И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт

[alexandrit]

игра НА перото

● Написа и нарисува: Йордан РАДИЧКОВ

Нарисувах за нашите слон и бълха. Ето ви, казах, слон, голям колкото бълха, и бълха, голяма колкото слон. Но нали слонът е най-голямото животно, а бълхата е най-малкото животно?, попитаха ме нашите. Защо са еднакви? Защо са еднакви ли, ами че това е игра на перото, казвам им.

Оттогава обаче почна да ме измъчва съмнението, че съм нанесъл тежка обида на бълхата или че съм извършил беззаконие спрямо нея, като съм я направил колкото слона. Показах отново рисунката на моите хора и ги помолих да помогнат на своя беден хронист. Винаги отзивчиви, те помислиха и ме успокоиха, че основателно ме измъчва съмнение. Знаеш ли, казват ми, че ти наистина си обидил бълхата, защото своеволно си я сравнил със слона.

И ме посъветваха в бъдеще да не си играя с перото, макар че лично аз не виждам как един хронист може да не си играе с перото!

● От източника: Йордан Радичков. Водолей. – Сборник разкази. – София: Народна младеж, 1967.

[alexandrit]

НА СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

Наталия МАРИНОВА

Веднъж Айзък Азимов бил полегнал в своята белетристична кухня. Обаче не дремел, ами четял една двутомна антология на „Пенгуин букс“ и сръбвал цейлонски чай с мед. Питие благо, но силно, за отскок.
Ето че с последната глътка той обърнал последната страница, пък си стегнал багажа, хванал самолета – и право в Шри Ланка, тоест Цейлон. Хем да се срещне със стари приятели, хем да излетува на воля. Там веднага намерил сър Артър Ч. Кларк, който човъркал нещо по дузината си компютри. Било душно, дори някак натегнато въпреки огромния вентилатор.
– Слушай, Арт – подхвърлил му Азимов, – току-що прочетох двутомника с избрана българска фантастика...
– Чудо голямо – кимнал натурализираният цейлонец, – и мен са ме печатали в България, ама плащат мизерно.
– Когато въобще плащат. Но не за това ми е думата, Арт. Ние с теб се титулуваме като фантасти № 1 в света, а да видиш тия юнаци българите как пишат, братко мой! Ако ти кажа, че сме на светлинни години от тях, хич няма да те излъжа. Ех, само да ги бяха превели по-рано...
Тогава Артър Ч. Кларк се сетил за славянския Сай Фай дайджест „Орфия“ – бляскава, пъстра сякаш колибри и също тъй българска рожба, за която навремето бил възкликнал, че ѝ става на крака. Интересно защо ли не му я пращали вече?
Сетне домакинът се откъснал за миг от възпоминанията си, натиснал някакво копче и компютрите в кабинета му взели да гаснат един след друг. Щрак... и отново щрак! Екраните им се стапяли подобно малки стъклени звезди. Двамата класици се потопили в непрогледната нощ, после дълго-дълго мълчали, потънали в размисли.
И единствено перките на вентилатора пърпорели сред мрака.

Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 1 // 2003 г.




Сър Артър: „Чудо голямо, и мен са ме печатали в България...“

[alexandrit]

Константин ПАВЛОВ (1933–2008)

◄ К О Ш М А Р

Сънувах, че съм първият човек...

Не кадифе, а животински кожи
красяха жилавите ми бедра;
вървях и с чудния си вид тревожех
сърните в неспокойната гора.
Вървях и мислех: „Колко е красиво!
Сега да има някоя жена
и аз ще бъда най-щастливото
създание на цялата земя.“
Неотлетяла още тази мисъл,
зловещо трепна близкото дърво
и на един от клоните провисна
едно женоподобно същество.
То скочи на поляната чевръсто,
затича се към мене изведнъж,
опипа ме с коравите си пръсти
и каза настървено: „Ти си мъж!...“.



О, ужас... грозота...
реших да бягам.
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи.
И казах си: Каквото и да става,
ще стискам зъби и ще бъда мил.
Човечество,
за тебе го направих! –
Да бях се по-добре самоубил,
защото тя ме хвана за ръката
и каза: „Миличък, постой, постой,
ела да се подпишем на скалата,
че винаги ще бъдеш само мой“.
Изгледах аз дивачката предвзета –
как бих могъл да ѝ изневеря,
когато сме на цялата планета
единствените хора – Аз и Тя.
И пак реших
да скоча и да бягам. –
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи...
Отправихме се към скалата ние
за смях на веселия горски свят,
докато някой наш правнук открие
хартията и кръглия печат.

Източник: Константин Павлов. Сатири –
София, Български писател, 1960.

[alexandrit]

ГАЛАКТИЧНО РЕВЮ

■ Фейлетон от Али ТАТЛЪБАБА

Председател на миналото новогодишно ревю беше лансремонец. Интересното при братята лансремонци е, че те нямат зрителен орган. За „Мис Галактика“ избраха резедава дама с ярко нажълтени устни и с десет крака, които произвеждаха шум за цял взвод.

– Красивото трябва да приковава вниманието, а не тихомълком да се плъзга край тебе! – каза тоя чешит от Лансремония и даде своите точки за многоногата кандидатка.

Това наклони везните. Резедавата Венера разпрати въздушни целувки към журито, след което председателят опипом наниза върху шията ѝ жив фотонен венец, по-шарен от коледна елха.

Тази Нова година председател съм аз. Всяко ревю поднася изненади, понякога солени, друг път – сладки. Най-обсъжданият сега сюрприз е гостенката от една далечна провинция на пчапчанската цивилизация.

Ето че пред нас проблясва зарзианската жена с лице, обсипано цялото с тъмни като нощ наивни зеници. Стопява се витаминозният парфюм на меррерката. Подир нея устремно дефилира куболският екземпляр с прочутата си къдрава коса, покриваща я от челото до петите. Притичва представителката на нашата Земя – всъщност нищо особено, вече хилядолетия едно и също...

И още колко красавици размахват призивно своите номерца, за да се скрият скоро зад завесата. Всички чакаме с притаен дъх да се появи туземката от Пчапча. Идва и този миг, накарал стотина съзвездия в Галактиката да припламнат като гигантски фойерверки.

Съвременника, разбира се, не можеш да го учудиш лесно, ала въпреки това създанието с номер 86 ми се вижда твърде странно. Над килима прехвърча светещ розов облак, от който мигат големи сърповидни очи и се носи чудновата музика. Пред масата на журито очите стават нежносини като пролетно небе.

Какво могъщо очарование, мисля си, какви линии и финес!

Ами погледът! Ами пропорциите, толкова класически и тъй авангардни същевременно! Пръв гласувам аз, после – всички останали експерти, явно впечатлени до дъното на душите си.

■ Всъщност нищо особено, вече хилядолетия едно и също...
Художник: Сандро Ботичели (фрагмент)



С разтреперани ръце включвам кварковото сметало, за да изчисли точките на всяка грация. Само едно старче от никому неизвестна планета е предпочело земната дама. О, дядка вкостеняла, нима някога ще заприличам на тебе?

Между съзвездията еква тържествен металически взрив:

– Внимание, внимание, новата „Мис Галактика“ е номер 86!

Супер на ента степен! Това се казва неподправен триумф на естетиката и екзотиката! Бързо вземам живия фотонен венец, поправям фльонгата на вратовръзката си и тръгвам да окича тъй нестандартната „Мис Галактика“.

– Но... но къде ти е шията, небесна красавице?!

Преведе от турски: Сандро Георгиев

Първа публикация във: вестник „Перперикон“ (Кърджали), брой 6 от март 2006 г.

[alexandrit]

Светослав МИНКОВ

◄ ЦАРСКА КРЪВ

Имаше някога една бълха. Ала нека кажем какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пък имаше друга бълха, която беше нейна прабаба.
И тъй, прабабата на нашата бълха влязла веднъж в палата на царя, промъкнала се в спалнята му и като го видяла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко под копринения юрган и – хоп – ухапала царя за крака и си пийнала от неговата кръвчица. После скочила пак на земята, измъкнала се незабелязано из палата и отишла, та се похвалила на всички свои роднини, че е пила царска кръв. От тоя ден роднините на старата бълха станали много горделиви, защото почнали да се мислят за благородни бълхи.
Затова и нашата малка бълха, която живееше в праха на широкия селски път, обичаше често да разправя:
– Отнасяйте се с уважение към мен! В моите жили тече царска кръв! Аз съм, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!



Карикатура: Евгений Кран

А динената кора, която бе захвърлена наблизо от един селянин и бе заприличала на цървул от силния слънчев пек, се усмихваше и отвръщаше:
– Че щом си пета братовчедка на царя, защо не отидеш да живееш в палата, ами се търкаляш тук, в праха?
– Ще отида, разбира се – думаше бълхата. – Чакам само да мине насам някое придворно куче, та да ме занесе на гръб. Пеш, право да си кажа, не ми се върви.
– А пък аз – въздишаше динената кора – чакам да мине някоя свиня да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявам. Все е по-добре да принесеш някаква полза, отколкото да бездействаш.
А бълхата подскачаше и казваше:
– Не съм на това мнение. Аз например, като отида в палата, ще лежа от сутрин до вечер на някой мек килим и за нищо няма да се грижа. Само когато огладнея, ще си смукна малко кръвчица от някоя дебела царедворка и после пак ще се изтегна на килима.
При тия думи на съседката си динената кора се замисляше и не отвръщаше нищо. Бълхата също млъкваше и се унасяше в мечти за своя бъдещ живот в царския палат.
Тъй минаваха дните, а по широкия селски път не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсем от слънчевия пек и стана много малка. Бълхата пък измършавя от глад и едва се държеше на нозете си от слабост.
Веднъж по пътя се зададе волска кола.
– Аз – каза динената кора – не мога да се излежавам повече. Ще се хвърля под тая кола, та поне достойно да загина!
И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли под скърцащите ѝ колелета, изхрущя и стана на прах.
Подир колата се клатеше дръгливо овчарско псе с изплезен от жегата език.
– Докога ли ще чакам и аз придворното куче – рече си бълхата. – Я по-добре да се кача на гърба на тоя пес. Хем ще му опитам кръвчицата, хем ще си направя разходка.
И измършавялата от глад бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.
А псето сякаш усети, че нещо го щипна, та се завъртя и захапа опашката си.
И нашата бълха загина между зъбите на дръгливото овчарско псе, но от нея все пак остана приказката, която разказахме ей сега.

Първа публикация в: списание „Подслон“, книжка 2 от 1935 г.

[alexandrit]

Царят на зверовете

■ Автор: Филип Хосе ФАРМЪР (1918–2009)

Биологът развеждаше високопоставения посетител из зоологическата градина и лабораторията към нея.
– Бюджетът ни – обясняваше той – е твърде ограничен, за да си позволим да възпроизвеждаме всички изчезнали животински видове. Ето защо възпроизвеждаме само онези красиви висши животни, които най-безотговорно са били унищожени. Старая се да компенсирам донякъде жестокостта и глупоста. Може да се каже, че всеки път, когато е изтребвал някой клон от животинското царство, човекът е удрял шамар по лицето Божие.
Той млъкна и двамата се загледаха отвъд рововете и ограничителите на силовите полета. Зебрата се завъртя и препусна – огрените ѝ от слънцето хълбоци потрепваха от възторг. Веселите мустачета на видрата щръкнаха изпод водата. Горилата надзърташе от бамбуковата горичка. Странстващи гълъби ситнеха наперено. Hосорогът се носеше плавно като брониран кораб. Жирафът им отправи нежен поглед и отново се залови да хрупа клонки.
– Ето и птицата додо. Hе е красива, но затова пък е забавна. И много безпомощна. Елате, ще ви покажа самия възпроизводителен процес.
В огромната сграда те тръгнаха между редиците от високи и широки вани. През стъклените им стени и прозрачната желирана течност в тях всичко се виждаше ясно.
– Ето това са ембриони от африкански слон – обясни биологът. – Възнамеряваме да отгледаме голямо стадо слонове и да ги пуснем в новия държавен резерват.
– Амбициите ви са определено впечатляващи – каза високопоставеният служител. – Вие май много обичате животните, така ли е?
– Аз обичам всяка живинка.
– Кажете ми – продължи посетителят, – откъде вземате данните за възпроизводство?
– Hай-вече от скелети и кожи, които намираме в древните музеи. И от откритите при разкопки книги и филми, които успяхме да реставрираме и преведем. Ами виждате ли тези огромни яйца? В тях растат пиленцата на гигантската новозеландска птица моа. А тези тук, които вече са готови да бъдат извадени от ваната, са малките на тигър. Ще станат опасни, като пораснат, но дотогава ще бъдат вече в резервата.
Посетителят спря пред последната стъклена вана.
– Само един екземпляр? – запита той. – И какво представлява това?
– Горкичкият – заговори вече тъжно биологът. – Той ще бъде безкрайно самотен. Аз обаче ще му отдам цялата си обич.
– Толкова ли е опасен? – рече посетителят. – По-страшен от тигрите, слоновете и мечките ли?
– Трябваше ми специално разрешение, за да го възпроизведа – гласът на биолога потрепваше.
Посетителят се отдръпна рязко от ваната.
– Тогава това трябва да е... Колко смело от ваша страна!
Биологът кимна.
– Да. Това е човек.

Преведе от английски: Виолета ЧУШКОВА

■ И з т о ч н и к – http://samsiev.no-ip.org/culture/chitanka/text/667.html

[alexandrit]

ПОСЛЕДНИЯТ АВТОБУС

Александър КАРАПАНЧЕВ

Това се случи в държавата Урабабия точно на 15 янгуст 184 година от Най-новата ера.
– Момчета, изтървахме ситуацията! – горестно извика президентът Мишел Мозъка и размаха юмрук в онемялото пространство край себе си.
Около дългата ултрамаринена маса седяха неговите четирийсет десни ръце. В центъра на масата бяха подредени: хлябове с недопечена кора (30 броя), стеаринови свещи (10 дузини) и хартия за некролози (има-няма 300 листа). Тези благини представляваха цялата промишлена продукция, произведена през настоящия ден в Урабабия. Нещо повече, осведомителните средства съобщиха, че това са всъщност последните рожби на урабабското стопанство.
– Ами сега? – запита Пиер Подписа, свикнал години наред прилежно да парафира все епохални документи.
Въпросът му увисна без нула последствия. Всички десни ръце на президента зяпаха тъжно към Централния площад. Там непрогледната янгустка нощ беше разкъсана от нездрави пламъци. Истината е, че няколкото дървета около президентството (а те до едно беряха душа на екологичен одър!) бяха изсечени от митингари.
Одързостилите се капризни урабабци стояха край огъня и немощно, ала ритмично се провикваха:
– У-у! Долу! Оставка! У-у! Долу! Оставка-а!
Сетне се открояваха съвсем конкретни гласове:
– Мозъци, гладни сме! Мозъци, тъмно ни е! Мозъци, гади ни се! Искаме хляб! Искаме свещи! Искаме хартия за некролози!
– Ех – въздъхна министърът Жорж Аперитива, – имаше някога и електричество, и месо, и дори по два чифта обувки...
– Вярно, вярно – подкрепиха го група десници на президента. – Намираше се и масло, и вино, че даже и с културни придобивки разполагахме.
– Я дайте по същество! – сряза воплите им Мишел Мозъка. – Как мислите, митингарите ще ни пуснат ли да се разотидем по домовете си? И имат ли още сили да ни пребият?
– Няма да ни пуснат! – категорично проплакаха всички наоколо. – Ще ни пребият като мачета о дирек!
Тогава се изправи Тони Откривателя. Честно казано, той не беше открил нищичко, но на младини, с позлатена ножица в ръката, бе прерязал поне хиляда ленти пред хиляда нови обекта. Днес те тънеха в развалини: буренясали, ръждясали, вампирясали.
– Колеги – прокашля се Тони, – позволете ми две изречения в самокритичен дух. От дълги години поддържам контакт с НЛО от съзвездието Голяма мечка. Неговите енлонавти са върли колекционери на значки и кибрити и аз съм ги снабдявал според скромните си възможности. Предлагам незабавно да влезем във връзка с тях и да ги помолим за помощ.
– Аз искам да уточня, че в случая правилният термин е ен-е-ло-нав-ти, защото това идва от известното международно съкращение... – намеси се изведнъж Соня Филологията, която обичаше да се занимава с всякаква политика освен с прокълнатата вътрешна.

● Продължението следва!

[alexandrit]

ПОСЛЕДНИЯТ АВТОБУС (2)



Десетина души, шипейки досущ като развалени врати на автобус, ѝ зашъткаха да млъкне. После се надигна нестройна гълчава:
– Аха-а, Голяма мечка! Кибрити ли? Какви кибрити, бе? Значи значки, така ли? А с какво ти плащаха, господинчо?
– Тихо! – протегна десница Мишел Мозъка. – Що пък не, от опит глава не боли. Съдружнико, заповядвам ти да помолиш извънземните за помощ.
Тук Тони Откривателя измъкна от джоба си пластмасово птиче, подобно на колибри, и го подхвърли в залата. Пернатото веднага хвръкна, задържа се пред един прозорец и кацна върху рамото на своя покровител. Двамата си зашушнаха, сетне Откривателя огласи:
– Голямата мечка е съгласна. В момента пред нейното президентство също е напечено и енлонавтите предлагат да си обменим холографски репортажи от местопроизшествията. И понеже Урабабия още няма холовизия, гостите поемат излъчването и в двете посоки. Най-напред ще заснемат нашия митинг, а след половин час ще покажат ситуацията, разиграваща се на техен терен. Лично аз смятам, че назряват обстоятелства, за да...
Направиха му недвусмислен знак да седне, той се подчини без излишно умуване.
След половин час всички сгради около урабабското президентство изчезнаха. Пред смаяните митингари се ширна огромен хоризонт, пламнал в пурпурни облаци. Под облачната грамада се простря жълта равнина, която на преден план завършваше с необичайни лешникови скали. Внезапно през космическите бездни се разнесе нечовешки рев и в близост до митинга изскочи Чудовището.
То бе високо колкото хотел със седем звезди. Имаше сочен жабешкозелен цвят плюс четири мощни крака на суперскакалец, увенчани с нокти като оръдейни снаряди. Страшилището размахваше змийска опашка и върху мордата му диво трептяха множество ноздри.
– Колеги – прокашля се отново Тони Откривателя, – току-що научих, че в тия бежови скали пред вас се крие президентският бункер. Напоследък правителството на Голямата мечка засипало своите поданици с прекалено много стоки (само саламите са 1868 вида!) и така назрял бунт. Това Чудовище всъщност е наказателна биомашина. А сега – внимание!
Сякаш дочула човека през купищата парсеци, зелената твар предприе няколко гигантски скока.
Мишел Мозъка и четирийсетте му десни ръце, предвидливо прибрали хлябовете, свещите и хартията, вече се ориентираха, когато... Когато от лявото око на Чудовището бликна люляков енергиен сноп и като скалпел се заби в скалите отпред. В безупречния холографски репортаж се разхвърчаха натрошени канари, отломъци, чакъл. И докато уплашените урабабци от площада хукнаха да се спасяват, от гаража на президентството им изпълзя последният автобус на държавата.
– Сбогом, народе мой! – въздъхна Пиер Подписа, заемайки мястото до водача.
– И всички богове да са ви на помощ, хора – кимна Жорж Аперитива. – Хайде, прощавайте много...
Обгърнати от загадъчна аура, Тони Откривателя и Соня Филологията мълчаха, стиснали устни като чифт оловни черти.
Тъй изчезнаха в дълбоката янгустка нощ Мишел Мозъка и неговите верни съратници. В това време пред Чудовището се появи странната тълпа на урабабските митингари, появиха се в едър план сетните 30 хляба, сетните 10 дузини свещи и има-няма 300 листа хартия за некролози. Тези гледки до такава степен стъписаха наказателната биомашина, че тя за миг деблокира защитата си.
Точно в същия миг от президентския бункер на Голямата мечка я покосиха с един отчаян залп.

Първа публикация във: Възмездие. – Сборник къси разкази от Вал Тодоров и Александър Карапанчев. Художник Николай Пекарев. – Книга седма от поредицата „Фантастични истории“. – София: Издателска компания K & М ООД и Издателска къща „Плеяда прес“, 1991.

[alexandrit]

◄ ■ ●

Джонатан Суифт – ВАФЛА С ТЕОРЕМА

... След това отидохме в езиковото училище, където трима професори се съвещаваха как да подобрят езика на страната си.

Първият проект беше да се скъси говорът, като се превърнат многосричните думи в едносрични и като се изпускат глаголите и причастията; защото в действителност всички неща, които можем да си представим зрително, всъщност са съществителни.

Другият проект предвиждаше пълното премахване на каквито и да е думи; авторът му изтъкваше неговите големи предимства както по здравословни съображения, така и заради по-голямата му краткост. Понеже е очевидно, че с всяка дума, която изричаме, дробовете ни постепенно се разяждат и следователно това скъсява живота ни. Ето защо предлагал следния способ: тъй като думите са само имена на предмети, би било по-удобно всички хора да носят със себе си неща, които ще им бъдат необходими, за да изяснят въпроса, по който ще говорят. Това изобретение непременно е щяло да бъде приложено – едно истинско улеснение и от полза за здравето на отделния човек, – но жените наред с простолюдието и неграмотните заплашили, че ще вдигнат бунт, ако не им се разреши да говорят, като използват езика си, както са правели дедите им; ето какви постоянни и непримирими врагове на науката са обикновените хора. Мнозина от най-учените и най-мъдрите обаче се придържат към новия план да се изказват чрез предмети; а пък това крие само едно неудобство, а именно: ако човек има да свършва много работа, и то разнообразна, той е принуден да носи на гръб съответно по-голям товар, освен ако разполага с достатъчно средства, за да плати на един-двама яки прислужници да го придружават. Често съм виждал двама от тези мъдреци едва ли не смазани под тежестта на товара си, като амбулантните търговци у нас; когато тези учени се срещаха на улицата, те оставяха тежестите си, разтваряха торбите и разговаряха цял час; после прибираха своите инструменти, помагаха си да нарамят отново товара и тогава се сбогуваха.



Но за кратки разговори човек може да носи достатъчно голям запас от предмети – в джобовете си и под мишница; а когато си е у дома, предмети не липсват; ето защо в стаята, където се събират хора, които практикуват това изкуство, има подръка всичко необходимо като материал за този вид изкуствен разговор.

... Ходих и в математическото училище, където учителят преподаваше на учениците си по метод, който едва ли бихме могли да си представим в Европа. С мастило, направено от мозъчна тинктура, красиво изписваха на тънка вафла теоремата и начина на доказването ѝ. Ученикът трябва да глътне вафлата на гладен стомах и през следващите три дни да се храни само с хляб и да пие малко вода. При храносмилането тинктурата се качвала до мозъка, понасяйки със себе си и теоремата. Но досега не е последвал съответстващ успех, отчасти поради някаква грешка в „квантума“ или състава, отчасти поради опърничавостта на момчетата, които намират този голям хап толкова гаден, че обикновено се измъкват навън и го повръщат, преди той да може да им повлияе; също така никой досега не е успял да ги склони да се въздържат от ядене достатъчно дълго, за да подейства рецептата.

И з т о ч н и к : Джонатан Суифт. Пътешествията на Гъливер. – Превели от английски Теодора и Боян Атанасови. – София: Народна култура, 1977 (стр. 186–187).

[alexandrit]

150 години от неговото рождение

Н Е В И Д И М И Т Е

Написа: А. Дж. Дж. БЛЕКПЪНЧ *

Веднъж, а по-точно на 12 януари 1943 година, на Хърбърт Дж. Уелс му омръзнало да седи в опушения Лондон и да пише. Вдигнал глава от поредния си роман, пък вперил взор в библиотеката насреща. Тя била до последния инч все негова: рафтовете ѝ (великолепен йоркшърски дъб!) били негови, стъклата, както и книгите, сътворени от самия него и издадени по цял свят на какви ли не езици.
– Уф, я стига с тоя заседнал живот на жив класик! – рекъл си Уелс, след което отишъл право у един приятел, който се хвалел насам-натам, че е изобретил машина на времето. Дори ѝ бил сложил ръчка от слонова кост, бяла като каймак.
„От бивен на индийски слон“ – обичал да подчертава той; сякаш ако била от африкански дългохоботник, това щяло да съсипе проекта му.
– Къде искаш да идем, Хърб? – запитал го сега приятелят. – Бихме могли и в двайсет и първи век да прескочим, щом кажеш. Обаче максимум за три-четири часа, понеже напоследък не съм си зареждал резервоара...
Къде, къде, ето ти люта загадка. Бидейки стар утопист, Хърбърт Дж. Уелс взел нечий опърпан атлас, стиснал очи и мушнал с пръст – ей в тази точка на! По такъв начин двамата англичани попаднали в българската София на 16 април 2001 или 2011 година, достоверни сведения по въпроса липсват. Денят се случил светъл, топъл, че даже и с поносим смог.
– Балканският климат не е идеално лош, а, драги Хърб?
– Фактът, че имаме машина на времето, не означава, че трябва да си губим собственото време. Човече, дай малко да ускорим крачката!
– И малко да се поразсъблечем...
След минутка те поели из софийските улици и какво да видят: наоколо минават празни коли плюс разни предмети; чуват се някакви гласове (доста потиснати впрочем), но визуално не се обозначава жива душа. Нито една-едничка дори за цяр! Вървели дълго, озъртали се, чудом се чудили – няма хора и туйто. Тъкмо се били отчаяли, когато Уелс мярнал кръжащ наблизо полицай, от когото личали само пистолет, палка и мобифон.

● Х. Дж. Уелс обмисля една от последните си книги
– „България в мъгла“ (1945), останала недовършена...



– Господине, хм, господине – спрял го класикът, – кажете защо тук не се забелязва никакъв българин от плът и кръв?
– Защото... Понеже... – умислил се полицаят, ала все пак продължил на сносен английски: – Ами защото България днес е невидима за света. Ние сме невидими както помежду си, така и за наблюдателите отвън, независимо дали са европейци, или от други земи. Жалко, че не се научихме да протестираме.
– Добре, това помага ли ви? – осведомили се чужденците.
– Кое по-конкретно? А-а, да, май разбирам. Това ни помага да пестим най-различни консумативи: било дрехи, култура и фризьорски салони; било обувки, зъбни протези или валута... нека да не изброявам всичко, че вече ми изтича дежурството. Хайде, пардон!
Тогава, бидейки стар антиутопист, писателят бил озарен от творческа светкавица, по-ярка от болид. За момент едрото му румено лице грейнало като карнавален фенер.
– Трябва – казал си той, – трябва да напиша роман под надслов „Невидимия“, просто се налага. Тази книга ще бъде филмирана ен пъти и ще се превърне в емблематичен стълб за фантастиката ми... Приятелю, я не се потривай, а карай бързо в 1897 година, не по-далече!
– Дадено, Хърб. Обличаме палтата и тръгваме веднага.
– Хубаво де, ами няма ли да зареждаш с гориво?
– Драги господине – прокашлял се изобретателят, – ти не схващаш ли, че дистанцията между днешна България и деветнайсетия век е направо нищожна? Щом стигнем у дома, все ще се нагласим някак...
Тук той без грам колебание дръпнал ръчката от слонова кост. И ето че – бряк-пряк! бряк-пряк! – летомерът защракал натрапчиво, докато двамата прекосявали годините и дори столетията, посипани със сребрист прах.

П о с л е п и с. Според българските медии, които никога не спят (но пък похапват и попийват!), Хърбърт Дж. Уелс се е вдъхновил тотално от София – тая перла на Балканите. Фантастът преработил името на улица „Граф Игнатиев“ в Грифин, а фирмата на многозвездния „Кемпински хотел Зографски“ само с едно майсторско драсване на перото съкратил на Кемп. Така и нарекъл главните си герои в романа „Невидимия“ и те скоро тръгнали с устремна крачка по широкия свят...

Преведе от английски: Драгомир МИЦКОВ

ооооооооооооооооооооооо

* Авторът е пенсиониран старши библиотекар от Бирмингам, който преди 11 години си купува къща в село Милованково, Добричко, и живее благополучно в нея заедно с жена си, седем-осем кокошки и един далматинец на оранжеви петна. – Б. ред.

По източника: алманах „ФантАstika 2008“, издаден
от Фондация -Човешката библиотека- през 2009 г.

[alexandrit]

ЙоРдАн РаДиЧкОв (1929–2004)

■ ЗА ЛЪВОВЕТЕ

Бедната ни земя раждаше само леща и на баща ми му омръзна да сее цял живот леща, да я скубе и да я изсипва после в хамбара, дето проклетата гъгрица цяло лято си точеше зъбите и чакаше да дойде лещата, за да се нахвърли отгоре ѝ и да изяде сърцето. Гъгрицата, милостиви читателю, не е като слона да яде най-напред мандрагора и чак след туй да се възбуди. Тя без всякаква мандрагора си е възбудена и по най-възбуден начин си остри зъбите в свирепо очакване да се появи лещата в хамбара. Баща ми прокле лещата и гъгрицата и каза, че ще почне да сее само лъвове. Той докара лъвове, изора нивата и почна да я засява. Хората от съседните ниви гледат и не вярват на очите си. Те всички сееха леща и само в нашата нива се мятаха лъвове и лягаха в браздите. Баща ми взе грапа, изравни посятото, за да не дойдат птиците и да почнат да кълват лъвовете. Съседите влязоха в нашата нива и казаха на баща ми, че лъвовете ще измрат. За по-голяма убедителност те отидоха да подръпнат опашката на един лъв, щото стърчеше над ораното. Теглиха я, теглиха я и по едно време лъвът като замахна с опашка, та ония се разхвърчаха из въздуха и много време хвърчаха, преди да тупнат на земята. Никой повече не посмя да стъпи в нашата нива. През пролетта ние отидохме да видим как са лъвовете. Те бяха поникнали и цялата нива изглеждаше като една лъвска кожа. Нивите на съседите бледи, тук-там стърчат мустаците на лещата, а нашата блести и хвърля лъвски сияния. Като дойде лятото, отидохме да жънеме лъвовете, но какво беше учудването ни, като вместо с лъвове нивата беше пълна със зайци. Майка ми проклина, скубе зайците, а баща ми ги връзва мрачно на снопове и ги товари в колата. Съседите скубят леща и ще изгинат от смях, като гледат нашите зайци. Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят и взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!

ИзТоЧнИк: Йордан Радичков. Козята брада. – Сборник новели и притчи. – София, Български писател, 1967.

[alexandrit]

■ Ретро алтернативка

Георги РАЙЧЕВ (1882–1947)

Е Л Е Г И Я

Ти искаш творчество от мене,
о, драги Българане мой,
ала какво ти вдъхновение,
кога през цялата година
не мога, братко, да почина
от тежки напасти безброй.

Твори ли се през знойно лято,
на зимата в проклетий студ,
през есента, уви, когато
е виното резливо – сладко,
или пролетта пък, братко,
когато от любов съм луд!

Да бе пожалил Бог поета –
без слънце лято сътворил,
без вихри – зимата проклета,
и пролетта без деколтета,
та виж как бих се вдъхновил,
как бих песни аз написал –
сам доктор Кръстев би се слисал,
за Омир би ме обявил!

—————————–
Публикувано за пръв път в списание
„Българан“, брой 397 от 23.ІІ.1919 г.



Авторът на „Илиада“, след като си
е пийнал младо тракийско винце : D

[alexandrit]

Титанична битка

от Робърт ШЕКЛИ (1928–2005)

... Вкопчиха се в титанична битка, която, веднъж започнала, нямаше как да бъде спряна. Марвин Флин удари Зе Крагаш под ребрата, след това и в носа. Крагаш побърза да се скрие в Ирландия, а Марвин нахлу там с половин легион безстрашни скандинавски воини, с което принуди противника си да предприеме пешечна атака на дамския фланг, която пък нямаше шанс срещу кент флош рояла в ръката на Марвин. Последният се протегна да стисне гърлото на своя съперник, но не улучи и унищожи Атлантида. Крагаш направи маневра на левия фланг и уби един комар.

Кървава битка се разгоря над мъгливите блата на миоцена. Някакъв мравуняк оплакваше загиналата си царица, а Крагаш се вряза като комета в слънцето на Марвин и се разпиля на милиарди войнствени спори. Обаче Марвин безпогрешно откри диаманта сред милионите стъкълца и Крагаш се устреми надолу към Гибралтар. Крепостта му падна през същата нощ, когато Марвин отвлече маймуните на берберите, а пък Крагаш мина през Северна Тракия, като носеше чуждото тяло, скрито в куфар. Хванаха го на границата с Фтистия – държава, която Марвин набързо измисли и ѝ разреши да играе важна роля в европейската история.

Крагаш все повече отслабваше и ставаше по-зъл. А колкото по-зъл ставаше, толкова повече отслабваше. На бърза ръка изобрети дяволопоклонничеството. Последователите на марвинизма падаха на колене не пред идола, ами пред символа. Вбесеният Крагаш се изроди – под ноктите му се появи прах, душата му обрасна с коса.



Накрая Крагаш – олицетворение на злото – се просна безсилен, стискайки в мръсните си нокти тялото на Марвин. Нагласиха смъртта му да изглежда като ритуално изгонване на бесове. Заклаха го с трион, замаскиран като жезъл на патриарх, а главата му размазаха с чук, замаскиран като кандило. Добрият стар отец Флин му даде последно напътствие:

– И не вкусвай хляба си насъщни с котлети!

Погребаха Крагаш в гроб, сглобен от тялото на живия Крагаш. На могилата поставиха камък с изсечена в него подобаваща епитафия, а около нея засяха цветя-крагашки.

Сега това е тихо местенце. Отдясно има алея, насадена с дървета-крагаши, отляво се издига нефтопреработвателен завод. Тук-там прелитат пчели и пеперуди...

От източника: Робърт Шекли. Обмен на разуми. – Роман (глава 32). – Превел от английски Иван Мадански. – София: Камея, 1996.



Робърт Шекли преди няколко петилетки

[alexandrit]

◄ ■ ●

ПЪЛНА КАША

Автор: Наталия Маринова

Веднъж Алиса Мери Нортън от щата Охайо седяла с една красива приятелка, пиела уиски с лед и пушела пура с карамфилов мирис. Наоколо духал ветрец, а по небето плували облаци като сребърни китове. Това се случило малко подир Втората световна война, та и двете дами още не били прецъфтели.

– Виж, съкровище – казала Алиса, – моето име отдавна не ми харесва. Звучи ми твърде меко, пък и доста познато. Ще се опитам да си измисля някакъв по-екзотичен псевдоним, с който да пробия у нас и по света...

– Ами хрумва ли ти нещичко? – отзовала се приятелката ѝ. – Може би Сарсапарела или Магнолия Нортън, м-м? О, не, не, чакай. Струва ми се, че Андре Нортън ще ти подхожда най-много: хем е по мъжки твърдо, хем запазва фамилията ти. Да, с подобно име не е за чудо да станеш даже Гранд мастър на фантастиката и фентъзито.

Алиса от Охайо изтръскала с пренебрежение пурата си:

– Тц, Андре Нортън също не ми харесва. Пак не чувствам нито капка екзотика в него.

– Дори и да е така, под този псевдоним можеш спокойно да напишеш романи като „Саргаси в космоса“, „Камъкът на предтечите“, „Звездна стража“, „Магьоснически свят“, „Да живее крал Кор!“, „Проклятието на елфите“… Да изреждам ли по-нататък, или засега стига?

– Не, миличка, недей. Слушай какво ще ти предложа: я ти вземи, че наистина напиши тия книги с името Андре Нортън, което аз ти отстъпвам от сърце, а пък на мен вече ми хрумна нещо действително оригинално.

– Моля, я да го чуя? – наострила уши приятелката ѝ.

– Пиленце, мисля да се нарека Снежана Неделчева. Сигурна съм, че никой на нашата планета няма да се сети за такова хубаво и пробивно име. Аз разполагам с разни инструменти, за да го направя световноизвестно. Ще ме издадат даже там... в България и в Албания, ще видиш... Окей, само трябва да внимаваме после журналистите да не разменят справките за нас в енциклопедиите. Нали ги знаеш как мърляшки пипат, особено мъжете?

Щом рекла това, Снежана Неделчева отишла право в издателството, където смаяла директора с новото си попадение. Веднага сключили договор, полели го с бърбън и пушили пурети с ярък ванилов аромат. Тогава новопреименуваната Снежана изобщо не подозирала каква каша ще забъркат по-късно господа журналистите...

По източника: списание „Тера фантастика“, брой 1 // 2003 година



Дамата, която дълги години се е подписвала с името Андре Нортън

[alexandrit]

Даниил ХАРМС (1905–1942)

ПУШКИН И ГОГОЛ



Гогол пада иззад кулисите на сцената и лежи неподвижно.

Пушкин (излиза, спъва се в Гогол и пада): По дяволите! Точно пък в Гогол!

Гогол (изправя се): Ама че гадост! Не ти дават да си поемеш дъх. (Тръгва, спъва се в Пушкин и пада.) Я виж ти, май че съм се спънал в Пушкин!

Пушкин (изправя се): И минута спокойствие няма! (Тръгва, спъва се в Гогол и пада.) По дяволите! Че това е пак Гогол!

Гогол (изправя се): Вечно и във всичко пречки! (Тръгва, спъва се в Пушкин и пада.) Ама че гадост! И пак тоя Пушкин!

Пушкин (изправя се): Това е хулиганство! Нагло хулиганство! (Тръгва, спъва се в Гогол и пада.) По дяволите! Пак тоя Гогол!

Гогол (изправя се): Това вече е пълна гавра! (Тръгва, спъва се в Пушкин и пада.) Пак в Пушкин!

Пушкин (изправя се): По дяволите! Ама това наистина е дяволска работа! (Тръгва, спъва се в Гогол и пада.) В Гогол!

Гогол (изправя се): Гадост! (Тръгва, спъва се в Пушкин и пада). В Пушкин!

Пушкин (изправя се): Дявол да го вземе! (Тръгва, спъва се в Гогол и пада зад кулисите.) В Гогол!

Гогол (изправя се): Гадост! (Скрива се зад кулисите.)

Зад сцената се чува гласът на Гогол: „В Пушкин!“.

Завеса

Превела от руски: Ася ГРИГОРОВА

Източник – https://chitanka.info/text/18070-pushkin-i-gogol

[alexandrit]

■ Х. Л. О л д и

ГРАДЪТ НА ВАМПИРИТЕ

В един град имало много вампири.

Кметът например бил вампир. И секретарят на градския съвет бил вампир. Депутатите от всички нива – също. И данъчните инспектори. И санитарите, и пожарникарите. Цялата полиция. Всички от прокуратурата. Всички катаджии, енергетици, водоснабдители и от други комунални служби. Доктори и готвачи. Бизнесмени и директори. Даже учителите и професорите! Политиците – разбира се! Журналистите – как без тях? И така нататък...

Но странното в този град не било това.

Странното било, че в града все още имало откъде да се смуче.

Преведе от руски: Асен Асенов

■ Из подготвяния за печат алманах „ФантАstIka“ (2017)

[ivanushka]

Едва ли шегата е просто самоцелна и забавна безсмислица.
Според мен е метафора, която разобличава демократската лъжа, че видите ли
ако всеки се стреми само към своята си лична облага и благоденствие, то видите ли всички щели били да бъдат добре.
Лъжа!
Долна демократска Лъжа!
Ето и не "вампирски", но всъщност съвсем в духа на вампирите пример:
"Ако всеки се стреми да седне в трамвая, то всички ще седят".
"Ако всеки е хищник, всички ще са сити".
А за това, че масово обитателите, които (за сега) обитават територията вярват, а не само вярват но и съучастват в тази лъжа, има две оправдания:
а) тотална тъпота, безмозъчност и безсърдечие. (Но безсърдечието няма оправдание...)
б) тежки, непрестанни и ескалиращи обработки с "магнитни бури"...

[ivanushka]

Ама ivanushka много си глупав!
Това което казваш всички го виждат.
И си казват: "много важно че не всички ще са добре, важното е Аз да сам добре".
"По добре да съм вампир и да смуча, от колкото да не съм и да смучат от мене".
Или какво? Искаш някой да ти каже: "Да! Но ivanushka, вампирското подземие ти пречи да видиш слънцето! Слънцето, което скоро ще огрее и най затънтените ъгълчета на вампирското подземие и всичките зли вампири ще станат на пепел.
И ще огрее и зарадва и теб самия, а не само буренясалия ти гроб. Буренясал защото вампирите, не просто са изсмукали тебе, но са изсмукали самата възможност да оставиш потомство..."?
Е да, ама няма никой да ти го каже...
Няма слънце! Няма звезди! Те са само една даже не и научна фантастика. Измислица! Глупост!
Няма! Забрави!
Има само едно мухлясало, мрачно, вонящо, вампирско подземие...
Ако постоим в него достатъчно дълго, ще престанем да чувстваме вонята, а даже може да започне и да ни харесва...

[alexandrit]

ПРИКАЗКА ЗА УЧЕНИЯ

● Написал: Сандро ГЕОРГИЕВ

Държа във ръцете си букета
от твоите бели слабини и розови устни
и той цъфти и благоухае през всичките сезони...
Поет от ХХI век

На китна планета в съзвездието Стрелец живееше един интелектуалец, за когото смятаме да ви разкажем днес.
Този човек на мисълта проявяваше голяма взискателност към себе си и изобщо не можеше да търпи фактори, които отвличат вниманието му. С брилянтната цел да работи необезпокояван (пък и да не се вълнува прекомерно) той се лишаваше от някои свои органи. Махаше например букета вкусови луковици от езика си – така храните не го разсейваха и хапвайки надве-натри, мъжът не губеше време за гастрономични операции.
Понеже не желаеше очите му да се заплесват по шарените подробности на света, ученият намаляваше силата им дотолкова, че само да вижда екрана с изчисления отпреде си или да се взира в окуляра на разноскопа.
За да не преживява извън плана сърцето му, достойният човек го изваждаше полека от гръдния си кош и го пазеше в специална камера. По приблизителен начин са постъпвали и древните египтяни на затънтената планетка Земя.
Миризмите и шумовете също не влизаха в кръга на неговите тъй сериозни търсения и той изключваше обонятелните си нерви плюс слуха. Ето защо в кабинета му витаеха космическа стерилност и бездънна галактическа тишина, които особено избистрят всеки порив на разума.
Би се лишил и от своите нозе, ако те не му служеха от дъжд на вятър да се движи до належащи места, а и понякога – пак твърде рядко – да се разхожда за отмора из стаята си.
Въпреки тези забележителни мерки, въпреки че се трудеше в истинско отшелничество, не прахосваше нито едно денонощие и не затормозваше без нужда скъпоценното си внимание, нашият индивид от Стрелец не остави в историята име на учен. Напротив, хрониките го споменават като човек чувствен, витален, с пламенно сърце. Точно така, няма грешка в думите ни – човек с пламенно сърце.
Как многоученият мъж успя да си създаде подобна слава?



● Нарисувал: Жан ЕФЕЛ

Веднъж той усети, че е страшно уморен и сърдечният му мускул навярно се задъхва от товара на мисълта. Сложи ръка върху лявата си гръд – нищо, абсолютно нищо. Тогава интелектуалецът отблъсна грамадата разпечатки и отиде до специалната камера оттатък. Напомнящо купчинка тъмни ягоди в алабастрова купа, там кротко го чакаше сърцето му. Той го взе, пъхна обратно в плътта и о, радост: из тялото му отново запулсира стожер, разпръсквайки приятна топлина по жилите.
Огледа се, ала не видя друго освен мъгла. Светът сякаш бе опакован в гигантски бали от сиво-черен памук. И ученият господин се погрижи да усили зрението си, както се привдига фитилът на старозаветна лампа.
Преди да излезе, той се отби в кухнята. Глътна за единица време парче месо и веднага премина към десерта. Обаче тези питателни кубчета нямаха нито грам очарование – чисто и просто стерилни хапки, изрязани от стиропор. Човекът се досети, че е отстранил своите вкусови луковици. Побърза да върне букета им на езика си и ей го, конфитюрът му се стори божествено сладък.
Докато се обличаше в коридора, реши, че „Всичко е наред, приятелю, органите са по местата си“ и стъпи на улицата. (Колко отдавна не беше се появявал навън кракът му!) Скоро го срещна познат, поздрави го най-учтиво, но мъжът не долови никакъв звук. Само забеляза мърдането на устните отсреща, тяхното комично отлепване-залепване.
Сърцето му подскочи от изненада, загледа се той след познатия индивид и разбра, че не е възвърнал слуха си. Изтича до къщи и когато пак потъна всред гмежта на улиците, вече не бе глух. Някъде навътре чукчето, наковалнята и стремето задружно обработваха шумовете на цивилизацията.
Крачеше по тротоари или асфалтени платна. Аромати на цветя и индустриални изпарения навестяваха носа му. Песни, говор и як пукот занимаваха слуховия му анализатор, а пък неговите очи с възхищение установяваха многообразието от багри, форми и пропорции на планетата от съзвездието Стрелец. Що се отнася до сърцето му (тази бивша купчинка от замразени ягоди), днес то преливаше от вълнения.
И ето че насреща му се зададе жена.
Ох, зениците му сякаш я пиеха, ушите опиянени се вслушваха в стъпките ѝ, сърдечният мускул разтърсваше с ударите си целия корпус на учения.
Между нас казано, жената съвсем не беше красавица. Освен че спадаше към т.нар. нежен пол, тя имаше чемширено къдрава коса и крака, издялани като че от белоснежен камък. Инак устата ѝ бе големичка, ярко начервена, очите ѝ проблясваха малки и бледи, кожата – леко набръчкана от употреба, а тялото – не толкова съразмерно, колкото жадуват мъжките сетива.
Дрехите на непознатата бяха по-скоро екстравагантни.
Ученият човек обаче я гледаше очарован. В тия мигове гърдите му с мъка поемаха ароматен въздух. Ушите му направо пламтяха от смущение. Ръцете му тръпнеха ту барутено сухи, ту овлажнели, докато колената аха да се подгънат. „Каква красива жена! – шепнеше си той. – Каква прекрасна жена: просто цвете, да, да, същинско цвете!“
Сърцето на интелектуалеца, тъй дълго стояло в прегръдките на специалната камера, сега не знаеше мярка в своите удари. Осезателните рецептори на мъжа празнуваха, мислите му бушуваха ли, бушуваха в транс.
И както се беше загледал с омагьосани очи и запленен ум в дамата, ученият издъхна. Сърцето му се пръсна от многото емоции и той рухна насред улицата…
След като разкажат тази неочаквана драма, господа историците обикновено заключават в синхрон, покъртени до дъното на душата си:
„Въпросният човек имаше голямо сърце, обичаше хората от всички възрасти и умееше да се радва на живота. Една случайно срещната жена предизвика такава буря от чувства у него, че той получи сърдечен разрив.
Ала името на тоя мъж, надарен с наистина огромна виталност, никога няма да остане забравено, докато светуват световете в съзвездието Стрелец…“.

_____________________
Първа публикация в: антологията „Секси хоризонти“. – Съставител Емануел Икономов. – Поредица „Нова българска фантастика“ № 33. – София: Аргус, 2008.

[alexandrit]

● Станислав ЛЕМ

А л Т р У и З и Н (о т к ъ с)

Когато най-после се опомних, тръгнах по-нататък, търсейки някого, който би ми се сторил склонен да отговори, макар и на един въпрос. Рекох си, че съм намерил такъв в лицето на малкия шишко, който седеше с гръб към мен, зает с нещо, което държеше на коленете си. Имаше само една глава, две уши, две ръце и тъй като го заобиколих отляво, започнах:

– Извинете, нали не се лъжа, че вие бяхте така любезни да достигнете най-висшата фаза на раз…

Думите обаче ми замръзнаха на устата. Седящият дори не трепна, не изглеждаше да е чул нещо от това, което казах. Трябва да призная, че беше много зает, защото държеше на колене собственото си лице, отделено от останалата глава, и едва забележимо въздишайки, бъркаше с пръст в носа си. Призля ми. Скоро обаче моето удивление премина в любопитство, а то пък в жажда на всяка цена да разбера какво всъщност става на тази планета, затова почнах да тичам между лежащите, като им говорех високо и кресливо, питах, заплашвах, молех, увещавах, дотягах с молби, а когато това не даде никакъв резултат, дръпнах за ръката този, който си бъркаше в носа, но отскочих с неописуем ужас, понеже тя ми остана в ръцете; той обаче, без да ми обръща внимание, поразрови отстрани в пясъка и измъкна оттам друга ръка, подобна, но с лакирани в портокалов цвят нокти, духна и я прикрепи към рамото си, където тя веднага зарасна. Тогава любопитно се наведох над ръката, която му откъснах, ала тя ме чукна с пръст по носа. В това време слънцето се беше скрило зад хоризонта, ветрецът бе утихнал, жителите на Енеферия се чешеха кротко, хълцаха, решеха се и явно се готвеха за сън; един си изтупваше брилянтовия пухен юрган, друг нареждаше систематично до себе си носа, ушите, краката; смрачаваше се, тъй че, като се посуетих още малко, с въздишка забелязах, че също се готвя за спане. Изрових си в пясъка широка дупка и въздишайки, легнах в нея, за да гледам в тъмносиньото небе, напръскано със звезди. Размишлявах какво да правя по-нататък и си рекох:

– Така е! Всичко доказва, че наистина намерих планетата, предвидена от Трупус Малингус и Хлориан Теорици Клапостол, най-висшата цивилизация на всемира, която се състои от стотина особи, нито роботи, нито хора, лежащи всред смет и отпадъци на брилянтени възглавници, под диамантени юргани, в пустинята, незаети с нищо друго освен с чесане и ресане. В това трябва да се крие някаква ужасна тайна и кой знае още какво – не ще мигна, докато не я открия!!!

Даниел Мроз. Илюстрация към сборника „Кибериада“,
в който влиза и разказът „А л т р у и з и н“



И си мислех по-нататък:

„Страшна трябва да е загадката, която покрива всичко на тази квадратна планета, с квадратно слънце, безсрамни джуджета във вътрешностите и кристална захар в ухото! Винаги съм си казвал, че щом като аз – съвсем обикновен робот, се занимавам с наука и просвета, какво ли учене пада сред по-развитите; да не говорим пък за най-съвършените! Струва ми се, че с разговори, а особено пък с мен, нямат желание да се занимават. Необходимо е на всяка цена да ги накарам да проговорят, но как? Изглежда, трябва да им вляза под кожата, така да им отровя живота, така да им дотегна с молби, че да не могат повече да ме търпят! Наистина в това има известен риск, защото, ако се разгневят, могат да ме унищожат по-лесно, отколкото аз – бълха. Обаче е трудно да се допусне, че ще прибегнат до подобна бруталност, а такава жажда за познание ми гори душата! Все едно! Ще опитам!“

Преведе от полски: Васил КИНОВ

охоохоохоохоохоохоохоохо

Бележка на alexandrit. Според мен това е един от най-добрите
разкази не само на Станислав Лем, но и в световната научна
фантастика на всички времена. Ако желаете да прочетете
за чудните приключения на разказвача робот Добрица
и как провокативно действа алтруизинът, опусът на Лем ви
очаква в ей този е-кът – https://chitanka.info/text/31321-altruizin.