■ Когато бях малък, много ме впечатляваха шоколадовите бонбони от типа „дънерчета”, „таралежки”, „пияни вишни” и най-вече „асорти”. Тези „асорти” бяха различни и по форма, и по отсенки на вкуса, че – ако щете – и по благоуханието си без консерванти.
Сега ви предлагам една разностилова и разновкусова поетична подборка. Без да е произведение на т.нар. шоколатиерско изкуство, тя все пак звучи по своему интересно и – както обича да казва един приятел – „не е за изхвърляне”.
По случай 1 октомври – Световен ден на поезията *
МАЛКО АСОРТИ... ■ Иван ХАДЖИХРИСТОВ (1892–1970)Нощ Като вълна, която застрашава,
из моя дом неравен глас кънти:
– Ти бе на прелъстителна забава,
от вечността какво измоли ти?
На моя праг е вкаменяла стража,
потънала във бездиханна нощ.
Дали ще чуе тя какво ще каже
неканеният и безумен гост?
Смъртта е вятър, който ще затвори
без шум вратата. И кънти
гласът, останал да говори:
– От вечността какво измоли ти?
* * *
■ Райнер Мария РИЛКЕ (1875–1926)Буда в славата си Плод на плодовете, зърно на зърната,
сладък, пребиваващ в себе си бадем –
твоя плът е всичко, чак до светлината
на звездите. С поздрав те зовем.
Ти не чувстваш тежест, ти си тъй висок.
В твоята черупка е събран безкраят –
вътре тръпне и напира мощен сок,
а отвън слънцата ти сияят.
Те растат, разпалват се в небето
и роякът им безспир кръжи.
Ала зрее в теб това, което
даже и след тях ще продължи.
От немски: Петър Велчев* * *
■ Стефан КРЪСТЕВ (1969)Истина с коси в съновидение Тя беше в замък стар, като в приказките стари,
с безбройни стаи и мрачни кулоари,
във гробница дълбоко под земята,
една принцеса непозната.
В полупросъница жестока окована,
на крачка от желано нежелано,
с очи мечтаещи, незрими,
потънали във същности без име.
■ „Разходка”. Художник: Марк ШАГАЛКосите й завързани към брачното й ложе,
над него с меч застанал, страж безбожен,
краката й покрити в руни нечетими,
лицето й погребано под грима.
Покрита с паяжина от главата до петите
и мрак, пропит от змии страховити,
и вещица без име в сутерена,
без възраст, зъби и очи червени.
Стотина килъра със автомати,
седнали над демони брадати,
душите им от зло обзети,
готови да убият всеки.
Киборзи с мозъци на древни войни,
възпитани във битки многобройни,
със бластери и мечове в метални длани,
и фигури от скулптори отляни.
Седем самурая и уестмана седмина,
и седемстотин духа в дворцовата й градина,
самият сатана на покрива със снайпер
и песове десетки в ледения партер.
Хиляди скорпиони из нозете ми жужащи,
пророчица, разкриваща ми мрачно настояще,
и злият цар накрая пред вратата,
дрогиран, с лиги кръв и брадва във ръката.
На трубадур престорих се, проникнах във чертога,
на дявола осланях се, а молих Бога,
от страст и страх прекрасно пеех,
за миг живот се молих и за миг живеех.
Прекрасно пеех и напи се царя,
а тя готова бе за изневяра,
ала последен страж пред нейното одеяло
бе моят образ огледален.
– Сънува ангели! – ми рече. –
Така красива е и вечна,
във ада я потърси, трябваше във небесата,
не тук, а там, и в своя сън те чака.
След туй пред спящото й тяло
моят образ огледален
със пиката си ме посече.
Потърсих я във небесата,
но и там не беше.
* * *
■ Али ТАТЛЪБАБА (1961)Дива круша Дивата есенна круша свири
на зелено, на алено и ярък оранж –
свири на бежово и на лазурно от небесата.
Дивата есенна круша пъстрее
с листата си – хиляди малки палитри
на Ван Гог, на Дали и Рокуел от Гренландия.
Дивата есенна круша ни сгрява –
като точка звънка и шаренолика, от която
пак избухва Големият взрив на вселени изкуство.
От турски: Сандро Георгиев* * *
■ Максимилиан ВОЛОШИН (1877–1932)Тесен – светът ми... Тесен – светът ми. Затворен в яйце.
В миг вечността ще проблесне с камшици.
Времето духа и в мойто лице.
Идат годините – тромави птици.
Дрипи мъгла – без посока, без цел...
Всичко мени очертание.
Твоята лампа, Психея, съм взел:
синия пламък – познание.
В бездните дъно под дъно седи.
Форми и мисли са слени.
Всички умрели сме нейде преди...
Още не сме и родени.
От руски: Кирил Кадийски* * *
■ Иван МЕТОДИЕВ (1946–2003)Предпролет Разкъсват се мъглите зимни.
Реката тътнещо бучи.
Запяват зверовете химни,
с опулени от глад очи.
Полудъждец полулюлее
на хълма църквица без кръст.
Снегът е вече с дъх на пръст.
Влюбчиво врана се тъмнее.
Една топола. Две къщурки.
България. Над нея бог.
Подрънкват пръчове с мъдурки
от трън на трън, от глог на глог.
Просветне охлюв, плъх пролази,
пес зад стобора проръмжи –
той българите ще опази
от глад, от мъки, от омрази
и от световните лъжи.
____________________________
* Този ден се отбелязва по решение на ООН, прието на 3 ноември 1999 г. Целта на празника е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както се изтъква в декларацията на ЮНЕСКО, „да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия”.
(От Интернет)