НЮ БИБЛИОПОЛИС – сборна тема за книги

[valio_98]

Същата тема от малко по-друг ъгъл:

***

За пророците и за българската фантастика в чужбина

В рамките на около година в Германия и Русия се появиха две антологии с българска фантастика. В сравнение с българското фантастично „гето“, това са необятни пазари, но сам по себе си големият им мащаб не гарантира, че е лесно едно преводно произведение – освен ако не е американско или английско – да се появи там. Големият мащаб означава и самонасищане, защото предполага съществуването на достатъчно мести автори, които могат да предложат разнообразни произведения и да задоволят почти всякакви читателски интереси.
Въпреки това – и с неоценимата помощ на ред приятели в двете страни – на немски и на английски се появиха няколко книги, които предлагат именно българското виждане към непознатото, към загадъчното, към интересното.
Подобни успехи имат и друга страна. Според старата пословица, никой не е пророк в собственото си село. Българската фантастика, с редки изключения, е подминавана с безразличие от „голямата литература“. Тези малки пробиви навън провлякоха вниманието на родната критика. В „Литературен вестник“, брой 28 от тази година, беше публикувана кратка бележка от Николай Тодоров, в която се казва:
*
В Германия се появи сборникът с български научнофантастични разкази „Контакт с вдругиден – българска научна фантастика“ („Kontakt mit Übermorgen – Bulgarische Science-Fiction“, Verlag Torsten Low). Новото издание е дело на най-неуморния популяризатор на наши автори на фантастика в чужбина, Ерик Симон, като редактор, съставител и преводач; на легендарния познавач на жанра Юрий Илков, като редактор и съставител; и на Стоян Христов, като преводач. Сред представените автори са: Любомир Николов, Николай Теллалов, Мартин Петков, Александър Карапанчев, Георги Малинов, Янчо Чолаков, Снежана Ташева и др.
*
Няма да копирам цялата статия, само ще кажа, че този конкретен пробив е повод за припомняне на един друг сборник с българска фантастика на немски – „Звезден метал – нова българска фантастика“ („Sternmetall – neue Phantastik aus Bulgarien“, Verlag Torsten Low, 2018), за академичните издания на БАН „Фантастика и бъдеще“ и „Познание и трансхуманитарна р/еволюция“ (дело на Елена Борисова, Николай Генов и Рени Янкова), и дори за списание „Тера Фантастика“ (което едва ли има нужда от представяне).

*
Повече са сборниците може да научите тук (те са достъпни в amazon.de):
http://bgf.zavinagi.org/index.php/Kontakte_mit_dem_Unbekannten_(Verlag_Das_Neue_Berlin,_1989)
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%95%D1%80%D0%B8%D0%BA_%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D0%BD
http://bgf.zavinagi.org/index.php/Sternmetall_(V%D0%B5rlag_TORNSTEN_LOW,_2018)
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5_(%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%92%D0%B5%D1%87%D0%B5,_2020)
Приятно четене!

[alexandrit]

■ Преди четвърт век на интелектуалния пазар излезе първата книга на Ван
Вогт в България. Предложението дойде от журналиста и издателя Петър
Колев – тогавашен управител на ИК „А р г у с“, който през френски
език добре познаваше творчеството на това USA светило. Днес
ви предлагаме послеслова към този роман, достоен за суперприза „Хюго“.
________________________________________________________________


Александър КАРАПАНЧЕВ

ПОСЛЕДНИЯТ ВЕЛИКАН ОТ „ЗЛАТНИЯ ВЕК“

Алфред Елтън ван Вогт е роден в…
Поради липса на друго начало бих могъл да започна и с това неувяхващо клише. Но предпочитам да го спастря за по-късно, а сега да разгърна една страничка от моята младост, огряна от автора на тази прочута книга. Беше зрялата мъглива есен на 1969 година – току-що бе основан клубът „Златното перо“ към списанието-легенда „Космос“. Бяхме се събрали шепа пишещи фантастика юноши и девойки, отсяни с конкурс. И ето че веднъж д-р Светослав Славчев, „моторът“ на редакцията, съобщи: „Ако има желаещи, нека идват тук след работно време и да ползват нашата библиотека…“. Съблазнително предложение!
Спомням си, че откликнах с трепет. В кабинета на доктора, някак тайнствено полуосветени от настолна лампа, проблясваха високи шкафове. Зад стъклените им вратички пъстрееха енциклопедии, речници-тухли, всякакви списания на разни азбуки. Замаян от тия съкровища, аз се повъртях и изтеглих три-четири броя от алманаха „Искатель“ (приложение на знаменития „Вокруг света“). Да, такава беше епохата: руският език бе големият ни прозорец към западната литература на въображението, издавана у нас скъпернически, през идеологична цедка. Дадоха ми книжките за вкъщи и първият разказ от тях, който буквално глътнах, се наричаше „Чудовището“.
Тъй открих за себе си чародея Ван Вогт.



о От ляво надясно: Рей Бредбъри, Алфред ван Вогт и Джак Уилямсън

Всъщност чудовището се оказа прекрасен, почти всемогъщ човек, надвил със своя ум жестока свръхцивилизация. Бях поразен от изобретателния сюжет и сладкодумието на писателя, от космическия му размах и така загадъчната атмосфера. Не, бях направо наелектризиран – исках тази творба да стигне до повече хора. Прехвърлих я на моя приятел Валери Голев (днес доцент по астрономия), той също се въодушеви. Тогава двамата седнахме, пък преведохме разказа. След време христоматийното произведение излезе във вестник „Орбита“ * и бе първият текст от Алфред ван Вогт, появил се в България.
Но да се възползвам от онова неувяхващо клише.
Бъдещият фантаст е роден в град Уинипег, Южна Канада, през 1912 година. Израства като твърде впечатлително дете, омагьосано от приказките, комиксите за Марс и списанието-пионер „Амейзинг Сториз“. Когато баща му загубва работата си, ученикът Алфред е принуден да изостави всички мечти за системно образование. После пробва различни поминъци – фермер, шофьор на камион, чиновник – и се залавя с журналистика. Междувременно създава разкази от типа изповеди на младия господин или истории за любовта. Прощъпалникът му в Тера Фантазия е „Черният разрушител“ (юли 1939). Тази повест за подобния на котка чуждопланетец, който владее вибрационните свойства на метала и преодолява стоманени стени, бързо го издига сред челните редици на довоенното поколение.
Печата много, спечелвайки си име на един от тримата великани в т.нар. „златен век“ на американската фантастика (другите са Робърт Хайнлайн и маестро Азимов).
От 1944 той се смята за гражданин на САЩ, където живее и досега, а малко по-късно започват проблемите с очите му. През въпросния период най-вече преиздава, станал ревностен глашатай на някои модни тогава течения. Например, повлиян от Рон Хабърд, доста време ръководи местен център по дианетика и сциентология. Увлича се също от умствената основа на зрението. Ала в края на 70-те години настъпва поврат – неговото дълго мълчание на белетристичния фронт се сменя с бурен поток от нови книги.
Тоя писател с холандска жилка има изключително богато творчество.
Той си е изковал славата на спец в дълбокомислената космическа опера, която съчетава стремително действие с определени любими идеи. На първо място между тях е вярата му във всемогъществото на Негово величество човека. Ван Вогт пише за какво ли не: мутанти, безсмъртие, интегрално познание, извънземни (при тяхното конструиране е особено пищен)… Обича да обединява противоположности – ракети и мечове, телепатия с примитивни растения, компютри сред дворцов блясък. Не е чужд на известен мистицизъм, съвсем не вижда бъдещето в розови багри и неведнъж е говорил за световна промяна, прибягвайки до услугите на псевдонауки.
Даже най-върлите фенове се затрудняват, щом трябва да уточнят броя на произведенията му.



о Интересно интервю с Ван Вогт можете да видите на ТОВА МЯСТО

Работата е там, че Алфред ван Вогт пръв въвежда фиксацията. В такива случаи той взема свои стари разкази, дописва свързващи части и ги съшива в романи. После от това откритие се възползват Блиш, Азимов, Стърджън. И все пак нека (сякаш текат върху монитор!) упоменем някои книги на майстора. Тръгваме от неговите най-ранни епоси „Планети за продан“, „Крилатите хора“ и „Слен“; продължаваме с дилогиите за Империята на атома и Оръжейните магазини на Ишър; за да довършим огледа с „Пътешествието на космическия „Бигъл“, „Войната срещу рулите“, „Компютърно око“. От сборниците му бихме изтъкнали „Направление вселена“, „Повече от свръхчовек“, „Загуби: 50 слънца“, „М33 в Андромеда“… Щедър талант, сътворил редица шедьоври, на които дори заглавията сладко излъчват въображение!
Накрая, според желязната рецепта за послесловия, ще кажа няколко думи относно „Светът на не-А“.
Разбира се, аз съм доста улеснен от встъплението на самия автор. Ще поясня, че през 1984 година Ван Вогт превръща в трилогия своя знаменит не-Аристотелов цикъл. Критиката определя романа, който държите, като един от най-вълнуващите в жанра – такива творения излизат веднъж на десетилетие. И сега писателят доказва очарователната си атрактивност, ненадминатото умение да строи интрига, оставяйки поле за фантазията на читателите.
Въобще онова, което споменах за „Чудовището“, важи в пълен размер и тук.
С уникалния образ на Джилбърт Госейн Алфред ван Вогт метафорично ни подсеща върху какъв връх стоим всички ние – върху айсберг, изграден от вселенските загадки и тайните на човешката душа. Силно впечатлява острият философски привкус на книгата, скрепен даже с оригинално подбрани мота към главите. Подобна струя (вярвам, че не греша) родее американеца с мислителя Лем. Пряко повлиян от реалността е и семантичният пласт в повествованието. Да си призная, отначало смятах граф Корзибски за плод на авторовия ум, дори за ловка мистификация, обаче допитването до интернет избистри случая.
В скоби бих прибавил, че отделни научно-технически детайли днес изглеждат остарели, ала такава е съдбата и на най-гениалната фантастика. Затова пък в тях диша ароматът на времето.
Каквито и забележки да ми хрумват спрямо романа, аз се възхищавам от дълбокото въображение на Ван Вогт, поддавам се на неговата магия, прощавам му грапавините. А и може ли да разлепим навсякъде етикети, щом става въпрос за този прозаик? Той го е казал недвусмислено, макар по адрес на героя си: „Госейн осъзна, че преживява самия живот, в който никога нищо не е обяснено докрай“. Какво друго да допълня? Надявам се, че „Аргус“ скоро ще пусне продължението „Играчите на не-А“.
_____________________

* В броеве 13, 14 и 15 // 1973 г. и с вече класическите рисунки на художника Пламен Аврамов, лауреат на наградите „Гравитон“ и „Еврокон“. – Б. авт.

Първа публикация в: Алфред ван Вогт. Светът на не-А. – Роман, № 022 от поредицата „Фантастика“. – Превод от английски: Григор Попхристов. – София: Аргус, 1996 г.

[alexandrit]

БЪЛГАРСКА ФАНТАСТИКА И ФЕНТЪЗИ 1899–2020

■ Ревю на Александър ДРАГАНОВ

Преди няколко дни научих, че на родния книжен пазар, макар и в бутиков тираж, се е появила безценна книга – справочникът „Българска фантастика и фентъзи 1899–2020“, и малко след това се сдобих с нея. Новината за излизането ѝ ми бе съобщена от големите наши фантастични дейци Александър Карапанчев и Юрий Илков, но авторите на самата книга са Златко Петков, Григор Петров и Георги Недялков, като илюстрацията на корицата е дело на художника Петър Станимиров. Какво са ни подготвили обаче те?



о Една от най-интересните и най-заслужилите бг платформи
на родното и световното въображение. Съществува вече 13 години

„Българска фантастика и фентъзи 1899–2020“ е библиографска справка, която съдържа всички български фантастични произведения, излизали в периода, упоменат в заглавието, с данни за изданията им. В предговора на книгата е обяснено по човешки и без хвалби за какъв къртовски труд става дума – издирване на публикации, някои от които с минимален тираж от единични бройки, проверка за информацията на всяка книга – не се преписват готови каталози, а всичко се сверява лично. Резултатът от това е изключително подробен списък, разделен на две части – издавани у нас книги и публикации в периодика. Нищо не е пропуснато, има ги златните хитове от социалистическата ни фантастика, творбите отпреди 9-и септември, книгите-игри, избухнали през 90-те, както и актуалните заглавия в жанра – моите книги, тези на Бранимир Събев и на много други творци. Дори повечето произведения в даден сборник да не са фантастични, ако вътре има някаква фантастика, той е включен. Това е наистина невероятно, безценно издание.

В личен план за мен бе затрогващо да видя тази книга. Истината е, че не е лесно човек да е български автор и затова в последно време се върнах към електронните издания. Пазарът е сравнително свит, читателите често със закостеняло мислене, без реклама си заникъде, а тежкото ежедневие убива ентусиазма и на най-големите фенове. Но ето, че си е струвало да издам тези пет книги на хартия, които стоят зад гърба ми, ето, че си е струвало да участвам по сборници, да се събираме с колеги, да се борим, да творим. Някой е събрал всичко това и още безкрайно повече, за да побере на едно място приноса, който родната фантастика има към българската литература и жанра по света. Това е страхотно и печели поклона ми. Благодаря на авторите и им пожелавам още много такива смислени проекти! За мен заслужават орден от държавата и се надявам министърът на културата Велислав Минеков или неговият наследник в евентуално следващо правителство да ги има предвид!

■ Първа публикация в: сайта CITADELATA.

[alexandrit]

Две събития в Европейския литературен съюз

Ерик СИМОН

■ ПРЕДГОВОР
към антологията „Звезден метал“ (2018)

Светът на приказната, научната и всяка друга фантастика не се изчерпва с неизброимите англо-американски автори, нашите немски, известните полски – отначало Лем, а сега и Сапковски, както и някои други екзотични представители. Такова е усещането на верните ни читатели. Но днешното време не оправдава техните очаквания. Антологии с фантастика на автори от различни страни в Германия излизат твърде рядко през последните 15 години, дори и с най-известните англоезични творци. Големите издателства практически не ги приемат, а пък малките избират от авторите, чакащи пред вратата, и нямат средства за представяне на писатели от далечни краища. Настоящата антология е скромен принос да се запълни тази празнина, представяйки българска фантастика в разни жанрове от последния четвърт век, по-точно след 1990 г.

Тая повратна точка не е случайно избрана. След края на социализма пред фантастичната литература в България се разкриха нови възможности, но взаимният литературен обмен в двете направления първоначално бе прекъснат. Дотогава българската фантастика в ГДР бе почетена с две антологии и осем книги – романи и сборници с разкази на изтъкнати автори. Тя бе представена и в тогавашната ФРГ чрез препечатки от ГДР или оригинални текстове. Това беше изключително научна фантастика, защото фентъзи в тесния смисъл на думата в България почти не съществуваше.

През 90-те години започна разцветът на българската фантастика. Появиха се нови списания и издателства за такава литература. Наред с чуждестранните, и български автори достигнаха големи тиражи за малка страна. Руски критик описа ситуацията като „балкански оазис“. Научната фантастика продължи традицията и спечели с това, че разшири обхвата си в забранени дотогава тематични области. Българското фентъзи се наложи експлозивно и показа респектиращи образци редом, разбира се, с множество евтини подражателства на западни произведения за масова консумация. Нещо неизбежно за растящия пазар.



Може би най-интересен е третият сегмент, в който твърде тясно и често неразличимо участва зловещата фантастика, окачествявана като хорър и отнасяна в англоезичното тълкуване към фентъзито, а в немското, поради липса на друга формулировка – към фантастиката в по-тесен смисъл. Става дума за кратки истории, в които необяснимото се описва или с магии, или с чудовища и просто действа като правдоподобно, за разлика от привидно рационалното описание в научната фантастика. Ударението там е не толкова върху разумни действия, колкото върху внушаващата ужас ситуация и реакцията на попадналите в нея. Фантастика на плашещото чудо сред обичайната реалност.

През последните 10 години ситуацията се промени, нормализирайки се както в Германия. Разкази и кратки истории се пускат предимно от малки издателства в България, а те са ограничен брой в сравнение с гъсто населената наша страна. Една качествена част от българската фантастика се публикува само в Мрежата. Добри текстове се появяват, но трудно могат да се отсеят навсякъде, където е отпаднал филтърът на редакциите и критическите оценки.

Нашата антология „Звезден метал“ успя да представи само твърде тесен подбор от заслужаващи вниманието на читателя образци. Стремежът бе към разнообразие на формите и жанровете. Зловещата фантастика е включена само с един разказ, защото една от авторките не беше открита, а друг не реагира на нашето предложение. Това е Алек Попов – представител на по-ново поколение български фантасти, единственият с няколко издадени книги в Германия. Научната фантастика в антологията бе умишлено оставена на заден план. Широкият спектър от ангажиращи вниманието разкази в тази област не можеше да бъде показан изчерпателно и затова се ограничихме с два текста в гранични територии. Единият с кентаври и шамани не се приема сериозно като научна фантастика, а пък другият с извънземни същества, посещаващи Земята, по настроение прилича повече на фентъзи. След като обяснихме това, което не включихме, влезлите в антологията текстове не се нуждаят от обяснение, историите говорят сами за себе си.

Все пак дължим обяснение. Българските имена на лица и места се възпроизвеждат по различни системи на латиница. Официалната транскрипция в България е отчасти свързана с английската, отчасти с румънската и в отделни случаи с по-стари системи. Тази антология следва приетата в ГДР, обозначена като немска и разбирана без специални познания, в която следва да се отбележи, че sh, за разлика от sch, съдържа звучен шипящ звук както в Journal и Garage.

От мое име благодаря на издателството и на авторите, които се осмелиха да осъществят този проект, както и от името на моя колега съставител Юрий Илков, който практически извърши цялата работа от българска страна. Специални благодарности на Емануел Икономов, Иван Крумов, Атанас П. Славов и Калин Ненов, които ми предоставиха текстове и ме вдъхновиха за тази антология, а също и на Стоян Христов и Веселин Белчев за незаменимото сътрудничество при преводите.*
_____________________
* И двете български антологии, за които се говори тук, са публикувани от издателство Torsten Low, Deutschland. Заглавията им на немски език са съответно: STERNMETALL и KONTAKT MIT ÜBERMORGEN, а съставители – Ерик Симон & Юрий Илков. Б. ред.


■ ПРЕДГОВОР
към антологията „Контакт с другиден“ (2021)

Представената антология е свързана с предишни издания в две отношения. От една страна, тя е продължение на публикуваните още в ГДР антологии на българската фантастика „Опити за контакт“ (1978) и „Контакти с непознатото“ (1989). От друга, тя е допълнение към антологията „Звезден метал“ (2018), която поставя ударение не върху научната фантастика, а върху другите ѝ разновидности. Двата тома, „Звезден метал“ и „Контакт с другиден“, обхващат период от около три десетилетия с начало 1991 г. Надписът „Нова фантастика от България“ на корицата на „Звезден метал“ се обяснява с това, че през изминалия период у нас не са издавани по-известни актуални имена от България и немската публика ще намери в тази книга действително нови български автори. Нови са сюжетите, особено някои от тях – и в начина на представяне, въведен още през 80-те години от писатели като Агоп Мелконян и получил разпространение в условията на свободния литературен пазар, премахващ границите за идеите, но и материално и финансово ограничаващ.

Който е чел „Звезден метал“, пак ще срещне познати български автори и особено авторки, специализирани във фентъзито в тесния смисъл, ала повечето показали умения също и в научната фантастика или други жанрове на въображението. Това не е характерно само за българската фантастика, въпреки че в немската се наблюдава по-рядко.

Поради разликата във времето, в новото издание са включени малцина автори от двете предишни антологии за контактите. Повече данни за тях ще намерите в биографичните бележки на заключителната част. Обръщам вниманието ви специално върху Недялка Михова, която още през 60-те години, въпреки малкото издадени нейни произведения, съществено допринесе за оформяне облика на съвременната българска фантастика. В своите разкази, следващи традицията на добрите англоезични и руски образци, тя създаде плътно наситена атмосфера на усещане за чудото. Тази традиция остана жива в историите, публикувани до средата на 90-те години.

Както в „Звезден метал“, и тук има няколко разказа, които тематично се вписват в научната фантастика, но по атмосфера и внушение стоят по-близо до други фантастични жанрове. Има и текстове на ръба на въпросната фантастика наред със съдържащите се традиционни НФ идеи, описания на чужди светове и дейности в извънземното пространство. Стандартната научна фантастика е по-слабо представена, защото българските произведения в тази област са нито по-лоши, нито по-добри от немските. Затова, вместо колоритните истории за космически изследователи на Теллалов, сраженията с извънземни на Павлова и киберпънка на Малинов, избрахме други теми от тия автори. Традиционни образци на научната фантастика по наш избор бяха представени с истории, отличаващи се с необичайно усещане или с нова фантастична идея в лаконичния стил на късия разказ.

Не бихме искали да преувеличаваме значението на този често срещан тип фантастика, която оплаква и критикува актуалното състояние на обществото, достатъчно оплювано от медиите. В България такива истории обикновено разказват колко лош е моралът при капитализма, по-рядко колко лош е светът, особено Европейският съюз – оправдани, но не особено обогатяващи познанието образци. Нещо подобно, макар и не толкова сърцераздирателно, може да се усети в гротескната сатира на Атанас П. Славов.

В компактен раздел от деветнадесет текста са представени къси разкази с меланхолично лирично настроение по мои лични предпочитания. Можем да го оправдаем с това, че подобни творби се срещат все по-рядко, въпреки че не липсват познавачи на класическите образци. В немскоезичната научна фантастика твърде малко са авторите, които пишат поетично, не просто ритмична сърцераздирателна проза. Поглед върху кратките биографии в края на книгата показва, че в България можем да намерим творчество от подобен род. Неслучайно, когато четете разказа на Веселин Маринов, имате усещане, че четете Оскар Уайлд или Александър Грин, а не историите за Стелависта на Балард например [цикъл разкази за необичаен бохемски курорт – б. ред.]. Навярно Бредбъри би издал подобни произведения. Към някои от неговите фантастични истории сега се приближава Николай Тодоров. При двамата български автори необичайното е не в действието, ами в подсъзнателно усещания свят.

При Маринов впечатлява друга особеност на българската фантастика. Тя остава встрани от тези мутации на приказката, титулувани като фентъзи, но въпреки това често придобива приказни очертания. Те са маскирани със сюжет и атрибути на традиционната научна фантастика, както е в разказите на Николай Теллалов – вероятно най-популярния от творящите днес български автори в жанра. Както отбелязахма в предговора на „Звезден метал“, тематичните области в българската фантастика не са така рязко разпределени по чекмеджета като у нас. Затова по-често срещаме произведения, граничещи или смесващи отделни направления. По тази причина в биографичните бележки за всички слагаме обобщаващото понятие „фантастика“. Тенденция в българската фантастика е да бъде по-малко рационална от нашата и тя не предявява особени претенции, ограничавайки се с обичайния НФ инструментариум и отсъствието на чиста магия.

Особен граничен случай е разказът на Янчо Чолаков. Типичен за автора, но необичайно явление за България. Правят се опити текстовете на Чолаков да се причислят към алтернативните истории, близки по смисъл до научната фантастика, което обаче не звучи убедително. Някои своеволно употребявани от него реквизити, открояващото се своеобразие в неговите проекции на светове, които не се разкриват веднага и не омагьосват, всичко това напомня по-скоро за смесването на реалности, присъщо на Джеф Вандърмиър и Чайна Миевил. Поради липса на ясно определение върху този начин на изложение се слага етикетът „слипстрийм“, който следва да се разбира като парад на екзотични видения и необичайни гледни точки.

Тук се разкрива една особеност, която се проявява твърде често в българската фантастика, като прескача тесните жанрови граници. В рецензията си за „Звезден метал“ Франц Ротенщайнер отбелязва: „Историите впечатляват преди всичко със своя живописен език. Авторите повече рисуват с думи, отколкото обясняват“. Йорг Клойдген го допълва с оценката си на други спорни текстове в същия том: „Историята на Ивайло П. Иванов просто крещи да бъде филмирана... При живите описания на Чолаков си мисля по-скоро за скрита комедия или за „Бразилия“ на Тери Гилиъм“. Читателите ще открият и други особености, както и потвърждение на вече описаните.

Преди да започнете това вълнуващо откривателско пътешествие, искам от свое име и от името на моя колега съставител Юрий Илков, извършил редакторската работа от българска страна, да изкажем нашата благодарност на Емануел Икономов, Иван Крумов, Атанас П. Славов и особено на Калин Ненов, които ни предоставиха текстовете и имат съществен принос за създаването на тази антология. Специална благодарност заслужава и Стоян Христов, който преведе някои от разказите и като редактор на моите преводи ме предпази от фалшиви доброжелатели. Пояснения за транскрипцията на българските имена ще намерите в приложенията за източниците и в бележките на преводача.

Преведе от немски език: Васил Сивов

И з т о ч н и к : авторски файл, изпратен от Ерик Симон



На корицата: компютърна графика от Атанас П. Славов

[alexandrit]

Точно преди две седмици се навършиха 6 години от тъй нео-
чакваната кончина на писателя и преводача Адриан Лазаровски
(на снимката). Познавахме се и се ценяхме един друг; продължавам
да го ценя високо и днес. Да си спомним отново за Андро, ще ни помог-
не и тази негова рецензия, която се появява за пръв път в е-ефира.




ПЛАМЪКЪТ НА ДАРБАТА

Петър Кърджилов няма нужда от представяне. Заедно с Любен Дилов и Агоп Мелконян той е един от онези писатели, които успяха да пробият желязната завеса на тоталитарната цензура и да се докажат като самобитни творци още преди 1989 година. Те използваха фантастиката не само като възможност да разказват удивителни и запленяващи истории, но и като параван, зад който да прокарват неконформистките си, оригинални и често еретични за догмите на соцреализма идеи, поради което книгите им се разграбваха като топъл хляб. Сега, осемнадесет години след дебютната му книга – сборника „Орбитата на Сизиф“, издателство „А р г у с“ почита по подобаващ начин петдесет и пет годишния юбилей на автора с тома „Основание за смърт“.

Това е втората книга на Петър Кърджилов, излязла в престижната поредица „Нова българска фантастика“ – първата бе сборникът с новели „Звездни детективи“, обединени в концептуално отношение от екзотичния детективски тандем Пирри и Обб и гравитиращи в жанров аспект към привидно безгрижната територия на хумористичната фантастика. За разлика от нея, „Основание за смърт“ представлява солидна колекция, събрала накуп най-доброто от творчеството на популярния белетрист. Това обаче не е просто една best of компилация – с присъщия си елегантен артистизъм Кърджилов ни поднася двадесет и деветте разказа, които е подбрал под пъстроцветните шапки на девет цикъла, вариращи от „Артистични“ до „Цветни“ разкази. Тук можем да открием както христоматийни за българската фантастика произведения като „Човекът, който искаше да играе Хамлет“ и „Ехото на Вселената“, така и съвсем нови творби като „Бяло“ и „Жълто“.

Жанровото и тематичното многообразие на книгата е впечатляващо – „Основание за смърт“ е побрала в себе си първокласни образци на космическата, философската, приказната, криминалната, лиричната, диаболичната и антиутопичната фантастика. За Петър Кърджилов не представлява никаква трудност да съчетава по блестящ начин острия, напрегнат сюжет, облечен в ярката визия на кинематографската образност, и ненатрапчивата философска многоизмерност. Изключителен ерудит, той открай време се слави с майсторството си да интерпретира приказни и митологични сюжети, изпъстряйки ги с многобройни литературни и философски алюзии. Така сериозни и донякъде изтъркани теми като съдбата на изкуството, измеренията на човешкото, копнежът по свободата, сблъсъкът със системата и търсенето на другия засияват в нова светлина, а многопластовият характер на текстовете ги отваря към един по-изискан читателски кръг, без да отблъсква масовата аудитория.

От философските глъбини на „Човекът, който искаше да играе Хамлет“ и „Орбитата на Сизиф“, през шеметния сай-фай екшън-хорър на „Играта“, трогателния лиризъм на „Джуджето на Дядо Коледа“, оруеловския социален кошмар в „Пламъкът на болката“, сатиричната алегория на „Седем дни без гравитация“ и пародийната гротеска на „Черният презерватив“ до извисената мъдрост и вглъбеност на „Бяло“ и „Жълто“ – всяка от двадесет и деветте звезди в галактиката „Основание за смърт“ свети със своя собствена светлина, на чийто фон милиони други светила бледнеят.

Адриан ЛАЗАРОВСКИ *

■ Първа публикация в:
годишника за фантастично изкуство Ваяния 2006. – Съставител Емануел Икономов. – София: ЕГИ, 2006 г.

* Той беше също така вещ, вдъхновен интервюер, който умееше многостранно да предразполага своите събеседници. Свидетелство за това е и интервюто му Т У К, с което допълвам под друг ъгъл неговата рецензия относно „Основание за смърт“. – Бел. alex.