И фАнТаСтИтЕ сЕ шЕгУвАт

[alexandrit]

През декември (по-точно казано,
на 25.ХІІ.1927 г.) се е родил бъдещи-
ят класик на БГ фантастиката

Л ю б е н ■ Д И Л О В

Ш Е Г А

Ако ти можеш да повярваш – без да питаш как е изглеждала и къде се е намирала, – че цялата Вселена се е състояла от една-eдинствена точка, лишена от всякакви измерения…

Ако ти можеш да повярваш – без да питаш защо и как, – че тази точка преди 15–20 милиарда години е решила изведнъж да избухне…

Ако ти можеш да повярваш – без да се учудиш: ама нали скоростта на светлината беше пределната скорост за материята! – че за ей такава част от секундата: 10 на минус 30, частиците на тази точка са се разлетели на всички страни и са обхванали пространство с размери 10 милиарда светлинни години…

Ако можеш да повярваш, че всичката материя в твоята днешна Вселена един ден отново ще се събере в същата точка без измерения и ще застине в някакво вакуумоподобно състояние с чудовищно голяма плътност на енергията…

То тогава ти си образован неин съвременник и нищо не ти пречи да повярваш и в такава ситуация.



Веднъж Дядо Господ усети, че на носа му се е появила досадна пришка. Той я огледа – нямаше огледало, защото то още не бе измислено от човека, но Господ умееше да вижда себе си и без огледало – и позна, че е съвсем узряла. Хвана я между двата си палеца, стисна я и тя цръкна съдържанието си в несъществуващото все още пространство. Така избухна Големият взрив, от който според науката се е образувала Вселената със своето неизмеримо съдържание – от простия фотон до знаещите като теб.

Но като видя как е изпоцапал небитието наоколо си, Господ съжали и повика всичко да се върне отново в него.

[Nasko]

[*]Важно съобщение:[/*]

На 21 декември 2014 г. тържествено не се състоя годишнината от Края на Света,
който бе посрещнат от Дружеството на българските фантасти "Тера Фантазия" на 21.XII.2012 в Музея "Земята и хората"

Теоретическата конференция по този повод предвиждаше:

1. "Как изкарах края на света" – въведние от говорителя на НПО "Ветерангели на Апокалипсата"

2. "Предишни и бъдещи сблъсквания с планетата Нибиру" – исторически обзор.

3. "Как да избегнем пътни инциденти пътувайки към края на Света". – лекция от КАТ

4. "Къде сме днес, след края на света – в рая, ада или чистилището? – теологичен дискурс.

5. "Котка ли е Светът и ако да, колко живота са ѝ останали?" – научен трактат

6. "Сблъсъкът с Нибиру като проява на борбата между Бог и Дявола" – духовно посрание

7. "Краят на Света като частен случай на Ефекта на Шрьодингер" – физична теория

8. "Борсови и инвестиционни стратегии в условията на края на Света" – икономическа студия.

9. "Призраците имат ли своите призраци?" – спиритуалистическо изследване

10. Заключение: "Тържествени пожелания за ползотворен и успешен следващ край на Света"

Събитието не се състоя поради Несъществуването на Света, погинал преди две години на тази дата.

Рапортуват: Григор Гачев и Атанас Славов

[alexandrit]

ИЗВЪНЗЕМНОТО ОТ ДОЛНА МИТРОПОЛИЯ

Автор: Петър МАРЧЕВ

Помен. Бог да прости! Отлей ракийка на пода. Чакай, да не лекедьосаме персийския. Сипи в пепелничето. Ееех! Никой не се е върнал. От Оня свят. Моля, моля! На Зюмбюла мургавелякът. Крал кабел. Бруммм! Клинична смърт. Съживили го. Той разправя. Видел ги. Гадни. Като Е.Т. на Лукас. Много здраве на Джордж. От мене. Във Военното имахме лекция. Строго секретно! Военна тайна. 1956-а. Долна Митрополия. Пада летяща чиния. Ама малка. Изпълзяло извънземното. Насреща му – чобанин. Бай Х. си пасе овцете. Другите цивилизации му идват в повече. Развъртял се с кривака. Кюта-пата! Го утепал. Повикал военните. Извънземното – в София. Чинията – в Москва. И – бруммм! Спутник 1. Бруммм! Юрий Гагарин. Кой иска бира? Тея чинии... Хитлер ги направил. Той има база. Под Антарктида. Шок го писа. И си бил жив Хитлер. Ако не е умрел. Бог да прости...

И з т о ч н и к: е-списание LiterNet, 17.03.2009, № 3 (112)

[alexandrit]

■ УИКЕНД ЛИ?

Александър КАРАПАНЧЕВ

Младият проксимец натисна копчето. Насред кабинeта цъфна тромав белокос индивид, който се подпираше на бастун.
– Реймънд Дъглас Бредбъри – разпозна го проксимецът.
– Можете да ме наричате Рей, понеже съм известен с това име от доста години. Носител съм на наградата „Гандалф“, на титлата „Гранд мастър“ и други подобни, филмирали са ме, поставян съм в много театри, имам милиони читатели по цял свят, а също така...
– Остави тези глупости, земни човече! Докладвай конкретно!
Живият класик въздъхна с разбиране и смотолеви:
– Бях подал молба за уикенд.
Аметистовите очи на проксимеца, пълни с виртуален хуманизъм и съвсем реална насмешка, направо позеленяха от гняв.
– Пфу! – изсумтя той. – Пак бездарна молба: никакви метафори, никакви парадокси или подтекст! Какво очакваш при това положение?
– Но аз всеки ден пиша десет разказа по двеста думи... И тъй вече четвърт век без почивка...
– Ще пишеш, я! Алдебаранците плащат в универсално месо вашите опусчета! От днес налагам мораториум върху всички молби за уикенд, ясен ли съм?
Рей Бредбъри сложи ръка на сърцето си и успя само да прошепне като в трескав унес:
– Ама аз... ама ние...
– Марш оттук, Реймънд! – кресна проксимецът. – И кажи там на твоите лемовци, дан-симънсовци и агоп-мелконяновци яко да залягат над клавиатурата, ако не искат да пукнат от глад!
„Ах – помисли с горест земянинът, – що ли ми трябваше някога да пипам туй пусто перо?“ После стисна бастуна си, отмери поклон и белокосата му глава бързо се стопи зад вратата.

И з т о ч н и к: списание „Фентернет“, брой 3 / 2001 г.



„Ах, що ли ми трябваше някога да пипам...“

[alexandrit]

Й о р д а н ● Р А Д И Ч К О В

КУЧЕТАТА НА ДРУГИТЕ НАРОДИ

Един пътешественик се завърна от далечни страни и разказа какви странни кучета срещнал по пътя си. Той твърдеше, че имало кучета като файтони, само че вместо на четири колелета ходели на четири крака. Веднъж пък бил срещнал куче досущ като шевна машина и много се учудил как тая шевна машина върви по улицата, но щом се взрял повече, разбрал, че било куче. Все едно, че шевна машина Сингер върви, казваше той. Ние знаем какво е шевна машина Сингер и всички си представихме това кучеподобно.

Друг един път той видял нещо средно между купа сено и крачол, то тичало на четири тънки крака и лаело весело. На лая на туй куче се притекло друго куче, същинска перка; то цялото било покрито с люспи. После там се явили други кучета. Едно било с бомбе, друго носело жилетка и вратовръзка, трето пък имало каскет на главата си с козирка и панталони от манчестърски плат на ивици. Нашият много се изненадал, когато видял едно куче като ботуш, тъй гладко избръснато, че бузите му лъщели. Аз като погледнах себе си и видях, че брадата ми е по-голяма от неговата, та се почувствах чак неудобно, каза ни той.



В своите пътешествия той срещнал кучета, големи едва ли не колкото общинския бик, ще ти протреперят гащите, докато минеш край него, а веднъж видял човек, който водел подире си празна каишка и каишката лаела. Хората се трупали да видят как каишката лае, нашият човек също отишъл да види туй чудо, но колко по-силна била изненадата му, като приближил и видял едно куче, не по-голямо от бълха. То вървяло ситно-ситно и лаело с веселия си глас, защото ако не лае, обясни ни пътешественикът, някой невнимателен може да го стъпче, без дори да забележи, че е стъпкал куче.

Тъй че, каза ни той, нямате си представа какви кучета! То като го гледаш, на човек не прилича, на всичко друго прилича, даже дето няма и да се сетиш. Ами как тогава може да се разбере, че това са кучета, а не нещо друго? – питаме го ние. Как ли? – помисли той. – Ами че познават се по каишките. Щом е вързано с каишка и го води човек, значи, че е куче!

● Източник : Йордан Радичков. Водолей. – Сборник. – София: Народна младеж, 1967.

[alexandrit]

А н т о н * Д О Н Е В

И ТЕХНИКАТА ПРЕКАЛЯВА

В Института по научна фантастика настъпи паника. Сутринта готвачката Кунка пусна докладна записка, че й се е свършил кибритът и не може да запали печката в кухнята. В момента институтът се бе прехвърлил с експериментална цел в шестото – хиперболично – измерение и нямаше никакъв контакт с нормалния свят.

Директорът Едисон Карабаджаков постави резолюция: „Разрешавам!“, и като всеки уважаващ себе си директор си уми ръцете.

Докладната записка заедно с резолюцията си отиде най-първо в енергийния отдел. Тук хората я разгледаха обстойно, почесаха се по главите, но не можаха да направят нищо. Най-малката енергетична единица, с която работеха, беше пет трилиона електронволта, а тя щеше да пръсне печката на съставните й части. Прехвърлиха записката при химиците.

Но химиците в момента се бяха заврели в четвъртата електронна обвивка на новополучения уран – 1682, наречен „вутий“ на името на откривателя му Вуте Гелев, и познаваха сярата и фосфора само теоретически.

Дойдоха на помощ мнемофизиолозите, които се опитаха със силата на волята си да получат желания кибрит. Тъй като обаче отдавна не се бяха занимавали с кухненска работа, техните усилия предизвикаха върху централната фокусна подложка появяването на някаква пластмаса, която по-късно се оказа много подходяща за уплътняване пукнатините на саморазпадащите се астероиди.

А готвачката Кунка протестираше и пишеше докладна записка подир докладна записка. В медицинския сектор куркането на червата на научните работници започна да им пречи при изследването на психическата функция на далака. Астроботаниците от глад се опитваха да захапят телескопа, през който наблюдаваха някакви вкусни на вид треви в съседната галактика. А когато асинхронната сфигмокибероидна машина на въпроса, зададен й преди четири седмици за вероятното полуелиптично изместване на Андромеда през шестхилядната година, отговори кратко и ясно: „Мамо, дай да ям!“, се разбра, че и математиците са слезли от височината на формулите си и се гледат в коремите.

Директорът Едисон Карабаджаков свика общо събрание.

– Другари – каза той, – моментът е такъв, че трябва да напрегнем всички сили, за да открием отново кибрита, който така отдавна е открит от елементарните ни предшественици. Другари – каза той и продължи още много работи да казва.



Художник: Яцек ЙЕРКА (Полша)

Пръснаха се всички сътрудници из института. Обаче той целият, дори и кокошарникът, прибавен към него, беше изработен от огне-, водо- и космоупорни вещества. Стоманата отдавна бе изхвърлена от употребление, а кремък никой не можеше да намери – така че и за просто огниво не би могло да се мисли. Бяха създадени няколко нови сорта дървесина, но тя се появяваше в обработен вид под форма на гардероби и нощни масички и също беше огнеупорна. Дойде на помощ дори и завеждащ сектора „Ветеринарен окултизъм“. Той се опита да извика духа на някой дребен огнедишащ змей, за да запали с него кухненската печка, обаче такъв експонат не се появи, което за лишен път потвърди теорията на същия завеждащ сектор, че ветеринарният окултизъм въобще не съществува.

А в това време привършваха последните запаси от хранителна музика, която строго се разпределяше от учрежденския профкомитет. Директорът изпадна в паника. Отначало реши да си подаде оставката. Но нямаше по-висша инстанция, която да я приеме – те все още бяха в шестото измерение. Затова той разкритикува жестоко архиваря Аристотел Ценков и уволни готвачката Кунка за липса на бдителност. Издигайки лозунга: „Един кибрит за едно директорско място!“, той се оттегли в кабинета си на размишления.

Спасението дойде съвсем неочаквано. Един среден метеорит проби защитната електромагнитна обвивка на института, загря се от атмосферата, профуча като огнена топлийка през отворения прозорец, изби два предни зъба на портиера, рикошира оттам и попадна точно в кухненската печка, където веднага лумна прекрасен огън. Скоро замириса на печени кокошки, пържени дробчета, гъбя чорба и други фантастични храни.

Директорът прости на готвачката и архиваря, възвърна равновесието на духа си и целият колектив продължи заниманията си. В отдел „Случайности и изключения“ изчислиха, че такъв пробив на метеорит през защитна обвивка би могъл да стане само веднъж в 25 864 години. Но никой не се учуди. Такова нещо действително можеше да се случи само в Институт по научна фантастика.

* И з т о ч н и к – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9357&Level=1.

** Ето и библиографски запис за книгата, побрала разказите на този автор (1927–1985): Антон Донев. Фантастичен хумор. – Сборник. – Библиотека „Приключения и научна фантастика“, № 99. – Стр. 112***. – София: Народна младеж, 1966.

*** И с множество илюстрации от неподражаемия Борис Димовски! – Б. фор.

[alexandrit]

■ Любомир НИКОЛОВ-Нарви

ФАНТАСТ И ХРАСТ

( Б а с н я )

Веднъж един фантаст се скрил във храст.
Но що ще дири в храст един фантаст?
Извършвайки процес интимно-личен,
той сътворил проблем екологичен.
А след това фантастът вдигнал врява:
„Околната среда се замърсява!“.
Написал за това произведение,
уведомил общественото мнение
по този тъй животрептущ проблем
и сметнал, че се изравнил със Лем.
Уви, другари, не един фантаст
се крие във подобен смраден храст.
Поука: охранявайте фантастите,
не ги оставяйте да се заврат из храстите.

И з т о ч н и к:
http://www.segabg.com/replies.php?id=134269&p=5




■ Друга басня: „Контактьори“

[alexandrit]

Наталия МАРИНОВА

Ф Р А Н К О Ф О Н И Я

Веднъж двама достойни мъже на Европа – писателите Серж Брюсоло и Жан-Пиер Мумон – се срещнали в един парижки ресторант. Срещнали се те неслучайно, ами по собствена воля, защото имали да разнищват твърде важен проблем. Наоколо прехвърчали келнери с колосани салфетки, с кофички едва насълзен лед или подноси, отрупани с изкусителни ястия.
– Черпнята е от мен – уточнил Серж. – Какво ще пиеш?
– Колебая се между херес, уиски и метакса. От „Хайнекен“ също не бих се отказал, но всичко зависи от мезетата.
– Ти за тях не бери грижа, драги Жан-Пиер. Аз обаче съм патриот, а не шушумига и когато живея във Франция, употребявам предимно френски етикети.
– Абе, ако ме питаш в случая, те винаги са ни подръка. Чакай, дали пък да не поръчаме бутилка асеновградски мавруд?
– Асеновград, това ще рече България, така ли? Тъкмо да се концентрираме върху темата: ти какво мислиш за българската фантастика?
Жан-Пиер Мумон бил отдавна готов със своя отговор.
– Да кажа, че я познавам изтънко, значи да те излъжа – засукал той левия си мустак, – но съм я пускал в моето списание „Антарес“, ходил съм на фестивал в Бургас, чел съм разни отзиви, кореспондирам си с Христо Пощаков, който грабна „Еврокон“ току под носа на Джон Брънър и Херберт Франке… Накратко, българите хич не са за изхвърляне. Мечтая някой ден да науча езика им, та да ги превеждам.
– Господа, за подбрани гости като вас имаме пастърмица и екологичен бански старец – навел се към тях келнерът, стискайки шише искрящ мавруд.
– Давай! – отпратил го Брюсоло и изведнъж взел, че се вкиснал. – Между нас да си остане, Жан-Пиер, ама напоследък цялата тази история ми дойде до гуша.
– Каква история бе, Серж? Я изплюй камъчето.
– Издателите ме изсмукват на поразия, феновете ме засипват с купища писма, наградите валят върху мене, по-изобилни от майски дъжд, и аз съм постоянно във фокуса на медиите. Ето, виж, убеди се сам!
Писателят сръбнал от балканския еликсир и измъкнал тесте снимки. На едната: Серж Брюсоло във фрак размахва приза „Златен Граули“, на другата: Серж с жакет се мръщи и държи „Аполо“, на третата: Брюсоло по тениска закрива с длан „Рони-старши“, а на четвъртата…
– И като си помислиш – въздъхнал той, – защо ми е всичко това? Музей на славата ли ще правя, що ли? Колко награди са получили Омир, Шарл Перо, Толстой?
Тук Мумон забелязал, че очите на неговия събеседник се наливат със сълзи, даже най-едрата капнала насред снимките. Точно тая сценка била използвана от някакъв папарак, притаен зад фикуса в дъното на дансинга.



Мосю Брюсоло: „Ах, тази българска фантастика...“

– Успокой се, моля те – засукал десния си мустак Жан-Пиер, – и кажи как смяташ да противодействаш?
– Искам да се захвана с нещо по-благородно и нестандартно. Ще основа библиотека, която условно съм кръстил „Ла Бюлгари фантастик“, а теб те каня за главен редактор. Ти ще отговаряш за подбора, аз ще инвестирам и ще пиша предговорите. Решавай!
– Добре, но откъде ти хрумна тази идея? Впрочем банският старец е великолепен – замезвай, докато не съм го унищожил до шушка.
Ала Брюсоло наблягал най-вече на виното и се мотивирал:
– Моят преводач Любо Найденов ми се оплака, че на площад „Славейков“ – там е най-голямата книжарница на открито на Балканите – французи и български автори не вървят. Хайде нас ни остави, макар да сме по-самобитни от американския профдъм, ама българите да не се четат в собствената си родина?! Тогава си рекох, че щом ние, французите, се харчим като топъл хляб тук, защо и същите тия българи да не тръгнат по подобен начин? Келнер, още един мавруд!
Внезапно в далечния край на ресторанта разцъфнал синьо-зелен букет, по електрически ярък и сочен – явно някой приготвял фламбе.
– Логиката ти е желязна – кимнал Жан-Пиер, – обаче последствията могат да бъдат много тъжни. Когато напреднем с новата библиотека, феновете ще ни заринат с безчет писма, наградите – вече международни! – ще завалят досущ тропически дъжд, а медиите ще ни будят посред нощ. За издателската конкуренция въобще не ми се приказва: нищо чудно да извадят всичко от Дядо Вазов, та чак до Красимира Стоева. Само си представи какъв риск поемаме и сетне пак ще говорим.
– Ммм, то такова… – измърморил Брюсоло, пък наистина се замислил дълбоко, без да забравя чашата с пурпурно балканско питие. Дори боднал няколко лентички пастърма.
Докато той разсъждавал под пълна пара, онзи ловък папарак отишъл право в редакцията на журнала „Пари мач“. Там тутакси откупили находката му и дежурният секретар без грам колебание сложил под снимката следния текст: „Живият класик Серж Брюсоло плаче над своите успехи“.

И з т о ч н и к: алманах „ФантАstika 2008“ – София: Човешката библиотека, 2009.

[alexandrit]

Я н ч о ● Ч О Л А К О В

ЧРЕВОУГОДНИК

Стая в сумрак. Кандилница. Маса. Блюда с ястия.
Охота. Ям. Ям, ям. Ам! Кокал. Кокал в гърлото. Болка – сълзи в очите – нерви. Викайте доктор! Доктор. Викайте…
Човек с престилка. Миризма на хинин. Желязо в гърлото. Инструмент. Бърка дълбоко. Бърка. Гадно. Кокал между щипци. Благодаря! Това ли беше знамето им? Дай! Дай да си обърша ръцете.
Маса. Сложете блюдата! Ястия. Дробчета на летящи риби – печени змии – езици от фламинго. Както у Нерона. Кръстя се. Ям. Вкусно. Голям кеф. Ям. Пак кокал. Пак лекар. Бърка дълбоко. Ще повър… нах. Благодаря. Плащам. Дори и аз плащам.
Маса. Сложете блюдата! Кръстя се. Тревожни съмнения? Симптоми за болест от преяждане. Стомашни киселини. Поду-у-уване. Отново гледам календара. Угризения нека да няма. Краят на зимата е. Време за ново начало.
Първа чиния. Втора и трета. Поднос и глава с превръзка. И много магданоз. Защо е опечена лошо? Сол? Дайте сол! Кости – бели. Месото на трупа – колко кила? Ръце – два броя, мъжка и женска с пръстен. Ям. Вкусно. Раздигайте приборите!
Събуждам се. Най-после. Угризенията – забранени.
На стената – портрет. Портрет с мъдро лице. С корона.
Добър ден. Кръстя се. Добър ден, Ваше височество!
Маса. Сложете блюдата! Първа чиния. Втора и трета. Поднос и глава с корона.
Време за ново начало.

От източника: списание „Фентернет“, брой 1 // 2009 г.




Карикатура: Чавдар Георгиев

[alexandrit]

Михаил КАГАРЛИЦКИ

● Е К С Т Р А С Е Н С И ●

Котомкин въздъхна дълбоко и прекрачи прага на стаята. Екстрасенсът по домашен халат седеше в едно кресло. На масичка пред него стояха стар опушен кафеник и голямо огледално кълбо, заобиколено от тестета карти.
– Здравейте! – Котомкин внимателно се приближи към масичката.
– Сядайте – екстрасенсът кимна към свободния стол и тактично запита: – Пообщувахте ли с Георги?
– Разбира се – посетителят се изчерви леко. – Десет рубли. На ръка. Както се полага.
– Живот – философски поясни домакинът. – Формалности... Слушам ви.
– Бих искал да знам... – започна неуверено Котомкин, но млъкна по средата на изречението.
– Да, да – поощри го екстрасенсът. – Продължавайте!
– Ето вие, да речем, действително ли притежавате свръхмощно биополе, способно да предизвиква изгаряния върху тялото на всеки човек?
– Това е научен факт – екстрасенсът почука с пръст по купчината вестници, лежащи на нощното шкафче. – Може би сте чели пресата?



– Случвало ми се е – въодушеви се Котомкин. – А умеете ли да придвижвате предмети с поглед или, просто така, да ги извличате от четвъртото измерение?
– Стават такива работи – премигна екстрасенсът. – Като сега си спомням: веднъж ми се прищя да...
– А с едно замахване на ръката да разгонвате облаци? – прекъсна размишленията му гостът.
– Също – прозя се домакинът. – И да предавам мисли на разстояние, и хипноза със затворени очи...
Котомкин се приповдигна от нетърпение и накланяйки се над масичката, нервно зашепна:
– А нощем, преди сън, ви подхваща вълна и вие литвате нагоре към тавана, а пък после и по-надалече, в небесата, към звездите...
– Да, да – въздъхна екстрасенсът. – За това, помня, също писаха някъде.
Котомкин горещо му стисна ръката и едва ли не тичешком изскочи от стаята.
„Психопат – забеляза домакинът, – даже на кафе не пожела да му гледам. Ех, губя квалификация.“
И като измъкна от джоба си манерка с коняче, бързо отвинти капачката.
... А щастливият Котомкин излезе от входа и радостно се усмихна на минувачите.
„Не само аз съм такъв на тази планета – светло помисли той. – Не само аз.“
Сетне размаха ръце и литна към близкия облак, откъдето извади вестник „Руски спорт“ от вдругиден.

Преведе от руски: Драгомир Мицков

Първа публикация във: вестник „Психотроника“, брой 7 // 1990 г.

[alexandrit]

МИКРОРАЗКАЗИ от Святослав Логинов

● С а м о м н е н и е

„Престарах се аз“ – мислеше си хладилникът, докато гледаше как зад прозореца пада сняг.


Д о б р а т а ● Д у с я

Тъкмо сядахме да пием чай, когато през отвореното прозорче влезе малко летящо блюдо.

– Каква прелест! – възкликна Дуся, щом го забеляза. – Баш такова ни липсваше!

Сега космическият кораб стои в бюфета, а пък марсианците отлетяха в голяма фаянсова чиния, която им подари добрата Дуся.



М о м и ч е н ц е т о ● А л и н а

Веднъж момиченцето Алина се бранеше от побеснели вълци.

Побеснелите вълци бяха доста и много искаха да ядат – затова на Алина й идваше нанагорно. За щастие, сутринта Алина бе забравила да закуси и също беше гладна, така че и на вълците им дойде нанагорно. Вълците забелязаха, че почти всички са изядени, и решиха да избягат. Но те не бяха помислили, че Алина е световна шампионка по бягане и може да ги догони като нищо. Само два вълка, които бяха световни шампиони по бягане с препятствия, успяха да прескочат оградата и да хукнат към родната си гора.

А момиченцето Алина тръгна към къщи при мама и татко.


Б е з ● п а р а д о к с и

– Машини на времето, машини на времето!... – измърмори Непризнатият гений. – Човек би могъл да помисли, че ги правят специално, за да можете вие, фантастите, по-лесно да съчинявате парадокси. А ето че аз построих машина на времето, при която принципно са невъзможни каквито и да било парадокси.

– На какъв принцип работи тя? – попитах аз.

Непризнатият гений се разсмя тържествуващо и каза:

– Работата е там, че тя въобще не работи.

Превел от руски: Сандро Георгиев

● Източник: Святослав Логинов. Страж Перевала. – Фантастические рассказы на разных языках (Multilingual edition). – Санкт-Петербург: ИП Сидорович, 2015. *

__________________
* Книгата заслужава внимание не само заради литературните си достойнства, но и като пъстролик букет от дузина езици – английски, испански, полски, финландски, чешки и др., на които са излизали подбрани творби от Логинов. То се знае, тук не са пропуснати техните оригинали на руски. Не липсва и откъс от българоезичната версия на „Многоръкият бог на далайна“ (Бард, 2001). Накрая са цитирани изказвания от руски събратя по перо за Святослав Владимирович, преведени на инглиш. С две думи – майсторско изпълнение на цялата книга. Не току-така Логинов беше номиниран за най-добър писател на Еврокон 2015, обаче наградата я „грабна“ – къш бе, клише! – популярният и у нас Чайна Миевил... Сега-засега българските фантасти могат само да си мечтаят за подобен мултиуспешен сборник. – Бел. СГ.

[alexandrit]

◄ Написано преди цял... половин век

СЛАБА КОНСТРУКЦИЯ

Автор: Антон ДОНЕВ

Лавата кротко клокочеше около колената му. Наоколо проблясваха синкави пламъци. Климатичната инсталация вътре в скафандъра поддържаше средноевропейски климат. Вулканологът Грау се спускаше плавно в разтопената почва и кълнеше наум.
– Идиоти. Тук намерили да кацнат, малко площадки има, малко океани, а те...
Преди няколко дена бяха съобщили, че от системата Сириус се приземява космичен кораб, който предпочита меко-еластична почва. В момента вулканът Етна отново бе изригнал и сирианците се натопиха точно в средата му. Къде да ги търси сега? Ами ако са минали през центъра на Земята и изскочат някъде към Исландия? Може ли той пеша да ги настигне?
Разтопената лава стигна до гърдите на скафандъра. Грау разпери ръце и се гмурна. Вулканът продължаваше да пулсира и постоянно го изхвърляше отново нагоре. Макар и да беше добър плувец, вулканологът трябваше да напрегне всички сили, за да достигне до първия страничен канал. Тук той си отпочина и закуси с две газообразни свински пържоли, а след това продължи слизането надолу.
Лавата ставаше все по-рядка. На стереоскопичния радарен екран се виждаха стръмните стени на кратера. Тук-таме вече започваха да се образуват диаманти, сапфири и други някогашни скъпоценности с тежест от два тона нагоре. Грау подигравателно ги разглеждаше. Как е било възможно първобитните хора от двадесетия век да се карат за такива стъкълца!
При втората почивка вулканологът реши малко да поспи. Той се опря о един нажежен до бяло базалтов блок, който се топеше постепенно като масло, и включи съносинхронния механизъм. В ушите му зашумя електронна музика и той се унесе.



Събуди го страшен тласък. Около него в лавата се образуваха огромни газови мехури. Грау уплашено се притисна до стената на кратера. В предавателя на шлема му отначало нещо затрещя, след това засвири, накрая изведнъж всичко заглъхна. Вулканологът бързо включи радарния екран и видя как някакво грамадно пурообразно тяло се издига покрай него нагоре. След това нов тласък го вкара дълбоко навътре в един от страничните канали.
– Идиоти!... – изрева Грау. – Сега пък намериха да излитат. Не ме дочакаха. Идиотииии!
Никой обаче не го чуваше. Предавателният апарат бе повреден от голямото налягане на лавата...
Вулканологът отново забърза нагоре. Той кроулираше сред кипящия поток, като се издигаше все повече и повече. Едва когато движенията му се забавиха, когато лавата около него започна да се сгъстява и външната температура спадна на някакви си 500°, той се спря объркано.
– А! Това пък какво е!
Продължи още малко нагоре и видя над себе си твърда почва. Заблудил се е! Попаднал е в глух проход. Бързо назад! Грау отново се гмурна надолу, намери нов път, полетя нагоре и... пак достигна таван. Отмалял, с разтуптяно сърце, той се опита да влезе във връзка с външния свят, но апаратът му оставаше ням.
След няколко безуспешни опита да излезе отново на повърхността вулканологът се отпусна към дъното на вулкана, седна на една неразтопена още буца и се замисли за...
Тук магнетофонният запис свършва. Интересно защо по това време хората са говорели само в трето лице. Интересно също как са се осмелявали да се спущат поединично във вулканите.
Записът бе намерен в добре запазения скафандър на Грау от един вулканолет, който се бе отклонил малко встрани от редовния си курс до центъра на Земята. По изчисления това се случи приблизително петдесет години след нещастието на вулканолога. Самият Грау сигурно би дочакал спасението си, ако не е било едно малко недомисляне от страна на конструкторите на тогавашните скафандри. Те бяха предвидили неизчерпаеми източници на храна, вода и енергия, бяха осигурили всевъзможни инсталации и апаратури, но бяха забравили едно – че човек, принуден да стои по-дълго в скафандъра, трябва да се бръсне.
Брадата на Грау за петдесет години бе запълнила целия скафандър, бе притиснала гърлото му и го бе задушила. Според лекарския консулт смъртта е настъпвала в разстояние на четири години...

◄ Първа публикация в: списание „К о с м о с“, брой 2 // 1965 г.

[alexandrit]

Б о р и с л а в ■ К И Н К О В

Пътят към безсмъртието

(Фейлетонна фантастика)

Това се случи много отдавна на планетата Зем Я...

Десет денонощия научният сътрудник Арх Им Едов не бе напускал лабораторията, не бе откъсвал поглед от стъкления куб, заел половината му бюрце. Той стоически издържа и последните секунди от изтичащия срок на експеримента, сетне скокна и се завъртя тромаво в кръг, при което събори пет папки, три колби и една чашка за кафе. След пируета Арх Им Едов впи устни в носа на смаяната си ненавистна колежка Кут Су Зова, от нея се прехвърли на Ленч Е То – лаборантката, а оттам – и към самия началник Кас Ап Ски, който току-що влизаше. Началникът обаче прояви бърз рефлекс и се спаси от целувката на своя подчинен.

– Какво става тук? – прогърмя неговият глас. – Какви са тия лигавенета по работните места?

До този ден подобна интонация би парализирала Арх Им Едов, но сега не му подейства ни най-малко. Той продължаваше да напира с протегнати ръце. Изглежда, бе загубил дар слово, та само мучеше и сочеше към бюрцето си.

– Десет денонощия не е мигвал – опита се да го спаси Ленч Е То.

– Хм, ти пък откъде знаеш? – сряза я Кас Ап Ски. – А аз точно от десет дни го чакам да представи плана за културно-масовата работа на профгрупата.

В този момент Арх Им Едов доби отново дар слово и извика:

– Открих живата вода!



– Пфу! Сега ми стана ясно – обади се Кут Су Зова. – Едно време като студенти колегите наричаха жива вода сместа от краден спирт и вода.

– Божичко! – завъздиша Арх Им Едов. – Честна дума, там в изолатора пет еднодневки живеят вече единайсeто денонощие и нямат никакво намерение да умират благодарение на еликсира, който синтезирах в ей онази колба...

– Еднодневки пияници. Ама че гадост! – обади се пак Кут Су Зова.

– Уверявам ви, това е епохално откритие! – пошепна Арх Им Едов. – В тази стъкленица е безсмъртието на човечеството. И то се предава по генетичен път. Разбирате ли, предава се...

– Това вече е прекалено! – избухна накрая Кас Ап Ски. – Зарязал нашият темата за говорещите риби, тръгнал еликсири да ми прави. Няма да търпя повече това! Уволнен си от утре!

– Шефе! – протегна молитвено ръце Арх Им Едов.

– Изведете го навън – обърна се Кас Ап Ски към жените.

Колежките едва довлякоха полуживия Арх Им Едов до едно такси. А докато обясняваха на шофьора адреса, бившият вече негов началник с любопитство оглеждаше бюрцето му. Не намери нищо интересно. Вдигна капака на стъкления куб и пръсна мухозол върху мушиците, които летяха вътре. В ъгъла имаше колба, пълна с прозрачна течност. Кас Ап Ски я вдигна, помириса и отпи една глътка, която едва не го задави.

– Отвратително! – мърмореше той, докато изливаше колбата в мивката. – Поне да се наливаше с нещо свястно…

Тази негова, макар и малка, глътка обаче се оказа с историческо значение. Населението на планетата Зем Я и всичките там Арх Им Едовци продължават да са смъртни. Затова пък голямата фамилия Кас Ап Ски, чието потомствено поприще е администрирането на науката, стана безсмъртна.

■ ■ Първа публикация във: вестник „Орбита“, брой 52 от 1985 г.

[alexandrit]

◄ ■ ●



Джани РОДАРИ (1920–1980)

КОСМИЧЕСКА КУХНЯ

Един мой приятел космонавт беше на планетата X-213 и ми донесе за спомен менюто на един тамошен ресторант. Ще ви го препиша, както си е.

● Ордьоври
Речен чакъл в сос от тапи.
Пържени хапки от попивателна хартия.
Резенки от въглища.

● Първи блюда
Бульон от рози.
Сушени карамфили в мастилен сос.
Запечени крачета от малки маси.
Юфка от розов мрамор с масло от продупчени лампи.
Оловени топчета.

● Втори блюда
Бифтек от железобетон.
Рамстек от желязо.
Пържоли от чугунена ограда.
Печено от тухли с керемидена салата.
Нота „до“ от гърлото на пуйка.
Автомобилни капаци, задушени с бутала.
Пържени водопроводни кранчета (топли и студени).
Клавиши от пишеща машина (в стихове и в проза).

● Аламинути
Каквито си пожелаете.

За да обясня последния, доста общ израз, ще прибавя, че планетата X-213 (както сигурно сте се досетили) изцяло става за ядене. Тук може спокойно да се изяде всяко нещо, дори асфалтът на улицата. „Дори и планините ли?“ – ще попитате вие. Да, също и те. Жителите на X-213 вече са излапали цял алпийски хребет.

Вози се например момче на велосипед и огладнява. Слиза и изяжда седлото или помпата. А въобще децата там най-много обичат звънчетата.

Сутрешната закуска се прави така: звъни будилникът, ти се събуждаш, хващаш го и го омиташ на две хапки.

От италиански: Джовани ПЕТРУНОВ

[alexandrit]

Христо ГРАМАТИКОВ (1947–2013)

● ГОРЧИВАТА СЪДБА
НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ФЕНТЪЗИ

На бардовете Све и Ат 100я Нови *

Отдавна се славили нашите земи
с крилатия змей и триглави лами,
които живеели в златни дворци.
По изключениe – и в пещери...
И само менюто им било спартанско
– предимно моми и шампанско.

Народът пък, който, за зла орисия,
живеел без радост, дори без ракия,
потърсил подкрепата на богомилите.
Но... и на тях не им стигнали силите.
Затуй тъжно жънел със сърп и ръкойки
и възпроизвеждал девойки.
Е, вярно, че имало доста юнаци,
но с прости глави и с умни калпаци:
бозали години по двайсет и пет,
обядвали с билки, вечеряли с мед,
понякога секли една-две глави,
но рядко се случвало – три!



Ала с черна магия, с клетви и церове
не намалявали страшните дзверове,
подкрепяни яко от таласъмите
(понеже на тях доверили ханъмите!).
Пък самодивите подло се криели –
голи хора с хайдутите виели.
Тогаз в безнадеждната таз ситуация
на таласъмо- и змей-демокрация
възникнала някаква странна мутация:
квазиспектрална полинагъзация,
кръстоска на музи с Христовите страсти
или накратко – фантасти!
Набързо навлезли на времето в ритъма
и разгадали анти-алгоритъма –
как да завземат властта от ламите,
без да им режат тотално главите.
Те силите мъжки мобилизирали
и масово всички моми дефлорирали.

Готови на всичко за свободата,
девойките с радост поели борбата...
Лишени така от насъщния хляб,
преглътнали с болка горчивия хап,
от глад и от мъка крилатите змейове
се трансформирали в гейове.
След тях таласъмите с тежки стенания
хванали пътя за тъмна Британия.
А самодивите от гъсталаците
утеха намерили нейде в бардаците,
защото отстъпвали на фолкпевиците
по обиколката на... огърлиците.

Така, без да искат, мутантите-мелези
унищожили народното фентъзи.
И още виреят в тази страна,
спасяват от змейове всяка мома...
Трол пие биричка някъде в храстите...
Да са живи и здрави фантастите!


* Б. ред. Тук авторът има предвид
Светлана и Атанас Стоянови от Бургас.

И з т о ч н и к: Фантастихия. – Международна
антология на фантастична поезия. – София:
Дружество на българските фантасти
„Тера Фантазия“, 2011.

[alexandrit]

ШЕГА НА ВСЕЛЕНАТА

Автор: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първата им среща бе съвсем незабравима.
Посред нощ я докосна чужд глас. Лек и свеж като лимонов крем, той прошепна нейде в главата й: „Силвия, ти разполага с разкошни коса!“. После добави право в гънките на пробудения й мозък: „Госпожо, аз твърде обича твои коса! Знай, много, много обича!“.
Силвия Мишева отвори очи. В черния прозорец лениво туптеше малиновият фар на телевизионната кула; надалеч мъждукаха самотни улични лампи. До нея кротко, с класически зейнала уста похъркваше благоверният й съпруг.
„Ти става – разля се пак същият сладостен глас, – палва електричество и ние се запознаваме.“ Още сънена, Силвия усети пръсти, леки като бишкоти, да рошат и галят нейната прическа. Беше спокойна, макар че интуитивно надушваше невероятната ситуация: непознат в съпружеската светая светих!
Това бе все едно торта с кайма. Или козунак, от който стърчат пухкави свински ушенца. Или пък голяма риба, фарширована с мушмули и сирене.
Госпожа Мишева стана. Чудна работа, нещо тегнеше върху крехкия й тил. „Трябва да си купя съновник“ – помисли тя, светна и се изправи пред тоалетката. О, наистина: не торта, ами марсиански деликатес! Кокетно яхнал врата й, в огледалото се отразяваше неканеният майстор на комплименти.
Имаше маймунско телце и прилепови крила, разперени над гърба му. Лицето от златисти костени плочки беше напълно хуманоидно – сини очи, нос с една-единствена сърцевидна ноздра и горчиво усмихнати устни със смития цвят на череши от компот.
„Ти не се плаши – каза гостът, ала бърните му дори не трепнаха. – Аз ти бил доза универсин, на съпруга – три дози. Вие бъдете спокойни цял живот. Представя се бързо: инспектор Вадрил Хил от съзвездие Змиеносец. Само че змии не носи, понеже тук по служба.“



„Да си донесъл бе, маймуно недна! – изруга го наум разсънената Силвия. – Гад! Дявол! Чудовище скапано!“
„Аз трудоустроен – пропя сладко гостът – и мога възприема единствено хубави мисли. Някога написал дисертация за Слънчевата система. На Земя малко продукти и много кулинарни рецепти. На Змиеносец тъкмо обратно: много, много продукти, но малко, ужас малко кулинарни рецепти. Шега на Вселената, разбира?“
Нещата си идваха по своите места. Преди десетина години Силвия Мишева беше главна готвачка в ресторант „Лебедов стон“. Бе обменяла опит в седем държави и събрала над сто гастрономически книги със или без илюстрации. „Гладен ли сте, господин Ветрил?“ – запита умствено домакинята, ориентирала се в телепатичния разговор.
„Вадрил Хил – поправи я инспекторът. – Сега идем в кухня, аз забавя наше време и ти подхваща готви. Аз запомня веднага всичко и сетне дава дебел плик. До-ла-ри, нали ясен?“
В панелната кухничка Силвия и Хил изкараха пет земни денонощия, концентрирани в пет земни часа. Поради недостиг на продукти госпожата поднесе само спагети с кетчуп и печен салам, а другите пъстри гозби изпипа подробно във въображението си. Универсинът я настройваше философски, докато инспекторът със златистото лице мъркаше доволен в мозъка й и все я галеше по главата: „Ау, твърде, твърде прекрасни коса!“.
Тя готвеше ли, готвеше наум и през откраднатите паузи кроеше как да се измъкне от чуждоземния плен. „Този гад не възприема лоши мисли – повтаряше си за кой ли път Силвия. – Освен това страшно обича човешките коси, сякаш не може без тях... Този гад не възприема... Аха!... Аха-аа!“
Явно универсинът не действаше по всички змиеносни правила. След 348-ото блюдо на Силвия Мишева вече не й беше до никакви долари, а и гладът се обади не на шега от стомасите им. „Господин Ветрил – каза тя, – желаете ли да се подкрепим с истинска вегетарианска мусака? Ще бъде великолепна. За направата й ми трябват някои консерви, ще прескоча до мазето и ей сегинка се връщам. Пък и ме заболя вратът.“
Вадрил Хил неохотно подхвръкна и кацна на един стол.
Домакинята почти тичешком отиде в хола, намери най-голямата ножица в апартамента и пак на бегом хлътна в банята. Там, жал-не жал, хвана кичурите си коса и безмилостно ги отряза. Бързо, по-бързо! Отляво да намалим още, вдясно да клъцнем това снопче. Скоро главата й заприлича на новобранска.
Когато се върна от мазето, инспекторът веднага се залепи на дамския й врат и плъзна бишкотени пръсти върху променения череп. Очевидно се опитваше да обясни нещо, но до нея стигаше само жуженето на залутана муха.
Тогава змиеносецът започна да тършува из бюфета. Ето че откри химикалка плюс парче хартия, където надраска с неуверен почерк: „Жалко! Аз така обичал меки коса. Сега край на контакт. Ти печелила таен конкурс на наши НЛО и наистина готвила вълшебно. Аз дойда отново, щом твой косъм порасте дълъг“.
Подир тази писмена реплика инспектор Вадрил Хил, подполковник от Кулинарното разузнаване на съзвездието Змиеносец, извади изпод крилото си дебел небесносин плик и го подаде на Силвия Мишева. После върна нормалния ход на времето и отведнъж изчезна, сякаш не можеше нито секунда повече да търпи невероятната прическа на бившата главна готвачка.
Навън зазоряваше. Облаците се очертаваха като грамадни купчини от малеби, прошарено с реки вишнев и портокалов сироп.

ИзТоЧнИк: вестник „Г л а ш а т а й“ *, брой 18 от 1998 година
_____________________
* В тази редакция известно време работеше журналистът и писателят Иван Н. Хаджиев (1953–2014), който имаше отлично чувство за хумор. Очаквайте в скоро време негов разказ под мотото „И фантастите се шегуват“... – Б. фор.

[alexandrit]

Н е д я л к а * М И Х О В А (1929–1995)

Съвети към туристите, пожелали да посетят планетата Земя
в облика на местни растения или животни

Статусът на стайно растение разкрива пред вас интимния живот на хората. Но ако забравят да ви полеят, можете да пиете от крана само нощем, и то след като се уверите, че аборигените спят дълбоко.

Не ставайте дърво в набелязани за изсичане зони. Превръщането в книга или мебел няма да ви се хареса.



Ако изберете външността на папагал, не обсъждайте проблемите на етиката веднага щом попаднете в клетка.

Ставайки куче, осигурете си стопанин. Можете да го управлявате без затруднения, но не встъпвайте в разговори, преди да е консумирал достатъчно количество алкохол.

Ако ви застрелят във вида на едър хищник, не се безпокойте – като декоративна кожа ще имате добра наблюдателна позиция без други опасности освен личинките на молците.

В тялото на овца се пазете от простуда след пролетното стригане. Можете да обличате скафандър само нощем.

Ролята на плъх разкрива добри възможности за подслушване. Но не се показвайте пред дами и котки.

Ако сте избрали тялото на делфин, помогнете на първообразите: демонстрирайте пред хората интелектуалните си възможности без ограничения.

Внимание! Колективните екскурзии в телата на скакалци повреждат земната растителност.

Любители на птичите криле, откажете се от свръхзвуковите полети и не пропускайте пролетно-есенните миграции!

ИзточниК: Недялка Михова. Фантастични игри. – Сборник. – София: Любомъдрие, 1996.

[alexandrit]

◄ Иван Н. ХАДЖИЕВ

Естественият ход на нещата

Трийсет и кусур години от третото хилядолетие може да не са много време, но в България, както винаги, бяха настъпили значителни промени.
НЕК, БТК, ВиК и „Топлофикация“ фалираха, защото никой не можеше да плаща многократно увеличените сметки. Всеки съдеше всекиго, ала в един момент съдът спря да работи. Разлика нямаше.
Малките селца изчезнаха, малките градове се превърнаха в села. Селяните се занимаваха с генно модифицирано земеделие и животновъдство. Пшеницата растеше огромна, но нямаше такива комбайни и в крайна сметка се жънеше със сърпове. Овцете бяха дълги, тежки и блееха на ниски честоти. За беда често изпадаха в медитация и никой не можеше да ги бутне за нищо. Свинете станаха малки и някак лоши, защото бяха развили интелект: току преди да ги заколят, подивяваха, крещяха псувни на всякакви езици, бягаха и скитаха на глутници, събаряйки всичко, което им се изпречи. Кокошките наистина снасяха големи яйца, но ядяха много, летяха и се губеха. Възникваха люти спорове за всяко изчезнало животно. По-яките спорещи побеждаваха.
Полицията се беше разпуснала и разселила из страната да пази стоката срещу заплащане в натура. Въоръжени с лъкове и тояги, полицаи и бивши мутри яздеха мулета и тук-там коне.
Армия липсваше, ако не смятаме умиротворителните батальони по света, които се биеха за своя сметка.
Образователна система и църква естествено нямаше. Идваха сектанти и емигранти откъде ли не, обаче ги биеха и бързо ставаха ратаи. Храмовете действаха като птицевъдни ферми и скотобойни. Новите собственици не се оплакваха.
Групировките се бяха изтрепали взаимно и босовете им живееха далеч на Запад.
А София... Ех, София. Отдавна бомбардировки бяха порутили повечето сгради като през Втората световна. „Умните“ бомби, пуснати незнайно защо, се допълниха от взривове на неизвестни терористи-камикадзе. Летяха някакви самолети, хеликоптери, НЛО-та, биеха се, отнасяха по някоя сочна псувня отдолу и си отиваха.
Големите дървета се изсякоха при поредната криза, а пък малките си оставаха малки.
Никой не можеше вече да строи. С подръчни средства се направиха колиби и обори, а по бившите площади и улици софиянци засадиха зеленчуци. Тучни пасища се ширнаха на мястото на панелните комплекси, които впрочем се бяха срутили от само себе си. Избуяха гигантски бурени за радост на хора и говеда.
По-заможните граждани, пардон, селяни притежаваха шарени каруци и лодки. Перловската река беше станала плавателна, направиха дървени мостчета и по бреговете се въртеше търговия. Натурална, разбира се, тъй като парите бяха дефицитни.
Властта се гордееше с нулева инфлация. Но къде беше властта?
Тук идва сайънс фикшънът. Гениален българин откри антигравитацията и успя да я продаде скъпо на правителството и парламента. Не се пазариха дълго, защото валяха напълно безсмислени, но пък опасни бунтове. И така цялата власт се издигна на петдесет метра над центъра, запасена със солидно количество туршии и кюфтета. Наистина тоалетната хартия бързо свърши, ала имаше непотребна документация за цял век. Ефирната сграда висеше над столицата, изпускайки екскременти, и правителството ръководеше държавата по един парламентарен канал, обаче хората долу нямаха ток, пък и да имаха...



Гениалният българин отлетя нанякъде, ама остана още един гениален българин. Той изобрети почти вечен двигател, който се задвижва с лайна. Монтира го на стар икарус, сложи тоалетна чиния, качи пътници и закръстосва по полуразрушените улици и пътища. Въртеше търговийка, а беше и авантюрист. Често зареждаше от парламента, тъй като там горивото бе най-качествено. Държавните мъже дори не подозираха каква полза има най-сетне от тях. Вярно, че смърдеше, но с какво ли не се свиква.

(Продължението следва!)

[alexandrit]

Естественият ход на нещата (2)

В един хубав пролетен ден на 2037 година автобусът се тътрузеше към бившата „Младост“ и даже спираше по старите спирки на № 76. Пътници бяха един старец, който доживяваше дните си на предната седалка, две жизнерадостни деца, каре белотаджии, бивш писател, бивш режисьор и няколко хубавици, които напразно се предлагаха на всекиго.
Някъде към „Плиска“ през отворения люк влетя извънземно. Беше хуманоид в сребристи одежди, с учудена физиономия и говореше български като китаец.
Повечето пътници не обърнаха внимание на госта. Двете деца му се хилеха и пулеха, картоиграчите и старецът изобщо не го забелязаха, а интелектуалците бяха вкиснати. Три блондинки наобиколиха госта и взеха да го пипат. Повтаряха само „Уау“ и „Не е истина!“.
– Ти да не си Христос?
– Аз съм представител на друга цивилизация – започна извънземното, но бе прекъснато:
– Чакай, чакай, можеш ли да ми боядисаш косата червена?
– Ама нямам право да се намесвам. – И гостът умело се отскубна.
Оставаха писателят и режисьорът, седнали един зад друг. Те изслушаха мълчаливо протоколните фрази. Оказа се, че нашата цивилизация се наблюдава с интерес и веднъж на сто години бива посещавана. Търсеха се изключително произведения на изкуството.
– Запазил съм няколко книги от началото на века – каза писателят.
– Тогава се бяхме включили в Интернет и източихме всичко. Сега обаче няма. Защо така? Интересуват ни последните години.
Двамата земни жители въздъхнаха и утихнаха.
– Няма вече изкуство тук, драги ми господине – махна с ръка режисьорът. – Не се продава, не се купува, никой не го е еня. Постепенно си отмря.
– Но как? – изуми се гостът. – Вашето изкуство е най-ценното, което имахте. Ние запознахме с него няколко други цивилизации, всички се възхитиха. Уникални неща!
– Пазете ги за спомен – отрони писателят. – У нас отдавна ги употребиха за подпалки.
– Ами държавата не се ли намеси?
Писателят и режисьорът горчиво се засмяха и пак замълчаха. Автобусът с много зор изпреварваше каруците и конниците, а отстрани ведро зеленееха бурени, папрати и палми.
Гостът се помая, помая, пък се сбогува и излетя през люка.
Само децата го проследиха, хилейки се като идиоти.
И защо „като“?

◄ Първа публикация в: антологията „Храбри хоризонти“. – Библиотека „Нова българска фантастика“ № 24. София: Аргус, 2006.

[alexandrit]

Джонатан СУИФТ (1667–1745)

Пътешествията на Гъливер

● Из глава V. Разрешават на автора да разгледа Голямата академия в Лагадо. Подробно описание на Академията. Заниманията на професорите

<…> Директорът ме прие твърде любезно и аз ходих там много дни наред. Във всяка стая има един или повече проектанти; а струва ми се, че посетих не по-малко от петстотин стаи.

Първият човек, когото видях, беше слаб, със замърсени от сажди ръце и лице, с дълги коси и дълга брада, парцалив и опърлен на няколко места. Дрехите, ризата и кожата му имаха същия цвят. От седем години работел над един проект за извличане на слънчеви лъчи от краставици: щели да ги слагат в херметически затворени стъкленици, които ще се отварят, за да затоплят въздуха през студени лета. Не се съмнявал – така ми каза, – че след още осем години ще може на приемлива цена да доставя слънце за градината на губернатора; но се оплака, че запасът му бил много малък, и ме помоли настойчиво да му дам нещичко като насърчение за неговата изобретателност, особено като се има предвид, че през този сезон краставиците били твърде скъпи. Дадох му малък подарък, тъй като благородният сановник, моят домакин, знаейки за обичая им да просят от всички посетители, ме бе снабдил с пари за тая цел.

Влязох в друга стая, но веднага понечих да изляза, защото почти ми прилоша от една ужасна воня. Моят придружител ме бутна напред, като най-настоятелно ме молеше шепнешком да не давам повод за обида, която щяла да предизвика силно възмущение; ето защо дори не посмях да си запуша носа. Проектантът в тази стаичка беше най-старият учен в Академията. Лицето и брадата му бяха бледожълти; ръцете и дрехите му – цели изпоплескани с мръсотия. Когато ме представиха, той ме притисна здраво в прегръдките си (знак на уважение, от който бих се отказал на драго сърце). Още с постъпването си в Академията се заел с една процедура да превръща човешки изпражнения в първоначално приетата храна, като отделя различните съставни части, премахва полученото от жлъчката оцветяване и миризмата и обира слузта. Академията му отпускала седмична дажба от човешки изпражнения в съд, голям приблизително колкото бристолска бъчва.

Видях един друг, който се занимаваше да превръща лед в барут чрез нажежаване; той също така ми показа написана от него монография върху ковкостта на огъня, която възнамерявал да издаде.

<…> В друга стая останах доста доволен от един проектант, който бе открил начин за разораване на земята със свине, за да се спестяват разноските за рала, добитък и работна ръка. Методът е следният: в един акър земя заравяте на шест инча разстояние и осем инча дълбочина известно количество жълъди, фурми, кестени и други подходящи храни или зеленчуци, които тези животни най-много обичат; тогава закарвате шестстотин или повече свине в нивата, където за няколко дена те ще изровят цялата земя, търсейки храна, и ще подготвят почвата за сеитба, като едновременно я наторяват с животински тор. Наистина опитът доказал, че разноските и усилията са твърде големи, а реколтата била много слаба или изобщо липсвала реколта. Нямало съмнение обаче, че това изобретение можело много да се подобри...

От английски: Теодора и Боян АТАНАСОВИ

И з т о ч н и к : http://chitanka.info/text/471/23#textstart