Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

◄ Хората са различни, какво по-вярно от това? Но пък съгласете се, че ако ВСИЧКИ бяха като мене (пишещия тези редове) или като тебе (четящия в момента тези редове), щеше да бъде скучно – дори много скучно.

По въпроса дали има фантастична поезия, или изобщо не съществува такава, мненията също са най-разнообразни. Едни люде твърдят не на шега, че всяка поезия е фантастична; други – че всяко хубаво стихотворение е фантастично; трети – че със средствата на поезията не може да се създава научна фантастика; четвърти... пети... и т.п. в шарен хоровод.

На мен лично много ми допадна една реплика, която прочетох наскоро: „Поезията е не по-малко важна от прозата.” Воден от тая мисъл, аз реших да възстановя форумната тема за ПОЕЗИЯТА С ВЪОБРАЖЕНИЕ. И да отворя вратата й, така да се каже, чрез едно интервю, което взех преди четвърт век от Александър Геров (1919–1997). Дoсега то е излизало три пъти на хартия и два пъти на е-носител – дали това означава, че въпросното интервю си заслужава по-дългия живот, откровено казано, не знам. Може би...


Александър Геров: „ГЛЕДАМ НА ЖИВОТА
ОТ ВИСОЧИНАТА НА СЛЪНЦЕТО”

Софиянец по рождение, сега той е на 66 години и живее на тиха уличка около хотел „Плиска”. Лауреат на Димитровска награда и наградата „Вапцаров”. Между двайсетината си поетични книги предпочита „Най-хубавото”, „Златни пантофки”, „Приятели”, „Свободен стих”, „Прашинки”. Дързък ловец на неочаквани открития, Геров е дълбоко изповеден талант с пламтящо въображение. „Промисъл за вселената”, „Безкрайност”, „Млечен път” – това съвсем не са случайни заглавия на негови стихотворения. Защото интересът му към необичайното далеч не се изчерпва с известните „Фантастични новели”. Напротив, този интерес дооформя погледа му към хората и света. Но нека от самия Александър Геров чуем повечко за живата искряща сплав от фантастика и поезия:

„ЕДНО ВЪЛНУВАЩО фантастично стихотворение трябва да говори за космоса, за вечността, за победата над смъртта. В световната литература има много поети фантасти: Уолт Уитмaн, Едгар По, Шарл Бодлер, Артюр Рембо, Михаил Лермонтов, Валерий Брюсов... У нас подобни фантасти са Пенчо Славейков с „Кървава песен”, Яворов с част от творбите си, Димчо Дебелянов с „Легенда за разблудната царкиня”, Теодор Траянов.

ДА, ТЕ СА и мои учители. Научиха ме на дълбочина на мисълта, на реене в космическото пространство, между звездите, близо до слънцето, на страстно вникване в човешката душа, на разгадаване на сънищата. Днес в родината ни също работят поети с фантастичен уклон. Ще посоча Стефан Цанев и Иван Методиев.

СМЯТАМ, ЧЕ лирикът фантаст запазва преимущество пред другите си колеги и пред белетристите. Той е творец от по-висша степен, с по-богат тематичен обхват, по-вглъбен по мисъл и чувство, с изказ по-кратък и концентриран, отколкото при прозаиците. Фантастичните стихотворения се отличават с твърде широк диапазон. С тях може смело да се предвижда – например в „България”, писано през 1940 година, аз казвам, че ще се открият лекарство против рака и слънчеви батерии, че ще се построят цветущи градове в Сахара и тунел под океана.

ДОСТА СОЦИАЛНИ предвиждания дава Ботев. Нали помните: „Кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещени конец”? Всички стихове на Димчо Дебелянов, посветени на войната, са едно предсказание, че тя ще бъде премахната. На фантастиката не е чужд и Вапцаров: „Летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък бих търсил в простора далечна планета.” Възможно е да се изрази и предупреждение както в „Нацисти” от сборника ми „Политическа поезия”, където става дума за „германска пустиня” на земното кълбо.




Художник: Микалоюс Константинас Чюрльонис


ДРУГ МОМЕНТ Е утопията – тя присъства, да речем, в моите стихотворения за тържество над смъртта и във „Фантастични новели”. Там, ако се сещате, се лети и из космоса. Мисля, че ние всеки миг усещаме космоса върху себе си, но дали постоянно осъзнаваме това? Слънцето е включено във вселената, звездното небе и луната също, с космически произход според мен са някои наши сънища, болести, възбудата и умората понякога. Ала великото пространство ни праща не само кварки и студени сенки, а и вдъхновение: „Открито е челото ми за цялата вселена...”

ПИТАТЕ МЕ как пиша поезия. Ще ви кажа за „Сън” от цикъла „Антология” – видях в страшен сън, че мама е умряла, станах и веднага го нахвърлях, изля се. Винаги, когато пиша, аз гледам на Земята и на живота от височината на слънцето. Дори имам такова стихотворение, възлово при мене, нарича се „Поглед от слънцето”, но така би могла да се озаглави и една от книгите ми. И понеже споменахме смъртта, ще призная – считам я за абсолютна фантастика, неразгадана, предизвикателна.

ЛЕЖА, ПРЕДСТАВЯМ СИ, че съм умрял, и чувствам смъртта, която идва при хората по милиони начини и всичките те са фантастични. Обаче от друга страна тя, най-голямата фантастика в човешката съдба, е и най-съвършеният коректив, тласкащ ни към безсмъртие. Вечният живот е любима тема на човечеството и аз вярвам, че то скоро ще постигне мечтата си.

ИНТЕРЕСУВАЛ СЪМ СЕ в обществените библиотеки и съм забелязал: младите хора и особено средношколците много четат писатели фантасти. Предполагам, че те не им служат само за приятно минаване на времето. Жул Верн, Иван Ефремов, Айзък Азимов... и във фантастичната поезия може да има такива майстори на въображението. И ако се опитаме да си представим потомците – онези, които ще завладеят Слънчевата система, ще достигнат далечните звезди и огромните галактики, – аз се надявам, че техните стихове ще бъдат по-прости и лаконични от нашите.”

Срещата осъществи: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“, брой 26 от 1985 г.

[alexandrit]

Нека и тук почетем паметта на латиноамериканския магьосник (1899–1986), който без съмнение влиза в кръга на световните писатели с ярко въображение. Припомняме един негов опус в превод на Рада Панчовска:

Хорхе Луис БОРХЕС

С ъ н я т

Ако сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?




Аудиокнига от великия аржентински
(и вавилонски) библиотекар Х. Л. Борхес

[alexandrit]

В Речника на литературните термини има и такъв жанр – стихотворение в проза. То се определя като (цитирам): „Малко лирическо произведение, написано в немерена реч. По емоционалност, образност и особен ритъм се доближава до лирическите творби в стихове.”

Стихотворения в проза са ни оставили французите Алоизиюс Бертран и Шарл Бодлер; полякът Станислав Пшибишевски и испанецът Хуан Рамон Хименес; нашият сладкодумец от Шоплука Елин Пелин и др. ... И, разбира се, авторът на романа „В навечерието”, който някога изучавахме в гимназията – Иван Сергеeвич Тургенев (1818–1883).

Но и тук, сред разноликите стихотворения в проза, се намесва вездесъщият супержанр Фантастика, та да придаде на някои от тях своите уникални свойства, които разширяват и вселената на човешкото творчество, и реалната Вселена (последното, моля, засега да се възприема само като авторска хипотеза).

За да илюстрирам някак горните си бегли разсъждения, ще ви поднеса два опуса от Иван ТУРГЕНЕВ.

Те са писани през 70-те години на ХІХ век и са преведени на български от Никола Толчев. Вземам ги от представителния 12-томник на класика, издаден у нас преди повече от половин столетие. Днес на толкова томове от един и същи автор могат да се надяват комай само почитателите на преводното фентъзи. Доколко това е прогрес на художествената литература, е въпрос, който сега няма да засягам.


☼ Р а з г о в о р

Върховете на Алпите... Цяла верига от стръмни скали... Съвсем сред планините.
Над планините бледозелено, светло, нямо небе. Силен, лют мраз; твърд, искрест сняг; изпод снега стърчат мрачни блокове от вледенени, обрулени от вятъра скали.
Две грамади, два великана се извисяват от двете страни на небосклона: Юнгфрау и Финстераархорн.
И продумва Юнгфрау на съседа си:
– Какво ново ще кажеш? Ти по-добре виждаш. Какво става там долу?
Минават няколко хиляди години: една минута. И гърми в отговор Финстераархорн:
– Гъсти облаци застилат земята... Почакай!
Минават още хилядолетия: една минута.
– Е, а сега? – пита Юнгфрау.
– Сега виждам; там долу е все същото: пъстро, дребно. Води се синеят; чернеят гори; сивеят се камари от струпани камъни. Около тях все още гъмжат буболечки, нали знаеш, ония двуноги, които нито веднъж още не можаха да омърсят нито тебе, нито мене.
– Хората?
– Да, хората.
Минават хиляди години: една минута.
– Е – а сега? – пита Юнгфрау.
– Като че ли по-малко се виждат буболечките – гърми Финстераархорн. – Поизясни се долу; намаляха водите; оредяха горите.
Минаха още хиляди години: една минута.
– Какво виждаш? – казва Юнгфрау.
– Наблизо около нас сякаш се поизчисти – отговаря Финстераархорн, – но там, в далечината, по долините още има петна и нещо шава.
– А сега? – пита Юнгфрау след други хиляди години – една минута.
– Сега е добре – отговаря Финстераархорн, – навред стана чисто, съвсем бяло, където и да хвърлиш взор... Навред нашият сняг, равен сняг и лед. Всичко се смрази. Хубаво е сега, спокойно.
– Добре – промълви Юнгфрау. – Ала доста си побъбрихме ние с тебе, старче. Време е да подремнем.
– Време е.
Спят грамадните планини; спи зеленото, светло небе над млъкналата завинаги земя.




Из Хималайския цикъл. Художник: Николай РЬОРИХ


☼ П р и р о д а

Сънувах, че съм влязъл в грамадна подземна сграда с високи сводове. Цялата беше изпълнена с някаква също подземна, равномерна светлина.
Посред сградата бе седнала величествена жена със зелена одежда на вълни. Склонила глава на ръката си, тя изглеждаше потънала в дълбоки мисли.
Веднага разбрах, че тази жена е самата Природа – и като мигновен студ в душата ми нахлу благоговеен страх.
Приближих се до седналата жена и след като й се поклоних почтително, извиках:
– О, наша обща майко! За какво мислиш? Дали не за бъдещите съдби на човечеството? Как то да постигне възможното съвършенство и щастие?
Жената бавно обърна към мен тъмните си страшни очи. Устните й шавнаха – и се чу звънлив глас досущ като звек на желязо.
– Мисля как да придам по-голяма сила на мускулите в краката на бълхата, за да се спасява по-удобно от враговете си. Нарушено е равновесието между нападението и отпора... Трябва да го възстановя.
– Как? – прошепнах аз в отговор. – За това мислиш, значи? Но нима ние, хората, не сме любимите ти деца?
Жената едва-едва сбърчи вежди.
– Всички твари са мои деца – рече тя – и аз еднакво се грижа за тях – и еднакво ги изтребвам.
– Обаче доброто... разумът... справедливостта... – прошепнах отново.
– Това са човешки думи – чу се железен глас. – Аз не познавам ни доброто, ни злото... За мене разумът не е закон, а какво е това справедливост? Аз ти дадох живот – ще го отнема и ще го дам на други, на червеи или на хора... все ми е едно... А пък дотогава ти се брани – и не ми пречи!
Исках да възразя... но земята около мен глухо застена и потрепера – и аз се събудих.

[alexandrit]

Букет за БЪДНИ ВЕЧЕР

Започвам да редя този малък букет с едно стихотворение в оригинал. „Солнце светит звонами...” – прекрасна фантазия, нали? Още не съм го срещал преведено на български, пък и в нашия форум неведнъж съм виждал да се поместват и поезия, и публицистика, и песни на Пушкиновия език, образно казано. По-натам, разбира се, включвам в букета каре преводи и оригинали от родни словотворци.


Константин БАЛМОНТ

АРОМАТ СОЛНЦА

Запах Солнца? Что за вздор!
Нет, не вздор.
В Солнце звуки и мечты,
Ароматы и цветы
Все слились в согласный хор,
Все сплелись в один узор.

Солнце пахнет травами,
Свежими купавами,
Пробужденною весной,
И смолистою сосной.

Нежно-светлоткаными,
Ландышами пьяными,
Что победно расцвели
В остром запахе земли.

Солнце светит звонами,
Листьями зелеными,
Дышит вешним пеньем птиц,
Дышит смехом юных лиц.

Так и молви всем слепцам: –
Будет вам!
Не узреть вам райских врат.
Есть у Солнца аромат,
Сладко внятный только нам,
Зримый птицам и цветам!

☼ ☼ ☼

Агоп МЕЛКОНЯН

ИЗПОВЕД

Аз много глупости направих,
живях неправедно, нали?
Но щом за Там ще се отправя,
Бог над мен ще се смили.

Ще каже: „О, живя лъжовно,
живя телесно и във грях.”

И ще се усмихне може би гальовно –
Бог е доброта и смях.

☼ ☼ ☼

Али ТАТЛЪБАБА

ЦАР СНЯГ І

Да се хванеш за зелено...
А да се хванеш за бяло –
за пак първите снежинки –
за мириса на сребърно прясно –
за приказките на Ханс Кристиан –
за мантията на Снежната кралица –
за внезапно порасналата тишина –
за всичките вълшебства,
които падат право от небесата
връз грешната ни земя –
можеш ли да се хванеш за тях?

От турски: Наталия Маринова




Хокусай: из цикъла „36 изгледа към Фуджи”


☼ ☼ ☼

Елена ПАВЛОВА

СТАНСИ 1 – 95

Косите ти в Косите на Вероника
от вятъра понесени, тъмнеят.
Под звуците на нощната хармоника
Персей с Пегас очакват те на кея.

На Жерав ще се возиш на крилата и
аз ще те търся там на небосклона.
„Обичам те!” – ще кажа и душата ти
ще увенчая с Южната корона.

☼ ☼ ☼

Джани РОДАРИ

ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал…познайте какво?
– Надежда! Надежда за всички.

Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

От италиански: Валери Петров

[alexandrit]

☼ ☼ ☼

Нова изява с въображение

Както писа вестник „Стандарт“, книгата „Топлото ключе на живота“ от Александър Карапанчев (2010) е първата българска стихосбирка с фантастична поезия, появила се в Интернет.

„ДА НАПРАВИШ ВКУСОЛЕТ“ е втората стихосбирка на същия автор и пъстрите ударения в нея също падат върху фантастиката като супержанр в изкуството. Диапазонът на поета се движи от тристишието до поемата и от песъчинката – до необята на Космоса.




Художник на първа корица: Калин Николов


Книгата е обогатена с 20 много атрактивни графики, създадени специално за това издание от големия ни художник Калин Николов. Самият той отбелязва: „Тези стихове са изкушение за илюстратора – те са като катедрала от образи и пространства, тук словото, книгата, околната среда нямат граници помежду си...“

Стихосбирката „Да направиш вкусолет“ се намира на адреса на издателя: http://e-knigi.net. Свободният откъс включва и „Автоинтервю” – разбира се, със съответния автор фантаст.

☼ ☼ ☼

[Кал]

Честито, честито!

Май ми се събраха десет нови е-книги, които искам да купя от e-knigi.net. Сега остава и парите да ми се съберат...

[alexandrit]

Ето едно име, което не шуми и не кипи по разни форуми, блогове, банери и пр., но това не пречи неговият носител да е наистина интересен поет.

Преди време Юрий Илков-Генерала ми даде (за временно ползване) тънката стихосбирка на Кацаров – уви, не помня заглавието й – и аз сам избрах от нея текстовете, които виждате тук. Те излязоха най-напред в юбилейния многожанров сборник „Непознатите Стругацки”, а снимка на автора бе включена в четвъртата му корица.

За съжаление, от уикито „БГ-Фантастика” също не може да се научи почти нищо конкретно за човека и писателя Георги Кацаров. Така че моят призив към знатоците (пардон за русизма!) е: колеги, помогнете, моля, за повече информация относно този поет на въображението...


Георги КАЦАРОВ

5 8 7/1 0 6 3

Попаднал във времев каньон,
настигнат от древна умора,
в първичния кварков бульон
духът ми потърси опора...
Битуващ в материйна тлен,
притиснат от нейното бреме –
рой спомени идват при мен
от бъдно и минало време...
............
Припомних как в свойте ръце
обхванах субстантното „нищо” –
от смътното „може” към „е”
изпредох причинните нишки...

Припомних Великия взрив,
родил и Пространство, и Време,
когато Духът бе щастлив
с мечтата за бъдна Вселена...

Припомних и първия миг
с началните общи константи*,
как после звезди сътворих
и себе си – звездния странник...

Създадох безброй светове
и новия Космос прегърнах,
в информационно поле
аз свойта менталност превърнах...

_________________
* Според някои схващания т.нар. мирови константи не са постоянни, а се променят
с еволюирането на Вселената, била тя „основна” или „разклонение”. – Б. авт.




Из цикъла „Аелита”. Художник: Генадий Тишченко


V І І І/0 9 5 6

Аз нови звезди не откривах,
загледан нагоре в небето,
а в своята мисъл разкривах
основите на Битието...

Създавах ментални конструкти
в праобраз на нова Вселена,
която през някое „утре”
по своя живот да поеме...


Х І І/1 2 5 5

Подобно на гугол* компютър
с магически холоекран
Вселената върху ни струпва
безбрежен инфор-океан...

И стиснали сламката мозък,
която сам Бог ни е дал,
изписваме своята проза
на листа съмнително бял...

А всичко накрая ще гръмне –
поели сме страшния риск,
но пак отначало ще тръгнем
с формата на новия диск...

_________________
* Авторът вероятно има предвид обема на оперативната памет и/или скоростта.
Кой знае, може и той самият да не е твърде наясно по въпроса. Що се отнася
до думичката „формата”, ударението в нея пада на първото а . – Б. ред.

[Генерала]

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=1100 Liceto se podvizava i s psevdonima Jack Angel.

[alexandrit]

● В броя си от 24.ІІ. т.г. вестник „Стандарт” пусна една книжовна информация под заглавие ИНТЕРНЕТ ОБНАРОДВА ФАНТАСТИЧНА ПОЕЗИЯ. Ето го и съответния текст:
________________

„Тези стихове са изкушение за илюстратора – те са като катедрала от образи и пространства, тук словото, книгата, околната среда нямат граници помежду си”, признава Калин Николов за „Да направиш вкусолет” на Александър Карапанчев. Той илюстрирал стихосбирката на Карапанчев с 20 графики (изд. „e-knigi.net”). Тя е втората с фантастична поезия на този автор, публикувана и разпространявана електронно.

„Фантастична поезия” е странен, вероятно жанр от бъдещето. Негови представители са Арсений Тарковски, Вадим Шефнер, Рей Бредбъри, Урсула Ле Гуин. През 70-те години Сюзет Хейдън Елджин основава Асоциация на поетите фантасти в САЩ. Леко кулинарният аромат на заглавието не е случаен. Образността е пределно органична. Фантастиката е в Космоса отгоре, но и в Космоса под нас.
________________

● Предложение от дежурния форумник. За да почетем – скромно, но с вкус – и автора, и художника на стихосбирката „Да направиш вкусолет”, обнародваме тук следната картинка:

[alexandrit]

Преди броени дни се навършиха 55 години от рождението на Емил Иванов (1957–2010) – поет не само на приземеното и реалното в нашия живот, но и на фантастичните полети и видения на въображението. За да почетем този не съвсем кръгъл юбилей, поместваме няколко стихотворения от Емил плюс едно есе на варненския писател Йордан МАТЕЕВ, наречено

П р о ф е с и я ● п о е т

Не помня Емил Иванов да е работил нещо друго освен поет.
Колкото и да се мъча, липсват ми други спомени.
Не беше просто словослагател, а един от най-добрите и нежни поети на Варна. Емблематична фигура за Сдружението на варненските писатели, където посвети значителна част от живота си като редактор във вестник „КИЛ”.
Поезията бушуваше в кръвта му. Акумулираше неизчерпаема енергия и живот в слабото му, кокалесто тяло. Как оцеляваше чисто физически и продължаваше да пише, бе абсолютна загадка за мене. Беше поет по душа и призвание в един груб и материалистичен свят, където „най-стойностните” събития се заключават до силикона на някоя фолк-певачка или до далаверите на поредния политически месия.
Емил Иванов беше пропит от духовност, която бе дефицитна в реалността около него. В някоя нормална държава щяха да му отредят едно от най-почетните места в елита; щеше да живее пълноценен творчески живот поне още двайсет години, но не и у нас, където такива личности ги разпъват на кръст.
У нас поетите не оцеляват дълго. Саморазправят се с тях по всевъзможни начини – бедност, безразличие, присмиване, омерзителна простащина, която лъха на отровни талази от всяка медия.
Злото в съвременна България е многолико и безжалостно.
Всеки ден смила човешки създания, особено такива на духа.
Въпреки всичко Емил Иванов преживя петдесет и три години като истински професионален поет – изключително талантлив и чувствителен.
Не зная друго да е вършил през живота си. Беше невероятен поет, бохем и ерудит по въпросите на родната литература. Умееше по неподражаем начин да разказва забавни и интересни случки от битието на нашите класици. Беше рядко начетен човек. Въпреки безпаричието и трудностите.
Народът го е казал – всяко зло за добро.
Поетът е мъртъв, но някъде там горе, в небесните чертози, където е истинското царство на духа, се чуват радостни възгласи: „Да живее поетът!” Защото Емил Иванов е вечният поет. И в този, и на онзи свят. Такъв ще го запомня.
Мир на праха му.

● ● ●

Емил ИВАНОВ

С ПОЛЕТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

УЧАСТ

– Защо челото ти е тъй печално,
със толкова вдълбани в него бръчки?
– Да сътворявам мисли Бог поръча
и то за тях ми беше наковалня.


ПРЕЧИСТВАНЕ

Нима светът е потъмнял от мрак,
а нашите души – от зли съблазни?
Със гръм пристига облачният влак,
стоварва белота и чака празен...

Тежи снегът като замръзнал плач
над домовете, в сънните ни чувства,
а огънят ни, обграден от здрач,
за помощ моли с посинели устни.

Вихрушките със виещи слова
в нас спомени треперещи притискат
и редом с потъмнелите дърва
сред пламъка захвърляме и мисли.

Дим към небето – той дали е знак,
че сме за белотата благодарни?...
Над нас потегля облачният влак
с най-черните ни страсти натоварен.


В ОТВЪДНОТО

Най-скъпите ми хора във земята
преселват се година след година...
В душата трупа преспи пустотата.
О, идвай от небитието, сине!

С любов немалко ме дари животът;
бях паж във радост, а във болка – рицар.
Но в спомените всеки е самотен,
когато сме към бъдното длъжници.

Тъй уморен съм днес от суетата...
Но пак като край бряг се лутам, сине,
да търся оня странен мост – жената,
по който ти към мене да преминеш.

Как чувствам те! Но вече се пропуква
сърцето от очакване – прости ми...
И знай, дори да нямам син аз тука,
то ти баща в отвъдното ще имаш.




Винсент ван Гог: „Звездна нощ”


ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ

Звезди – далечни кръстове – трептят:
Голготи или гробища в нощта...
Нима възкръснаха за вечността
поелите в отвъдния си път?

Човек духът продава за плътта,
Христос заради дух пожертва плът.
Звезди – далечни кръстове – трептят:
Голготи или гробища в нощта...

Като въпрос мистичен те тежат
над грешната ни сляпа самота:
дали е благодатен сън смъртта,
или Голгота чака там... отвъд?
Звезди – далечни кръстове – трептят.


ГОРЧИВ БОКАЛ

Пак гледам залеза – искрящ бокал
на масата на хоризонта стръмен;
когато той изчезне, ще е тъмно,
върху света ще легне звездна жал.

И аз ще седна, гаснейки с деня,
пред чашата, отчаяно замислен
за скъпите съдби, които исках,
но не можах с любов да променя...

Ще питам Бог за кой ли вече път
защо мечтите ни не стават спомен,
а самота и жажда – кръст огромен –
в духа наяве и насън тежат?

Умът отвъдни нишки ще преде,
нощта мрак в чашата ми ще налива...
Тунел невидим после милостиво
до светлината ще ме изведе.

Но тръгнал във деня, пак засиял,
да се запитам вече ще съм длъжен:
защо ли Господ всяка вечер тъжно
изпива залеза – горчив бокал?!


ГРОБИЩЕН РАЗМИСЪЛ

Край град на живите – на мъртви град.
Но как да срещнем скъпите си близки?
Подобно часови, обвити в хлад,
стърчат все кръстове и обелиски.

Уж са заглъхнали любов, позор,
гняв, завист, зов към същества обични;
защо напомня всичко на затвор
със гробове – килии единични?

Последната присъда – на смъртта –
нима, Създателю, ще бъде краят?
Не се надигна никой от пръстта...
Не се зададе никой откъм рая...

Нима във Своята всевишна цел,
о, Боже, с гроб напуснат след Голгота,
дал си смъртта – едничкия тунел
за бягство от затвора на живота?!

[alexandrit]

* * *

Изпращайте, стихотворци! И докажете, че у нас се пише
не само хубава реалистична, но и хубава фантастична поезия!

ВЕЧЕ СЕ ОБЯВИ началото на подготовката за „Антология на съвременната българска поезия”, която предстои да излезе на английски в САЩ. Подбора и редакцията ще направи Катерина Стойкова-Клемър – главен редактор и собственик на издателство „Аксентс Пъблишинг”, издател на антологията.

ВСЕКИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТ може да кандидатства за участие в изданието със стихове (на български език) в обем не повече от 10 стандартни машинописни страници. Необходимо е да се приложи кратка биобиблиография. Текстовете трябва да се изпратят лично от автора или пък от наследилите авторските му права на адрес: accents.publishing@gmail.com

ТАКСА ЗА УЧАСТИЕ няма. Краен срок за изпращане на стихотворенията – 31 декември т.г. Избраните за участие в антологията автори и творби ще бъдат обявени до 31 януари 2013 г. Издателството предвижда да отпечата книгата до 30 юни 2013 г., като участниците в нея ще получат екземпляр на посочен пощенски адрес.

Източник на информацията: fakel.bg

[alexandrit]

■ ■ ■

КОШНИЧКА ЗА ВЕЛИКДЕН

С мисълта, че и от поезията може да извира светлина,
ви поднасяме тези няколко стихотворни опуса:

Алекса ДЖОРЕВСКИ

Лунен мед

Луната на небето
е като пчела,
която събира мед
от птици и цветя,
от замислени извори,
от сънища на сърни,
от нашите целувки,
от гънките на пътеки,
от земни стонове,
от сока на плодове,
от пръснати коси,
от мелодията на звезди,
от трепета на листa,
за да бъдат
по-силни и нежни
ласките
на тези след нас,
луната е като пчела.

От македонски: Наталия Маринова

■ ■ ■

Ришард КРИНИЦКИ

Ангелът Икшак*

Всъщност Вие сте жив и продължавате да рисувате
своите магични картини
върху все по-миниатюрни картони. Сега
по-често ще Ви навестявам, ако позволите. Разбира се,
помня – достатъчно е да почукаш два пъти по стената

от изтощение и мъгла.
_____________

* Заглавие на картина от поляка
Илдефонс Хоувалт (1910–1987). – Б. авт.


Котки

Бог е успял с котките –
казва понякога Вислава Шимборска*.
Понякога добавя: Единствено.
Понякога: Най-много.
_____________

* Полска поетеса (1923–2012)
с Нобелова награда. – Б. ред.

От полски: Вера Деянова

■ ■ ■

Андрей ГEРМАНОВ

Отдалечаване

Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.
Когато много силно те боли –
отдалечавай се!
Отдалечавай се
през времето – от дребното,
от близкото, от болката, от писъка –
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?

Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
напръскай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.
И тъй, додето
златен
станеш
цял.

■ ■ ■



Маска от Долината на тракийските царе


Карина АСАНДИ

Април: трънка

Априлската трънка не е за двуок допир,
нито пък за двурък поглед.
Тя е едно необгледно стълпотворение от клони,
клонки и ювелирни клончета,
а иглите по нея, вдъхновено остри, нямат чет,
сякаш са от натрошена звезда.
И сивото, и бежовото на вдървената плът
са обсипани от яркозелени пъпки
– също безброй, пръснати в нямо ликуване,
замечтани за листенца и плодове.
О, да, априлската трънка току пред Великден
е велик музикален инструмент –
за поне десет очи, за поне десет чифта ръце,
които ще свирят със упоение на него.
Човече, размножавай погледите и допирите си
като нов старогръцки бог:
ето концерта, който никога няма да забравиш,
защото и никога не си го чул.

От италиански: Георги Мицков

■ ■ ■

Змей ГОРЯНИН

Видях Христа

Видях Христа. Той беше в две очи,
усмихнати и пълни с топла влага –
и чух Гласа Му кротко да звучи
във детска реч – забъркана и блага.

Видях го във възторга несравним
на майката, която с нежна тръпка
следеше как несмелият й син
в живота прави първата си стъпка.

В тъмница бях. И там видях Христа:
в окови обкован, покрит със рани –
и чух Го със попукани уста
да благославя Своите тирани.

И онзи ден пред портата ми там
пак Той бе скрит под просешката дрипа,
а нямах къшей хляб да Му подам,
нито лъжичка гозба да Му сипя...

Глава приведох тих и наскърбен
и изумен видях Христа в сърце си
и от Лика Му светъл осенен,
изпях за него тази проста песен.

С о ф и я, 1 9 4 8

■ ■ ■

Арсений ТАРКОВСКИЙ

Звездный каталог

До сих пор мне было невдомек –
Для чего мне звездный каталог?
В каталоге десять миллионов
Номеров небесных телефонов,
Десять миллионов номеров
Телефонов марев и миров,
Полный свод свеченья и мерцанья,
Список абонентов мирозданья.
Я-то знаю, как зовут звезду,
Я и телефон ее найду,
Пережду я очередь земную,
Поверну я азбуку стальную:

– А-13-40-25.
Я не знаю, где тебя искать.

Запоет мембрана телефона:
– Отвечает альфа Ориона.
Я в дороге, я теперь звезда,
Я тебя забыла навсегда.
Я звезда – денницына сестрица,
Я тебе не захочу присниться,
До тебя мне дела больше нет.
Позвони мне через триста лет.

■ ■ ■

[alexandrit]

◄ В броя си от 21-22 април т.г. вестник „С е г а“ отделя малко място
и за книгата

„Да направиш вкусолет“,
като я представя с нейната първа корица
и със следния концентриран текст:

Фантастичната стихосбирка на Александър Карапанчев
се разпространява уютно чрез Интернет (електронно издателство
e-knigi.net). „Фантастична“ жанрово, а не качествено, което
не изключва второто. „Носителят“ привнася особено възприемане.
Илюстрации на Калин Николов.

* * *

Добавка от форумника. Името на Калин Николов
(неведнъж номиниран за наградата „Еврокон“) ни подсети,
че можем да го представим тук с две от графиките му,
включени във „вкусолетната“ книжка:




◄ Из цикъла „М у з и“




◄ Из цикъла „А н г е л и“

[Nasko]

Извънредна новина!!!
Преди няколко дена нашия поет и приятел на клуба Анибал Радичев получи Международната премия "Сергей Есенин" (Международная литературная премия имени Сергея Есенина) и то именно със стихосбирката фантастична поезия "Скок в пространството" издадена на руски език.
Това е единствената стихосбирка от български автор определена от самия него като "фантастична поезия"

[Goa]

Чудесна новина! Честито на Анибал за високото признание! Стиховете в тази стихосбирка са наистина фантастични в двата смисъла .

[alexandrit]

ИЗ ПИСМАТА НА ЕДНА ПОЕТЕСА

● Казват, че Съединените щати имат трима велики поети: Едгар Алън По, Уолт Уитман и Емили Дикинсън. И ако първите двама са по-популярни сред любителите на фантастиката, то дамата от градчето Амхърст, щата Масачузетс, е останала някак в „сянка” за мнозина почитатели на въображението.

За да поправим малко от малко тази несправедливост, днес публикуваме десетина откъса от нейната преинтересна (и наистина поетична!) кореспонденция плюс шепа стихове. Що се отнася до правописа на Дикинсън... ами да, това си е тъкмо нейният чудноват и несравним правопис, който – въпреки опитите на някои редактори – си е извоювал правото на живот не само в литературните анали.

Писмата са преведени от тандема Христина Атанасова и Миглена Николчина и са подбрани от книгата Емили Дикинсън. Крехки небеса. – София: Народна култура, 1988. Започваме от момента, когато бъдещата велика поетеса е едва на двадесет години – „голямото време на многото надежди”...

* * *

Май 1850 – Вини е още на училище, а аз седя край самотния си прозорец и проливам светли сълзи за нея. Сега сълзите са моите ангели.

Октомври 1851 – Тази вечер тя [луната] изглежда като фея, която плава по небето в малка сребърна гондола, а звездите са гондолиери. Преди малко я помолих да ме пусне да се повозя в гондолата – казах й, че ще сляза, когато стигнем в Балтимор, но тя само се усмихна на себе си и продължи да плава. Мисля, че никак не беше услужлива, ала това ми беше за урок и вече никога няма да я моля.

Началото на 1862 (?) – Чудото ме жили по-силно от Пчелата – която никога не ме е жилила – а създаваше весела музика навсякъде около мен – Чудото ме стопява, а пък Вие казахте, че нямам излишни размери...
Вие отприщвате водата през Бента в кафявите ми очи...
Имам кашлица колкото напръстник – но не ме е грижа – в тялото ми е забита Томахавка, но не ме боли...




Ето я Eмили Дикинсън (1830–1886)


Юли 1862 – Ще ми повярвате ли – без? Аз нямам портрет сега, но съм малка като Орехче и Косата ми е щръкнала като Бодлите на Кестена – и очите ми [са] като вишновка в чашата, която Гостът оставя – Това ще Ви свърши ли работа?

Краят на ноември 1862 – Надяваме се често да Ви виждаме – нашата Бедност – ни дава това право – а приятелите са като цели нации – достатъчни да заменят Земята...

1870 (поетесата е цитирана в писмо на Т. У. Хигинсън до съпругата му) – Ако чета книга и тя така изстуди тялото ми, че никой огън никога вече да не може да ме стопли, знам, че това е поезия. Ако имам физическото усещане, че горната част на главата ми е отнесена, знам, това е поезия. Такива са моите начини да я разпознавам. Има ли друг начин?

Пролетта на 1883 – Слънчевата светлина почти може да говори тази сутрин, удвоявайки раздялата, и забележката на апостол Павел добива картинна видимост – „тежестта на славата”.
Радвам се, че имаш по един час за книги – за това увлекателно приятелство, безсмъртието, което всеки може навярно да получи предварително. „И видях небето отворено.” [Откр. 19, 11]
Надявам се, че нямаш друга мъка освен болката на живота, по-сладка, ако я понесем, отколкото ако се лишим от нея.

Лятото на 1883 – За да изтъчеш Виното така възхитително, трябва сам да си Пияница – но това е тайното право на най-сдържаните Устни. Пияниците с Лято се срещат не по-рядко от Пияниците с Вино и Пчелата, която се прибира у Дома трезва, е Голямата Бъчва на Детелината.

Август 1885 – Какъв Риск е Писмото!
Като си помисля за Сърцата, които е продънило и потопило, почти се страхувам да вдигна Ръка за нещо такова, каквото е Адресът...

* * *

Продължаваме с две стихотворения на Емили ДИКИНСЪН (взети от същата книга), в които въображението съвсем не е от най-послушните и най-семплите:

2 1 4

От Халби, в Перли издълбани –
небивала напитка вкусвам –
не стигат всички Рейнски Бъчви
за ненаситните ми устни!

Росата девствена покварям –
пиянствам с Въздух – вместо вино.
През необятни дни залитам –
сред кръчми от Стопено Синьо.

Кръчмарки пред Пчели пияни
вратите цветни щом закрият,
да се откажат пеперудите –
но аз все повече ще пия!

Дорде, развели снежни Шапки,
притичат ангели небесни –
за да ме зърнат през прозорците
над слънчевия диск надвесена.


6 7 0

Не само в Замъците Привидения
се настаняват –
Умът си има Коридори – всеки Замък
те надминават –

По-безопасно е на Дух да се натъкнеш
Вън в късен час –
вместо на призрачното Войнство
отвътре в нас.

По-безопасно – Гроб да те преследва
по тъмен път –
вместо самичък да се срещнеш без Оръжие
в Безлюден кът –

От себе си зад себе си прикрити –
ето заплаха –
по-страшна от Убиец, който
стаен ни чака.

Револвер – Тялото заема –
Резе поставя –
а призрака по-висш да види –
не съумява.

От английски: Миглена Николчина


● Пак пряко допълнение. По-възрастните люде от „Иван Ефремов” ще си спомнят, че – преди четвърт век, да речем – същата тази Миглена членуваше активно в нашия клуб. Тя пишеше стихове и разкази и още тогава си личеше: да, ще стигне надалеч по стръмните и усукани литературни пътеки, които много по-често завиват към Миналото, отколкото да извеждат в Бъдещето...

[alexandrit]

ТРИ ЗА ПОЕТА

НE, това не е оценка за някой конкретен автор –
а три стихотворения за магията, наречена п о е т.
Три индивидуални ъгъла на виждане към явлението
п о е т, като в трите стихотворения от подборката
тая думичка се споменава само в едно. Но на нас ни се
иска тя наистина да се отнася за онези п о е т и, които
не се примиряват със смъртността на живота...


Иван МЕТОДИЕВ (1946–2003)

* * *

Не докосвай пространствата
между думите,
за да има къде
да се движат звездите.

● ● ●

Юрий ЗЕЛЬОНИ (1949)

Какво си ти, поете?

Какво си ти, поете?
Градинар!
Ти трябва да цъфтиш в градините;
и да покълваш в думите тъй,
както правят розите и шипковите храсти;
ти си призван да пееш за Земята и да страдаш
от бедността на нейните метафори.
Ти си призван да сееш и събираш
в амфорите-книги
уханията на думите, ферментите на мисълта,
зрънцата на звученето и пъстрите дъги на римите...

Можеш да пишеш върху облачните дюни
със буквите на чувствата, със знаците на руните.
Всичко е хубаво, което правиш умно,
всичко е съвършено, хармонично
във ангелската същина на твойта личност.

Е, какво, поете!
Ти ли си градинарят на Едем?
Ти си призван да обработваш Божите земи.
И да покълват твойте междуметия
в житейския хумус на зелената планета.

Е, какво, ПОЕТЕ!
За всички нас и не само за нас
ще бъдат твойте писмена.
Ний всички и не само ние
ще произнасяме на срички
твойте прочути имена.

Ти посветен си във събожник,
ти планетарен си художник,
произносвач и рисувач,
цветосъздател и звездоплавател,
и световен наблюдател.

Ти си и Той, и отражение на „Аз”-а,
ти си мистичната МАГИЯ на Екстаза.

1.10.2010, София *

От руски: Веселин Маринов

__________________
* Стихотворението се публикува
за първи път на български език. – Б. фор.




Картина от художника Джузепе Арчимболдо

● ● ●

Дилън ТОМАС (1914–1953)

Не си отивай кротко
в тъмнината

Не си отивай кротко в тъмнината!
Пред здрача да беснее старостта!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Мъдрецът, в края си приел съдбата,
не смогнал с реч да освети нощта,
не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,
оставил крехките си дни в ширта,
вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,
разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,
не си отива кротко в тъмнината.

Суровият, прогледнал в слепотата
за метеорите на радостта,
вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта!
Не си отивай кротко в тъмнината!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

От английски: Александър Шурбанов

[alexandrit]

● Гостува ни темата „Иван Ефремов и ние”

Любена НЕНОВА

ФАЙ РОДИС

Не зная кой ти даде красотата
и съвършенството на твоята снага.
Не зная кой ти отреди съдбата
да бъдеш най-прекрасната жена.

Преминала космическата бездна
със твърдия си и спокоен глас,
всезнаеща и недостъпно нежна
като звезда на Шакти и Тамас.

Очи, зелени като бисер,
излят от нежна трепетлика,
в инферното и чернотата
като кокиче звездно никнат.

Не зная твоята утроба –
Земята или вечната Вселена,
а рожба може би си и на двете,
макар че си от чернозем родена. *

____________________

* За онези, които не са и чували името Фай Родис,
ще поясним, че така се нарича началникът на земна-
та звездна експедиция в романа на И. А. Ефремов
„Часът на Бика”.

И още нещо. Стихотворението е писано през 70-те
години на ХХ век, когато авторката му членува в па-
зарджишкия клуб „АБС”. Навремето то излиза в един
фензин, а по-късно – в многожанровия сборник „Не-
познатите Стругацки” (№ 8 от известната библиотека
„Тера фантастика”, 2010 г.).




● Фай Родис, видяна през погледа
на художниците Галина Бойко и Игор Шалитo

[alexandrit]

Ето едно име, което е записано (нищо, че е клише)
със златни букви в световната „Ф а н т а с т и х и я”:
__________________________________________

Уолт УИТМАН (1819–1892)

ЧУДЕСА

Та кой обръща внимание на чудесата?
Що се отнася до мене,
аз виждам само чудеса.
Дали вървя по улиците на Манхатън,
или стрелвам поглед над покривите към небето,
или газя босоног по пясъка край ръба на водата,
или съм под дърветата в гората,
или говоря през деня със всеки, когото обичам,
или спя през нощта с него,
или, седнал на масата, обядвам с други хора,
или разглеждам непознатите срещу мене в купето,
или наблюдавам неуморните пчели край кошера през лятно утро,
или животните, които пасат в полето,
или птиците, или прелестта на насекомите във въздуха,
или изящно деликатната тънка извивка на пълнолунието напролет,
всички тези и всички други неща са за мен чудеса,
взети заедно, и всяко на своето си място.




☼ Художник Рене Магрит


За мене всеки час на деня и нощта е чудо,
всеки кубически сантиметър пространство е чудо,
всеки квадратен метър от земята е покрит с чудеса,
всеки квадратен дециметър от вътрешността й гъмжи от тях.

За мене морето е непрестанно чудо,
рибите, които плуват – скалите – движението на вълните –
корабите с хората в тях,
какви по-странни чудеса би могло да има?

От английски: Владимир Филипов


ЩЕ ДРЪЗНЕШ ЛИ СЕГА, ДУША

Ще дръзнеш ли сега, душа,
да тръгнеш с мен към непознати краища,
където няма почва под нозете ти и път не води?

Където няма карта, ни водач,
ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,
нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о, душа,
и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,
там всичко чака, несънувано, в ония краища, в недостижимата земя!

Додето се разхлабят всички връзки,
останат само вечните – Пространството и Времето,
и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме
в Пространството и Времето, подготвени за тях,
достойни, равноправни най-подир (о, радост,
плод на всичко!) да ги изпълним, о, душа!

От английски: Цветан Стоянов

* * *

И вместо б о н у с – вижте сега едно есе
от Дейвид Хърбърт ЛОРЪНС (1885–1930):
__________________________________________

ПОХВАЛНО СЛОВО
ЗА СВОБОДНИЯ СТИХ

Днес твърде много се говори и пише за свободния стих. Но всичко би могло да се обясни с една фраза: свободният стих е пряк изказ на съвременния, цялостния човек. Той е умът и сърцето, и душата, събрани в една вълна. И те говорят заедно и едновременно – в единен хор. Разбира се, има и малко безредие и разногласие. Но това е част от действителността около нас, както шумът е неразделна част от водопада.

Не е необходимо да се измислят някакви закони за този вид стих: да се очертава особена мелодична линия, подравняваща отделните стъпки. Защото стъпките в свободния стих не могат и не бива да се равняват по каквато и да е мелодична линия. В поезията си Уолт Уитман премахна всички клишета – и фразеологичните, и ритмичните. При свободния стих бихме могли да се освободим от стереотипа на овехтелите и изхабените от прекалена употреба в класическия стих смислови и звукови асоциации. Можем да разрушим тези изкуствени канали, сковали словото ни. Можем да пречупим схванатия, вдървен врат на навика. Да станем гъвкави и спонтанни, да се радваме на избликналото, освободеното Слово. Тук не бихме могли да предречем нито мелодията, още по-малко ритъма. Да, абсолютно никакви закони, нови или вече познати, не могат да се въведат в тази област.

Можем да установим само една истина – природата на свободния стих се отличава чувствително от тази на „окования” стих. И няма нищо общо с природата на спомена, още по-малко с миналото, от чието съвършенство се възхищаваме. Нито пък с кристала на съвършеното бъдеще, в което сме свикнали да се взираме. Свободният стих не плува като пълноводния прилив на мечтите или като болезнено сладкия отлив на спомена и разкаянието. Защото бъдещето и миналото са като два безконечни хоризонта на човешките чувства, две огромни вечности – цялостни и напълно завършени. Тяхната красота е красотата на крайната цел – съвършена и окончателна. Съвършената красота и симетрията принадлежат към категорията на константните, непроменливите стойности.

Но в свободния стих ние сме свикнали преди всичко да търсим (и да намираме!) бурните пулсации на настоящия момент. Да разчупят великолепната форма на класическия стих в една „безформеност”, назована „верлибр” (свободен стих) – ето какво могат да постигнат повечето служители (чиновници!) на свободния стих. Да, те не знаят, че свободният стих си има своя природа. Той не е нито звезда, нито диамант, а е свързан, слят с настоящето като плазмата. Той не е носител на мисия в нито една от двете вечности. Не притежава изходна и крайна точка, някакво приемливо постоянство – приемливо за почитателите на Непреходното...

Свободният стих е израз на самата непосредственост, изворът на всичко, което предстои и е отминало. Словото е тръпка, спазъм – докосване до всичко. Но то не може (и не иска!) да стигне никъде. То остава на мястото си!

За този вид слово всеки натрапен отвън канон води до смърт. Законите трябва да бъдат винаги нови, да идват отвътре. Политналата към простора птица е изложена на бурите и на ветровете и зависи от всеки техен порив. Това е искра живот сред хаоса на урагана, продължила да блести само заради своето непостоянство, заради силата на промяната, която е у нея. А откъде ли се е взела тази птица, накъде лети, от кой ли край на Земята е дошла и къде ли ще прибере криле – това няма значение. Нали тъкмо сега е разтворила прекрасните си криле сред бушуващите ветрове!

Да, такава е истинската съвременна поезия. Останало е само още едно незавладяно пространство – днешният ден. Голямата тайна на Времето е останала. Животворящата искра на Вселената, на Сътворението е телесната същност. Самата поезия ни подсказва отговора: свободния стих – Уолт Уитман. Да, сега вече знаем!...

А идеалното? Що е то? Измислица, лъжа, абстракция?! Абстракция, застинала, далече от живота. Късче от миналото, а може би и от бъдещето? Спомен, който е кристализирал. Или кристализирала мечта? То е нещо като вещ, предмет, отделен встрани, в безкрайния склад на Вечността – склада на завършените неща.

Но ние сега поговорихме за мига, за прекрасния и неповторим СВОБОДЕН СТИХ...

От английски: Огнян Стамболиев

[alexandrit]

■ Гостува ни темата „Гласове на въображението”

____________________

С НЕГО имах късмета да направя четири интервюта. Когато му носех публикациите, той бавно изчиташе онова, което се беше получило от поредния ни разговор, а после казваше само една дума: „Добре.”

Немногословен; непартиен; неподражаем във философските си прозрения за магиите Живот и Смърт. Днес отново ми липсва – потънаха в реката Ахерон вече петнайсет години от кончината му. Точно петнайсет (e, без стотина дни)...
____________________


ПОЕЗИЯТА МОЖЕ И ДА ЛЕКУВА

Библиотеката на Александър ГЕРОВ няма поразителни размери. Докато оглеждам пъстроцветните гръбчета на подбраните й томове, се сещам за едно определение на бележития съветски писател Юрий Олеша: „Златната лавица – това е онази лавица, на която се подреждат любими книги.” И понеже тук има само четири-пет рафта, помолвам Геров да отсее „баласта” и ми каже поетите, които са му най-близки.

„От нашите – Дебелянов, Лилиев, Вапцаров, Далчев, Вутимски, Валери Петров... От чуждестранните – Емили Дикинсън, Пушкин, Лермонтов, Маяковски, Лорка.” Забелязвам и Уолт Уитман, издаден на български и на руски език. „А Уитман слагате ли го на вашата златна лавица?” „Разбира се, че го слагам. От него съм се учил на реене в космическото пространство, близо до слънцето, на страстно вникване в човешката душа...” И от предпочитаните автори минаваме към следващия въпрос:

– Какво според вас губят хората, които не обичат поезията?

– Те губят всичко: контакта с живота, с историята, с човешките мисли и чувства. Поезията щедро ни разкрива многообразието на света и ни облагородява чрез своето концентрирано слово. Вижте например ярката поетична мисъл на Васил Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си.” Тази кратка мисъл по удивителен начин е успяла да обхване цяла България!

– На едно място вие споделяте: „До днес е имало смърт, от утре може да няма.” Как си представяте физически безсмъртния поет?

– Като компютър. Като съвършен компютър. Тялото и мозъкът му ще бъдат машини, ала той няма да е лишен от емоции. Та нали и сега има компютри, способни да пишат стихове и да композират музика?... Героите в моята новела „4004 година” са съживени хора, чиято памет е пренесена в човекоподобни механизми. Те често говорят със стихотворения – чужди, но и свои, защото не са престанали да наблюдават и чувстват живота.





■ „Целувката”. Художник Макс Ернст


– Припомняте ми, че сте автор и на сборника „Фантастични новели”. Ще четем ли скоро нещо ново от вас в тоя жанр?

– Преди десетина години написах един малък роман, наречен „Череп с антена”. Предлагал съм го на различни места и не мога да разбера защо никой не иска да го издаде. Това е антиамерикански роман. Главният герой Мирчо Храбров владее телепатията и посредством нейните вълни потопява цяла флотилия на САЩ. Така американците биват принудени да седнат на масата за мирни преговори. Романът не излиза, обаче аз се утешавам с мисълта, че времето не го докосва и той става все по-актуален.

– Какво е според Александър Геров бъдещето на поетичното изкуство?

– Смятам, че поетите ще се вслушват повече в онова, което се говори по улиците. Аз имам около двадесет стихотворения, написани по фрази, чути на улицата, в трамвая, в магазина. Ще ви кажа някои от тях. „Старост”: „Станахме стари, станахме чисти.” Или „Любов”: „ Достатъчен ми е само въздухът около теб.” Или „Страдание”-то, което се състои от една-единствена дума: „Болка, болко, болчице.” В бъдеще всеки човек ще може да стане поет, понеже ще се увеличат самосъзнанието и поетическата култура.

– Но преди това може би трябва да се „пипне” нещичко в образователните програми?

– Непременно. Струва ми се, че днес литературата не е достатъчно застъпена в образованието. Ако зависеше от мен, бих удвоил часовете, в които се изучава поезия. И бих разширил списъка на изучаваните писатели.

– Намирате ли, че у нас има незаслужено забравени големи поети?

– Да, такъв е Йордан Стубел. Той е голям български лирик със силни любовни и философски стихотворения. Мисля, че ако бъде преиздаден, ще го четат с удоволствие, особено младите хора.

– Ще ви помоля да споделите с нас някое от последните си преживявания, което още не се е превърнало в стихове.

– Преди месец тук дойде едно гълъбче. Намерихме го на стълбите на нашата жилищна кооперация. Хранихме го няколко дни, ала щом го пуснахме на балкона, то отлетя и не се върна вече. За отлетялото гълъбче искам да напиша стихотворение.

– А замисляли ли сте се някога, че поезията може не само да възпитава и възвисява, но и да... лекува?

– Разбира се! Та поезията е озон, кислород, свеж въздух! Сигурен съм, че както хората се лекуват с цветове или с музика, така могат да се лекуват и чрез общуване с хубавата поезия. Самият аз съм пробвал. Когато бях в болницата, си повтарях наум мои стихове и се чувствах по-добре...

■ Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Транспортен глас”, брой 1/1987 г.