Време за стиХОрър ◄ ■ ●
През миналия януари тук (
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=1&t=27235&rb_v=viewtopic&start=0) започна една литературно-историческа дискусия на тема
-Основоположници на българския хорър- *. Тогава ударението беше сложено върху изящната проза, но днес, между рождените дни на Яворов – по стар и по нов стил!, спокойно преместваме това ударение върху поезията.
Ако не ви е страх да разчупвате отдавна ръждясали и прашасали клишета... и да се противопоставяте на криво формулирани, неподкрепени със съответните факти мнения... можете да приемете именно П. К. Яворов, харамията и нежния лирик, като... е, ами като нашия писател,
пръв създал няколко откровени хорър творби:
Пейо ЯВОРОВ (1878–1914) УГАСНА СЛЪНЦЕ Угасна слънце, няма я луната,
в небо звезди не ще изгреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна
изпод нависналия леден мрак.
Примлъкна звяр и птица: нивга ехо
не ще се чуе вече по света!
И аз лежа безсилен да извикам
в безмълвието гробно на нощта.
И аз лежа безсилен: срещу мене,
с мрътвешки лъсък в хлътнали очи,
чудовищния сън на вековете
остава неподвижен и мълчи.
И няма да се дигна, да извикам:
сковало ме, чудовището бди
на устни с прясна кръв, последна капка,
изсмукана из моите гърди...
ЧУДОВИЩЕ Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.
Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,
притиснало гърдите на земята:
земята те безчувствена кърми
с дванайсетте отрови на змията.
И ти растеш, но не старееш ти:
далеч над тебе времето лети.
Чудовище за срам, безименно... И вход,
и път и вход към тебе дали има,
загадка е под тоя небосвод,
нито загатната, нито решима.
Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,
и пак за тях копнееш в тежък сън.
Чудовище си ти, но колко бих желал
при тебе да проникна в тъмнината,
и как сърдечно бих те приласкал,
о, жива плът и дух на самотата!
И как блажено ще гориш тогаз,
и как се бих при тебе стоплил аз!
СМЪРТТА Смъртта – ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах, един безимен страх
загнезден бе у мене; – и може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето; – че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на крехката си младост.
И в сънища нерядко
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; – с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на молния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; – да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.
И аз разбирах вече
началото и края на всичката човешка
тревога под небето: – че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак; – все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тѝсящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тѝсящите – чак
до оня клет безумец, що мисли с шепа злато
безсмъртие да купи; – най-пъстра върволица,
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък, излишен път зората
сред живите посреща...
Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност – и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко – сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха ѝ, на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално – няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...
В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах, – душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея – и след нея – по своя земен път...
*** И з т о ч н и к : П. К. Яворов. – Събрани съчинения,
том първи. Стихотворения. – София: Български писател, 1959.
охохохохохохохохохохохохохохохохо
* Уверявам ви, че основният тон в нея съвсем не е хейтърски
**, какъвто напоследък се шири все повече у нас. Лично аз не мога да си представя в ролята на ХЕЙТЪРИ Любен Дилов, д-р Светослав Славчев или Петър Станимиров... Агоп Мелконян, Петър Кърджилов, Велко Милоев или пък Димо̀... Големите, истински значимите автори имат много по-важни задачи, отколкото с „широка ръка“ да се отдават на хейтърство...
** Казано на речника на улицата или на т.нар. български новговор :D.
*** „Угасна слънце“ е отпечатано за първи път в списание -Мисъл-, в книжка 6 от
1905 година... „Чудовище“ излиза най-напред в същото списание, но през
1906 година (книжка 4)... Най-ранно като публикация е стихотворението „Смъртта“ – то се появява в книжка 2
// 1905 година на същата висока трибуна -Мисъл-.
В случая не е трудно да се пресметне, че българският хорър не е на някакви си 20 години (както твърдят отделни наши „знатоци“), а на МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ 110. Колкото една литература е по-възрастна, така да се каже, толкова е тя по-богата... –
Бел. alex.