И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт

[alexandrit]

Миниразказ от Ацо ДЕЛИБАШЕВ

НОВИЯТ МИКРОМЕГАС

Вече второ денонощие поред писателят Микромегас Стояновски* не ставаше от компютъра си и с небивал подем описваше приключенията на купищата саблезъби, полумозъчни, делта-хронос дракони с праисторически костени яки...

Ала ето че внезапно Микромегас Стояновски огладня и реши да отиде до най-близкия магазин „Хранителни стоки“...

Преди да излезе, Микромегас Стояновски глътна шепа хапове сайфайин** и даже си би една едрокалибрена ампула хорърекс – е, сега вече можеше да е сигурен, че ще стигне до магазина и няма да остане гладен...

Нека го поздравим от душа и сърце за този успех и да очакваме с нетърпение продълженията на ентомната му супердраконовска серия, която явно няма никакви съперници у нас...***
__________________

* Докато била бременна с него, майка му чела философските новели на Волтер и много се впечатлила от образа на 120 000-футовия пришълец Микромегас (в превод – Малко голям). Именно в негова чест тя кръстила така бебето си, което по-късно се превърнало в автор № 1 на нашенски фентъзи лонгселъри. Като казваме „нашенски“, имаме предвид книги с тиражи от по 200–300 броя, с по пет звездички в Goodreads, дадени им от авери и комшии, и с анотации от разнопородни блогъри, които го наричат „велик!“, „ненадминат!!“ и „направо уникален!!!“. – Б. авт.
** В друго изписване: научнофантастин. – Б. авт.
*** Съгласно една твърде разпространена градска легенда, известният автор N. N. L. бил хванат натясно в Щип, напит с узо и приканен да сътвори тоя крилат отзив за Микромегас Стояновски. Да, обаче други източници с пяна на уста оспорват тази версия. Абе, какво толкова, човешка история... – Б. авт.

Преведе от македонски: Джовани Петрунов

[alexandrit]

БЯЛАТА КОТКА

Абсурдизъм от Людмил СТАНЕВ*

Тази история е малко ненормална, но повярвайте, всичко, което се случи, абсолютно не съм си го измислил. Бялата котка се появи една нощ в моята стая и настойчиво почна да мяука. Вместо да я нахраня, аз се направих, че не я виждам. И точно тогава тя скочи пъргаво на леглото ми и каза с човешки глас: „Правилно постъпи, като се направи, че не ме виждаш. Аз съм в съзнанието ти и не съществувам реално“. Аз мълчах. Не обичам да си говоря сам. А котката продължи: „Точно така. Не говори с мен, защото ме няма. И изобщо, ако ме виждаш, значи ме няма. Ако не ме виждаш, значи съм тук. Помниш ли Екзюпери? Най-същественото е невидимо за очите“, каза тя и изчезна. „Да, запомних“, казах аз и чак сега я видях, защото вече я нямаше. Ето така заживях с бялата котка.
Тя беше постоянно у дома, защото я нямаше. И си играеше сама, защото аз бях там. А излезех ли от вкъщи, за нея настъпваше празник. Защото мен вече ме нямаше и бях там. Заобичах бялата котка, която я няма. Винаги съм мечтал за бяла котка и сега вече действително имах, а нея я нямаше. Някои дни тя се появяваше в стаята ми и аз я виждах. Това бяха най-тъжните ми дни, защото нея я нямаше. През пролетта изчезна за няколко дена и аз бях постоянно с нея, дори започнах леко да я намразвам. Но настъпи лятото и вече сме постоянно заедно.
И двамата ни няма. Толкова свикнахме един с друг, че вече по цял ден не се виждаме. Прекрасно е. Тя е страхотна. Не мога да си представя живота без нея. Много ми се иска да ви я нарисувам, за да се убедите в това, което ви разказвах досега.
Ето как изглежда тя:





Страхотна е, нали?

И з т о ч н и к : вестник Quo vadis / април 2017 г.
_____________________
* Някои от първите книги на Людмил Станев – „Неприятният татарин“ и „Ненакърнимо“ – са публикувани от издателство АРГУС, което през този декември ще отбележи 25-годишен юбилей от създаването си. – Б. alex.

[alexandrit]

Марио Паскалев-МАРИ

С Е Р П Е Н Т

Чувстваше лицето си изопнато. Тръпки пробождаха кожата му, както мълнии пробождат облак. Кожата се разкъса на стотици късчета в мрежата на болезнените напуквания. Докосна я с пръсти – безчувствена. Пръстите усетиха гладки, хладни люспи. Над очите нямаше клепачи. Някъде беше изчезнал и носът. Два остри горни зъба и съскащ раздвоен език.
Запълзя по мраморния под, качи се на масичката и се уви около телефона. Набра с опашка един случаен номер и зачака, като си тананикаше старата детска песничка:

... защото тя е моя сянка
и ще изчезне по обяд,
за да засити на небето
безмилостния глад...

Телефонът даде сигнал и след известно време някой вдигна слушалката. Беше женски глас:
– Ало... ало, кого търсите? Алекс, пак някое от тези малки змийчета си играе с указателя.
– Но аз бягам от самотата – оправда се той.
– Какъв чудак. Алекс, ела да поговориш с него.
Топъл мъжки глас зазвуча от слушалката:
– Ало, Алекс Гън на телефона, с кого имам честта да разговарям?
– Здравейте, Алекс. Аз съм тихият луд Марк Серпент. Имам нужда от човешка близост, затова се осмелих да позвъня.
– Странно съвпадение. Неловко ми е да призная, но и с мен е същото. Чувствам се напъхан в кожата на друг човек. Някой, който е администратор, издава заповеди, попълва рапорти и получава заплати, участник в коктейлите и салоните на висшето общество, съпруг на гланцова красавица, член на голф-клуб. Как бих искал да се отърся от мрежата на тези отношения и да стана някой, който може би съм.
– Може би аз съм на път да го постигна – рече умислено Марк. – Живях твърде дълго сам. Пет години от неочакваната смърт на жена ми. Съвсем сам, оттогава не съм излизал от къщи. Нещо стана с мен. Кръвта ми изстина, чувствам я като движеща се медна тел във вените си.

___________________________________

● В новия алманах „ФАНТАSTIKA 2016“ е публикуван
и интересният разказ на Мàри (Марио Паскалев) „Малка стъпка“.
___________________________________


– Като казвате „сам“, не смятате прислужника, който навярно ви носи храна – предположи Алекс.
– Трябва да ви уверя, че сам подсигурявам прехраната си. Отначало ми беше трудно, но след това много сръчно започнах да ловя плъхове, достатъчно питателни са, особено младите.
– Това, което ми разказахте, е интересно, макар и твърде необичайно. Струва ми се много важно. Може би тези мутации са закономерна последица на индустриалната цивилизация. Всичко това съвпада с някои мои наблюдения. Бих искал да се срещнем. Сигурен съм, че сме нужни един на друг – внушаваха чувствените нотки в гласа на Алекс.
– Добре, ще дойда при вас, само, моля ви, не прекъсвайте линията – желанието на непознатия събеседник неудържимо привличаше Марк. Той се мушна в телефонната слушалка и енергично се заплъзга навътре. След тридесет минути достигна до дома на Алекс Гън.
– А-а-а! Змия по телефона! Помощ, убий я! – пищеше жената, която преди малко беше вдигнала слушалката.
Алекс се оказа розово кълбо във вечерен халат с остра, права черна коса. Той сбърчи недоволно острото си носле.
– Спри тази истерия, Хелен! Какво ти става днес? Пусни стика ми за голф! – изтръгна го от нейните ръце и с отмерен удар разби горната част на главата ѝ.
После се избърса от пръсналата кръв и посочи креслото пред себе си:
– Марк, настани се тук и се подкрепи. Много съжалявам за случилото се. Не понасям ирационалните действия. Сега ще се наложи да търся нов сътрудник за прослушване на телефонните разговори.
Марк Серпент не каза нищо. Той се мъчеше да си обясни защо го безпокояха подалите се изпод разтворения халат остри бодли.

И з т о ч н и к: сборник „Измерения и модели“, издаден по случай 40-годишнината на Клуба Иван Ефремов – София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2014.

[alexandrit]

◄ Художници: Jake and Dinos Chapman



Пред вас е един доста странен текст – в него има хумор и хорър, дистопия и алтернативна история, но най-паче авангардистко нахалство. Не е ни разказ, ни памфлет, ни есе. Гаври се с някои езикови и жанрови щампи или просто жонглира с тях. Темата му е СПИН. Написан е като първоаприлска шега през 1987 година. В казармата. По онова време болестта още не бе достигнала затвореното във всеки един смисъл българско общество и представляваше обект на един своеобразен фолклор. Мнозина екстраполираха възможността за пандемия и вещаеха поредния свършек на цивилизацията. Скоро обаче заболяването ни застигна с всичките си последици. В чужбина пък отвя немалко знаменитости, от Антъни Пъркинс до Фреди Меркюри. Дълго се считаше за нелечимо. Тъкмо тази е причината, поради която съм избягвал включването на въпросния текст в досегашните си сборни издания през изминалите три десетилетия. Със сигурност появата му би се възприела за проява на лош вкус. За щастие „модерната болест“ днес вече не е това, което беше. Тя не донесе край на света, откриха се и способи за справяне с нея. Въпреки това си остава едно сериозно страдание, на което човек би могъл да погледне от комичен ъгъл само ако е в много особено, да не кажем, идиотско настроение.

Ако имате роднини и близки, страдащи от Синдрома на придобитата имунна недостатъчност, това не е вашият текст. По-добре го пропуснете. Я. Ч.

Янчо ЧОЛАКОВ

ПРИКАЗКА ЗА МОДЕРНАТА БОЛЕСТ

По-добре СПИН,
отколкото с един!
Весела песничка

В началото имало само голи дървета във виолетови равнини. Гнусният паралелепипед се разпуквал всеки ден, а микробите пълзели уверено по стените му. „Дано не влязат!“ – мислели си обсадените. Микробите преминали първото ниво с рогатите реликтови същества, обзети от неистовство. После профучали през Античността и очарователните Средни векове – там ги забелязали Петроний и Бокачо. Влюбени младежи душели тирани. Любовта била на мода, Платоновото мнение за нея – също. В двадесетото столетие трансценденталното съзнание побесняло съвсем. Дошъл един тип с дълга коса и вехто сако, подобен на суперзвездата Исус Христос, и взел да пророкува, а другите чули словата му, словата на първия болен: „Съжалявам ви за онова, което не знаете и никога няма да съжалявате, че не знаете!“. Но скоро тайната се сгромолясала и тълпите тръгнали с надписи „Аз съм СПИН!“, а проститутките с „Не съм такава, за каквато ме мислите!“. Защото СПИН-ът свършил работата на нравствената полиция – пропъдил набързо всички уличници от тротоарите. Търговците на полови качулки и намордници започнали да конкурират успешно бизнеса с петрол и диаманти. Просперирало и Дружеството против зелените маймуни, което получавало финансови стимули от имотните съсловия, и даже еколозите си затраяли по въпроса с изтребването на упоменатите зелени маймуни. Триумфално се завърнал компрометираният вече обичай на първата брачна нощ. Пророкът обикалял и питал трескаво минувачите: „Аз нали исках, чрез своето превъплъщение отпреди две хиляди години, да ви предпазя от практиката на свободната любов?“. Самозвани церители и склерозирали врачове надянали гумени ръкавици; навсякъде експлодирала Паниката.

Психоза, невроза, наркоза...

Земята изгубила и имунитет, и авторитет в цялата галактика. Светът коленичил за молебен сред последиците от страшното проклятие; в този ден Царят на микробите приел почестите и възхвалите като Цар първи на новите висши твари, а под мишница стискал човешки трактат, който защитавал правото на всяко живо създание да съществува и владее след свирепа битка на терена на естествения отбор. Оборотът на крематориумите и погребалните бюра се увеличавал неимоверно, непредвидимо. „След нас и потоп!“ – крещяло в изстъпление гражданството. (Села вече нямало, опустели паноптикуми имало само, като кафези, пълни с оскубана перушина.) Слуховете: комарите носели заразата на СПИН-а. „О, Боже, те ли ще живеят по-дълго от нас, или ние?“ „Ние, ние! – ревяла тълпата. – Ние, с два дена повече!“ Планетата се превръщала в мухлива, в плесенясала топка, с чудати растения на вити власинки, със сгради на варни люспи, с некротизирали тела на петна и дупки. „Пръста си на ръждив пирон ако убодеш – и ти ще умреш, и ти ще умреш!“ – римували стихотворците, визирайки опасността от инфекция в случай на отворена рана. Тринайсетте възможни „Оскара“ спечелила суперпродукцията „Денят на СПИН-а“, а подир нея – „Анти-СПИН ХХI“. Хората развили придобита умствена недостатъчност (СПУН), а децата им се раждали с вродена (СВУН). Фантастиката в дебелите романи от предходните години, посветена на епидемии и мизерабълни грипове, била издигната до култа на сбъднала се прогностика. В древните предания, в рими и хекзаметри, открили специалисти сред метафори, анафори и сонорни съгласни цинизма на древните елини, които говорели за полисна и полигамна любов, все намеци за бъдещия интимен позор на човечеството. И в Библията даже (справка Содом и Гомор). И в мита, нали пияният вампир пеел дрезгаво: „Дойде час да се умре, уха-уха, самотата на камък се превръща, уха-уха, смъртта при нас чрез любовта се връща!“. И май Поетът бил виновен, загдето писал, че в мига на обладание влюбените сетива са най-близко до небитието и напрегнати се взривяват, като пред гибел; защото критиците, подкрепени от лаиците, и тук долни подмятания открили, и Поетовите книги изпепелили на клада при 451 градуса по Фаренхайт. „Има ли СПИН твоят собственик?“ – питали се шепнешком домашните роботи из тъмните ъгли. Карантинни зони никнели досущ гъби в дъждовен лес, резерват за хомодружинки се въздигал след друг резерват, а оцелелите превеждали вече думата „утре“ като синоним на „никога“ и „легенда“. „Утре – нивга – няма – да настъпи!“ – съчинил покълналият в последния компютър изкуствен интелект, който смятал себе си за призван да надживее естествения. И нямало по-голямо кощунство от страстта, от свалки с реброто на Адам и от късата пола на минижупа. Сега, според папата, цялото му паство най-после разбрало защо чрез църквата предците ни всячески се стремели да ограничат опасните връзки и защо плътта на жената била най-качественият продукт от работилницата на дявола. Нежният пол вече не ходел по простатната жлеза на мъжа и никоя ябълка, дори и най-закръглената, не била в състояние да върне любовта, за да изгони Бог човеците... от ада, в който били попаднали. Защото след преизподнята адова се тътрело самотно само небитието астрално на човека.

В джунгли и кратери на вулкани, в безподобни катакомби, до предел натъпкани със съскащи влечуги и куфеещи изроди, рамо до рамо се сражавали срещу лошия си шанс героят на човечеството, вече заразен от СПИН подир неразумно ухажване, и професорът, открил единствен в света лек против модерната болест, но сетне издъхнал, преди да съобщи химическата му формула, споминал се мърцина в ръцете на героя на човечеството, който скръбно гледал зловещия залез на зловещото слънце и спускането на стъжнената тъма, пълна с кобри, човекоядци и... СПИН. А когато все пак се зазорило (но за последен път, за последен път!), героят намерил в нападнатата от хлебарки чанта на учения лист с рецептата на лека. „Надежда всяка оставете!“ – пишело там. Тъй „на попрището жизнено в средата“ обществото било потресено, когато се събудило, и все още озадачено, че може да се събужда, разбрало печалния факт: последните перспективи на вида Сапиенс са умрели, а няма даже кой да ги погребе; човечеството било болно до безобразие, финалните му часове течали бавно, фатално, катастрофално.

И се точели по земята телени огради, като контури на нацистки лагери... и всички сфероиди, паралелепипеди и ромбоидни тела се пукали, стенели и рушали, а гарваните грачели в хор траурната си мèса над разкапани месà; крипти и костници скрибуцали кобно в чест на новия ден. Последният семеен гроб бил отворен, последните мутанти от двата пола – спуснати в мръсен саван и без ковчег, защото колкото и да печелели, погребалните бюра били спрели да функционират.

На сетния гроб человечески Царят на микробите дал галаконцерт, завършил с банкет в чест на невечните наши клетки. Всички розови равнини помътнели, всички голи дървета се превърнали в стрити на прах антрацитни въглища.

По време на пира се вдигнал невъобразим вой на ужас, омраза и отчаяние, вопъл към вирусния бог с неговата патологична свита от бацили и аеробни фурии, издигнал се воят към безмилостното небе, обвито с лютиви пушеци и антиутопична смрад, защото се оказало, че сред самите микроби току-що бил открит... първият случай на СПИН.

Но това вече не е от историята на човеците.

1. IV. 1987

______________________________

◄ Днес писателят и издателят Янчо Чолаков
закръгля 50 години. На многая лета, Янчо!
______________________________

[alexandrit]

Фредрик Браун – ОТГОВОРЪТ

Джудж Ив тържествено запои последната връзка със златна жичка. Дузина телевизионни камери го снимаха и субетерът разнасяше из цялата Вселена картини на това, което вършеше Джудж Ив.
Той се изправи и кимна на Джудж Рейн, после се отдръпна и застана до ключа, който щеше да затвори Веригата, щом го натиснеше. Този превключвател щеше да свърже наведнъж всички гигантски компютри на всички населени планети във Вселената – в деветдесет и шест милиарда светове – в супермрежа, която да ги интегрира в един свръхкомпютър, в една кибернетична машина, обединяваща цялото знание на всички галактики.
Джудж Рейн кратко приветства наблюдаващите и слушащи трилиони хора. Сетне замълча за миг, преди да се обърне и да даде знак на Джудж Ив:
– Включете го.
Джудж Ив натисна бутона на превключвателя. Последва мощно бръмчене, енергия нахлу от деветдесет и шест милиарда планети. Светлини заблестяха ярко върху контролния пулт, дълъг километри, след което се успокоиха.
Джудж Ив отстъпи назад и пое дълбоко дъх.
– На вас се пада честта да зададете първия въпрос, Джудж Рейн – рече той.
– Благодаря ви – отвърна Джудж Рейн. – Това ще е въпрос, на който досега нито една кибернетична машина не е успяла да даде отговор.
Той се извъртя към свръхкомпютъра:
– Има ли Бог?
Мощен глас отговори без колебание, без мигването на нито една светлинка:
– Да, вече има Бог.
Внезапен страх се изписа върху лицето на Джудж Ив. Той се хвърли към превключвателя.
Мълния от абсолютно безоблачното небе го порази на място и запои завинаги ключа.



От английски: Емануел ИКОНОМОВ

И з т о ч н и к: https://chitanka.info/text/1022-otgovoryt

[alexandrit]

90 години от рождението му!

Антон ДОНЕВ

● въпрос на НЕРВИ

Тежката дъбова врата се отваря с едно дрезгаво:
– Хи-хи-хиииии...
В хола на запустелия замък беше тъмно и влажно. Гнилите дъски скърцаха под краката ми:
– Кррръв... крррръв... крррръв.
А вятърът крещеше неистово в камината:
– Майчицеееееей...
Качих се на горния етаж. Часовникът на кулата удари дванадесет часа. Има си хас духът да не дойде! Нищо няма да излезе от репортажа ми тогава.
В коридора се зачуха тихи стъпки, дрънкане на вериги и тракане на кости. Вратата се отвори сред различни задгробни звуци. Духът застана в рамката ѝ в цялата си прелест.
– Уааауууу... – каза той кротко.
– Здрасти – отговорих аз, – може ли да запуша?
– Пушиии... пушиииии – избуча той. – Това ти е последната цигараааа...
– ...ара... ара... ара – продължи някакво филмово ехо в камината.
– А, защо! Имам още цяла кутия.



– Днес завършва твоят жизнен път – той пристъпи към мен.
– Хайде, бе! Само стойте, моля ви се, по-настрана, защото много миришете на нафталин.
Духът ме погледна обидено и седна на едно кресло срещу мене.
– Нима не те е страх? Та аз съм духът на сър Роберт Хауджаубаукеймейлър – кървавия убиец на Йоркфоркиоркмършайд.
– Приятно ми е, Донев.
Духът започна да проявява белези на истерика. Той си откъсна главата, подметна я към тавана, след това пак ловко я улови. После от носа му излезе виолетов дим, който миришеше на тамян и мащерка. Кръв подмокри килима.
– Пазете килима – казах аз. – Макар че е доста стар, би могъл да се даде в заложната къща.
Духът прие отново нормалния си вид. Той ме изгледа като студент, който се е явил на късмет на сериозен изпит, изхълца два пъти нервно, а след това попита:
– Но ти наистина ли нямаш нерви?
– Напротив, имам. При това доста здрави.
– Как може! Аз от сто осемдесет и четири години плаша народа на окръга, включително и приходящите туристи. Аз прекъсвам коскоджамити църковни служби, аз съм си създал репутация на безупречен дух и изведнъж срещам: някакъв ненормален, който...
– Моля, моля, милорд – обидих се аз. – Съвършено нормален съм. Само че съм софиянец.
– Не зная такова племе.
– Като за бивш английски лорд това не е толкова странно.
– Какво значи това софиянец? Отговорете веднага!
– Жител съм на столицата на България. По ваше време тя е била още в робство. Сега обаче е свободна и всички хора в нея имат такива нерви като моите.
– Но как... как го постигате?
– Драги лорде, чакали ли сте в ресторант келнера да приеме поръчката ви, след това да ви я донесе, след това да дойде за сметката?
– Не. По мое време...
– Ясно. Качвали ли сте се на трамвай № 2, когато тридесет хиляди запалянковци отиват на мача „Левски“ – „ЦСКА“ или обратно?
– По мое време футболът още не беше открит.
– Блазе ви. А опитвали ли сте се случайно да изтръгнете усмивка от завеждащия щанд „Стъкла“, когато му давате размерите на прозорците си?
– В моя замък прозорците бяха...
– Разбирам. А да ви се е случвало да ходите в градската баня със смътната надежда да се окъпете?
– Слушай, млади човече, забравих ти името! За какви бани ми говориш?
– Съжалявам ви, милорд. Вие скучаете във вашето задгробно царство. А какъв живот кипи в нашата София! Елате с мен, ще уредя формалностите. Ще поживеете при нас, ще калите нервите си, ще се преквалифицирате, ще си починете...
Духът изчезна с писък. Часовникът удари един. На мене ми се доспа...
Събудих се сутринта, целият омотан в паяжини. Реших, че всичко е било сън, че духове всъщност няма. Но когато излизах от замъка, видях на масивната дъбова врата един пресен надпис, изработен красиво с човешка кръв:
„Вход за софиянци строго забранен!!“.

● От източникА: http://www.donsky.eu/ADonev/

[alexandrit]

РАЗГОВОР С ЕДИСЪН

А в т о р: Антон ЧЕХОВ

Заминах за Америка и реших да посетя славния изобретател Едисън. Изключително симпатичен човек. Дисциплиниран, сърдечен, говори малко. В лабораторията, в която ме прие, ме посрещнаха телефони, микрофони, грамофони и не зная още какви други „фони...“.
Веднага пристъпих към работата:
– Аз съм русин! Чувал съм много за вашите необичайни, гениални изобретения. Макар че децата в училище още не са принудени да се мъчат с тия ваши открития, във вестниците се пише доста за вас и за тях. Вие сте необикновен човек...
– Много ми е драго, господине. Предупреждавам ви обаче, че не мога да ви дам пари назаем...
– Благодаря... не става дума за това – отговорих на Едисън малко смутен.
– Извинете, но съм чувал, че измъкването на пари е обща слабост у русите.
– Ама моля ви се... И аз съм русин, обаче никога не вземам пари назаем...
Седяхме и приказвахме на всевъзможни теми.
– Върху какво работите сега? Сигурен съм, че пак сте постигнали нещо, с което ще изненадате целия свят. Какъв е този чуден механизъм на стената?
– Това е така нареченият „гастрономофон“. Сложете тук пред отверстието късче въглища, после завъртете тоя винт... Сетне натиснете с пръст копчето, включете контакта и на стотина километра далече въгленът ще се покаже хиляди пъти увеличен... И на този увеличен въглен можете да печете и да варите каквото си поискате...
– Не може да бъде! – учудих се аз. – На тази магическа печка? А какво е това ей тук?
– Уред, от който може отлично да се ползва всеки турист. Това изобретение ви го препоръчвам особено. Да кажем, че някой си господин пътува от Русия за Америка и вкъщи забравя жена си. Пътува една, две, три години. Може през същото време да пожелае жена му у дома да му роди син. В такъв случай той трябва само да вземе в ръцете си този уред, да докосне две-три копчета и на другия ден вече пристига каблограма от Русия: синчето се е родило благополучно.
– Аха, отлична вещ... гениално изобретение! Но, драги Едисън, извинете, това у нас се прави много по-просто... Човекът заминава за Америка. Хубаво. Вкъщи обаче е оставил добър приятел. Телеграма наистина не се получава, но когато се върне, го посрещат две-три хлапета и му се подмилкват: „Татенце, татенце, какво ни донесе от Америка?“. Тъкмо неотдавна се случи с един мой колега лекар... Когато се прибра от Австралия, у дома намери три. Да, правилно казах: три!
– Нима?
– Ами да... Но лекарят се утеши лесно и бързо. Той обясни това с кръвообращението, с пренасянето на мислите и с други подобни медицински феномени... Разбира се, за разумния човек такива аргументи стигат... Но и вашият уред е хубав, само че е малко опасен и е съмнителен... хе-хе-хе...
– Вие сте шеговито настроен, братушка...
– Да, аз живея от шеги. Знаете, хуморист съм. Но какво е пък онова чудо там?
– Това е мъничка цев... Малък рог. Служи за пренасяне на мисли и думи. Трябва само да включите контакта и мембраната започва да работи. Тогава чувате всичко, което мислят за вас вашите приятели...
– Благодаря, обаче не ме интересува... Отдавна го зная твърде добре... Значи няма вече тайни в науката? И у нас, в Русия, досега имаше обичай човек да подуши по стари писма и актове, да поразпита малко в полицията, после избухва скандал и узнаваш всичко за някого... Но вашият уред е по-практичен и бързо дава резултати... Просто е чуден!
Едисън ми демонстрира още много свои изобретения и беше доста любезен докрай. Аз му изказах своите най-големи възхищения и признателност. На раздяла той ми каза:
– Въпреки всичко вие сте ми симпатичен русин. Бих желал да направя нещо за вас, преди да си отидете...
– Какво би могло да бъде то?
– Ще помоля вашите съграждани и приятели да ви дават без страх най-големи суми назаем!
– Но те не са луди! Те ме познават добре.
– Все пак, заради мен, ще го сторят.
Едисън свърза един нов уред и започна да говори. На една бяла плоча в далечината се виждаше Русия, моята родина.
– Тук е лабораторията на Едисън! Драги мои руси, вие сте известни като добродушни хора. Днес ме посети вашият виден и гениален съгражданин Антон Павлович Чехов. Аз съм ви благодарен, че имате такъв велик син във вашата среда. Моля ви, когато се върне вкъщи, да му дадете назаем пари колкото ви поиска...
И тоя Едисънов уред се оказа отличен. Щом се прибрах в моя нечист руски град, имаше какво да видя. Милите ми съграждани ме посрещнаха на гарата с музика и с цветя.
Всички размахваха срещу мен стотарки и хилядарки. Рублите просто летяха в моите джобове... Беше дивно! Гениален е този Едисън. Те бяха чули гласа му и трогнати ми се притекоха на помощ... Апаратът е съвършен и поради туй, че взетите назаем пари не трябва да се връщат на приятелите. Колосално изобретение!

● Из алманаха „ФантАstika 2017“, подготвян за печат
от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“



А. П. Чехов не е влязъл в кадъра и това не е случайно... защото
явно русинът е направил тази снимка на големия Томас Алва Едисън

[Mandor]

Всъщност първоизточникът на този превод на разказа „Разговор с Едисон“ е вестник „Зора“, брой 5468 от 22.IX.1937 г. Преводачът не е указан.

[alexandrit]

◄ На 10 януари се ражда
Любомир Николов-Нарви
____________________________

И ПАК Е ВРЕМЕ ЗА ЧАЙ

Веднъж по булевард „Братя Бъкстон“ вървял един техен сънародник. Казвал се Джон и се движел в следния ритъм: пуф-паф-пуф с любимата си лула и храп-трап, храп-трап с лачените си, малко старомодни обувки. Щом стигнал до розово-бялата вкаменелост на Шесто районно, англичанинът свил точно в обратната посока.
След половин час той вече бил изсърбал половин кафе, схрускал няколко соленки с ким и обменил сума ти приказки със своя преводач и кагемуша Любомир Николов. Както си бъбрели за разни там пръстени… силмарили… дракони, Джон Р. Р. пуфнал енергично с лулата си и взел, че изплюл камъчето:
– Ей, Любчо, имам за тебе голяма, но приятна изненада!
Домакинът, в чийто хол се разгръщал този диалог, едва не подскочил от мястото си:
– Ама, сър! Че каква по-голяма и по-приятна изненада от тая да ми дойдете на гости през 2002 година?!
Англичанинът не бил от хората на бързореките реплики, затуй изчукал любимото си сечиво, напълнил чашката му с ароматни златисти влакънца, пък чак тогава отвърнал:
– Българино, ще бъда откровен. Драконът Хризофилакс понякога ме снабдява с книжки и списания от цял свят – нали помниш, че журналистите ме изкарват лингвистичен гений? Та попадат ми ту „Локус“, ту румънски или андорски фензини, ту „Если“ или „Соларис“ от Канада… Тъй наскоро се сдобих и с „Тера фантастика“ на господин Макрия Н. Ненов.
– И сте прочели блока за себе си вътре? – съобразил начаса Любомир.



И Дж. Р. Р. е роден през януари

– Паф-пуф-пуф… Да, вярно. Включително и интервюто с твоя милост, където казваш, че искаш да напишеш две продължения на „Властелина“…
– Ох, аз имам доста идеи в тази насока, нахвърлял съм куп компютърни бележки, обаче с тия преводи заради поминъка…
– Знам, знам, не се повтаряй. Трябва някой да ти удари финансово рамо, за да седнеш спокойно и да реализираш замислите си.
Вместо отговор Любчо Николов си взел още една соленка, която този път му се сторила изключително солена. Тъкмо тогава Джон измъкнал от своя саквоаяж дебел сноп хартия, обработена на пишеща машина.
– Любчо, ето как ще решим казуса. Напоследък ме посети пак музата на фентъзито и аз привърших нов роман – „Колекционерите от Средната земя“. В него Ам-Гъл колекционира пръстени и други бижута, Фродо събира пресни-пресни подвизи, Арагорн… Бомбадил… но хайде да не ти преразказвам всичко.
– Какво-о? Нов ваш роман?! – не повярвал на слуховите си рецептори домакинът.
– Да, паф-паф… Уредил съм правната страна на въпроса и ти предоставям безвъзмездно копирайта си за публикация в България. Превеждаш „Колекционерите“, след което прибираш полагаемия се авторски хонорар. Подир това – пей, сърце! – сядаш и на воля си пишеш твоите продължения на Пръстеновата сага.
– Ау, чакайте…
– Няма чакайте, няма клякайте, приятелю. Ти си направил толкова за имиджа ми в малка България, че днес е мой ред да се отблагодаря. А и кой друг може да помогне на българския фантаст, ако не някакъв отвъден като мен? Впрочем и двамата трябва да се поклоним на маестро Гандалф, който…
В същия миг се разнесъл крехък мелодичен звън. Англичанинът веднага извадил от сакото си елегантен мобифон с формата на букетче незабравки, отворил го и закимал:
– Аха, в София съм… На „Братя Бъкстон“, при Любчо Николов, ти го знаеш… Къде, пред Шесто районно ли?… Хайде, идвам след пет минути.
Домакинът погледнал часовника си, пък отхапал почти цяла соленка.
– Гандалф – обяснил Джон – не ме забравя никога, много съм му задължен за новия си живот. Сега ме вика на файвоклок, току-що е сложил чайника с ментошип на печката. Няма проблеми, ще тръгвам, а ти дерзай…
И – паф-пуф-паф с любимата лула, храп-трап, храп-трап с малко старомодните си лачени обувки – Толкин поел право към Шесто районно, откъдето щял да го вземе вълшебникът със синята шапка и сребристия шал.
Как да откажеш на магьосникa, който те спонсорира въпреки всички черни сенки на времето?

Автор: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: сборника „Звяр незнаен – българското
фентъзи“ (съставител Пламен Митрев). – София, ЕЛФ, 2003 г.

[alexandrit]

ФаНтАсТиЧнИ аНеКдОтИ

ПРОЧЕТОХ В ИНТЕРНЕТ, че на 21 декември 2012 година няма да има нито край на света, нито пък страшна и мъчителна смърт.
Просто всички хора ще се включат към единно информационно поле и ще научат цялата истина за миналото и настоящето.
Значи и моята жена също ще научи.
Значи все пак ще има страшна и мъчителна смърт.

◄ ■ ●



ЕДИН СТУДЕНТ умрял. Естествено, отправили го в ада. На входа го посреща дявол и пита:
– Къде искаш – в обикновения или в студентския ад?
– В обикновения, защото студентския не съм го виждал.
– Окей, сам пожела.
А там е просто прелест: тютюн, пиячка... наистина прекрасно. Но всяка вечер в 9 идва дяволът и забива в задника на студента един гвоздей.
Търпял той месец, втори, не издържал и моли дявола:
– Премести ме в студентския ад, че целият ми задник е в гвоздеи.
– Няма проблеми.
В студентския ад пиячката повече, тютюн, всичко е добре. И най-важното – вечер дяволът не идва. Изминал се месец, втори, трети. И ето че при студента пристига дяволът с цяло ведро гвоздеи и казва:
– Е, какво, студенте... време е за сесия!

◄ ■ ●

ЕДИН МУЖИК ритнал камбаната. На онзи свят му показват рая. Красиво, ама блудкаво и скучно. Помолил да му покажат ада. Е, показали му го. А там кипи живот: кръчми, момичета, развлечения всякакви! И той, разбира се, харесал ада.
После, попадайки в котела с вряща смола, закрещял:
– Но как така???!!!
– Човеко, ти какво, съвсем ли си див? Та това беше реклама!

◄ ■ ●

БРИТАНСКИТЕ УЧЕНИ правят машина на времето, за да попаднат в бъдещето.
Руските учени също правят машина на времето – за да попаднат в миналото... и там да останат.

◄ ■ ●

2080 ГОДИНА. Обява: „Купувам скъпо всякакви истински китайски технически устройства втора ръка и в каквото и да е състояние, разработени и произведени от китайци в Китай. Американски и европейски ментета да не ми се предлагат – не съм глупак!“.

Преведе от руски: Сандро ГЕОРГИЕВ

По сайта на Владимир Борисов-БВИ (http://www.fanek.ru/)

[alexandrit]

■ Стефан КРЪСТЕВ

ЗАЩО НЕ КАЦАТ ИЗВЪНЗЕМНИ?

Всъщност кацали са.

Имаше, разбира се, и очевидци. Единият още на следващия ден се подложи на доброволно лечение от алкохолизъм, защото иначе щяха да го изпратят принудително. Не умееше по принцип да си държи езика зад зъбите, а сега съвсем не би успял. Толкова впечатлен беше. Очевидец на същото, което видя той, бе и пъстроока жена с големи гърди, която тогава трябваше да се намира доста далече от въпросното място, в болницата при майка си. Ако беше обелила и дума за това, което е забелязала, тя щеше да дава обяснение какво е търсила там и най-вероятно седмица да не смее да си подава носа вън от дома, понеже щеше да яде пердах от мъжа си. Трети очевидец бе човек, на когото и бездруго не вярваха много, а се готвеше за избори.

Най-малко трима си помислиха, че е реклама на нов ипотечен кредит, и бързо я избиха от главата си, както правим повечето разумни хора с рекламите. Двама влюбени в парка решиха, че това е падащ ангел. Целунаха се, забравиха за него и за всичко останало.

Един канцеларски плъх също видя през прозореца си феномена. Викна своя колежка, за да се увери, че не халюцинира. Тя си помисли, че е за друго. Вирна дупе пред прозореца. Късата ѝ поличка откри щедра разголеност. Той съвсем забрави какво е зърнал преди малко, защото новата гледка му се стори далеч по-неземна, но това, което направиха на бюрото, ги накара да решат, че и онова, което съгледаха през прозореца, ще си остане тяхна малка тайна, макар двете неща да нямаха нищо общо помежду си.



И двама полицаи също видяха от патрулката. Зачудиха се какво да напишат в рапорта, задачата се оказа непосилно трудна и побързаха да изчезнат от мястото на събитието.

Единственият журналист, който успя да снима космическия кораб с извънземен произход, беше арестуван същия ден за участие в схема за пране на пари, данъчни нарушения, а и за две снимки, които не представляваха престъпление и не беше ги публикувал, но развалиха съня на един, с когото бе по-добре да не се захваща. Фотоапаратът с уникалната за историята на човечеството снимка, която щракна сутринта, беше счупен о главата му, а пък твърденията му, че е направил такава снимка, щяха да будят само смях на бутилка сред приятелите му в ъндърграунда, в който протече остатъкът от живота му.

Какво точно се случи? Първи октомври, две хиляди и седма. Часът е осем и тридесет. Видимостта – добра. Пред очите на гореизброените, а и на доста неизвестни очевидци, каца космически кораб. С форма на чиния е. Пада рампа. По нея слиза зелено човече с уши, напомнящи фуния, три очи и гола опашка – това на неговата планета е углавно престъпление, но тук може да си я размята, както майка го е родила. Така си мисли. Следват го четири разузнавателни робота, по външен вид напълно идентични с онзи от „Междузвездни войни“ – Р2-Д2. В паметта им е заложен целият исторически опит на седемнадесет галактики. Тръгват в четири различни посоки.

Първият беше забелязан от продуцент на порнофилми, който, разбира се, веднага улови явната прилика на нещото със звездата от космическата сага и набързо успя да го завербува за участие в своята продукция. На какъв език са си говорили, не е ясно, но роботът склони и скоро беше разглобен от работа.

Вторият попадна в зоркото око на комисията по стандартите. Прибран като стока с неизяснен и евентуално опасен произход на склад, където е най-вероятно и до днес.

Третият бе засечен в близост до метрото от спецслужбите, които го взеха за адска машина, и беше набързо дезактивиран. Няколко дни медиите гърмяха, че е предотвратен терористичен акт.

Четвъртия пипнаха циганите. Разглобиха го и го предадоха в пункта за изкупуване на цветни метали.

Космическия посланик, какъвто си беше зелен и с опашка, взеха за протестиращ младеж от екозащитниците, явно препил и отцепил се от групата. Двамата полицаи – същите, които се чудеха какво да напишат в рапорта за кораба, потъркаха доволно ръце. Пипнаха посланика и го закараха в психодиспансера.

Какво се случи със скафандъра му?

С него излиза на концерти една именита поп фолк звезда, която прилича далеч повече на извънземно.

А с него?

Не помни нищо от космическите си пътешествия. След две седмици беше убеден, че е млад защитник на екологията, който е прекалявал с дрогата, затова е подложен на лечение. Външният му вид е вече приемлив. Минаваше за голям грозник и му предложиха участие в риалити шоу за разкрасяване. Не беше в изгодна позиция да откаже, а и като се оглеждаше, все си мислеше, че халюцинира. Днес не помни третото си око и зелената си кожа, само опашката понякога му липсва. Нещо, за което не смее и дума да обели.

Ще попитате къде е корабът.

Трябваше да започна оттам. Петнадесет минути след като кацна, един „паяк“ го вдигна за неправилно паркиране. Събира ръжда в гаража.

■ И з т о ч н и к: алманах „ФантАstika 2017“ – София: Дружество на българските фантасти
-Тера Фантазия- и Фондация „Човешката библиотека“, 2018.

оoooooooooooooooooooooooooooooооооо

N B ! През този месец излезе и нова книга от писателя Стефан Кръстев
– http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27348&rb_v=viewtopic.

[alexandrit]

Карикатура: Даниел Мроз



Гостува темата „Станислав Лем: визия XXI“

„АЛТРУИЗИН – психотрансмисионен препарат, предназначен за всички белтъчни. Предизвиква разпространение на всякакви чувства, емоции и усещания у този, който непосредствено ги преживява, към другите, намиращи се на разстояние, не по-голямо от 500 лакти. Създаден върху телепатичен принцип, не гарантира предаването на каквито и да е мисли. На роботи и растения не действа. Интензивността на усещанията на преживяващия индивид като предавател се повишава благодарение вторичната ретрансмисия на приемателите и е толкова по-голяма, колкото повече са приемателите.

Съгласно концепцията на откривателя АЛТРУИЗИНЪТ ще въведе във всяко общество дух на братство, съгласие и симпатия, понеже съседите на щастливата личност ще бъдат също щастливи, и то толкова повече, колкото по-щастлива е самата тя, затова ще желаят на такъв индивид още повече щастие – отначало поради собствен интерес, а после и с цялата си душа. Когато пък някой страда, веднага ще му се притекат на помощ, за да могат да избавят и себе си от индуцираното страдание.“

А ето, драги читателю, и няколко житейски казуса, повлияни от този препарат:


■ Станислав Лем – Алтруизин за млади и стари

... Но не крясъците на този нещастник ме бяха събудили; причина беше инцидентът, който се случил в пивницата отсреща: там някакъв пиян осел халосал другаря си по главата, но в същия миг почувствал неговата болка и разярен от това, започнал да го налага все по-силно, останалите гуляйджии пък, които също почувствали болка, скочили да го бият; кръгът от всеобщи страдания така се разширил, че половината от гостите на моя хотел, вдигнати от сън, докопали бастуни, метли, тояги, втурнали се по пижами на мястото на боя и се сплели в едно кълбо сред изпотрошените мебели и съдове, докато някаква катурната лампа предизвикала пожар.

Отдалечих се колкото можех по-бързо от това място сред звъна на камбаните, воя на пожарната команда и на недоубитите от побоя, но няколко улици по-нататък попаднах на тълпа, която се блъскаше около неголяма бяла къща всред розови храсти. Както се оказа, в нея се намирала току-що встъпила в брак млада двойка. Блъсканицата беше невероятна, виждаха се военни мундири, духовни раса и дори лицейна младеж; онези, които бяха най-близо до прозорците, си завираха в тях главите, другите им се катереха по гърбовете, викайки: „Е! Хайде де! Какво се туткате! Докога ще ви чакаме?! Почвайте по-бързо!“ – и пр. Някакво старче, което не можеше да си пробие път, молеше със сълзи на очи околните да го пуснат напред, защото отдалеч, поради слабост на мозъка, няма нищо да усети; ала никой не обръщаше внимание на смирените му молби – едни тихо полуприпадаха от наслада, други охкаха от голямото удоволствие, а по-неопитните подсмърчаха. Семейството на младоженците искаше веднага да разгони тълпата нахалници, но веднъж увлечено от хаоса на общата вакханалия, се присъедини само към грубиянския хор, който допингираше влюбените, при това тъжното зрелище оглавяваше самият прадядо на младоженеца, като упорито щурмуваше с креслото си на колелца вратата на спалнята.

Дълбоко отвратен от цялата сцена, се обърнах и се отправих към хотела, като по пътя се натъкнах на групи, които се биеха или участваха в някое блудство; всичко това обаче беше нищо в сравнение със сцените, които се разиграваха в хотела. Още отдалеч забелязах, че гостите скачаха по пижами през прозорците върху паважа на улицата, изпочупвайки краката си, няколко души се бяха покатерили на покрива, а в средата съдържателят, жена му, камериерките и портиерите се мятаха и крещяха като полудели от страх, криеха се в гардеробите или под леглата – и всичко това, защото в избата котката гонеше мишки...

Преведе от полски: Васил КИНОВ

И з т о ч н и к : Станислав Лем. Кибериада. – Сборник разкази. – София, Народна младеж, 1969
(страници 220 и 223-224).

■ В добавка – 20-минутен комикс-аниматик
https://www.youtube.com/watch?v=ZbUwPRn65HY

[alexandrit]

КАМЕННО СЪРЦЕ

Написа: Александър КАРАПАНЧЕВ

Веднъж кристалозавърът Сестерций Омниум, жител на Съединените алдебарански щати…
Е, не, Азимов или Артър Кларк въобще не биха започнали тъй сухо, ненаучно, че и мекушаво.
… извадил наистина лош късмет – паднало му се…
Уф, нима Дан Симънс или Бредбъри биха си позволили такова начало без стилистичен блясък, без капка лирико-драматична многозначност?
… черно билетче от Голямата съдебна лотария…
О, ами къде са тук екшънското и трилърското, биха запитали с право светилата на жанра Стивън Кинг или Лени Кинг?
Но ако не можем да догоним споменатите корифеи, нека поне се утешим, че приличаме повече на себе си, отколкото на тях, и да продължим с нашата история за каменното сърце.
Когато разбрал, че работата му е спукана на 99 процента, Сестерций Омниум загубил самообладание и от стреса току му окапали крилете. Да, комай вече никога нямало да лети с чудесните си криле от лек шуплест варовик! Щом се свестил, положил всички усилия да научи кога ще го арестуват и с какво време разполага, за да закръгли най-неотложното в живота си.
Оказало се, че трябва да действа светкавично!
Тогава изгорил по-сериозната част от своята кореспонденция, направил завещание, простил се с неколцина приятели и зачакал. Знаел, че властите ще го намерят не само под дърво, но и под камък. Подир седмица цивилни полицаи го сварили в тоалетната на Маранбърското летище, дали му пет минути да приключи с естествените си занимания, след което му нахлузили белезници.
В този миг от корпуса му паднали две твърде солидни парчета тъмносив гранит плюс една базалтова плоча – характерен детайл на рода Омниумови. Кристалозавърът започвал да се превръща в развалина…
Ех, ние няма да ви главоболим с престоя на Сестерций в затвора, нито с какво са го хранили и поили там, нито как разни благотворителни фондации се мъчели да облекчат режима му. Делото се гледало 28 пъти, служебните адвокати се стараели, ама напразно, защото… Защото трябва ли да казваме колко интереси се пресичали в скромната фигура на Сестерций Омниум? То не били плезиозаври от шоубизнеса, не били птеродактили от медиите, не били тиранозаври от политиката, които ловко се криели зад шумотевицата на процеса… Нека минем направо към присъдата!
Каква ли ще бъде тя, гадаел по цели денонощия нашият герой? През това време се ронели аметистовите му зъби, прекършила се предната му лява лапа от кървавочервен гигантски корал, отваряли се тлетворни пукнатини насред гръдния му кош.
Разбирал, че не е херувим с крила. Нейде в зелената си младост извършил няколко дребни кражби – две на интелектуални продукти и три-четири – на съестни. Ала те изобщо не се споменавали от прокурора, понеже такива били правилата на Голямата съдебна лотария: губещите в нея винаги се наказвали нестандартно, но сурово.
– Как смяташ, миличка – рекъл веднъж Сестерций на съпругата си, с която имал свиждане, – дали ще ми лепнат най-тежката присъда?
– O, драги Сес – изхлипала смазаната кристалозавърка, – Господ знае с какво ще те орисат! Пък и кой да ти каже кое е по-лошо: да си младши копач в Сириусовите рудници за уранит, да ловуваш из веганските джунгли или да правиш хъмбър-дъмбър заедно с алголянците?
– Ами ако ме пратят на някоя малка синя планетка, където спокойно ще си отбия наказанието, а после пак се съберем с тебе по живо, по здраво?
– Да, ще бъде прекрасно, слънце мое! Ще се напечелиш, ще се излекуваш и отново ще станеш крилат и уважаван жител на Съединените алдебарански щати…
Мечти-и-и! – както се казва в една течна реклама.
Оранжевата глава на Алдебаран тъкмо навлизала в ново зодиакално съзвездие, когато съдебната зала пак се напълнила до краен предел. Половин кристално яйце да хвърлиш, нямало къде да падне. След няколко рутинни процедури съдията – меланхоличен нервак с нос от андезит и тога, широка като циркова шатра – се изправил, пък подзел:
– Този път ще бъда кратък. Държа да ви обърна внимание върху три съществени момента. Първи такъв: присъдата над Сестерций Омниум не подлежи на обжалване и ще бъде приведена в действие най-късно до месец. Втори момент: фондация „Всичко за теб“ спечели благотворителния търг и ще обезщети семейството на Сестерций, без да изключва някои екстри. И трето: моля, вижте тая планета, която е сред най-новите открития на нашите учени…
В дълбините на огромен екран бавно се завъртяла симпатична синьо-зелена топка.
– Ей тук – вдигнал десница съдията – ще бъде въдворен Сестерций Омниум, за да отбие своето наказание. Диктувам ви координатите: мегаквадрат Б-82, Слънчева система, Земя (внимавате ли всички?), Европа, България, град София…
– А-а, внимаваме, как да не внимаваме! – отзовал се нечий младежки глас. – А кой век е там, ваша чест?
– Самото начало на 21-ви, момко, обаче ако сравним с нашето летоброене, изводът е повече от ясен, нали?

■ Продължението следва!

[alexandrit]

КАМЕННО СЪРЦЕ (2)

Симпатичното небесно тяло продължавало да се върти, сипейки тюркоазен светлик, когато от гърдите на Сестерций се изтръгнал стон и подсъдимият рухнал в несвяст. Тогава пратеникът на кабеларката „Звезден гном“, който предвидливо бил седнал до съпругата Омниумова, я стиснал за лакътя:
– Госпожо, ама какво става? Защо припадна мъжът ви?
– Единият процент, бе! – изстреляла в отговор тя. – Единият светъл процент от стоте черни, гадни, гнусни страхотии! Сес мечтаеше да го заточат на малка синя планета, където ще… или където би бил… Ох, просто ще ми се спука сърцето от радост!
Меланхолично пощипвайки андезитовия си нос, съдията не спирал да реди сухи, ала нестандартни подробности около присъдата. Подир десет минути и госпожа Омниум припаднала, докато залата се огласяла от все по-буйни възгласи на задоволен плътски и духовен апетит. Те стигнали до кресчендо, щом „Канал Алдебаран“ обещал денонощни полисетивни репортажи от новото битие на кристалозавъра.
После била дадена къса почивка и правниците побързали да минат към следващия потърпевш от Голямата съдебна лотария.
Когато се свестил, Сестерций Омниум пожелал да узнае точната формулировка на своята присъда. А тя била: в продължение на пет земни години да продава българска фантастика на българи в България. Ако за този срок не успеел да събере пари за връщането си в Съединените алдебарански щати, оставал завинаги на Земята и на същата служба… „Абе, как няма да ги събера! – разсъждавал той, все така обзет от щастливи предвкусвания. – И за обратен път ще има, и средства за пълно медицинско възстановяване ще спечеля, че и нещо отгоре… Пък тогава като си заживеем отново с моята великолепна женица, ела, та гледай!“
Обаче фондацията „Всичко за теб“ го накарала действително да прогледне.
Под формата на разни екстри тя му осигурила пълноводна информация. Ронейки люспи или плочи от тялото си, Сестерций постепенно се ориентирал. Надзърнал в компютрите на много книжни борси, във фактурниците на печатници, видял кадри от книжарници и открити сергии, смелил с кристалния си мозък куп проучвания на социологически агенции („Пълдин ридърс“, ЕмБи & ЕмНеБи, „Аполония 45“), чул фенове и професионалисти от първа величина…
Колкото повече се избистряла картината, толкова по-дълбоко се разочаровал нещастният кристалозавър. Нà ти сега малка синя планетка, нà ти безоблачно, ала гостоприемно заточение! Проклето черно билетче, което го обрече на мъки, непознати дори на самия алдебарански Господ!
Жена му се разболяла от преживения ужас и вече не идвала на свиждане, а неколцината верни приятели се изпокрили, покосени от скръб. Но лошите метаморфози не свършвали: третият му бъбрек от сив нефрит се скапал, паднала му дясната задна лапа, беззъбата му уста приличала на опустошена аметистова геода. Накрая, ту космически охлаждан, ту звездно нажежаван от скоковете на психическата си температура, получил инсулт.
Измъкнал се от него с 88-процентна пареза, загубен говор и огромна пукнатина отляво, през която релефно се чували все по-тежките удари на сърцето му. Щом живнал малко, приготвил анекс към завещанието си. Той звучал така:
„Аз, Сестерций Омниум, в пълно съзнание на ума си завещавам моето най-голямо съкровище – изтерзаното ми изумрудено сърце – на българските издатели на българска фантастика. Нека със средствата, получени след продажбата му, те направят една поредица от наистина продаваеми книги. Независимо какво ще се случи по-нататък с мен, упълномощавам властите на Съединените алдебарански щати да приведат в…“.
Следвали кръгли и кубични печати, подписи, нотариални заверки.
Няколко фондации спечелили нов благотворителен търг, подир който Сестерций минал през частична изкуствена реминерализация от седма-осма степен по скàлата на Омобуций-Кардарнър. Даже се намерила политическа партия, която да му поеме квартирните, дневните и работното облекло в София.
Закрепил се нашият герой, понапълнял, тухлички от сребрист гнайс облицовали корпуса му. Обаче Земята, Европа, България го зовели с всичка сила! Качили го на един мек лафет и го подкарали към лабораторията за хомоформиране (естествено, че нямало да го пратят там в рождения му облик!). Ето че белите врати се разтворили, когато внезапен спомен пронизал мозъка на Сестерций Омниум.
Той се подсетил за анкетата на ЕмБи & ЕмНеБи на тема: „Четете ли български фантасти?“.
Преживяването този път било толкова бурно, че кристалозавърът веднага получил втори инсулт, който се оказал последен в неговия живот. Кварцовите и пегматитовите лампи, сияещи над операционната маса, угаснали, а пък медицинските светила се зарадвали на внезапната си почивка.

Послепис от БГ издателите
на българска фантастика

След качването на тази информация в интернет решихме да се допитаме до нашия известен академик Иван Костов (същия, на когото е наречен минералът костовит), за да научим най-важната подробност около дарението на Сестерций Омниум. Новината е просто чудесна – породистият тъмнозелен изумруд се цени по-високо и от диаманта! Да, но сега възниква въпросът: дали алдебаранците ще бъдат така доблестни да ни изпратят сърцето на щедрия кристалозавър, или ние трябва да пропътуваме космическите бездни, та да си го вземем сами? Я с добро, я с лошо...

От източника: списание „В е з н и“, брой 2 от 2012 г.

[alexandrit]

● Григор ГАЧЕВ

Истината за легендите

Преди две седмици в повествованието в блога на Любомир Николов се появиха няколко прекрасни легенди. Които, както всяка легенда, съдържаха доста измислица (дори в рамките на художествения свят). И ме засърбяха ръцете да разкажа истината зад тях – такава, каквато би могла да бъде в този свят.

Справих се посредствено, а в едната направо оплесках нещата – оказа се впоследствие, че истината е съвсем друга! Но крастата за разкриване на легендите остана. И си мисля – дали да не разкрия истината и основата и зад други популярни легенди?

Ето я, каквато я видях:

Легендата за юнака, който като стиснел камък, вода пускал:
„Мили, може ли още съвсем мъничко масажче?“.

Легендата за юнака, който чупел с ръце подкова:
Още тогава е имало Made in China.

Легендата за юнака, дето можел да яде до безкрай:
Бил е министър или зам.-министър.

Легендата за юнака, дето можел да пие до безкрай:
Не е легенда. Във всяко село и квартал ги има. Често по няколко.

Легендата за Али Баба и четиридесетте разбойници:
Не са били 40, а 240 – просто са запомнени само присъстващите в пленарната зала. Уви, Али Баба е измислен от бардовете, за да има и положителен герой.

Легендата за Аладин и вълшебната лампа:
Никаква лампа не е имало – прищевките на Аладин с танцьорките и дворците ги изпълнявал чичо му (който после Аладин набедил за злодей).

Легендата за Синдбад Мореплавателя:
Преразказ на последните месеци на Поли Пантев. По художествени съображения Синдбад оцелява.

Легендата за свирача от Хамелн:
Бил е спечелил конкурс за свирачи в България. Учтивите немци успели да го изтърпят (само децата избягали), но градските плъхове – не, и го подгонили да му вземат свирката.

Приказката за Златната рибка:
Разказана е най-напред от рибар, който си бил навехнал рамото и не можел да разпери ръце достатъчно широко. После Пушкин я обработил за повече художественост.

Приказката за кокошката, дето снасяла златни яйца:
Всъщност е съвсем скорошна – само една година след Чернобил. И не е вярно, че стопанинът заклал кокошката – само не ѝ давал достатъчно желязо, за да има какво да трансмутира в злато.

Приказката за Кашчей Безсмертни:
Разказана на пияна глава история как се управлява мафията в България. Кутийката с душата на Кашчей, заключена през седем царства в осмо, през седем врати зад осма, и т.н., е метафора за досие.

Приказката за Хензел, Гретел и вещицата:
Поначало е била пособие за родители – да не се поддават на капризите на децата. Но децата пораснали и я преразказали както на тях им изнасяло.

Приказката за Малката русалка:
Веднъж на Андерсен му показали фетишистко порно. Било толкова бездарно, че той заявил: „Ако аз напиша сценария, ще стане по-добро! Даже ако махна всичкия секс!“.

Приказката за лъжливото овчарче:
Измислена е от наивник, който си мечтаел как след достатъчно много пъти хората най-сетне ще се усетят и ще престанат да се хващат на номера... Затова е и приказка.

Приказката за Пепеляшка:
Художествен преразказ на историята на семейство, което се чудело как да накара дъщеря си да се прибира навреме от купони, и бащата почнал да ходи да си взима колата след уречения час.

● От източника: http://www.gatchev.info/blog/?p=1094, в чиито коментари също има ценни приноси.



Не са били 40, а 240 – просто са запомнени
само присъстващите в пленарната зала...

[alexandrit]

Ева ХРАМОВА

Гората сутрин...

Гората през лятната сутрин е зелена и звънлива. Само дето както преди мирише на горена пластмаса...

– Стига. – От главата ми махнаха шлема за виртуална реалност. – Мой ред е да гледам природа!

Преведе от руски: Наталия Маринова

■ По източника:
https://www.mirf.ru/book/muzej-buduschego-9-korotkih-nauchno-fantasticheskih-rasskazov

[alexandrit]

Анибал РАДИЧЕВ

НОВА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Поглъщат държави и нации
трансграничните
корпорации.
Адмирации
за монополната
демокрация!
Някой вече света е продал
за дял
в дигиталния капитал.
И за бизнеса с газ и бензин.
Е, и как своя дом ще спасим?
Ако пламне внезапна искра,
в огън, пепел и дим
ще изгорим...



Може би ще е по-безопасно,
в този рисков
за всички ни час,
да изкупи вината ни друг
вместо нас...
Я повторно
под облака син
да разпънем на кръста му
Божия син!
Амин...

И з т о ч н и к:
Анибал Радичев – Да сме наясно!
С около 100 илюстрации от Калин Николов. –
София: Българска книжница, 2017. *

* Книгата на г-н Радичев получи една от
наградите за 2017 година, връчвани от Съюза на
българските писатели – тази за хумор и сатира. Честито!

[Nasko]

Е, Съюзът на българските писатели определено не се шегува, като връчва тази награда на нашия Анибал.

[alexandrit]

■ Янчо ЧОЛАКОВ

65 ЗАГЛАВИЯ
(които още не съм използвал)

1. „Страхът на птиците от високо“
2. „Все по-малко твое“
3. „Човекът, що дойде от харното бъдно“
4. „Юнакът, що наритвал светове“
5. „Ошамарени от съдбата“
6. „Град Лъчезарие чака тъмен герой“
7. „Един чак пък толкоз паралелен свят“
8. „Смъртта, тази досадна подробност“
9. „13 минути до вашето пълно ощастливяване“
10. „Самураите се окакват първи“



о Една илюстрация по асоциативен път
(художник – Салвадор Дали)

11. „Мракород и Мъртвород“
12. „Първозданният чертог“
13. „Слънце в Дъждоград“
14. „Драгомъж от село Дерикотковци“
15. „Ленин отново в Полша“
16. „Прецаканите недели на един кутсузлия“
17. „Социалните животни стават два вида“
18. „Последно кацане: O.K. Korral!" *
19. „Хипермозък срещу Ултрамегагигагъз“
20. „Животът, както отминава“

21. „Мъжът като преходен вид“
22. „Автомобилът, който излезе на бойната пътека“
23. „Заченати на Торманс" **
24. „Човекоединица Едно им тегли майна“
25. „Злоключенията на един гей от Венера на път за Бара на калинките в Маями, щата Флорида“
26. „Безсънно безсексие“
27. „Контрамагии в астроклозета“
28. „Зигзагът на правата линия“
29. „Литър червено за менюто на Канибалиян“
30. „Дяволюция в сенките“

31. „Конник на звездната пътека“
32. „Как един пишман професор и неговото пишлеме влязоха във връзка с индиферентни същества“
33. „Изгубени в бялото видело“
34. „Завръщане в девета глуха“
35. „Геният, който не се котираше (докато не се клонира)“
36. „Матрицата IV – Полюции“
37. „Спасени: пропускът на генерал Смърт“
38. „Просълзяване вследствие на душевно противоречие“
39. „Задната сага на един блудодей“
40. „Пътешественикът от Лангерхансовите острови" ***

41. „Атаката на свирепите хвърчила върху невръстните питомци на детска градина „Облаче“
42. „Пат Патаран обявява война на Съединените щати“
43. „Мишките на съдбата“
44. „Ухание в мрака – на вдлъбнаточел дермоглавец“
45. „Когато богатите почерпиха бедните по една тройка с гарнитура в галактическата кебапчийница“
46. „Зловещият случай с лютеница „Мартеница“
47. „В Деня на Всесмъртие“
48. „Есента на ангела“
49. „Изясняването на вечерта“
50. „Внукът на Седмия син“

51. „И тогава най-правилните хора се повредиха“
52. „Зрящият мрак“
53. „Нямай бърз рефлекс и сигурен пистолет“
54. „Вътрешността на демона“
55. „Ако до всяко зло същество застане още едно, тогава ще настане такъв живот, eх, такъв живот!“
56. „Джони Педала настъпва педала“
57. „Хилядолетието на ромското включване“
58. „Последният герой на мързела“
59. „ – Минута е много! – възкликна хронобандитът“
60. „Да похапнеш канибал“

61. „Още един добряк“
62. „Няма незаменими копелета“
63. „Животът, това неприятно преживяване“
64. „Клубът на летящите бабички“
65. „Момичетата не знаят какво искат, но ще научат“

охоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохо

* O.K. Korral – мястото в градчето Тумбстоун, където през 1881 г. се е състояла най-известната престрелка в историята на Дивия запад.
** Торманс – инфернална планета от романа на Дейвид Линдзи „Пътешествие към Арктур“, която по-късно се появява и в романа „Часът на бика“ от Иван Ефремов.
*** Лангерхансовите острови – клетки в панкреаса, отговорни за синтеза на инсулин в организма. – Б. авт.

■ Първа публикация в: алманаха „ФантАstika 2017“, издаден от Дружеството
на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“ – София, 2018.

[alexandrit]

Христо ПОЩАКОВ

РАБОТА С ДОБРО ЗАПЛАЩАНЕ

– Ало, търся господин Шулц.
– Аз съм, чувам ви доста неясно, сякаш се обаждате от друг свят.
– Не сте далече от истината. Свързах се с вас извънредно трудно, макар че в ерата на супер комуникациите няма нищо невъзможно. Спътници ретранслатори, безброй километри оптични влакна и така нататък. Несъмнено човечеството напредва.
– Всъщност кой се обажда? За какво съм ви нужен?
– Бързате, господин Шулц, много бързате! Казвам се Доби Куцифер, представям твърде солидно ведомство и ви предлагам подходяща работа. Заплащането е фантастично – осемдесет хиляди на месец!
– Какво точно ще работя?
– Каквото добре умеете. Нали адвокатът Херман Шулц винаги е поемал защитата при, хммм… как да се изразя… при доста пикантни дела.
– Нима вече съм известен в чужбина?
– Разбира се, в някакъв смисъл. Сигурно сте отгатнали чужденеца в мен по акцента.
– Да, откъде се обаждате?
– Дискретност, господин Шулц, и пак дискретност, това е нашият девиз. Плащали сме за нея и винаги ще плащаме. Засега единствената информация, която мога да ви дам, е, че при нас всякога е топло. Как се наричаха такива страни? Тропически, доколкото си спомням. Важното е какво ще получавате, а то е много.
– Ако се съглася, ще трябва да подпишем договор.
– След пристигането при нас ще го сключим незабавно, обещавам. Достатъчно сте ни необходим, за да ви излъжем.
– Не мога ли да науча повече? Как ще се добера до вас?
– Не се безпокойте, уреждането на транспорта е гарантирано.
– Извънредно ме заинтригувахте, все пак кои сте вие?
– Приемете предложението и веднага ще разберете.
Херман Шулц се замисли за миг и отвърна:
– Добре, приемам.
И тутакси изчезна в телефонната слушалка, която го всмука в себе си като трошичка хляб, попаднала в гърлото на прахосмукачка, раздроби го на електрони и заедно със сигнала на телефона го запрати в космоса. След определено число мигове той се озова в разкошно обзаведен огромен кабинет. Отново беше във физическата си цялост, но започна да се поти от невероятната горещина, излъчвана от стените. Високата над три метра врата се отвори и едва пропусна полубезформена фигура, приведена под тежестта на безброй папки, които крепеше.
– Можем да започваме – проскърца делово косматото чудовище, – нося и договора. Аз съм Доби Куцифер, а на Земята имам твърде известен роднина.

От източника: Христо Пощаков – Приключения в Дарвил. – Сборник. – София: Мартилен, 1996.