от снаряди танкови брони; да се използва оксиженът за други – освен деструктивни – цели не бил съгласен шефът му, защото баща ми, по собствените му думи, бил съвсем посредствен заварчик. „Икономисаните“ при тази дейност взривни материали и муниции той предавал на полската съпротива. Тъкмо по това време започнал да се заражда и първият му роман – „Човекът от Марс“.

(...) През шейсетте години баща ми ходил няколко пъти в Русия с делегация на полските писатели – през 1965 и 1968 година; при второто пътуване той бил вече по-известен, но и първия път не можел да се оплаче от липса на популярност.

Ленинград, Москва, Харков, Дубна, т.е. Международният институт за ядрени изследвания – ами много ме уважаваха. Бях почетен гост на космонавтите, дадоха ми направени в космоса снимки (...), получих странни подаръци (монокристал от алуминий, патица с пеперуда, куп книги, Дюаров съд за течен хелий, ама го счупих, фигурка на литовски светец, китайска джонка от желязно дърво, портрет на Айнщайн (...). Летях с реактивен самолет, с шкембестия АН, наричан там Бременна Саранча, пътувах с кола и с експреса Червена Стрела (...). Срещнах се с Капица, бях на гости в дома на Шкловски, гостуваха ми в хотела физици от московския ИЕ [Из писмо на Станислав Лем до Йежи Врублевски, 10 ноември 1965]

Непланираната схема на тези визити била неизменна. Всичко започвало с това, че членове на Академията на науките отлюспвали Лем от доста изненаданите от тоя факт колеги по перо и го доставяли на подходящото място в последния момент преди завръщането на делегацията в Полша:

В Русия ставах все по-популярен, на тема „Соларис“ беше превъртял не само Тарковски, за чийто филм впрочем много сериозно се скарахме (...). Само да се появя в Москва и учените ме „отлюспваха“ от писателите. В резултат не се запознах с нито един писател, може би с изключение на братя Стругацки, единствено с физици, астрофизици, кибернетици, дисиденти. [„Светът на ръба“]

(...) В кабинета на баща ми имаше нещо магично. Всички стени бяха скрити зад рафтове, които се огъваха под тежестта на книгите. Срещу вратата и същевременно в краката на леглото също стоеше библиотека – напреки, тъй като иначе не би се сместила.

Изображение

Станислав Лем: „Добре, а къде сме сега?...“

Шкафът от лявата страна криеше съкровища: там имаше остъклена витрина с напрашени водни чаши и отварачка за минерална вода, с която понякога бивах почерпван. В ъгъла, на шахматната масичка, стоеше глобус, иззад който като седемгодишно гевезе стрелях с огнестрелно оръжие по екипа, заснемащ някакъв документален филм за баща ми, по изричната молба на режисьора впрочем. Екипът, май югославски, подари на татко цигара с марихуана. Това изобщо не го впечатли, след много години марихуанената цигара се разпадна от старост. В кабинета на моя баща имаше и барче, а благодарение на огледалото неговото съдържание (минерална вода, бенедиктинка, кайсиев ликьор) изглеждаше доста по-изобилно. Зад открехващата се напред вратичка се помещаваше склад за халва, марципан, шоколад и други полезни неща като ключове, винтчета, кламери, стари снимки, пощенски картички, които показваха различни картинки в зависимост от ъгъла на гледане, увеличително стъкло, марки, телбод, гайки, сачми за окачения на стената въздушен пистолет (пасващи му или не), тел с най-различен диаметър и неизвестно предназначение, перфоратор, магнити, бумеранг, многобройни ножчета, запалки, електрически двигател за шевна машина, химикалки и автоматични писалки – обикновено непишещи.

Кулминация на това царство бяха колекцията от автомобили и неголемият робот, който започваше да се движи, след като го навиеш с ключе, както и електростатичната машина, снабдена с две солидни лайденски стъкленици, която произвеждаше възхитителни, няколкосантиметрови искри.

● ● Очаквайте още малко
резенчета от мемоарната „торта“...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Съб Юли 04, 2015 11:51 am

ОЩЕ ОТ ЛЕМИАДАТА [2]

(...) Останалата част от съкровищата се пазеше в покритото със зелено сукно бюро и въпреки че човек рядко намираше онова, което в момента му трябва, очарованието на изпълнените с ценни неща чекмеджета бе неоспоримо. Колко обаятелни бяха руската запалка с музикална кутийка, свиреща „Пусть всегда будет солнце“, дървената кутия с истински перодръжки, моделите на танкове, самолети и миниатюрният автомобил на Джеймс Бонд, който бе в състояние да изстреля нагоре заедно със стола, през специално отварящ се за тази цел покрив, мъжа, най-вероятно агент на КГБ, заплашващ Бонд с пистолет. Когато се налагаше, агент 007 бе в състояние да прикрие задното стъкло с брониран щит или да пробие гумите на колата на преследващите го злодеи с хитроумно стърчащи от колелата остриета.

Централно място под прикрепената към масата чертожническа лампа, сред книги и ръкописи, заемаше пишещата машина, която би трябвало да има изключително издръжлива конструкция, защото на нея бяха написани повечето романи на баща ми, а и аз самият неведнъж бях издевателствал отгоре й – с негово съгласие, макар и без видимо одобрение или подканване, при което можеше да се пише по три начина: с хартия, с хартия и индиго или изобщо без хартия. На последния метод не се гледаше с добро око поради замърсяването на валяка.

Баща ми всеки ден се будеше в четири часа, понякога дори по-рано. От зори къщата се огласяваше от характерния звук на пишещата машина. Случваше се на ливадата зад къщата майка ми да гори текстове, неудачни според татко, та затова и днес в домашните архиви не се намират недовършени ръкописи. Като не разполагах с материал за сравнение, аз не си давах сметка, че онова чук-чук зад стената не е нещо типично за другите полски деца. (...)

През периода на Полската народна република татко никога в нищо не е членувал и по принцип избягваше да се ангажира с политика, макар че например през 1976 година бе подписал протеста срещу вписването на водещата роля на ПОРП и дружбата със СССР в конституцията, а по-късно беше публикувал под псевдонима P. Znawca свои текстове в парижката „Култура“. И именно благодарение на него аз се докоснах до голямата политика – извънредно рано, защото тогава бях на около три години.

Един ден звънна телефонът, който тутакси вдигнах.

– Тук секретарят на ЦК Франчишек Шляхчиц – разнесе се в слушалката силен мъжки глас.

– Тук Томек – отвърнах самоуверено.

В началото на седемдесетте години, по време на десанта на катовицката клика на Герек във Варшава, новите властници попълваха службите, овакантени от предишния екип. Освен „своите“ министри, областни управители, секретари и директори на ключови държавни предприятия не би било зле да притежават, също свои, творци, сред които и писатели. Оттук идва и телефонното позвъняване на Шляхчиц, който явно приемаше Лем като неусвоена територия и желаеше да се справи с този проблем възможно най-бързо, та да тикне в ръката на баща ми знаме на първомайската манифестация или да направи от него глашатай на властта. Татко, разбира се, не се съгласи да играе подобна роля; по-късно Шляхчиц бил казал: „Не помагахме на Лем“ (за успехите му в чужбина), след което добавил: „Дори малко му пречехме“. Впрочем по онова време имах претенции към родителите си, че те не участват в първомайските манифестации, поради което и аз не можех да участвам в нещо толкова симпатично и приятно (както ме убеждаваше училището). Така си остана и до днес: въпреки че като тригодишен бях говорил със секретар на ЦК, никога не съм бил на първомайска манифестация – и всичко това по вина на баща ми.

(...) Като малчуган често правех компания на татко в неговата стая, докато той полагаше грижи за личната си хигиена. Бръсненето с електрическия ремингтън се придружаваше от аромата на одеколон Old Spice Pre-electric и различни музикални творби. Въпреки повтаряното в интервютата твърдение, че е глух като пън, самият той често пееше и обичаше сериозната музика, особено симфониите на Бетовен, джаз, най-вече дуета Луис Армстронг и Ела Фицджералд, Кабарето на Старите господа (песента „Ще те прокълна“), както и някои песни на Битълсите от филма Yellow Submarine.

Изображение

Афиш за филма по Лем „Миш-маш“. Режисьор: Анджей Вайда

(...) В резултат на ситуацията в Полша, през почти шестгодишния ни престой във Виена татко беше в депресия. Имаше периоди, в които по цели дни се мотаеше из къщи по пижама. По-късно той призна, че е размишлявал над окончателното решение на всички свои проблеми с помощта на плиткото езеро край Глориетa – една сграда, извисяваща се над лятната императорска резиденция Шьонбрун, около която често се разхождахме. Отказал се, понеже това би изглеждало неестетично. Затова пък точно когато се бе отказал от идеята за самоубийство, се наложи да мине през ред тежки операции, а тук ситуацията направо си проси да се върна към мотото на тази глава*, тъй като въпреки сериозността на положението от медицинска гледна точка, въпреки опасността от приближаване до абсолюта, няма начин накрая да не се усмихнеш (горчиво).
___________________
* Ситуацията е безнадеждна, но не сериозна (австрийска поговорка). – Б. авт.

– В знак на благодарност бих искал да ви подаря моя книга с автограф – рече татко на хирурга непосредствено след операцията.

– Благодаря, много мило. Жалко само, че няма да мога да я прочета.

– Защо?

– Не мога да чета. Имам отлепена ретина.

– ???

Когато се върнахме у дома и се поразровихме в купчината документи, изпратени от болницата, с удивление установихме, че операцията все едно е била извършена от друг хирург, за когото знаехме, че по същото време е бил в чужбина.

(...) Да имаш прочут баща май не е нито особено проклятие, нито пък благословия – във всеки случай аз не усетих нито една от тези крайности. И тук не говоря за Лем-бащата, който като всеки баща понякога пречеше, понякога помагаше с нещо в живота, а за Лем-писателя, за Лем-иконата. Фамилията Лем будеше у ближните различна реакция, обикновено от неутрална до твърде положителна. В единия край на спектъра са разположени някогашните и сегашни обожатели, които баща ми наричаше свои почитатели, от феновете на пилота Пиркс през жадните за лекциите на „Голем“ и размислите на професор Хогарт от „Гласът на Бога“, та чак до ценителите на „Философия на случайността“ и Summa technologiae. Някъде по средата бяха онези, които никога не бяха чували за Лем (най-голям брой от тях срещнах в Съединените щати). Затова пък на другия му край се намират екзотичните особи, пръкващи се най-често ненадейно; един мой съученик, който презимува няколко години в един и същи клас, имаше към мен претенции, че баща ми бил собственик на виенско казино, и макар инсинуацията да беше абсурдна, малко остана да бъда пребит; освен това някакъв хирург, пращайки ме на операция и тикайки ми да подпиша декларация, че ако незабавно не постъпя в болница, няма той да е виновен за смъртта ми, за довиждане направи гримаса:

– Много мразя научната фантастика.

(...) Моето най-интимно сбогуване с татко не беше погребението, което – макар и в тесен кръг – имаше своето официално измерение, а пътуването до Руда Шльонска, където бе извършено кремирането.

Придружаваше ме Михал. Катафалката се движеше пред нас тържествено с шейсет километра в час, валеше дъжд. Никога преди това Катовице не е било толкова далече. Самото кремиране беше събитие едновременно извънредно трогателно и донякъде нереално.

След погребението открих, че не мога да гледам филмите с татко в напреднала възраст, понеже мислите ми упорито се връщаха към спомените от болницата. В началото се боях и да посегна отново към негова книга. За щастие се оказа, че контактът с него при тези толкова различни обстоятелства все пак ми вдъхва надежда и оптимизъм. (...)

● ● Източник : Томаш Лем. Пререкания на фона на всеобщото привличане. – Превод от полски: Лина Василева. – София: Фараго, 2014.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Пет Окт 09, 2015 10:56 am

Гостува темата - Гласове на въображението -

„ДОКОЛКО СЪМ УСПЯЛ, ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ...“

С преводача Павел Б. НИКОЛОВ разговаря Александър Карапанчев


Въпреки по-обикновената поща или „по-необикновената“ Мрежа аз винаги съм държал лично да се запозная с хората, които ще интервюирам.

И макар разговора с Павел да го направихме с благосклонното участие на няколко имейла, една сутрин хванах влака за Ихтиман и после на воля се поразходих из града, докато моят обект се освободи за срещата ни. Така, покрай дворове с разкошни божури и трендафили, самовзривили се в снежнобяло, розово или алено, аз стигнах до местния голф клуб.

Забележете, моля ви: в неговата някак приказно симпатична сграда е вграден цял самолет! Отвън стърчат крилата му, а пък горе на опашната част – като голям алабастров нож – се върти и потраква под вятъра перка. Тя се извисява на 10–12 метра и... и металносивата самолетна плът (чийто корпус е вътре в клуба) по незримото вървище на асоциациите ме отведе към началото на романа „Соларис“. Тогава Крис Келвин влиза в контейнера, чува осемкратното избръмчаване на електромоторите, които дозатягат болтове, и скоро литва към съзвездието Водолей...

При срещата ми с Павел Б. Николов също усетих нещо от „вкуса“ на космически полет, защото два часа си поговорихме от богато по-богато за световната литература. В скоби ще допълня: моят събеседник ме изненада любопитно, споделяйки, че напоследък слуша от Интернет много рускоезични аудиокниги. Зарадван, че и отблизо обектът ми е разнолико интересен, аз без повече помайване минавам към нашето същинско интервю.

– Откъде тръгна любовта ви към Станислав Лем и как успяхте толкова добре да научите полския език, за да превеждате маестрото?

– Отначало любов нямаше, отначало беше: „Я, каква скучна книга!“. Това по отношение на „Соларис“. Тогава бях ученик и любимите ми автори бяха Джек Лондон и Майн Рид. Поставен до тях, в съзнанието на един неосъзнал още живота малък човек Лем действително изглеждаше скучен. По онова време ми се искаше да препускам с мустанг из прериите, да търся злато по Юкон или да обикалям земята с ветроходен кораб, а не да размишлявам какво може да се случи, ако се срещнат два разумни свята.

Малко по-късно, вече като гимназист, отново хванах в ръцете си книга на Лем. Този път „Непобедимият“, защото от „Соларис“ все още пазех неприятни спомени. Прочетох романа. И веднага го прочетох повторно, каквото не съм правил с никоя друга книга никога в целия си живот на читател. След което потърсих злополучния „Соларис“. И взех да чета – бавно, много бавно… Така се започна.

След това, в университета, се залових с полския език. Имах особено добра преподавателка – пани Йохелсон, жива и здрава да е, накара ме наистина да науча езика, не просто да отбивам номера. А пък първите книги, които почнах да чета на полски, бяха тези на Станислав Лем. И досега на преден план в библиотеката ми стоят томчетата на Лем, купени навремето от Полския културно-информационен център. Накрая дойде Интернет. Следях постоянно официалния сайт на пан Лем (съществува и днес на английски, немски и полски език, поддържан от сина на писателя – http://lem.pl), както и публикациите му в списанията Tygodnik Powszechny плюс Odra, където той сътрудничеше с постоянни рубрики.

Та любовта не само тръгна, тя продължи и продължава... Все още не съм прочел всичко от Станислав Лем, обаче се надявам и това да стане…


Изображение

Интерактивно лого за полския фантаст


– Ами кои са най-големите препъникамъни за преводача на пан Лем?

– Изключително сложен синтаксис, на първо място. И после – неологизмите. В някои от произведенията му те изскачат почти един след друг. В „Конгрес по футурология“ например срещаме думата pucybuter `автомат, който чисти обувки` (от pucować `чистя (старателно)`, buty `обувки` и computer `компютър`), а веднага след нея pucybunter `същият автомат, но когато се е разбунтувал`. В двутомника си „Фантастика и футурология“, изследващ проблемите на научната фантастика, в главата „Езикови проблеми на фантастиката“, полякът се спира именно на трудностите, които се изправят пред преводача на неологизми в този жанр.

– С какво от обширното си творчество Лем може да бъде интересен и на следващите поколения читатели?

– Много от хората подхождат към фантастиката единствено като към развлечение. За такива хора Станислав Лем е изгубен като автор. На тях той просто ще им бъде безкрайно скучен. Но философията на Лем ще бъде вечна и ще привлича винаги интелигентния читател. Докато елементарната фантастика продължава и ще продължава да ни засипва с книжна манифактура, в която срещата на два чужди разума например е или идеализирана, или вампиризирана, пан Станислав все така ще твърди, че срещнат ли се два разума, най-вероятно e да не се разберат изобщо помежду си. И ще ни го обяснява търпеливо със „Соларис“ или с „Непобедимият“, стига да има кой да чете с разбиране.

– Изминаха пет години от кончината на краковския фантаст... През тоя период появиха ли се някакви неизвестни до момента текстове на Лем, снимки, документи... филми по него... критически интерпретации?

– Неговите книги продължават да излизат на всички езици по света, за което свидетелства и сайтът, който посочих по-горе. В Полша Gazeta Wyborcza издаде пълните събрани съчинения на автора – скоро се появи последният, 33-ти том. В тази сбирка има доста произведения (предимно есета и статии), с които широката публика даже в родината на Лем ще се запознае за първи път.

След „Соларис“ на Содърбърг друг филм по Лем не е сниман. Той се филмира трудно, защото силата му е във философията, а не в действието. Самият писател не харесваше приживе нито една лента, направена по негово произведение, изказванията му за тях са унищожителни – авторът дори разказва как започнал да работи заедно с Тарковски (по „Соларис“), но след това буквално го наругал заради идеите му по интерпретацията на книгата, взел си шапката и се върнал в Полша. За холивудския вариант на „Соларис“ Лем размишлява дълго време дали да се съгласи, после даде съгласието си, ала след излизането на филма запази ледено мълчание. Което също говори много. Авторските права върху произведенията на Станислав Лем вече се държат от сина му Томаш, който е твърде строг към паметта на баща си и едва ли ще се съгласи лесно някой да си прави експерименти с творчеството му.

[Сега предлагам да нарушим линейния ход на нашето интервю, като включим в неговата тъкан (органично, разбира се!) едни автобиографични бележки:

Казвам се Павел Борисов Николов. Роден съм на 19 ноември 1955 година. Завършил съм гимназия в град Силистра и Великотърновския университет, специалност българска филология. От 1979 до 1985 година преподавах български език и литература и френски език в училище „Христо Ботев“, град Ихтиман, а от 1985 до момента – български език и литература плюс информатика в училище „Христо Смирненски“, село Вакарел. Професията ми е чудесна, харесвам си я и затуй много се учудвам, когато освен учител понякога ме наричат и преводач. Изобщо нямам самочувствието на преводач.

Това с превеждането започна от желание да науча по-качествено полски език. Така в по-стари времена учих руски. Чета с речника и записвам превода. Запомнят се по-добре и чуждата лексика, и чуждият синтаксис. Не зная как веднъж ми хрумна да изпратя два записани по този начин превода на Лем в списание „Космос“. Бяха чифт разкази от „Спомените на Ийон Тихи“, в оригинала нямат заглавия, означени са с латински цифри, та трябваше аз да им ги измисля. Отпечатаха и двата превода, единият от тях бе „Доктор Диагор“ (бях го превел „Доктор Диагорас“, както е по автора, но в редакцията отрязаха гръцкото окончание, което искрено ме изуми: „Алексис Зорбас“ може, „Доктор Диагорас“ не може!). Другия разказ го знам кой е, ала вече не помня как го бях нарекъл. Списанията не пазя – факт, който наистина говори доколко сериозно гледам на себе си като на преводач.

Продължението следва!
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот Goa » Пет Окт 09, 2015 3:38 pm

Аз започнах да чета преведените глави от "Сума технологии" и още от началото подскачам от кеф :). Толкова много неща, за които непрекъснато си драпаме пачата, са си казани там черно на бяло и само си губим времето да спорим, вместо да продължим нататък :). Тъй че - трябва да се чете повече, и то преди всичко - великите мислители :).
Аватар
Goa
Модератор
 
Мнения: 8436
Регистриран на: Сря Яну 15, 2003 1:01 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Нед Окт 11, 2015 10:27 am

„ДОКОЛКО СЪМ УСПЯЛ, ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ...“ (ІІ част)

С преводача Павел Б. НИКОЛОВ разговаря Александър Карапанчев

Но да продължа: веднъж получих писмо от Лина Василева – съобщаваше ми, че разказът „Доктор Диагор“ ще бъде публикуван в готвения за печат двутомник на Станислав Лем. Да, действително го пуснаха, за голямо мое учудване. Ето по каква пътека влязох и в първото си книжно издание. Платиха ми немалката за онова време сума от 80 лева. Само че днес, като чета тоя превод, се червя обилно. Много е нескопосан. Един приятел ми вика: „Че какво толкова му има?“. „Ами за четиво е може би добре наредено на български – казвам му, – ама ако знаеш оригинала!...“

След това, разбира се, продължих да чета на полски език и да записвам преводите (отначало все така на тетрадки, а пък после – на компютъра). Стана ми нещо като навик – всеки ден по малко. Когато се появи Мрежата, си казах: тъй и тъй пиша, защо и други хора да не четат написаното? И де що имаше преведено и записано (не само от полски), го качих в Интернет-пространството.

В момента също превеждам различни интересни, поне според мен, текстове и ги окачвам на сайта си, надявайки се, че все на някого ще са от полза. Без всякакви претенции обаче за професионализъм в превеждането. Но виж ти, разни електронни библиотеки прихванаха част от преводите и ги включиха в книжния си фонд (за голяма моя изненада и някаква руска, която публикува преводи от едни на други славянски езици). И сега нейде в Гугъл излизам като „преводач на фантастика от полски език“. Пита ме веднъж колежка: „Това ти ли си?“. На което отговорих с въпрос: „Само едно магаре ли се казва Марко?“.

Да, от издателство „Колибри“ ми поискаха няколко преведени разказа за изданието си на сборника „Звездни дневници“. Видели ги бяха именно в Интернет. Този път обаче помолих да ги прегледам предварително. И близо месец ги лъсках, преди да ги предам в по-друг вид. Доколко съм успял, един Господ знае…

И ето че, научили повече за интересния си събеседник, ние отново се гмурваме във вълните на нашето интервю.]


Изображение

Илюстрации към полския властелин на въображението


– Ще ни кажете ли шепа думи за художника Станислав Лем? И има ли някъде – в родината му или по чужбините – музей на пан Лем?

– За какъв художник питате? В по-общия смисъл или като автор на картини? Защото на Станислав Лем не беше чуждо и рисуването. Любопитните му рисунки също могат да се видят в Мрежата – http://solaris.lem.pl/galeria/rysunki-lema. А иначе като писател-художник – да оставим това на литературните критици, аз не съм такъв.

Музей на Лем не зная да има, ала на негово име е наречена детската експериментална градина в Краков (http://www.ogroddoswiadczen.pl/pl.php).

– Кои по-значими Лемови творби остават все още непознати на българския читател?

– Всичките му теоретични произведения. На български той е представен само с художествената си литература. Неотдавна аз започнах да превеждам фундаменталния му труд „Фантастика и футурология“.

– Преди време в Шумен, България, е съществувал клубът по фантастика и прогностика „Станислав Лем“ (1978–1992), а днес в Пловдив действа клуб „Соларис“. Знаете ли дали по света работят сродни клубове, наречени на името на маестрото или пък на негови герои/произведения?

– Клубове на Станислав Лем има в Полша, в Русия, в Германия (там той е особено популярен). За други страни не мога да кажа, но е вероятно и в тях да има. Освен туй различни литературни клубове провеждат тематични вечери, посветени на Лем и неговото творчество.

– Възможно ли е в Полша да няма награда за фантастика, свързана с паметта на техния най-голям фантаст? И ако е така, защо?

– Не зная защо няма награда на името на Станислав Лем в Полша, обаче ще се радвам да продължава да няма. Много ще ми бъде криво да я връчат на някой моден бездарник, както често става с подобни призове.

– В едно интервю, дадено на Еврокон 2004 в Пловдив, небезизвестният Анджей Сапковски заяви, че Лем вече е остарял и неговото време е отминало. Как се отнасяте към това изявление на бащата на „Вещерът“?

– Сапковски да си пише детските книжки и да не се занимава с класиците във фантастиката, какъвто никога няма да стане. Лем е остарял толкова, колкото е остарял Омир, да речем. Колкото е остаряла и цялата световна литературна класика, около величествения монумент на която пърхат разни литературни еднодневки и току вземат, че изтърсят някоя величествена глупост.

– В края на срещата ни: а как би изглеждал един Топ 5 на любимите ви произведения (по-къси или по-дълги) от Станислав Лем?

– Примерно така:

* „Непобедимият“ – не само заради мили спомени (виж първия въпрос), но и защото ми казва, че човешкият разум не е венец на естеството, както ние, хората, самовлюбено си мислим.
* „Звездни дневници“ – заради изключителната находчивост при създаването на образите и ситуациите и заради тънкия хумор и ирония, на които Лем също е голям майстор.
* „Фантастика и футурология“ – защото е задълбочено изследване на проблемите на фантастичната и прогностичната литература
* „Равносметка на технологиите“ (Summa Technologiae) – най-интересната прогностична книга, каквато съм чел някога.
* „Приказки на роботите“ – обичам всякакви приказки... дори и когато са разказани от роботи. *

P.S. Преди да подхвана това интервю, за по-добра настройка на лемовска вълна аз препрочетох две книги от пан Станислав – „Кибериада“ и „Високият замък“. Те бяха в стари, „недемократични” издания с три вида редактори и коректор, със специално пoръчани илюстрации от българи и с твърди корици, които да ти е драго да разгърнеш.

В тъй автобиографичния „Висок замък“ даже си отбелязвах с молив някои силно впечатлили ме образи & мисли, докато накрая се оформи цяла солидна колекция. Сега ви предлагам една ментална скъпоценност от нея: „Не помня точно кога за пръв път истински се смаях от това, че съществувам, и същевременно, струва ми се, малко се уплаших, че е могло изобщо да ме няма или да бъда някаква пръчка или глухарче, кози крак или охлюв. Че дори и камък...“.

Да, обаче го е имало (и го има!) като ЛЕМ. Както ги има и неговите благородни преводачи по широкия свят или пък у нас. Впрочем с лемиста Павел Б. Николов си поговорихме топло и за антологията „Фантастихия“ № 2, която планираме да издадем евентуално догодина. Той с удоволствие прегърна предложението да ни сътрудничи със свои преводи – не само от полски, а също така от френски, руски, беларуски, украински и даже сръбски език...

Ех, дано богът на литературата ни подкрепи с щедра ръка!

◄ Първа публикация в: юбилейното издание „Лемтернет“ – София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2011
_________________
* Нека допълня, че Павел Б. Николов поддържа един от най-разнообразните и интересни блогове в България – http://pavelnik.blogspot.com.

А ей тук са неговите преводи на Станислав Лем –http://store4.data.bg/pavelnik/Biblio/Lem/Sl.htm/. (Б. авт.)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Нед Мар 27, 2016 5:23 pm

Изображение

Точно днес се закръглят десет години от кончи-
ната на Станислав Лем (1921–2006). По този повод
поместваме частично едно от последните интервюта
на световния писател и мислител. Негов автор е рус-
накът Сергей ОЛЕГИН, роден някога в Лвов – също като
създателя на „Соларис“, – а сега живеещ в Израел.



Пан Станислав: „Станах член на Германската
академия на науките като философ...“


– Тридесет и един тома събрани съчинения – такава е равносметката на вашата писателска дейност. Удовлетворени ли сте от онова, което сте написали?

– До голяма степен, но не напълно. Преди всичко аз започнах да пиша научна фантастика, защото бях длъжен някак да съществувам. Това беше професия. Вие навярно сте разбрали, че аз правех фантастика, за да се разгранича от социализма, от онази реалност. А при първа възможност започнах да се отдръпвам от фантастичния жанр *. Ето, вие си спомнихте за моята „Провокация“, която не е никаква НФ.

– И Summa Technologiae („Равносметка на технологиите“)... **

– Разбира се. Но ако аз не бях писал някога фантастика, сериозните ми работи въобще нямаше да излязат в такива тиражи по целия свят. Беше късно откритие, че аз не особено се вмествам в понятието „сайънс фикшън“ и не особено се интересувам от него. Може би по-скоро във философията, не знам... Аз например станах член на Германската академия на науките като философ. И това е скучно. Принуден бях да участвам в тези досадни заседания. Жалко за похабеното време, обаче животът е тъй устроен...

– Как по-точно?

– Ето, в Германия има такова издателство – „Зуркампф“. Неговият шеф, сега покойник, ме наричаше саморазрушител. Но след две години започна да ме нарича основател... Това не промени моето отношение към собственото ми творчество, аз съм достатъчно самокритичен. Естествено, че Summa Technologiae много ме интересуваше, аз се гордея с нея. Обаче никога не съм се занимавал с издаването на своите работи – не пречех, ала и нищо кой знае какво не предприемах. И филмите, които са направени по моите книги...

– Да речем, последният „Соларис“...

– Той е идиотски. Разбира се, аз се съгласих на постановката заради парите, но това беше пълно разочарование.

– Руският „Соларис“ по-добър ли е?

– По-рано не го ценях високо, обаче сега проумях, че – в сравнение с американския – все пак е добър. Това беше добро кино, но това не беше Лем. Аз се скарах с Андрей Тарковски, ала по-късно разбрах, че всеки има право на собствена гледна точка. Тарковски работеше по своему талантливо, а пък тези глупаци в Холивуд... Най-хубавото в тия филми беше, че някога получих за правата две хиляди рубли от руснаците и после – шестстотин хиляди долара от американците.

– И това ли е цялата разлика?

– Да, това е разликата. Светът е такъв, какъвто е. Ние не сме в състояние да го променим и по този въпрос не можем да направим нищо. Аз съм стар, нямам никакви илюзии. Илюзиите на младостта са си отишли отдавна.

– А четете ли съвременна фантастика?

– Не, не, не! Аз не понасям НФ.

– Никого?

– Никого.

– Ами какъв е днес вашият читателски кръг? Говоря за художествената литература, не за научната.

– „Шерлок Холмс“ на Конан Дойл. Аз много го обичам и често го препрочитам. Обичам също философски книги... Сега в белетристиката господства залез, декадентство. Днес няма такива писатели – универсални като Честъртън или Киплинг. Модите идват и си отиват и от тези мътни води току изскочи някой. Това се нарича мейнстрийм – секс, кръв, насилие... Мене такива неща не ме интересуват.

– Умберто Еко, Милорад Павич, Паулу Коелю?

– Не, не. Всичко това е мода, не е за мен.

– А какво от новото сте прочели с ентусиазъм?

– Книгата на двама американски астрофизици на тема защо никъде в Космоса няма живот. Беше ми твърде интересно. Аз много обичам да чета книги на математици и физици, посветени на техния живот и дейност.

Преведе от руски: Джовани ПЕТРУНОВ

_____________________
* В едно интервю с видния руски критик и преводач Владимир Борисов-БВИ го питат: „Дали песимизмът на Лем не се дължи повече на възрастта, откoлкото на помъдряването и опита? Ние сме свикнали да го възприемаме като пророк, който вещае лошо бъдеще за човечеството, но дали това не важи за всички хора, дочакали старостта? В такъв смисъл дали не надценяваме пан Лем в ролята му на мрачен прорицател?“.

На което БВИ отговаря така: „Също добър въпрос. Ама нали мрачните предвиждания на Станислав Лем са се появили много отдавна и в напреднала възраст той не е изпадал в по-голяма мизантропия? Освен това аз изобщо не го смятам за истински мизантроп. Лем е обичал хората, обаче по своему. И искрено е желаел щастие за всички. Но сам е разбирал, че тази задача е архисложна и на практика неизпълнима. Впрочем полякът е твърдял и че бъдещето не може да се предсказва. То ще бъде съвсем различно – не такова, каквото си го представя Лем или пък някой друг. Обаче забележете, със своите разсъждения за човешките бъднини пан Лем е подтиквал людете да мислят. И тук е неговата главна заслуга“.
(Виж http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26712&rb_v=viewtopic&start=20 от 4 декември 2011 г.) – Б. пр.

** И „Провокация“, и „Равносметка на технологиите“ до момента си остават непреведени в България. Именно тях (заедно с автобиографичния роман „Високият замък“ и цикъла разкази под наслов „Кибериада“) Лем посочва в това интервю като свои най-любими рожби. – Б. пр.

По източника: http://wirade.ru/cgi-bin/wirade/YaBB.pl?board=seeurope;action=display;num=1192831179 (от 14 декември 2007 г. Самото интервю се нарича «Станислав Лем: Я остаюсь рационалистом и скептиком».)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Краков празнува рождения ден на Лем

Мнениеот Goa » Съб Сеп 10, 2016 10:10 pm

95 godini Lem smalena.jpg
95 godini Lem smalena.jpg (68.69 KiB) Прегледано 13151 пъти


Разходка по следите на Станислав Лем, прожекция на филма „Конгрес” и дебат на тема „Футурологичен конгрес, или светът в системата на всеобща любов към ближния” – така на 10 и 12 септември Краков ще отбележи неговия рожден ден.
На 12 септември 2016 година Станислав Лем щеше да навърши 95 години.

Лина Василева
(по материали на Конгресния център и Института на книгата в Краков)
Аватар
Goa
Модератор
 
Мнения: 8436
Регистриран на: Сря Яну 15, 2003 1:01 pm

Разговор с Лем

Мнениеот Goa » Съб Сеп 10, 2016 10:26 pm

Алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен

На 12 септември 2016 година Станислав Лем щеше да навърши 95 години.

Великият Станислав Лем няма нужда от представяне, най-малко на този сайт. Затова нека научим нещо повече за него и раждането на книгите му от неговите собствени думи. Нека си припомним как всеки от нас е откривал тези книги и какво са му носели те. Авторът на книгата-интервю „Светът на ръба” Томаш Фиалковски (краковски журналист от католическия седмичник „Тигодник Повшехни”) казва в предговора: „Пред очите ми се изправя Лем в неговия краковски кабинет-библиотека, сред купчините списания на различни езици, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен”.

Ние също познаваме Лем такъв – ако не лично, то от неговите уникални произведения, за някои от които става дума в предлагания откъс. Затова нека чуем „гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите” (ТФ).

Лина Василева

2001_Gabinet_biblioteka_w_jednym.jpg
2001_Gabinet_biblioteka_w_jednym.jpg (40.13 KiB) Прегледано 13117 пъти
Станислав Лем в своя кабинет-библиотека. Снимка от книгата на Томаш Лем "Пререкания на фона на всеобщото привличане", изд. Фараго, София, 2014.

Светът на ръба.
Със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски

(Видавництво литерацке, Краков 2007)

РАЗГОВОР ТРЕТИ

За първите години в Краков, стръмния път към литературата и приключенията с цензурата

Т. Ф. В Краков пристигате сравнително късно...

С. Л. Родителите ми и преди всичко татко вярваха толкова силно в съюзническите войски, които ще върнат Лвов на Полша, че ние останахме там твърде дълго. Заминахме едва когато ни беше казано: или заминавате за Полша, или вземате съветски паспорти. […]

В Краков ли започва Вашата писателска кариера?

В началото едва ли можеше да се говори за кариера. Ходех в редакциите на „Одродзенйе“ и ”Твурчошч“. […] Накрая открих „Тигодник Повшехни“ на „Вишлна” и започнах да публикувам там и разкази, и стихове. Това изумяваше колегите ми – уж следва медицина, пък пише стихове, сбъркана работа. […]
Скоро след това, през 1947 година, произведох най-неочаквано първата си сериозна книга: „Болница на преображението”. Предложих я на издателство „Гебетнер и Волф” на Главния площад; харесаха я и се готвеха да я издадат, когато внезапно фирмата попадна под чука на така наречената национализация, а цялото й имущество заедно с моя ръкопис отиде на кино във Варшава. Въпросът остана висящ. Баща ми, който много ценеше „Болницата...”, се опита да направи нещо. Един негов познат, още от Лвов, работеше в „Чителник“ (Варшавско издателство. Б. пр.) и когато онзи пристигна от Варшава, татко отиде да говори с него. Сновах може би цял час напред-назад по линията C-D, а татко опипваше почвата. Върна се с новината, че нищо не може да се направи.
Започнаха моите митарства до столицата, но и те не дадоха резултат. Авторът на вътрешната рецензия – знам кой е, но ще си спестя името му, – беше написал, че романът е реакционен, идеологичесски изцяло погрешен и се нуждае от противотежест. Аз се заех да дописвам тази противотежест, правейки моите автентични колеги от военния Лвов, които нямаха нишо обшо с комунизма, страшни комунисти. И това обаче не помогна: едва след седем години, през 1956 година, „Болницата...” заедно с дописаните части излезе във Видавництво литерацке под заглавие „Незагубеното време“. Дори получих за нея наградата на град Краков.

Преди това сте написали друг роман – „Човекът от Марс“.

Това беше още в Лвов, пишех го в известен смисъл за лична консумация, за познатите си, съвсем откачена работа. […]

А кога като начинаещ автор започнахте да се появявате в Съюза на писателите?

Май че през 1946 година, в така наречената „Младежка секция“. Там имаше и такива, дето днес никой не ги знае – в литературата, сьщо както в маратона, често отпадаш по пьтя. Аз просто си седях в ъгъла като грозното патенце.
През 1948 завършвах следването си семестриално, но се оказа, че всички абсолвенти по медицина отиват в армията – завинаги. Рекох си – не, в такъв случай няма да се явя на последния изпит, никой не може да ме принуди. […]

Също през 1948 година са Ви отнели легитимацията за кандидат-член на Съюза на писателите, нали?

Да, защото не бях издал нито една книга. Тоест, имах книгата, но намаше шанс тя да бъде издадена. Затова бях никой: вече не бях студент, но и диплома нямах, абсолвент не е никаква титла. Публикуването в „Тигодник повшехни“ беше много нездравословно, за властта – направо отвратително.

В резултат на всички тези перипетии „Астронавти” е първата Ваша публикувана книга...

Историята на „Астронавти“ започна с една разходка. Бях в Закопане, живеех в „Астория“ и отидох да се разходя с един дебеланко, чието име не знаех, пък той бил Йежи Пански, тогавашният шеф на „Чителник“. Стана дума, че в Полша липсват фантастични романи. Той попита: „Вие бихте ли написали?“ – Отговорих: „Зашо не?“ – и след няколко седмици пристигна договор с празно място за заглавието. Вписах: „Астронавти“, без да знам за какво ще е.
Когато „Астронавти“ излезе от печат, Зофия Вожницка, на която Домбровска вещаеше изключително писателско бъдеще, ме срази напълно, обвинявайки ме в липса на класов усет. След това Слонимски деликатно й се присмиваше, че ако в космоса съществува класова борба, би трябвало да възникне и Комунистическа партия на Венера, която никога не би допуснала нашествие на Земята. Като втори ме нападна Гженевски – получи се дует; обикновено дуетът има за цел да разкрие противоположни становища, а тук се получи негативен дует. Здравата ме разпертушиниха.

Вие реагирахте ли по някакъв начин?

Отговорих с нещо глупаво, но после си припомних думите на Гьоте от разговора му с Екерман: че никога не бива да говориш с критиците. Екерман го пита: – А ако Ви обвинят в кражба на сребърни лъжички? – Тогава също – отвръща Гьоте, и, разбира се, бил е прав.

След издаването на „Астронавти“ приеха ли Ви отново в СПП?

Не веднага. Най-напред в Краков пристигна Путрамент и взе да ми обяснява в някаква сладкарничка, че най-лошото нещо за поляците е, дето си нямат собствен Сибир – ако го имало, можело там да бъдат изпратени всички антиправителствени и антикомунистически боклуци и това вече наистина щяло да очисти атмосферата. Той говореше, аз мълчех. Накрая обеща, че ще уреди да ме приемат в Съюза на писателите и действително стана така.
След „Астронавти“ написах „Магелановият облак“ – по мое мнение червена утопия. Янек Блонски го наричаше „показване на фасадата на строя“. Впрочем, в технологично отношение там има неща, които се сбъднаха по удивителен начин, например, че цялата информация е закодирана на Земята в специална мрежа, а корабът „Гея“, летящ в космическото пространство, взема със себе си частица от нея. Там бях измислил също „видеопластиката“, чийто принцип на действие напомня днешната виртуална реалност.
С „Облака...“ също си имах неприятности. А именно – разшифрова ме във вътрешната си рецензия Игнаци Злотовски, един химик, който после замина за Америка. Беше написал, че това, което аз наричам в романа механевристика, е в действителност кибернетика, с други думи, буржоазна псевдонаука. Спряха ръкописа за почти една година. Помогна ми Юрек Врублевски, който като юрист обясни на „Искри“ (Варшавско издателство. Б. пр.), че нещата са съвсем безобидни. Междувременно на хоризонта започна да се очертава разведряването и можеше да се диша по-волно.
През четиридесетте години в СССР подготвяли скандал с физиците, аналогичен на онзи, какъвто на територията на биологията беше заформил Лисенко. Тогава, вече не помня кой, Лев Ландау или някой друг, изнервен, беше казал на най-висшата власт, че ако започнат да атакуват теоретичната физика и „айнщайнизма“, никога няма да имат атомна бомба, а едно голямо г... И скандалът би отбой. Имаше обаче научни области, като екологията например, в които леденият вихър на лисенковщината нанесе много вреди. Най-добре си живееха математиците, защото умът на комунистическия марксист никога не бе успял да се изкачи така високо, че да проумее математиката. Те спираха на нивото на това, което Енгелс е написал за диалектиката на противоречията в „Антидюринг“. Впрочем, аз винаги съм смятал, че диалектиката представлява огромен куп глупости, върху който е изградена философията на диалектическия материализъм. […]

Говорихме за „замразената“ за седем години „Болница на преображението“ и за атаките срещу научната фантастика по сталинско време; а някоя от другите по-късни Ваши книги имаше ли проблеми с цензурата? Нали, започвайки от „Диалозите“, през „Тринадесетото пътешествие на Ийон Тихи“, онова с Пинта и Панта, през „Едем“, та чак до тома „Маска“, Вие непрекъснато критикувате онзи най-добър политически строй.

Помагаше ми езоповият език, но читателите умееха да го разшифроват. Веднаж с жена ми заминахме за чешката Прага (Във Варшава има квартал Прага. Б. пр.), съвсем неподготвени, без предварителна резервация на каквато и да било нощувка. Пътуваме от хотел на хотел – и дума не може да става за стая, всичко е заето. Накрая попадаме във Винохради. Давам паспорта си в рецепцията и пак чувам: - Няма нищо. След миг обаче рецепционистът вдига глава над паспорта ми: – Значи Вие сте написали „Едем”? Разбирам, разбирам... – и ми връчва ключ. Това беше най-големият писателски успех през живота ми.
Когато написах „Дневник, намерен във ваната” в закопанската „Астория”, го дадох на Ян Кот да го прочете, и, ако не греша, на Мачей Сломчински също. Двамата ми го върнаха с думите: „Добра е, но никога няма да бъде публикувана”. Една година по-късно „Дневникът...” беше в книжарниците.

Затова пък намесата на цензурата се вижда ясно в разговорите Ви със Станислав Береш, водени през 1981-1982 година.

Ами, там отпадна една цяла глава – за Полша. Беше така орязана, че предпочетох изобщо да я махна. Останалите намеси не бяха големи. Цензурата беше задраскала например изречението, че баща ми никога не е имал ни най-малко съмнение в какъв строй живеем. Аз не бях от онези, които старателно документират отпадналите по вина на цензурата текстове, затова пък се радвах на безмерно неразбиране. На Запад и досега се чудят, че съм могъл в средата на петдесетте години да представя в „Диалозите” истинския механизъм на комунистическата система. У нас обаче не разбраха много от написаното, което най-добре личи по корицата, на която Микулски е нарисувал два чехъла и стълба. Това има толкова общи неща с моята книга, колкото Вие с Далайлама.
И още нещо: с годините някои книги променят своя характер. Когато излезе „Маска” със споменатия от Вас „Разказ на замразения”, беше ясно, че в историйката за Хармонията на сферите и Горилиум става дума за комунизма и Съветите. Тогава такива неща се пишеха с пяна на устата и отрова в душата, а сега се четат като обикновена приказка. Баранчак озаглави една своя книга „Breathing under water” („Дишане под водата”) – това заглавие на свой ред е алюзия към пътешествието на Ийон Тихи на планетата Пинта, където след повишаване на нивото на водата с половин дълбинка се налагало да се ходи на пръсти, а някои започнали да изчезват. Разбира се, тези фрагменти носеха огромно удоволствие на интелигентните хора, а аз на свой ред ги пишех, защото така изпусках пàрата.

А не се ли заяждаха с „Високият замък”? Нали след „Слънчевият часовник” на Парандовски това е всъщност първата книга за Лвов, написана в Полската Народна Република.

Странна работа – но не. Цензурата не я нападна, защото я прие като невинни спомени от детството, затова пък аз получих много писма от лвовяни, които ме четяха не като автор на science fiction, а като човек, който обича техния град. Неотдавна Кшищоф Мишковски ме попита какво е Лвов за мен. Отвърнах кратко: Отечество. Градовете, разположени на границата между различни култури, често създават като че ли по-наситена среда, в тях настъпва интелектуална кумулация; точно така беше и край Пелтвя. Живея в Краков повече от половин век, но когато кметът на града ме помоли да напиша нещо за глобуса на кметството, любезно отказах с обяснението, че тук аз съм само бежанец. Аз съм прогонен, ich bin auch ein Vertriebener, както винаги повтарях това на германците, когато те ми се оплакваха от понесените неправди, като например кметът на Берлин, пастор Хайнрих Алберц. Рекох му: „Не смятам, че държавите са нещо като мебели, които можеш да преместваш от един ъгъл в друг, но на вас поне ви е позволено да се оплаквате на глас. В ПНР не може нито да се пише, нито да се говори за това, на устите си имаме катинар”. – Той никога повече не отвори дума по този въпрос. […]

Превод от полски:
Лина Василева
Аватар
Goa
Модератор
 
Мнения: 8436
Регистриран на: Сря Яну 15, 2003 1:01 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот linawas » Чет Окт 06, 2016 1:46 am

+
Прикачени файлове
barbara_lem.jpg
БАРБАРА ЛЕМ 1930-2016
barbara_lem.jpg (31.48 KiB) Прегледано 12943 пъти
Аватар
linawas
 
Мнения: 67
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Пон Мар 27, 2017 12:07 pm

ЗВЕЗДНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК ПРОДЪЛЖАВА ПОЛЕТА СИ

Днес отбелязваме 11 години от полета към вечността
на великия Станислав Лем – с припомняне на десетина
невероятни страници от книгата на неговия син Томаш
Лем „Пререкания на фона на всеобщото привличане“
(изд. „Ф а р а г о“, тел. 02/870-03-52 и 0889-513-720).
От преводачката Л. В.


■ Канонът на Лем

Какво правя сега ли? Правя нещо до голяма степен смешно и глупаво: търся съкровища. А именно, нося вкъщи заети от библиотеката доста стари книги от разните му там Гавалевичовци, Грушецковци, за които може и да не си чувал, защото освен историците на литуратурата май повечето от тях никой не ги знае.
Чета аз тия стари, леко мухлясали книги, любовни романи и прочее, ала да призная съм длъжен, че на съкровища изобщо досега не съм попаднал, дори и на следа от тях, злощастни само драсканици, в своята достопочтеност и простодушието свое адски скучни, не зная дали ще ми стигнат сили, та по-нататък туй гробище с усилията мои некрофилски да скверня, опазил бог! Но, както вече сигурно го виждаш, стилът ми някак се просмука с тези вехтории и става старовремски, от XIX век, с патината на провинциална некадърност.
Аз понастоящем никаква творческа наша преса не чета и най-странното е, че липсата ѝ никак не откривам – ни в себе си, нито пък в съзнанието си, в което се очаква да възникват празноти безброй, уж важни поради моята тъй вредна игнорантност. Пописвам също, т.е. разнищвам моите ракети ей тъй, по задължение и не без отегчение, и друго развлечение хич нямам, не, зле се впрочем изразих – таз работа, робия съща, не бих нарекъл развлечение.
(ИЗ ПИСМО ДО СЛАВОМИР МРОЖЕК, 24 НОЕМВРИ 1964)

Изображение

Лем баща и Лем син, 1973 година

Периодът между разведряването след смъртта на Сталин и антисемитските преследвания през 1968 година се оказва извънредно плодотворен за баща ми. Той все още не усеща порива за незабавно напускане на Полша като дотолкова нетърпящ отлагане, че да го осъществи – това става едва след въвеждане на военното положение (13.12.1980). В периода на малката стабилизация през шейсеттте и седемдесетте години на миналия век започват да се появяват книгите, причислявани към Канона на Лем, съвсем зрели освен няколко изключения, които се развеждат с класическата научна фантастика (критикувана по-късно във „Фантастика и футурология“ и чийто схематизъм бе осмян по разкошен начин в приложения към книгата „Джобен компютър на ужасите в научната фантастика“ (Gahan Wilson, The Science Fiction Horror Movie Pocket Computer). Писането изисква жертви, но преди всичко стои нуждата от психическо равновесие и спокойствие:

Пуша. Пиша като луд. 30 страници готови, карай нататък. Хайде, давай, давай! Разказът пое вятър в платното си и се понесе. Предложиха ми да замина за Съединените щати за 6 месеца – Кисинджър, оня, дето беше возил Мрожек през 59. Отказах. Имаше също стипендия за Канада, никой не я искаше. Пак отказах. Имам покана за тържествена берлинска премиера, цветя, голи германки в изобилие (голяма дузина – 144 броя) – шампанско, разврат, дяволи го взели, нервно хълцукане от щастие. Отказах.
УФФФ!!!!!!!!! Разбираш ме ти, нали, сродна душо Шчиборова, вътрешно-самотна, Аскетично-Одухотворена!!!!??
Спокойствие любезно!
(ИЗ ПИСМО ДО АЛЕКСАНДЪР ШЧИБОР-РИЛСКИ, 1960)

Първата книга, принадлежаща към Канона на Лем, е написаният през 1958 роман „Едем“ – разказ за една поробена цивилизация, чийто език е до такава степен подчинен на лъжата, че от речниковия му състав са изхвърлени думите, позволяващи да се опише действителността обективно. След това, всъщност всяка поредна година, се появява нов роман: през 1959 г. „Разследване“ – криминален роман, но такъв с нарушена конвенция, понеже в него отговора, нееднозначен впрочем, на загадката „кой е убиецът“ дава любимата на баща ми наука – статистиката. По вина на това произведение доста се намъчих в основното училище, тъй като моите съученици – посредством мен – отправяха към баща ми забележки от формално естество. По принцип основателно. Година по-късно се ражда „Дневник, намерен във ваната“, Кафка, омешан с Гомбрович, представляващ портрет-гротеска на тоталитаризма; през 1961 са издадени „Соларис“ (не се налага да резюмирам съдържанието, нали?) и „Завръщане от звездите“ – визия на едно общество от бъдещето, в което хората са кастрирани от лошите животински инстинкти. (Към тази идея в по-сложна форма баща ми се връща по-късно, през осемдесетте години, в „Оглед на място“, при което този път въпросните контролни механизми биват имплантирани в природата на молекулярно ниво, превръщайки се в нещо като фундаментални закони на физиката). След три години се появяват „Приказки на роботите“ и причисляваният към т.н. хард научна фантастика роман „Непобедимият“, както и Summa technologiae, размисли за бъдещето на цивилизацията. През 1965 година излиза също „Кибериада“ – творба, която баща ми смяташе за свое най-висше постижение, съдържаща такива бисери като „Змейове на вероятността“. Когато веднъж майка ми го попита, татко отговори, че ако е трябвало да напише само една книга, с която да бъде запомнен, то това би била „Кибериада“.
През 1966 г. той издава автобиографичната книга „Високият замък“, а през 1968 – моя любим роман „Гласът на Бога“. Откритият случайно неутринен сигнал от звездите става претекст за поставяне на фундаментални въпроси и представяне на света на земната наука отвътре, сякаш разказвачът наистина е американски физик, а не роденият в Лвов и живеещ в краковското полусело абсолвент по медицина.

■ Битки с моторизацията

Помня едно пътуване, свързано с катастрофа. Беше ранна пролет, пътувахме за Дембно с Ян Юзеф Шчепански за някакъв ръчно издялан свещник. В Краков валеше дъжд, който, колкото повече навлизахме в планината, се превръщаше във все по-обилен снеговалеж. Близо до Рдзавка се качих на детелината и внезапно съзрях камион напреки на пътя. Имах избор: или да се ударя директно в него, или да разчитам на чудо. С присъщото ми хладнокръвие насочих колата към канавката, където за наш късмет бе натрупало доста сняг. Автомобилът ни бе затиснат при страничните врати, изключено бе да потегли. Окото на Баша беше насинено, но иначе никой не пострада. До нас спря автобус от редовния маршрут, отзивчивите пътници ни изтеглиха заедно с колата и ни поставиха на пътя. При удара бе сплескана тръбата на гърнето и клаксонът бе тъй заклещен, че тръбеше през цялото време. Така на звуков сигнал стигнахме до Нови Тарг, където успях да купя верига от ония, с които кравите се привързват към яслите, и тъй оборудвани се върнахме в Краков. (ИЗ ПИСМО ДО ЕВА ЛИПСКА)

В края на петдесетте и началото на шестдесетте семейство Лем се моторизира, понеже по онова време част от петнайсетината километра от центъра на града трябвало да се изминават пеш, което било доста уморително, особено през зимата.
Първият автомобил на баща ми бил един от картонените гедеерски продукти, наричани Р-70, потомци на DKW и прародители на трабанта – и точно с такава кола татко бил заседнал в канавката до Рдзавка.
В началото никой от родителите ми нямал шофьорска книжка, затова колата била докарана вкъщи от приятел, правоспособен водач. Затваряйки се в автомобила вечер, родителите ми се опиянявали от аромата на гедеерските пластмаси, а мама все мрънкала на татко, за да охлади мераците му, да опипа ръчките и бутоните, блокиращи волана и включващи клаксона и чистачките.

Продължението следва!
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Пон Мар 27, 2017 3:48 pm

ЗВЕЗДНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК ПРОДЪЛЖАВА ПОЛЕТА СИ (2)

Баща ми се оказа шофьор с темперамент, който се проявяваше в това, че когато изкачваше някаква височина, например на „Обядова“, татко трябваше да изпревари всички други коли по пътя. Задачата не беше лесна, понеже другите разполагаха с вартбурзи и шкоди, затуй се налагаше Р-70 да бъде здравата форсиран, което водеше до различни аварии. Към коронните номера на татко принадлежеше изпарилата се от радиатора вода. В такива случаи майка ми биваше изпращана да търси вода, която добри хора ѝ даваха в гюм за мляко. Докато течаха тези действия, всички задминати автомобили изпреварваха нашата кола, спряла с татко на волана край пътя сред облаци от пара.

Не си купих волво – пише той до Шчибор-Рилски през септември 1975 година, – защото веднъж, когато исках да тръгна от светофара при хотел „Краковия“ заедно с някакъв тип с такова волво, някак си дадох газ, фиатът (тогавашната ми кола) подскочи и потегли, макар че оня тип, целият посинял, напразно се мъчеше да изкопчи от волвото всичко – и защо, помислих си аз, ми е потрябвало да купувам за куп пари маса много тежка ламарина, която действително ти гарантира оцеляване при катастрофа, в ежедневието обаче диша праха на полските фиати. Няма да стане.

Безопасността при изпреварване не беше негов приоритет.
Доста по-късно, през осемдесетте години, се случи аз да шофирам с родителите си в колата, пътят беше хлъзгав, валеше сняг, пред нас се влачеше някакъв камион. Баща ми се изнервяше все повече и повече, на няколко пъти ме подкани нетърпеливо: „Хайде, Томаш!“. Обясних му, че не мога, защото вали сняг, а наближава остър завой и не се вижда дали някой не идва насреща.
– Чудя ти се – отвърна татко. – Аз на твоите години просто предполагах, че никой няма да се появи насреща. – Замълча, а после рече: – И знаеш ли какво? Прав бях.
Шофьорският стил на баща ми представлявал тежко изпитание за мама, която се бе опитала по някое време да шофира. Татко обаче бил свикнал да ѝ дава най-различни животоспасяващи съвети, тъй че едва през седемдесетте години тя седна зад волана – вече на собствената кола. По онова време баща ми купил за нейния фиат задни леви фарове. На въпроса „защо“ пояснил, че използваните понастоящем винаги могат да се развалят или счупят и тогава резервните ще им дойдат като харизани.
– А защо леви? – попитала мама.
– Десни нямаше. Но може пък точно ляв да потрябва? – пояснил татко.
Опасностите се появявали не само когато той бил зад волана или на мястото до него. Смразяваща история се случила дори тогава, когато той не бил в колата.

Гаражът беше много стръмен, слизаше се надолу, в мазето, и един ден не бях дръпнал ръчната спирачка. Слязох от колата, за да отворя вратата на гаража, и тогава колата се затъркаля надолу. Жена ми твърди, че чула крясък „Башаааа“ и ме видяла да търча редом с колата, държейки се за вратата, понеже се опитвах да скоча вътре. После се разнесе неописуем грохот.

Баща ми не пострадал, а автомобилът спрял до полуотворената врата на гаража. Ремонтът бил труден, колата имала дървена рама и пластмасова каросерия и се наложило да ги лепят по сложната процедура. След известно време историята се повторила в обратен ред.

Поради разсеяност бях отворил само едното крило на вратата, седнах във вартбурга... и излязох от гаража заедно с вратата. Но това беше добра кола, после доста си повървя със собствени сили. (ФРАГМЕНТ ОТ ИНТЕРВЮ С ЕВА ЛИПСКА)

В началото на шестдесетте години Славомир Мрожек, прясно изпечен шофьор и горд притежател на близнак на нашия Р-70, посетил родителите ми. Господата дружели от няколко години, ала това била първата визита, която Мрожек правел с лъскаво новия си автомобил. Татко решил да обясни на госта какви грижи трябва да полага за него, наблягайки на смяната на колелата – в случай че някога се наложи. Мъжете отишли в гаража, където бил паркиран автомобилът на госта. За съжаление, в мига, в който колата била повдигната, а колелото отвинтено, урокът бил прекъснат от трясък и грохот. Колата се строполясала, като крикът пробил солидна дупка в картонено-пластмасовата каросерия. Когато майка ми слязла в гаража, за да види каква е тази веселба там, господата все още се превивали от смях.
При моето появяване на този свят баща ми вече имал петнайсетинагодишен шофьорски стаж. Като четири- или петгодишен понякога ме вземаше на коленете си и заедно карахме колата; графитеният фиат 125р беше сглобен в Полша, но от италиански части, което татко винаги с гордост подчертаваше. Колата притежаваше скоростeн лост до големия като корабно кормило волан и странен спидометър.
Със скоросттта на пешеходец карахме из квартала, в който по онова време имаше по-малко от двайсетина къщи, а днес е един от най-бързо разрастващите се в града. Нямам спомен някога да сме се разминали с друга кола.
Когато навлезехме доста далече по чакълената алейка, трябваше да се върнем и тогава имах възможност да покажа, че умея да включвам на задна скорост, което невинаги ми се удаваше.
Понякога автомобилът ставаше косвен повод за конфликти с тъщата, тъй като баща ми предпочиташе, вместо да изрине снега от стръмния подход към гаража, да го посипва обилно със сол заедно с пътеката, което бе убийствено за скритата под снега, старателно поддържана градинка. Подобно варварско поведение будеше основателни протести.
Случваше се баща ми да извършва зад волана почти налудничави неща, които можеха да имат трагичен край. При едно пътуване в Австрия със скорост над сто километра той внезапно извади ключовете от таблото, което бе придружено от зловещ трясък на блокажа, задържащ волана неподвижен в положение „направо“. В резултат на изключения двигател престанаха да действат също спирачките. Не знам дали пътниците, сред които бе и мама, разбраха какво става. За късмет, пътят беше прав и пуст, татко успя да пъхне ключовете обратно и всичко се върна към нормата. Друг път – отново по време на отпускарско пътуване – той реши да провери какво ще стане, ако внезапно смени лентата на магистралата така светкавично, сякаш е на „Формула 1“. Някак си преживяхме и този експеримент, макар пътниците да изпитаха шок при смяната на лентите и да излязоха от колата натъртени и насинени.
С колата е свързана още една история, в която обаче самият автомобил играе маловажна роля.
Шейсетте години на миналия век. Както всеки друг ден татко откарва мама на работа; оставя колата на паркинга и тръгва на пазар, въоръжен с пазарска чанта, носена „за всеки случай“.
Междувременно поради авария на апаратурата пускат лекарите да си ходят. Майка ми открива колата на паркинга и сяда на мястото до шофьора.
Баща ми оставя покупките в багажника и сяда зад волана, без да забележи мама.
Баша, в началото обидена, се спотайва тихо като мишка. Излизат от паркинга – Баша е все по-обезпокоена. Ако се обади внезапно, Сташек ще се стресне и може да предизвика катастрофа.
Колата спира на светофара. Замисленият съпруг от скука мие стъклата с чистачките, рутинно обливайки чакащите на трамвайната спирка. Оглежда се наоколо. Погледът му пада на пода от страната на пътника. Забелязва там нечии крака. В дамски обувки и чорапи.
И облещва очи като палачинки:
– Баша, какво правиш тук? Ти нали си на работа?!
[…]

Превод от полски: Лина ВАСИЛЕВА

Изображение

Издание на чешки език, 1995 година
(на български тази книга все още я няма)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот linawas » Пон Мар 27, 2017 8:34 pm

Книгата на Томаш Лем „Пререкания на фона на всеобщото привличане“ може да бъде закупена с 20% отстъпка от изд. „Фараго“, тел. 02/870-03-52 и 0889-513-720.
Прикачени файлове
Пререкания на фона на всеобщото привличане, Томаш Лем.jpg
Пререкания на фона на всеобщото привличане, Томаш Лем.jpg (13.01 KiB) Прегледано 12357 пъти
Последна промяна linawas на Чет Мар 30, 2017 6:30 pm, променена общо 2 пъти
Аватар
linawas
 
Мнения: 67
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Вто Мар 28, 2017 4:34 pm

Изображение

ГЕНИАЛЕН КАТО НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

Творчеството на Станислав Лем (12.IX.1921–27.III.2006) е било винаги обърнато към бъдещето и в множеството му книги изобилстват прогнози от всякакъв род.

„Кое от предвижданията на Лем, едно или няколко, ви е направило най-голямо впечатление? И в какво се изразяват особеностите на лемовския предвидизъм – термин, създаден от самия полски фантаст?“

С тези въпроси видният лемолог Владимир Борисов-БВИ * се обърна и към неколцина български дейци на фантастиката, за да участват в неговата книга, подготвяна за печат в издателство АСТ (Москва).


Ето вижданията и размислите
на Юрий Илков-Генерала:


За мен Станислав Лем е НАЙ-ГЕНИАЛНИЯТ фантаст. Гениален не просто като писател, а като начин на мислене! Главната му прогностична книга се нарича „Равносметка на технологиите“ (Summa Technologiae). Изтъкана е от прогнози за науката и техниката, за някои аспекти от социалното бъдеще на човечеството. И днес тя се явява „духоспасяваща“ книга. Навремето съм чел трудове по кибернетика от автори, писали през 60-те години, но всичко, което ми е попадало, е било общи приказки. А пък в „Равносметка“-та има изумителна конкретика – например термина фантоматика. И Лем е съвършено прав да претендира за авторство на понятието виртуална реалност; фантоматика даже е по-добро, отколкото „неутралното“ виртуална реалност. В него се усеща семантично натоварване по посока на „злите сили“ :D. В този ред на мисли трябва да спомена и описанието на шлема за влизане във фантомния свят и пр., и пр.

От социалните прогнози на Лем силно са ме впечатлили такива не от негови книги, а от интервютата му с Франц Ротенщайнер. Да речем, за това, че бъдеща Европа ще има за център Германия, докато останалите страни ще бъдат периферия; и че битува мнение, според което катастрофата на хуманистичната мисъл в сърцето на Европа по време на Втората световна война е била страшна, но кратковременна аномалия и че след войната и смъртта на Хитлер нещата са се върнали в нормалното си русло. „Аз стигнах до убеждението – казва Лем, – че всъщност това не е отстъпление от правилата, а може би (не дай, Боже) начало на нова епоха, в която геноцидните явления ще се повтарят или ще приемат други форми, като например кървавия тероризъм, изявяващ се под маската на идеология, което е само предлог за убийства на други хора.“ И тези думи са казани в началото на 80-те години!

И накрая – за мен Станислав Лем е човек, който е хвърлил поглед към най-отдалеченото бъдеще, ако може така да се каже, и то в космологически мащаб. Имам предвид неговата „Нова космогония“, където всичко, описано в Нобеловата реч на въображаемия Алфред Теста, може да се окаже ПРОЕКТ за бъдещото „устройство“ на Вселената. Имам предвид и „Гласът на Бога“, в който Лем разсъждава над възможността човечеството да се спаси след поредната пулсация на Вселената и над „прехвърлянето“ на разума на нивото на частици от типа неутрино, способни да оживеят подир колапса на Космоса. Може би този колапс е пределът, до който въобще е възможно да стигне РАЦИОНАЛНИЯТ поглед към бъдещето...

ооооооооооооооооооооооооооо

* Горещо ви препоръчвам твърде интересния сайт
на Владимир Иванович – http://bvi.rusf.ru/. Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот linawas » Чет Мар 30, 2017 6:34 pm

Още за Станислав Лем: http://www.fakel.bg/index.php?t=5825
Аватар
linawas
 
Мнения: 67
Регистриран на: Съб Сеп 10, 2016 5:14 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Нед Юли 09, 2017 11:02 am

Да се признае научният приоритет на Лем

Творчеството на Stanisław Lem (1921–2006) е било винаги обърнато към бъдещето и в множеството му книги изобилстват прогнози от всякакъв род.

„Кое от предвижданията на Лем, едно или няколко, ви е направило най-голямо впечатление? И в какво се изразяват особеностите на лемовския предвидизъм – термин, създаден от самия полски фантаст?“

С тези въпроси видният лемолог Владимир Борисов-БВИ се обърна и към неколцина български дейци на фантастиката, за да участват в неговата книга, подготвяна за печат от издателство АСТ (Москва).


Ето отговорите на АТАНАС П. СЛАВОВ –
един от нашите най-ерудирани и задълбочени по-
знавачи на тъй разноликите и богати Лемови светове:


Аз смятам, че Станислав Лем е пророк по няколко причини:

1. Фантоматика и виртуализация. Още през 1964 г. в книгата си „Равносметка на технологиите“ Лем предложи редица хипотези за бъдещото развитие на информатизацията на културата. Той не само създаде зрим образ на мрежата от компютърни йерархии и фантоматна реалност, но и предвиди множество философски проблеми, които ще възникнат при този процес... Помня международния конгрес „Кибернетика и култура“, организиран от Людмила Живкова в София през 1975 г. Аз попаднах на него като ръководител на клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и на вълната на Лемовите идеи се изказах за неизбежната мрежа от компютри, която ще свърже цялото човечество. Белокосите академици се посмяха бащински с мен. Подкрепиха ме само руският учен Николай Амосов и японският писател Сакьо Комацу. Тогава никой не знаеше, че в САЩ вече правят първата АRPANET... През същата 1964 г. Станислав Лем публикува и романа „Непобедимият“, в който предсказа идеята за нанороботите.

Изображение

Когато през 1984 г. излезе книгата на Айвън Съдърланд „Идеалният монитор“ * и американците обявиха, че „виртуалната реалност“ е открита, нашите програмисти им написаха, че всичко това е отдавна известно от книгите на Лем!!!

2. Според редактора на New Scientist Дейвис идеите на Лем, изложени в статията му „Светът като катастрофа“, са изпреварили цялата нова космогонична картина на Вселената, която учените са създали през последните десетилетия. Дейвис дори е написал уводна статия, настояваща да се признае научният приоритет на Станислав Лем.

3. От 2000 до 2009 г. аз бях асистент на българския философ Иван Пунчев. Помагах му да доизгради концепциите си „Космическа философия“ и „Диалектико-математическа логика“, които по-късно се материализираха в четиритомната му монография „Въведение в системата на диалектическата логика“ (2015). Там в качеството си на основополагащ автор беше посочен Станислав Лем с неговите книги „Равносметка на технологиите“, „Философия на случая“ и „Диалози“, както и с отделни есета от „Абсолютният вакуум“ и „Имагинерната величина“, плюс статиите „Изкуственият интелект като експериментална философия“ и „Антропният принцип“. За съжаление, нашият общ труд „Станислав Лем като космически философ“ остана недовършен – моят съавтор почина през 2009 г.
_____________________
* Спомената е в сборника „Ренесанс на утопията. Фигури на бъдещето през ХХI век“, съставен от Рудолф Мареш и Флориан Рьотцер (ИК „Критика и хуманизъм“, София, 2006). – Б. авт.

Изображение

NB! В края на този юни излезе от печат алманахът
ФАНТАSTIKA 2016 (съставител Атанас П. Славов). На-
ред с многото разнообразни автори тук е отделено място и на
Станислав ЛЕМ – с неговото невероятно есе Sexplosion и на моменти
тъй сепващата подборка от размисли „Мисля, значи лъжа“.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Станислав Лем: визия ХХІ

Мнениеот alexandrit » Сря Авг 02, 2017 10:59 am

● „Вопъл в пустинята“ е рубрика в списанието на родния фендъм -Тера фантастика-, което скоро ще има нов брой. А ето и от нас един вопъл в духовната пустош на днешната ни действителност: от 23 (!) години в България не е публикуван нито едничък роман от Лем – става дума за първо издание, разбира се. От Станислав Лем, който е сред най-великите фантасти и мислители на всички времена и народи! Ако трябва да потърсим някаква причина за това, ние бихме посочили хипертрофираното преклонение на БГ издателите (и читателите) пред англоезичната фантастика... По този повод пускаме тук кратката лемоложка статия на

Христо ПОЩАКОВ

Конгрес по футурология

На пръв поглед заглавието звучи суховато, но то принадлежи на един от най-известните романи на полския фантаст Станислав Лем, който благодарение на издателство „А р г у с“ се появи на книжния пазар в страната.

Авторът едва ли се нуждае от представяне, любителите на жанра вероятно са чели „Соларис“, „Едем“, „Кибериада“ и „Звездните дневници на Ийон Тихи“ – сага за „космическия барон Мюнхаузен“, поразяваща и най-смелото въображение на свикналите с какви ли не сюрпризи почитатели на фантастиката. Сега всеки от тях има възможността да се запознае с новите приключения на великия пътешественик и да остане съвсем смаян.

Кадър от немския сериал за пилота Ийон Тихи

Изображение

Наистина Ийон Тихи е поизгубил част от бляскавото си държане и самоуверени изяви и нито се бори с космически картофи, нито получава информация от демони от втори род, притаени в каца за кисело зеле. Този път мащабът на действието е в границите на родната му планета, където интересите на военните, съчетани със свръхразвитието на химията, довеждат до производството на такива халюциногенни вещества, че човек може да възприема илюзията като реалност, да изучава различни науки посредством гълтане на хапчета, дори да стане пътешественик във времето и да поживее в 2039 година, обграден от странно човешко общество с изменени морални норми, език и принципи, които му придават облика на привидно благополучна, но всъщност съвсем изродена цивилизация, плод на някаква поразителна антиутопия.

Езикът на автора е брилянтен и въпреки безпощадния му сарказъм хуморът извира от всяка страница, даже ефектът е по-силен от този на такива всепризнати майстори на перото като Марк Твен, П. Г. Удхаус, О. Хенри и Бранислав Нушич.

Книгата е илюстрирана с шест оригинални рисунки на Станислав Лем, които също говорят за неизтощимо творческо въображение. „Лем е гений на фантастиката“ – казва Артър Кларк и след прочитането на „Конгрес по футурология“ не ни остава друго, освен да се присъединим към неговото мнение.

От източника: вестник „Н о в и н и“, брой 214 от 1994 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта