Литература и други изкуства

Фантастична поезия (2)

Всичко за изкуството

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Сря Авг 31, 2016 10:16 am

Две срещи
със Збигнев ХЕРБЕРТ (1924–1998)


Душата на Пан Когито

Някога
знаем го от историята
е напускала тялото
когато е спирало сърцето

с последното дихание
се е отдалечавала тихо
към небесните селения

душата на Пан Когито
се държи съвсем различно

напуска тялото още приживе
без думи за сбогом

месеци и години се скита
по чужди континенти
извън Пан Когитовите предели

трудно е да се сдобиеш с адреса ѝ
не дава знак за себе си

избягва контактите
не пише писма

никой не знае кога ще се върне
може да си е отишла окончателно

Пан Когито се опитва да превъзмогне
недостойното чувство на ревност

мисли за душата с добро
мисли за душата с нежност

наистина тя би трябвало да живее
и в други тела

душите са прекалено малко
като за цялото човечество

Пан Когито се примирява със съдбата си
няма друг изход

старае се дори да казва
– моя душа моя –

мисли за душата с умиление
мисли за душата с нежност

и когато тя се явява
най-неочаквано
не я посреща с думите
– добре че се върна

само поглежда крадешком
когато сяда пред огледалото
и разресва косите си
сплъстени и сиви
_____________________________________

Чеслав Милош:

„Всяка страна ражда през цялата своя исто-
рия едва неколцина поети, чиито слова се
превръщат в езиково притежание, предава-
но от поколение на поколение. Това се слу-
чи с поезията на Херберт още приживе...

А що се отнася до живота му, той беше тру-
ден и това, което сигурно би искал да чуе, е,
че този мъчителен живот е увенчан с вечния
поетичен лавър за храброст“.
_____________________________________

Бездната на Пан Когито

У дома сме винаги в безопасност
но веднага зад прага
когато сутрин Пан Когито
излиза на разходка
среща бездната

това не е бездната на Паскал
нито бездната на Достоевски
това е бездна
по мярата на Пан Когито

нейната отличителна черта
не е нито бездънност
нито че всява страх

следва го като сянка
при хлебарницата спира
в парка през рамото на Пан Когито
чете вестника

досадна като екзема
привързана като пес
твърде плитка за да погълне
главата ръцете и нозете

сигурно след време
бездната ще порасне
бездната ще узрее
и ще стане сериозна

само да знаеше
каква вода пие
какво зърно кълве

сега
Пан Когито
все още би могъл да събере
няколко шепи пясък
да я засипе
но не го прави

и когато
се прибира у дома
оставя бездната
зад прага
прикривайки я старателно
с парче стара материя

Преведе от полски: Вера Деянова

Източник: Збигнев Херберт. Силата на
вкуса. – 100 стихотворения. – София:
Стигмати, 2000.

Изображение

Из сюрреалистичния свят на художника
Игор Морски (П о л ш а)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Нед Сеп 18, 2016 10:36 am

65 години от кончината на поета

Освен многото си други качества, Асен Разцветников е от най-щедрите царе на метафората, и то не само в нашата литература. В едно свое ранно стихотворение той пита развълнуван: „Ах, кой ще посипе стоцветни лъчи?“. И за всеки ценител, запознал се проникновено с лириката му, отговорът е повече от ясен... *

Кавали от ран босилек,
или калейдоскопът „Разцветников“


– АЗ ЩЕ ТЕ ВЗЕМА, юначе,
ако ми купиш, направиш
кошуля от бял трендафил,
сукман от пъстро лаленце,
чехли от жълта латинка.

– Ще ти ги купя, девойче,
ако ми и ти даруваш
калпак от черно молченце,
гайда от сиво комарче,
кавали от ран босилек.

1944

Удавници (откъс)

Ний носим венци от върба и подводни бодили,
в потънали кораби тайно се готвим дене –
а вечер издигаме копия стари и гнили
и яхваме своите призрачни бели коне.

И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост,
и битка сред розови пламъци в стария Лом,
ний помним последната схватка зад някакво село
и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

И както ранените миди грижливо и нежно
лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,
тъй носим и ние в сърцата си свойте копнежи,
смразени в кристали и бисерни бели зърна.

А речните риби, напуснали свойте подмоли,
на хищни ята ни преследват по нашия път:
и с дива жестокост разнищват и хапят на воля,
и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе
над сини баири засмяна и чиста луна,
незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза
със глъчка и радост безценните странни зърна.

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите жажди за слънце, простор, свобода –
и ярко въз техните смугли чела ще проблесне
през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

1924

Декемврий

В тия тъжни земи броди горският вятър безумен,
удушени в снега, градове и села там лежат
и омрaзата вий като вълк по заритите друми,
и на снежни коне идат здрачът, нощта и сънят.

Мойте клони трептят без листа. Зная всяка измама.
Мойте спомени мрат. Няма вече ни вчера – ни днес.
И душата ми зей като гроб, в полунощ ограбен
и оставен открит – без кандило, без кръст, без мъртвец.

Ти дойди, зимен сън, и приспи ме под скрежни люляки,
моя свят е зарит, аз едничък сред него стоя –
аз стоя тук един, като стълб в съсипните, и чакам
да се сринат над мен небесата, снегът и нощта.

1930

Изображение

ЗАСПАЛА МИ Е девойка
между две вити планини,
между две гори зелени,
между две гранки люляка.
На люляката славейче –
славейче тихом говори:
„Стани ми, стани, девойче,
от гора ветрец повея,
руса ти коса развея,
че ми се краче заплете
във едно русо косъмче,
не мога да си подхвъркна
с водица да се напия,
а ми гърлото пресъхва
и ми сърцето изгаря
от твойта коса, що грее
като на пожар пламъка,
от твойто лице, що свети
като на утро слънцето,
от твойте уста дъхави
като на цвете гърлото“.

1944

Залез слънце

На запад слънце залязва,
бледней, угасва веч... замира...
И за последен път баира
облива с бледна светлина.

Повея вятър вечерен:
полъхна лека прохлада,
а там на изток далече
започва мрак да припада.

И стори ми се мен, че там,
където слънцето се скрива,
идеал светъл там загива,
разбит о сини планини...

1912

КАПНА капка от вита лозница,
та напълни чашка от помниче,
та се напи черноок босилко,
па потегли, па се заклатушка,
па си срещна синя теменужка,
прихвана я през тънкото кръстче,
целуна ѝ жълтите очички,
помилва ѝ зелената гушка.

Разсърди се първото ѝ либе –
здравчо-горчо с червено калпаче, –
та се втурна от гора зелена,
па замахна с листо от борика,
прободе го право във сърцето,
повали го мъртъв на тревата,
размиреса на дребен босилек
от земята до небето синьо.

1944

Източник: Асен Разцветников – Събрани съчинения в четири тома, първи том. – София: Български писател, 1981.
___________________
* Както се вижда, без никакви хронологични претенции сме смесили в нашия словесен калейдоскоп ранни и късни стихове на Майстора. Ще добавим, че шарените приказни миниатюри тук спокойно могат да се отнесат към т.нар. фолклорна фантастика и са взети от цикъла на Разцветников „Подслушани песни (По народни мотиви)“. И отново ще направим едно от нашите най-любими заключения: българската литература е много, много богата – стига да има кой да оцени нейните вековни съкровища, без да правим само реверанси към Еврозапада и Отвъдокеанието... – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Пет Окт 14, 2016 10:41 am

● Този тъй креативен аржентинец го
„държа под око“ отдавна – още от 70-те
години, когато една красива изкуствоведка
ми препоръча сборника му с разкази
Южната автострада. А пък напоследък
го открих и като много особен, вдъхновен поет...

хУлИо кОрТаСаР (1914–1984)

„Другия, който се събужда“

* * *

Сънят, този сладък сняг,
целува и гризе лицето, докато открие
отдолу, закрепен за музикални нишки,
другия, който се събужда.

Сейф

Ключът за живота ми е в някаква ръка.
Ключът за тази ръка е собственост на времето.
А за ключа на времето се грижат приливи и отливи,
на дъното на морето, сред медузите,
безименен ключ пази прилива и отлива
и смеещия се скелет, който е бил моят живот някога.

Х у д о ж н и к: Хуан Миро

Изображение

Да бъде четено като въпрос

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снега звездите кадифените стъпки на бриза
Докосвал ли си
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
Изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Разбрал ли си
с всяка пора на своята кожа разбрал
че очите си ръцете си члена си сърцето си тъй меко
трябваше да ги хвърлиш
трябваше да ги оплачеш
трябваше да ги измислиш пак.

От испански: Стефка Кожухарова

И з т о ч н и к: Хулио Кортасар. Поезия. –
Поредица „Колекция в бяло“. – София: Агата-А, 2010.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Вто Окт 18, 2016 3:31 pm

Изображение

Данила СТОЯНОВА (1961–1984)

* * *

Но накрая
ще седна покрай света
и минаващите кошмари
на миналото
ще размивам с пръчка
– като нощни отблясъци на река
– бавно,
на безсмислени късчета,
с неподвижни очи
в усмивка.


* * *

Чух музика
и кръвта течеше по гърлото ми,
струните раздрани вибрираха,
вятърът свиреше в червата ми,
веждите се извиваха от напрежение и учудване,
слънцето се вмести в главата ми,
очите пулсираха в белите орбити
и не виждаха нищо освен звуци,
докато тъпанчетата ми
с гръм се разпукаха,
просвири в клетките нахлулата музика,
а после усетих как се разхвърчаха атомите
и ме нямаше вече на едно място,
за да ви разкажа...


* * *

Три пъти се обърнах,
три пъти погледнах
към гробището,
което никога не бях видяла
и нямаше да видя.
И тъй като не срещнах очите на мъртвите,
си тръгнах по-спокойна
от отиващата на разкаяние Смърт.*

Изображение

Художник: Войцех Сюдмак

_____________________
* Неотдавна издателство „Р и в а“ пусна второ издание
на единствената (и посмъртна, излязла след много митар-
ства) стихосбирка на Данила Стоянова. Изданието е допълнено
със стихове от парижкия период на поетесата и с интересен
предговор от писателката Яна Букова. Нека прибавим, че
Данила има и представителен двуезичен сборник на английски
и български. Нарича се Memory of a Dream / Спомен за
сън
и е преведен от Людмила Г. Попова-Уaйтман. – Бeл. alex.

По-подробно за авторката: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%94%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BB%D0%B0_%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Пон Окт 31, 2016 10:47 am

Изображение

■ Рей БРЕДБЪРИ

„Аз съм По, мислеше той...“

Надали ще сбъркаме, ако наречем Бредбъри най-поетичния фантаст на всички времена и народи. Писател с вълшебни сетива и с омагьосващо перо, който трудно може да намери съперници в съкровищницата на световната словесност... Като малко доказателство за горните думи поместваме един откъс от неговата тъй богата, удивителна новела „Огнената кула“. Смятаме, че този текст е на практика поезия в проза и че е особено подходящ за деня на Хелоуин, когато пламтят златно-огнените очи на тиквените фенери. Чуйте... вижте... и проникновено усетете:

Аз съм По, мислеше той. Аз съм всичко, което е останало от Едгар Алън По, аз съм всичко, което е останало от Амброуз Биърс, и всичко, което е останало от човека на име Лъвкрафт. Аз съм сив нощен прилеп с остри зъби, аз съм квадратно черно монолитно чудовище. Аз съм Озирис. Аз съм Книгата за смъртта. Аз съм Замъкът на Ъшърови, срутващ се в пламъци. Аз съм Червената смърт. Аз съм човекът, зазидан в катакомбите с бъчва амонтилядо... Аз съм танцуващ скелет. Аз съм ковчег, покров, светкавица, отразена в прозорците на стара къща. Аз съм есенно-оголено дърво, аз съм похлопването на люлеещи се кепенци. Аз съм жълто издание, прелиствано от ноктеста ръка. Аз съм маска, маска на череп иззад дъба в последния ден на октомври. Аз съм отровна ябълка, търкаляща се в бъчвата, за да се удари в носа на дете и зъбите му да я отхапят... Аз съм черна свещ, запалена пред съборено разпятие. Аз съм капак на ковчег, чаршаф с очи, стъпки в тъмното стълбище. Аз съм Легендата за спящата клисура. Аз съм Маймунската лапа и Призрачната рикша, аз съм Котката и канарчето, Горилата, Прилепът. Аз съм духът на Хамлетовия баща върху стената на крепостта.

Всичко това съм аз. И сега тези последни неща ще бъдат изгорени. Докато съм жив аз, все още живеят и те. Докато аз се движа, мразя и съществувам, ще съществуват и те. Аз съм всичко, което напомня за тях. Чрез мен всички те все още съществуват, но тази нощ ще свършат. Тази нощ всички ние – По, Биърс и Хамлетовият баща – ще изгорим наведнъж. Ще ни струпат на голяма купчина и ще ни изгорят като смет, като чучело в деня на Гай Фоукс, петрол, факла, викове и толкоз.

Но какъв вой ще нададем! Светът ще се прочисти от нас, ала с нашето заминаване ние ще им кажем, о, ще им кажем какво значи светът без страх, без тъмното въображение от тъмните времена, тръпките и мрачните предчувствия, безпокойството на стария октомври, които ще изчезнат, за да не се върнат никога вече, разбити, разрушени, заличени, за да бъдат заместени от врати, които се отварят и затварят без страх, и от светлини, които се запалват и угасват без трепет. Ако можехте да си спомните как живеехме някога, какво беше за нас Вси светии, какво бе за нас По и как се перчехме пред тъмните страхотии. Да пием по още едно амонтилядо, скъпи приятели, преди изгарянето. Всичко това още съществува, но в един-едничък, последен мозък на земята. Цял един свят умира тази нощ. Да пием пак, моля...

От източника: Рей Бредбъри. Здравей и сбогом. – Сборник. – Пловдив: Христо Г. Данов, 1974.

Преведе от английски: Нели Константинова
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Нед Дек 11, 2016 11:47 am

ЦВЕТОВЕ ОТ ЕСЕННАТА ПАЛИТРА

Ти си смел читател – на Поезия... на Въображение...
на Българското... да? Тогава – право напред!

Изображение

Художници отгоре надолу:
Калин Николов; Пламен
Аврамов; Димитър Янков



Атанас СЛАВОВ (1930–2010)

* * *

Не съм ви равен
излетях но прелетях
и цунках тухления зид

жива душа няма да скърби
може само някое духче да въздъхне в храста


Вълци мои, не измирайте!

Купил съм ви пустиня в Адирондакските планини,
купил съм ви ловци с очи, вечно събрани като за изстрел,
купил съм ви счупени кости
и кръв за дирята ви,
купил съм ви меки кожи на избити вълчета,
за захапката ви, като бягате;
купил съм ви уморени ледникови планини,
уви, ниски за воя ви.
Вийте, вийте, вийте,
докато луната спре всичко и каже:
„Бяла съм, бяла съм, старче,
цяла съм света огряла...“.


◄ ■ ●

Eмануил ПОПДИМИТРОВ (1885–1943)

Змеица

На сърце ми си легнала ти, като люта змеица…
Развържи ми ръцете, нозете, счупи ми оковите!
О, дай пак да размахна аз мъжка десница
и в треви да излея, да стъпкам оковите.

Отвори на очите ми мъртвите клепки,
развържи, разтури ми магиите;
или пак превърни ме в жарава и пепел,
като прах ме развей по стихиите.

Не целувай ме жадно до кръв ти по устните,
не изсмуквай и сетния сок от сърцето ми;
аз съм станал веда, от живота напусната,
като свещи – сир восък – са жълти ръцете ми.

Отпусни ме да бягам от теб, самодивата!
Че не съм аз овчар, ни царят от замъка.
Та на змей ме превърна ти – до половината.
Виж ме – месо човешко съм, другото – камък е…

Развържи, разтури ми магиите,
че мъртвец ме оплака жив майка ми, клетата.
Че стои на колени невястата в нивите,
съжали се над малкото, виж го детето ми!

Не се радвай на техните сълзи, на моите,
че те чака възмездие тебе, жестоката!
Но не бягай, къде ме оставяш в усоите,
ах, без тебе, в ръце на съдбата – безоката!…


◄ ■ ●

Георги МАЛИНОВ (1958)

Творец
(Старият мимоид)


На Сашо Карапанчев

Все го гледам и му се чудя,
сякаш в него съм расъл,
туй море есенно жълто,
с цвят на презряла праскова.

Цяла вечност в него се щурат
хора и гларуси влюбени,
ровят, дълбаят вълните на времето,
търсят си дните изгубени.

Всъщност морето притаено е в мене.
С гларуси и хора привързани
целия свят огромен прибрал съм,
заедно с дните забързани.

Аз съм създател на всичко това,
на любовта и безсмъртния хаос.
Гледам туй есенно жълто море,
самотен като Соларис. *


◄ ■ ●

Кирил КАДИЙСКИ (1947)

Гроздобер

И гроздове от хора кървят...
Гийом Аполинер

Пращи небето като пълен лин
и пак нощта – задъхана гроздоберачка –
разпукнатите гроздове усърдно мачка...
Задъхан шепот в гъстия пелин

край Пътя Млечен... Този свят един
и същ ще си остане... С всичко диво и невинно...
И днес от силното любовно вино
по устните блуждае пламък син.

Повява от стърнищата нагарчащ дим
и ако глутници не слязат, злоба ръфа върло
душите ни... Но друго моя дух разяжда:

и ние като гроздове кървим,
а кой ни мачка нас, чие ли гърло
ни пие, пие с нечовешка жажда?


Валери Петров

In memoriam

Пак дошла е Валери-петрова
пищна есен... На прага седим.
Но и някой е щръкнал пред рова.
Друг е вече разнищил се дим.

О, душа! Примири се, страдалко!
Виж – килимът от пъстри листа
е летящо килимче след малко.
Но не връща – уви! – в младостта...

Пада нощ. И Валери, макар че
си е все тъй почтително старче,
бос на облачен купен седи;

и отново в проблема ни вниква:
чопли семки от лунната тиква
и ни плюе щастлив със звезди.

___________________
* Стихотворението се публикува за първи път.
Що се отнася до Соларис, това е разумният океан от
романа на Станислав Лем „С о л а р и с“, а мимоидът е
едно от фантастичните образувания на този океан. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Вто Дек 27, 2016 6:19 pm

Той е на 89 ГОДИНИ, когато
издава стихосбирката си „Т о В а“


◄ ■ ●

Чеслав МИЛОШ, Нобелов лауреат

Където и да е

Където и да съм, в каквото и да е място
на земята, крия от хората своята увереност,
че не съм оттам.
Сякаш съм изпратен, за да поема колкото може повече
багри, вкусове, звуци, ухания, да опитам
всичко, което е
участ на човека, да превърна всичко усетено
в книга с вълшебства и да я занеса там, откъдето
дойдох.

Изображение


Противоречие

От едната страна е светът, от другата хората и боговете.

Светът е непреклонен, безсърдечен, равнодушен.

Това е камъкът, в който ти рани палеца си, като тичаше бос.

Хората и боговете са в непрестанно брожение между вината
и прошката.

Топлите им гърла изричат думи на проклятия и на благослов.

Те са слаби, несигурни, очакват помощ едни от други.

Любовите на боговете и хората са вечно под заплахата от загуба.

Техните дрехи, маски и котурни доказват, че те не искат
да останат в реда на Природата.

Едновременно смъртни и безсмъртни, живеят в собствена страна
високо над света.

Вие, които сте хора или богове, не забравяйте
каква част ви се полага от световните слънца и галактики.


По повод смъртта на поета

Вратите на граматиката се затръшнаха след него.
Сега го търсете в горите и джунглите на речника.


Ружевич

той прие това сериозно
сериозният смъртен
не танцува

пали две дебели свещи
сяда пред огледалото
развеселен от собственото си лице

няма снизхождение
за фриволността на формите
забавността на хорските вярвания
иска да знае със сигурност

рови в черната земя
лопата е и ранен от лопатата кърт

Изображение

От полски език: Силвия БОРИСОВА

ИзточниК: Чеслав Милош. Т о в а. –
Стихове. – София: Сиела, 2012.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Вто Яну 10, 2017 5:38 pm

Време за стиХОрър

◄ ■ ●

През миналия януари тук (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=1&t=27235&rb_v=viewtopic&start=0) започна една литературно-историческа дискусия на тема -Основоположници на българския хорър- *. Тогава ударението беше сложено върху изящната проза, но днес, между рождените дни на Яворов – по стар и по нов стил!, спокойно преместваме това ударение върху поезията.

Ако не ви е страх да разчупвате отдавна ръждясали и прашасали клишета... и да се противопоставяте на криво формулирани, неподкрепени със съответните факти мнения... можете да приемете именно П. К. Яворов, харамията и нежния лирик, като... е, ами като нашия писател, пръв създал няколко откровени хорър творби:


Пейо ЯВОРОВ (1878–1914)

УГАСНА СЛЪНЦЕ

Угасна слънце, няма я луната,
в небо звезди не ще изгреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна
изпод нависналия леден мрак.

Примлъкна звяр и птица: нивга ехо
не ще се чуе вече по света!
И аз лежа безсилен да извикам
в безмълвието гробно на нощта.

И аз лежа безсилен: срещу мене,
с мрътвешки лъсък в хлътнали очи,
чудовищния сън на вековете
остава неподвижен и мълчи.

И няма да се дигна, да извикам:
сковало ме, чудовището бди
на устни с прясна кръв, последна капка,
изсмукана из моите гърди...

Изображение


ЧУДОВИЩЕ

Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.

Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,
притиснало гърдите на земята:
земята те безчувствена кърми
с дванайсетте отрови на змията.
И ти растеш, но не старееш ти:
далеч над тебе времето лети.

Чудовище за срам, безименно... И вход,
и път и вход към тебе дали има,
загадка е под тоя небосвод,
нито загатната, нито решима.
Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,
и пак за тях копнееш в тежък сън.

Чудовище си ти, но колко бих желал
при тебе да проникна в тъмнината,
и как сърдечно бих те приласкал,
о, жива плът и дух на самотата!
И как блажено ще гориш тогаз,
и как се бих при тебе стоплил аз!


СМЪРТТА

Смъртта – ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах, един безимен страх
загнезден бе у мене; – и може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето; – че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на крехката си младост.

И в сънища нерядко
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; – с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на молния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; – да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.

И аз разбирах вече
началото и края на всичката човешка
тревога под небето: – че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак; – все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тѝсящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тѝсящите – чак
до оня клет безумец, що мисли с шепа злато
безсмъртие да купи; – най-пъстра върволица,
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък, излишен път зората
сред живите посреща...

Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност – и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко – сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха ѝ, на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално – няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...

В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах, – душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея – и след нея – по своя земен път...***

И з т о ч н и к : П. К. Яворов. – Събрани съчинения,
том първи. Стихотворения. – София: Български писател, 1959.

Изображение

охохохохохохохохохохохохохохохохо

* Уверявам ви, че основният тон в нея съвсем не е хейтърски**, какъвто напоследък се шири все повече у нас. Лично аз не мога да си представя в ролята на ХЕЙТЪРИ Любен Дилов, д-р Светослав Славчев или Петър Станимиров... Агоп Мелконян, Петър Кърджилов, Велко Милоев или пък Димо̀... Големите, истински значимите автори имат много по-важни задачи, отколкото с „широка ръка“ да се отдават на хейтърство...

** Казано на речника на улицата или на т.нар. български новговор :D.

*** „Угасна слънце“ е отпечатано за първи път в списание -Мисъл-, в книжка 6 от 1905 година... „Чудовище“ излиза най-напред в същото списание, но през 1906 година (книжка 4)... Най-ранно като публикация е стихотворението „Смъртта“ – то се появява в книжка 2 // 1905 година на същата висока трибуна -Мисъл-.

В случая не е трудно да се пресметне, че българският хорър не е на някакви си 20 години (както твърдят отделни наши „знатоци“), а на МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ 110. Колкото една литература е по-възрастна, така да се каже, толкова е тя по-богата... – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Вто Яну 31, 2017 1:06 pm

■ Емилиян СТАНЕВ за поезията

Поезия, разбира се, трябва да четем. Как може писателят
да не чете поезия? Аз не мога да си представя такъв писател.
Някога всичко беше поезия. Гогол нарече своите „Мъртви
души“ поема. Тогава хората не деляха литературата на проза,
на къс разказ, дълъг разказ, драма, роман и т.н. Всичко се нари-
чаше поезия. Така някога и гърците пишеха своите произведения.
Шекспир наричаше поеми своите пиеси. Значи основата на
всичко в литературата е поезията. Щом няма поезия, няма литература.

оооооооооооооооооооооооооооооо
Из „Среща на Емилиян Станев с млади писатели“ – интервю,
публикувано в том VII от неговите Събрани съчинения. –
София: Български писател, 1983 година.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Сря Фев 15, 2017 5:46 pm

Изображение

Самият автор на тази свободно дишаща поезия
(който е известен преводач от испански и португалски
език, писател, есеист и критик) се представя така: поет по душа,
обширник по умонагласа, необгледник по изкуство
. Стихотворението
по-долу е вдъхновено от космическите картини на художника
Христо СИМЕОНОВ и въпреки че тук-там из редовете му
се прокрадват отгласи от словостроенето на Велимир
Хлебников, то си остава впечатляващо самобитно.

Румен СТОЯНОВ

ГОВОРИ ЕДИ-КОЙ

Един такъв,
друг онакъв,
има ги дори обратни
на обратните,
тоя спастря туй,
оня къта онуй:
аз съм потребител и създател на простори,
още необхвати, неогледи, необяти, необзори и обшири,
чак безкрай.

Неудържим, неустоим,
пак идва миг:
ще се пукна като настъпана хлебарка,
ако тозчас не изскоча от теснотията ми,
ще се задуша, взривя,
не се ли озова тутакси на шир и на възбог,
ако ще и мислом,
ако ще на ужким,
но да се ширна, още рейна:
да оцелея.

Каква неутолима жад, каква неистова потреба
да се озова не знам къде, къде да е,
но да не съм тук,
но да съм едновременно далече и високо,
далеч от близкото, близко от далечното,
да съм безтегловен,
че да съм най-сетне аз, най най аз,
че да се нося измен незнайното, забравеното,
и с шестте ми сетива да поглъщам необзори,
всевидец и отшелник, било и мигновен,
заситим единствено от пустошта:
безкрая.

Как прелестна е тая всемогъща и малка дума нейде:
там не усещам тайнственото и всемира,
аз съм тайнственото и всемира:
щастието е простор.
Просторе наш насущний,
прозорецо на мирозданието,
аз, вземеният просторопоклонник,
не съм кощунник:
не от маймуната сме людете,
а от простора:
океанът е простор,
земята е простор,
простор е извънземието,
простор е миросътворението.

Хей, просторници, обширници и необятници,
необгледници и необзорници, и необхватници,
земни, водни и въздушни,
още и вселенски,
еднолични собственици на разносветли волности,
благородни ненаситници за ширинета,
невинни осквернители на дълговетрените ложета,
самотни самозвани самодържци на безкраища,
как хубаво е да съм насред всепътие:
пред мен да няма път,
цялото ми околовръстие да е пътища за всякъде
и всичките да водят в родната стихия
на обширността,
преддверието на Вселената.

И з т о ч н и к : Христо Симеонов. Париореализъм. –
Албум с текстове и картини. – Издание и печат:
Амадеус’с Къмпани, 2007 г. – Тираж 500.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Пон Фев 27, 2017 12:28 pm

Време за още СтИхОрЪр

Кои по-ярки и по-харизматични, а кои пък по-блед-
ни и по-слабо уханни, стръковете на тази своеоб-
разна поезия се подреждат в един пъстролик

БУКЕТ ОТ ВЪЛНЕНИЯ

Никола ФУРНАДЖИЕВ (1903–1968)

УЖАС

Нивга никога няма да бъде –
да ми дойде пак някой на гости,
черна кръв пълни всички съсъди,
пред иконата – кървави кости.

Боже господи, страшно и глухо
стене вън побеснелия вятър,
с нокти къртя зеления мухъл,
облепил като ужас стената.

Небесата ме гледат без милост
и със бяла и огнена брадва
вечер някой на черна кобила
ме спохожда и кани на сватба.

Той ме гледа с очи зачервени
и със брадвата огнена маха,
сякаш иска да мине над мене,
както нявга те тука умряха.

Боже господи, в мойто кандило
свети кръв вместо божие масло
и голямата страшна кобила,
и човека със брадвата раснат.


Атанас ДАЛЧЕВ (1904–1978)

УБИЙСТВО

По дъжда като паяк се спусна,
дето никой в нощта го не чакаше,
слезе тъмен, по-тъмен от мрака,
и задъхан, със дъх върху устните.

Спря, ослуша се, пълен с тревога,
чу уплашен да бие сърцето му:
само ножа бе взел за свидетел,
даже сянката беше му много.

Дали сън беше то или истина?
Под прозорците в мрака се мерна
и изчезна по стълбите черни.
Нейде порта отворена писна.

И след миг една бяла светкавица
го видя да измива тревожно
под капчука петната от ножа,
който все неизмит си оставаше.

От стрехите на къщите слитаха
звънко капките и часовете.
Но дъждът, тъмнината и ветърът
бяха овреме скрили следите му.

И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.

Изображение

Чезаре ПАВЕЗЕ (1908–1950)

* * *

Смъртта ще дойде и ще има твоите очи –
онази смърт, която винаги е с нас
от сутринта до вечерта, безсънна
и глуха като старо угризение
или като нелеп недъг. Очите ти
ще бъдат като празна дума,
и вик смълчан, и тишина.
Така ги виждаш всяка сутрин,
когато върху себе си се свеждаш
във огледалото. Надежда скъпа,
о, в този ден и ние ще узнаем,
че ти си нищото и си живота.

Ще дойде тя със твоите очи.
Ще бъде като отказ от порок,
като да видиш в огледалото
как ражда се едно лице умряло,
като да слушаш сключени уста.
Ще слезем неми във водовъртежа.

От италиански: Владимир Свинтила


Константин ПАВЛОВ (1933–2008)

СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ

Посветено на славеите
от Западния парк


О, колко много славеи!...

Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.

Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!

Над всеки труп
възторжен славей пее...

Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!


Алексa ДЖОРЕВСКИ (1961)

КРИВ НОЖ

Глогът е обсипан
със алените сърца на джуджета,
от трънката се блещят гроздове
мръсносини очи на вещици,
а слезът е натежал
от моравите сълзи на принцеси.

Масловките са извадени
коленни капачки на кентаври,
пеперуди се разхвърчават като искри
от хилядите сцепени зеници на Аргус,
а крушата отсреща напомня
изтърбушен китайски дракон,
който е разпилял пъстри вътрешности.

Из тревата се жълтеят отрязаните
коси на тънконоги нежни самодиви,
елфи стенат в звуковите клещи на сойка
и над всичко е слънцето,
не портокал от скъпоценни камъни,
а наистина златна скалпирана глава,
хлъзнала се по разкъсаната небесна вис.

Но кой анатомизира така бързо
и хищно във този септемврийски час?
Това съм аз – вашият човек,
това съм аз – младото старче,
заменило вълшебството на приказката
с кривия нож на живота.

От македонски: Драгомир Мицков

Букета* състави: Александър Карапанчев

______________________
* И накрая, като „подарък от редколегията“, нека добавим още неколцина
поети, които са писали хорър: парижанина Шарл Бодлер... александриеца
Константинос Кавафис... краковчанина Збигнев Херберт... варненеца
Емил Иванов... Що се отнася до американците (как ли ще ги стигнем?!), те
си имат цяла асоциация на тази тема: http://horror.org, което може би означа-
ва, че по тяхната земя се срещат най-много страхове и ужаси. :sad:Б. съст.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Пон Мар 20, 2017 12:23 pm

Изображение

П о е т и ч е н ◄ к в а р т е т

А нима фантастите пишат и поезия? Хе, що за въпрос!
Стихове са сътворявали такива феномени на перото
като Лъвкрафт и Бредбъри... Вадим Шефнер и Станислав
Лем... Александър Геров и Нийл Геймън... но да не
прекаляваме с изреждане... Днес ви представяме няколко
стихотворения от добре известния автор на „Несъще-
ствуващият вирт“, „Орфеус слиза в ада“ и „Шампионите“.


Георги МАЛИНОВ

* * *

Във мене живеят няколко души,
както във всички хора.
От поет и крадец до масов убиец,
разхождат се вътре във двора.

Кой от тях ще излезе навън?
Кого от тях ще отключа?
Зависи от отношението на света
и от слепия случай.

Ясно е кой от тях е опасният
и не бива от мен да излиза.
Излезе ли, светът ще замръзне в уплаха
и няма да има милост.

Крадецът ще бъде хванат все някога.
Убиецът ще се разкае.
Излезе ли обаче поетът наяве,
до края на времето ще го траете.

Крия го, не искам да се обажда,
но все по-трудно ми става.
Светът го дразни като през мрежа,
досадният шум не престава.

Ще го пусна навън да излезе,
ще бутна тази ограда.
Не знам какво ще направи със думите,
но нека светът се оправя.


Миграция на сетивата
15.09.2016


Звездни кораби разнасят хората през Вселената,
както вятърът на милиони растения семето.
Разпръснати из Космоса,
хората се променят.
Може би ще станат безполови, многополови,
с повече чувства от нашите пет.
Ще имат друга сетивност, други усещания, друга същност
и няма да са същите.
Ще имат други очи,
ще виждат други пейзажи, планини, океани
и други луни.
Други цветове, други звуци и аромати.
Техният Пабло ще рисува други квадрати.
Техният Шекспир ще сътвори нови сонети,
които ние, уви, няма как да усетим.
И звуците на новия Моцарт ще са други,
а на нас ще ни заприличат на буря.
Техният разум ще носи друга сетивност
и друго усещане за Вселената
и когато се срещнем, ще се разминем
като две камили в космическата пустиня.


Два Космоса

Моят вътрешен Космос
е досущ като външния.
Има мрака на безкрая и
структури тъжни.
Има черното на бездните
и светлината на слънцата.
През очите ми гледат звездите,
а мъглявините и спиралите бели
са моите идеи.

Копнежите и мечтите ми
са високите сводове на галактиките.
Страстите ми са звездния прах,
а моите съмнения
са космическата антиматерия.
И така, както звездобройците
от началото на времето
Космоса разглеждат,
така и аз постоянно
в себе си се вглеждам.


* * *

Мисълта може да сътвори
това, което Вселената е забравила.
Без да знае дори
как тази странност е станала.

Как от милиардите клетки,
разбъркани в мозъка,
светове се зараждат
и идеи разхождат се.

Същества и планети,
любов, хаос и време,
всичко туй е в главата ми
и спокойно дреме.

Някой ден ще се събудят,
ще излязат наяве и
тогава Вселената
ще се смае.

И з т о ч н и к: авторски файл
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Сря Апр 05, 2017 4:42 pm

Из „Нови стихотворения в проза“

● Иван ТУРГЕНЕВ

С Р Е Щ А
- С ъ н -


Сънувах, че вървя по широка, гола степ, осеяна с едри, ъгловати камъни, под черно, ниско небе.
Между камъните се виеше пътека... Вървях по нея, без сам да знам накъде и защо.
Изведнъж пред мене на тясната ивица на пътеката се появи нещо като тънко облаче... Почнах да се вглеждам: облачето стана жена, стройна и висока, в бяла рокля, с тесен, светъл пояс около кръста... Тя бързаше пъргаво да избяга от мен.
Не виждах лицето ѝ, не виждах дори косите ѝ; закриваше ги вълнистият плат; но цялото ми сърце се устреми подир нея. Изглеждаше ми прeкрасна, скъпа и мила... Исках непременно да я настигна, исках да надзърна в лицето ѝ... в очите ѝ... Исках да видя, трябваше да видя тези очи.
Но колкото и да бързах, тя вървеше още по-пъргаво от мене и аз не можех да я настигна.
Ала ето че напреко на пътеката се появи плосък, широк камък... Той препречваше пътя ѝ. Жената се спря пред него... и аз изтичах при нея, като треперех от радост и очакване, не без страх.

Из филма по Тургенев „Р у д и н“

Изображение

Нищо не промълвих... Но тя се обърна бавно към мене.
И все пак не видях очите ѝ. Те бяха закрити.
Лицето ѝ беше бяло... бяло като дрехата ѝ; голите ѝ ръце висяха неподвижно. Цялата беше сякаш вкаменяла; с цялото си тяло, с всяка черта на лицето си тази жена приличаше на мраморна статуя.
Бавно, цяла вцепенена, тя се отдръпна назад и се отпусна на плоската плоча. И ето, аз лежа вече до нея, лежа на гръб, изпънат цял като надгробно изваяние, скръстил ръце за молитва на гърдите, и чувствам, че и аз съм се вкаменил.
Минаха няколко мига... Жената изведнъж се надигна и тръгна нататък.
Исках да се спусна подирe ѝ, но не можех да шавна, не можех да разтворя скръстените си ръце и само гледах след нея с неизказана тъга.
Тогава тя ненадейно се обърна и аз видях светли, лъчисти очи върху живо, подвижно лице. Тя ги впери в мене и се засмя само с устата си... беззвучно. „Стани – искаше да каже – и ела при мен.“
Но аз все още не можех да шавна.
Тогава тя се засмя още веднъж и бързо се отдалечи, като кимаше весело с главата си, на която изведнъж ярко почна да се червенее венче от малки рози.
А аз останах неподвижен и ням върху надгробната си плоча.

Ф е в р у а р и, 1 8 7 8

● Преведе от руски: Никола Толчев

Текстът е по: И. С. Тургенев. Събрани съчинения
в дванадесет тома, том 8. – София: Народна култура, 1958.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Нед Май 14, 2017 11:03 am

Изображение

● Чеслав МИЛОШ
говори за поезията и за творчеството


СИЛАТА НА КАЗАНОТО

Защо срам?

Поезията е срамежливо нещо, защото се ражда в сферата на дейности, които наричаме интимни.
Поезията не може да бъде отделена от съзнанието за собственото тяло. Тя изхвръква над него, нематериална, а същевременно прикована, и е повод за срам, понеже се преструва, че принадлежи на друга сфера, на духа.
Срамувах се, че съм поет, тъй сякаш, разсъблечен, афиширах публично свой телесен дефект. Завиждах на хората, които не пишат стихове, и заради това им качество ги причислявах към нормалните, в което впрочем се заблуждавах, защото подобно име са заслужили малцина.

Теологията, поезията

Това, което е най-дълбинно и най-дълбоко преживяванo в личния ни живот – човешката ни преходност, болести, смърт, суетата на мнения и възгледи, – не може да бъде изразено с езика на теологията, от векове закръгляща отговорите в гладки топки, лесни за въртене, но като че ли непроницаеми. Поезията на двайсети век, с това, което в нея е най-съществено, е събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция. За тази цел тя изработва свой език, от който теологията може да се възползва или не.

Клеймо

Поезията, както и всяко друго изкуство, е клеймо и напомня на човешките общества, че не сме здрави, колкото и да ни е трудно да си го признаем.

Младенчество

Поетът като младенец сред възрастните. Знае, че е като децата, и трябва непрекъснато да се преструва, че участва в действията и обичаите на възрастните.
Клеймото: съзнанието за детето в себе си. Което означава: наивно-емоционално същество, постоянно застрашено от кикота на възрастните хора.

Силата на казаното

„Неказаното към небитие е устремено“: изумително е да мислиш за огромния брой събития през двайсети век и за участвалите в тях хора, разбирайки, че всяка от тези ситуации е заслужавала епос, трагедия или лирична поема. И нищо – отминаха, оставяйки нищожна следа. Може да се каже, че дори най-силната, пълнокръвна, дейна личност в сравнение с няколкото умело съчетани думи, дори когато описват възхождаща луна, е само сянка.

Цел

От едната страна са яснотата, доверчивостта, вярата, красотата на земята, способността на хората да се въодушевяват, от другата са мракът, съмнението, невярата, жестокостта на земята, способността на хората да бъдат зли. Когато пиша, истинска е първата страна, когато не пиша – втората. Тоест трябва да пиша, за да се предпазя от разпада. Не е много философията в това твърдение, но е проверена опитно.

Стремежът към истината

Стремежът към истината се натъква на стихове и разкази, за да ни изпълни със срам, защото всичко това е само митология – нито е било така, нито си го чувствал така. Всъщност сам езикът е разгръщал своя кадифен саван, та да закрие онова, което без него би се равнявало на нищо.

Състрадание

В деветата декада от живота ми чувството, което се надига в мен и ме изпълва целия, е състраданието, с което не знам какво да правя. Множество, огромен брой лица, фигури, съдби на единичните съществувания и вид отъждествяване с тях в съкровената им същност, а заедно с това съзнанието, че повече не ще намеря начин да предложа на тези мои гости дом в стиховете си, защото е вече късно. Мисля също, че ако започвах отново, всеки мой стих би бил животопис или портрет на някоя конкретна личност и по-точно жалба над участта ѝ.

Талисмани

Пренасяне на нещо, което познаваме от собствения си живот, върху живота на други хора. В началото не се замисляме: това, което си е наше, изглежда само наше. Привързвах се към разни дреболии: цветен молив, черна плочка туш, илюстрация в книга, пощенска марка от Борнео. В собствените си очи бях по-различен от другите дори и единствено затова, че те минаваха покрай обектите на моята възхита, без да ги забележат. Сега знам, че онова, което съм изпитвал, се нарича любов и че съвсем не е задължително Ерос да ни привлича само към човешки същества. Разбрах също, че Ерос има власт над всички ни. Най-малко подозираните в туй отношение същества – старите жени, просяците, болните върху болничните си легла – притежават своите малки съкровища, своите талисмани и тъкмо това за тях е поезията, тоест поети са не само тези, които пишат. Руското момче в Дорпат през 1917 година притежаваше своите стъкълца, с които правеше фокуси пред мене, шестгодишния. Когато изплува със своето съкровище в спомените ми, мисля за неговата по-късна, неизвестна ми съдба.

* * *

П р и л о ж е н и е: Да вярваш, да не вярваш

Бях човек, дълбоко вярващ. Бях човек, съвсем невярващ. Противоречие, толкова голямо, че не знаеш как да живееш с него. Наведе ме на подозрението, че в думата „вярвам“ е скрито някакво, до днес непрояснено съдържание, може би защото е явление, отнасящо се по-скоро до живота на човешката ни общност, отколкото до психологията на личността. Нито езикът, употребяван от религиозните общности, нито езикът на атеистите не допринесоха да се замислим над неговия смисъл. Често ми се струва, че обяснението е тук наблизо, че сякаш се носи във въздуха и че щом се облече в слова, едно голямо множество от хора ще възкликне: „Точно така! Тъкмо това е моят случай!“.
Защото те са тук, редом с мен, в църквата, правят кръстен знак, изправят се и коленичат, а аз си мисля, че в главите им се върши същото, което и в моята, тоест повече биха искали да вярват, отколкото вярват, или вярват на моменти. Със сигурност това не става у всички по един и същи начин, но как? Няма съмнение, че преди двеста-триста години съдържанието в главите е било различно, макар че още през седемнайсети век Паскал записва: „Присъщо на човека е да отрича, да вярва и да се съмнява, както на коня – да тича“, а през деветнайсети век Емили Дикинсън ще каже: „Вярвам и не вярвам сто пъти на час, което поддържа вярването гъвкаво“. Да бъда с тях, в църквата, е много по-важно, отколкото да мъдрувам по моята си мярка – не чувства ли, не мисли ли така преобладаващата част от тях под купола църковен, давайки повод за недоволства срещу обредната религия, но заедно с това постигайки акта на смирение?
Може би се доближавам и казвам: „Топло, топло“, когато внезапно ме връхлита визия за цялото това множество оголено – животински същества от двата пола, с тяхната окосменост, пол, видими деформации, но обединени в ритуала на високо, неплътско обожание – може ли човек да си представи нещо по-невероятно?

От полски език: Вера Деянова

Източник: Чеслав Милош*. Крайпътно кученце. – Есета, миниатюри, стихове. – София: Балкани, 2011.
_____________________
* Този писател (1911–2004) е добре познат и у нас... Лично аз вече от десетина месеца чета книги, включително и негови, от много богатата библиотека на Полския институт в София. Той се намира в центъра, на улица „В е с л е ц“ № 12, а телефонът за контакти е: 02/981-09-07. – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Чет Май 25, 2017 4:26 pm

■ Андрей ГЕРМАНОВ (1932–1981)

С Т И Х О Т В О Р Е Н И Я

Стиховете съществуват някъде извън нас.
Те са като математически истини,
като природен закон или естествен елмаз –
те не могат да бъдат измисляни.

Те навсякъде тихо и тайно лежат
като златни панагюрски съкровища,
като житни зърна покрай някой път,
като мускулести зверове в леговища.

Ние ги търсим, ние ги предусещаме,
преобръщаме невиждани пластове
и ако стане мечтаната среща –
те оживяват необясними, ласкави...

Но трябва безсъние, трябват ни инат и бяс,
да ги налучкаме, да ги открием,
да ги уловим и изправим сред нас,
без да ги нараним или убием.

А когато не сме достойни за тях,
те оставят здрачината да ги погълне,
те изчезват безследно, без дим и прах,
загадъчни като кълбовидни мълнии.

От вестник „Литературен форум“,
брой 1 // 2017 година

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Пет Юни 09, 2017 9:57 am

Константин ПАВЛОВ (1933–2008)

Самият Павлов се причисляваше към
т.нар. Априлско поколение поети, обаче
не по политическа линия и слагаемост,
а просто защото беше роден на 2.ІV.

Масово чудо

Реват вълните бясно.
Падналите в тях светкавици
свистят и гаснат.
Върху водната повърхност
крачат
три милиарда
Исусовци!

Впрочем
някои не крачат –
жадната вода залива колената им.
Други са потънали до кръста.
Трети
само чрез въздушните мехури
своето съществование доказват.

Ясно –
всеки е потънал според вярата си.

Ние –
крачим!

1965 г.

* Поетът, нарисуван от Светлин Русев

Изображение

Българо-вавилонско
стихотворение


Майстор Маноле,
Аз
ще построя една висока кула.
Много висока кула.

Най-високата кула!

От върха ѝ
с бог ще разговарям
и ще се надпявам с космонавтите.

За да бъде вечна
и неразрушима,
в нейните основи ще зазидам –
сянката на моята жена,
сянката на твоята жена,
сенките на майките ни,
сенките на нашите деца...

Нужни са ми сенките на цялото човечество!

Майсторе,
ела да чиракуваш!

1965 г.


* * *

Демокрация?

Мъртва жаба –
оживена с галваничен ток.
Даже кряка!

(Тя не кряка –
кряка електротехникът.)

1991 г.

Б. alex. Текстовете тук са взети от електронните
томчета на Константин Павлов „Стихове“ и
„Отдавна...“, публикувани от LiterNet на
следния адрес: http://liternet.bg/publish3/kpavlov/.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Вто Юни 27, 2017 10:05 am

◄ ■ ●

Рей БРЕДБЪРИ е поклонник на музата Ерато и автор на
поезия, който ѝ посвещава следните думи в едно свое есе:


„Четете поезия всеки ден през живота си. По-
езията е полезна, тъй като раздвижва мускули,
които не използвате достатъчно често. Поезията
разширява сетивата и ги поддържа в отлична форма.
Чрез нея усещате носа си, очите, ушите, езика и
ръцете си. Но поезията е най-вече компактна
метафора или сравнение. Такива метафори могат
като японски цветя оригами да се разгърнат навън в
огромни форми. Идеите са навсякъде в книгите с пое-
зия, но много рядко съм чувал учители по писане
на разкази да ги препоръчват за четене...“.

А по-нататък в същата книга:

Рей БРЕДБЪРИ

Умра ли аз, умира и светът

Бедният свят не знае участта си. В деня, когато умра,
двеста милиона души ще умрат с мен,
ще взема континента в гроба си.
Те са смели, невинни и не знаят,
че ако потъна аз, ще ме последват.
Затова в часа на смъртта славете добрите времена,
докато аз, луд егоист, ще възвестя Лошата Нова година.

Изображение

1958 година. Писателят със своето семейство

Земите под моята земя са обширни и светли,
но аз със сигурна ръка отнемам светлината.
Заличавам Аляска, съмнявам се във Франция на Краля Слънце,
прерязвам гърлото на Великобритания.
С едно жестоко мигване Майка Русия загубва ума си.
Бутам Китай в мраморна кариера,
повалям далечна Австралия и ѝ забивам кръста.
Сритвам Япония. Гърция? Вече я няма.
Ще я накарам да политне и да падне, както и зелено Ейре.
Потънал в пот насън, Испания ще бъде завладяна от отчаяние,
ще застрелям децата на Гоя, ще разпъна синовете на Швеция.
Ще убивам цветя, ферми и градове със залезни оръдия.
Щом сърцето ми спре, Великият Ра ще потъне в сън.
Ще погреба всички звезди в Далечния Космос.
Чуй ме, свят, предупреден си, заплашвам те честно.
Разболея ли се, заразата ще отрови кръвта ти.
Ако се държиш възпитано, ще те оставя да живееш,
сгрешиш ли, ще взема онова, което съм ти дал.
Това ще бъде край на всичко. Свивай знамената...
Ако ме прострелят или падна? Това ще е краят на вашия свят.

Преведе от английски: Христо Димитров

Из Рей БРЕДБЪРИ. Дзен в изкуството да пишеш.
– София: Ciela, 2017 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Сря Юли 12, 2017 5:10 pm

◄ ■ ●

В края на миналия месец – с обединените усилия на ДБФ „Тера Фантазия“ и издателство Artline Studios – алманахът
„Ф а н т А s t I k a ● 2 0 1 6“ излезе в по-голям тираж. Едно добро количество страници в него е посветено и на поезията. Сред авторите тук присъстват познати и още по-познати имена на стихотворци като: Георги Малинов, Валери Петров, Данила Стоянова (за Коледния панаир на книгата се появи второто, допълнено издание на единствената ѝ книга „Спомен за сън“), Невена Стоянова, Максимилиан Волошин... Към този раздел, красноречиво озаглавен Ф а н т а с -
т и х и я
, е присъединена и рубриката =Фантастичното нефантастично=, от която днес ви предлагаме едно стихотворение в проза.

Череша: проблясък

ДЪЛБОКАТА трева бързо замита стъпките ми. И лехите с мушкато и морави кандилки – озарени готически прозорци – разтварят аромат. Стройна череша в центъра на градината. По кичурите ѝ музицират врабци. Качвам се горе: грамадно небе, къдрят се надалеч гори, трепкат покриви. Багрите им са чисти както в персийска миниатюра; керемидите напомнят жива игра на разноцветни пръчици. Върху една къща отсам – олющени петна като гигантски дробове. Черешите излъхват в пека едва усетима влага. Какво приключение за душата на човека; хубаво, че тялото се съгласи. Нека вкусва днес скулеста плът, нека лови ухания, светлина, магия и да диша дори с последната си клетка. Сетивата да родят вътре мисъл, нежност.

ОЧАКВАЙКИ часа си, нежността крепне от неща често незначителни – яйце, топло досущ като сън на мадона; клей с цвета на йенско стъкло; или пък подразнила ни свирка на дете, която след време ще ни домилее. Небето е афродизиак и аз обичам черешата. Ръката ми мечтае върху кората ѝ, освобождавам я от плодовете, без да го забравям веднага. Не съм врабче, което нахапва или оставя розови костилки по дръжките. Местя кошницата, показвайки тялото си в различни пози. И точно насреща – комин. В него сякаш се е стаил пушек, готов ей сега да изхвръкне на свобода. Това прибавя отделна от юнската топлина, мил поради контраста дъх на зима, тясно, но тъй чисто видение за уют. О, прави се, че си жив, комине! Сдържай димен фонтан, по-добре го усещам с душата.

Изображение

УСПОКОЕНИ, врабците се връщат по клоните. Хайде, заедно ще обичаме черешата. Юни е; ние сме върху нея, за да поживеем в радост. Коминът спотайва в гърдите си феникс; нека и с нашата обич бъде така, да не отлита ведно с въздишката, да ни оживява дълго, без да разбираме, че може да е мъчително. Бръмва стършел. Слизам да изпразня моята кошница. На порутена пейка паля цигара – самотни, дъските се впускат да грабят топлина от гърба ми. Някои вещи са не само по-дълговечни, те са по-самотни от хората. А нашата самота изостря възприятието: привързваме се към рухнал кегелбан, към сухо листо, към книга, наблюдаваща поколенията чрез текста си. Стършелът кръжи наоколо, самичък стопанин на нямата градина. Иска ми се да го убия, за да го разгледам по-ясно. Представям си го задрямал върху масата в кухнята или на възглавницата със старинна бродерия. Топче топаз, потърсило спомена за ласка, та да заспи само̀ – и нощта ще бъде сама с него.

ДЪРВОТО ме вика, още му тежи. Колко лесно сложих стършела в човешка ситуация, ала чрез очовечаване не подправяме ли вкуса на природата? Ето че вдигам охлюв от едната леха. Бавно източва прозирни рогца, вглеждайки се в мен, и беззвучната му доверчивост ме дарява с енергия. Кожата му е зърнеста, подобно на смокинови семки. Така съм се съсредоточил в коремоногото, че то ми изглежда вълшебство. Охлюв, стършел и аз – чудесна компания! И не съм ли узрял за герой на приказка, в която ще бъда тихият възторг? Черешата ме познава, нежно скръцва, афродизиакът ме пронизва отново. Плодовете от ниското имат привкус на дуда; тъмнее. Фрескови комини; дробовете от мазилката се сливат с вечерта, привеждат всичко в дълбокото дишане на юни.

МРАКЪТ прегръща отпусналата се градина. Кошницата расте, листа и къщи ѝ стават окръжност. Покривите крадешком играят на пръчици; ласкаво-ясен бръмчи стършелът; охлювът пръсва по небето семчици като звезди; индигови, кандилките ме намятат с лек амвонен хлад; а пък черешата все по-плътно се притиска към мен, шепнейки: „Юни е, отрупана съм“... Юни беше, слязох с нова пълна кошница. Отпред залъкатуши светулка. И между две пламвания сякаш мярвам сянката ѝ – чуплива, само за миг печална, докато пак светне. И с пролетта си отивам от градината. Тя бързо изправя смачканата си трева, където в скрити дълбочини преди сън ще се приказва как съм брал череши; а после сами ще заспим в различните си нощи.*

Автор: Александър КАРАПАНЧЕВ
_____________________

* Според замисъла на съставителя Атанас П. Славов рубриката „Фантастичното нефантастично“ събира разкази за обикновени неща от живота, видени в цялото им вълшебство през търсещия поглед на фантаста... Но нека изпишем тук и другите стихосътворили участници във ФантАstika 2016**: Росица Панайотова, Емил Орманов, Алексей Белмасов, Георги Струмски и Красимир Георгиев (открояващ се със своята полифонична поема „Долетя един лебед
и ми каза“).

** На практика това е седмият алманах от поредицата, стартирала с годината 2007 върху най-първата си корица. На европейския конгрес в Санкт Петербург през 2015-а алманахът с 500 страници, голямо количество илюстрации и изключително разнообразно текстово съдържание получи наградата за най-добро периодично издание Best Magazine. – Б. ред.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Съб Авг 05, 2017 12:00 pm

ДАЛЧЕВИ ПРОНИКНОВЕНИЯ
_________________________

ТОВА Е една тънка книжка от няма и сто страници, със стилна небесносиня корица и ситен шрифт, чиито съзвездия от смисли могат да се разглеждат и преживяват до безкрай. „Ф р а г м е н т и“ от Атанас Далчев – издателство „Български писател“, 1967 година. Понякога имаш чувството, че виждаш как самият Далчев прелиства това свое първо издание на фрагментите, склонил над тях многодиоптровите си очила...

ОТ ТЕЗИ сентенции сме подбрали двайсетина, свързани предимно с поезията. Но има по нещо и за художествения превод, с който маестрото се е занимавал кажи-речи през целия си живот, нещо, и извисено, и понякога тъжно, за морала и... още нещо. Това са все стойности, премерени на златните везни на класѝка, и те важат в еднаква степен както за фантастите, така и за нефантастите.
_________________________

■ Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята. Той е произведение толкова на автора, колкото и на преводача.

■ Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравената дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.

Изображение

■ Логическият смисъл на едно поетическо произведение е като връвта, която сама може би няма никаква стойност, но свързва отделните зърна в една скъпоценна огърлица.

■ Песимизмът у някои е извинение за мързела им.

■ За да се види дали един превод е художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет, не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара винаги да чувстваме липсата на оригинала.

■ Мнозина искат да минат за хора с вкус, като отричат постоянно. Но истинският вкус се познава само по това, което той утвърждава.

■ Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпущаме ръце пред тяхното съвършенство. Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас.

■ Преди време, при една среща, Симеон Радев, който е голям почитател на Кирил Христов, ми каза: „Аз не мога да приема, че в България има литературна критика, докато Яворов минава за голям поет“. И малко след това: „Вижте песните на Кирила! Повече от трийсет години са минали, откакто ги е създал, но по тях и досега не се е появила нито една бръчка“.

Безспорно днес ние не можем да харесваме всички тези „вампири“, „чудовища“ и „чудовищни деца“, целия този сецесион на „Безсъници“. Тази част от поезията на Яворов е разрушена – и то безвъзвратно – от времето *. Но това е данъкът, малък или голям, който всеки творец плаща на своята епоха. Важното е, че и след като го е платил, Яворов ни оставя едно достатъчно голямо наследство, което може да се мери с поетическото наследство на кой да е от нашите първенци на словото.

(Следва продължение...)

оооооооооооооооооооооооооо

* Понякога времето променя акцентите и на най-утвърдените критици. Пример в това отношение е причисляването на три „чудовищни“ Яворови стихотворения от 1905-1906 година към жанра хорър. NB!: на практика те са навярно първите авторски БГ произведения, написани в този жанр. Повече светлина по темата се предлага ей тук (с дата 10 януари 2017-а): http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26798&rb_v=viewtopic&start=80. – Бел. НМ.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Фантастична поезия (2)

Мнениеот alexandrit » Съб Авг 05, 2017 4:52 pm

ДАЛЧЕВИ ПРОНИКНОВЕНИЯ (2)

● Поезията е, разбира се, различна от ума и волята; но онези, които искат да ги изгонят от поетичното произведение, неправилно си я представляват като непроницаемо тяло, което, за да заеме едно място, трябва да изтика всяко друго тяло оттам. Поезията прилича по-скоро на светлината: тя озарява и прониква неща, без да ги премахва.

● За забелязване е, че най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко.

● Обикновено слабият художник се нуждае от „идеология“, за да придаде на произведенията си стойност, каквато те сами не притежават.

● Ако изкуството само отразяваше действителността и нямаше пред очи един идеал, как би могло то да съдейства за промяната на действителността и да бъде прогресивно?

● Още Аристотел справедливо беше забелязал, че докато историята повествува за станалото, поезията дава израз на възможното. Само така може да се обясни обстоятелството, че изкуството предугажда бъдещето.

● Творческият процес е еднакъв у даровития и у бездарния писател. Дори бездарният има повече мигове на вдъхновение, отколкото даровитият, защото е по-малко критичен към себе си. Разликата е само в резултатите: единият пише хубави произведения, другият – лоши.

● Сравняват езика на едно произведение с одежда. Връзката между формата и съдържанието е според мене много по-дълбока и по-интимна. Аз бих я сравнил с връзката между тялото и душата: разлъчването и тук, и там означава смърт.

● Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.

● Аз приемам свободния стих само доколкото той прави творчеството по-трудно и по-отговорно, а не го улеснява.

Римите и ритмичните стъпки, с които за мнозина се изчерпва поезията, представляват на пръв поглед ограничение и мъчнотия. Всъщност те помагат: от една страна, както патериците или перилата на стълбите, поддържат и насочват, от друга – както декорациите, маскират и закриват. С рими и стъпки могат лесно да се пишат стихове и без да има какво да се каже. Значението на свободния стих е там, че като ни освобождава от тези подпори и външни украси, той ни изправя пред истинската мъчнотия – онова интимно, неопределимо и неуловимо нещо, което е поезията. От това гледище свободният стих би трябвало да бъде най-мъчен. Би трябвало, но не е: защото мързеливите и дърдорковците, които мислят, че могат да кажат всичко, са чакали, изглежда, само него, за да се обявят за поети. И затова най-много лоши произведения има между стихотворенията, написани в свободен стих.

● Чарът на едно художествено произведение, особено на едно хубаво стихотворение, не се изчерпва с едно четене. И аз мисля, че за стойността му би трябвало да се съди по това – колко четения може да издържи то.

● Никой автор не е доволен от своя преводач. Все едно дали произведението му е станало по-лошо или по-добро в превода, нали не е същото!

● За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи.

● За поетите думата освен значение е особено съчетание от звуци, има особена дължина и тежест, съдържа особена багра, носи особена атмосфера. Поради това за поетите не съществуват синоними; всяка дума е незаменима. Те я виждат, чуват, опипват и усещат. Който няма това сетивно, ако щете, материално отношение към нея, той не е поет.

● Бъдещето присъства вече в настоящето; мечтите съществуват също и погледнато по-широко, са част от действителността. На нейния атлас те заемат онова място, което в старите географски карти заемаха неизследваните земи. *

Подбрала и тук-там коментирала: Наталия МАРИНОВА

оооооооооооооооооооооооооо

* Чрез издателство АРГУС също се докоснахме – и то плътно – до човека и създателя Атанас Далчев, когато през 2006 г. то публикува неговите писма (съставител на томчето: Румяна Пенчева). Техен илюстратор стана известният ни график Калин Николов, а на първата корица на това първо издание стои самият маестро Далчев **, сниман в Париж. – Бел. НМ.

** Друго плътно докосване до Далчев, сега до удивителната му лирика, е включването на две негови стихотворения във ФАНТАСТИХИЯ – Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2011, съставители: Атанас П. Славов и Александър Карапанчев. Тази първа по рода си (поне у нас) международна антология на фантастична поезия може да се намери на е-лавицата https://chitanka.info/foreign-books/63. – Бел. НМ.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1106
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

ПредишнаСледваща

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта