Иван Ефремов и ние

[alexandrit]

БЪЛГАРСКА ЛЕНТА ЗА ЕФРЕМОВ

Тези дни се срещнах с режисьорката Елисавета ПЕЕВА – дъщеря на известния писател и журналист д-р Димитър Пеев (1919–1996), фантаст, крими автор и основател на вестник „Орбита”.

От дума на дума стигнахме и до темата за Ефремов, както и за онази оптимистична струя в соцфантастиката. И ето че научих нещо ново: навремето в БНТ госпожа Пеева е направила филм за патрона на нашия клуб. Филмът се нарича „Професор Ефремов”, сниман е в московския апартамент на класика и в добавка включва къса драматизация по неговата повест „Сърцето на змията”.

Лентата е заснета през 1987 година и има продължителност 30 минути.




☼ Из звездния каталог на Ян Хевелий


Споделих тази информация с моя приятел Атанас П. Славов (който е ефремист, „та дрънка”), но и той никога досега не беше чувал за такъв филм.

Днес се питам: възможно ли е това заглавие да се потърси във филмотеката на БНТ и ако е запазено, да ни бъде предоставено за прожекция я в клуба „Иван Ефремов”... я на септемврийския Булгакон... или пък на Фантастивал 2013? А защо не и на трите места?

[Sephiroth]

http://www.chudesa.net/rusiya-beshe-uda ... nevijdano/

[Ивайло Иванов]

Всъщност гр. Ефремов е наречен на фамилията на генерал-лейтенант Михаил Григориевич Ефремов - загинал при Ржевско-Вяземската операция и герой на СССР.

[Sephiroth]

карай, майтап да става

[Ивайло Иванов]

А, генерал Михаил Ефремов е една от емблематичните фигури в първия период на войната.
Когато армията му попада в обкръжение - от Генералния щаб изпращат самолет, за да го евакуират. Пичът отказва: "Аз дойдох тук с армията си - и ще си отида само с нея!"
В един нощен опит за разкъсване на обкръжението, ген. Ефремов загива.
Погребан е от немците с всички военни почести. Нещо повече - немските офицери, командващи почетния взвод, казват на войниците: "Сражавайте се за Райха така, както ген. Ефремов се сражаваше за Русия!"
Когато тялото му е ексхумирано - руснаците с изумление виждат, че е погребан със златния си часовник и златния си пръстен.

[Генерала]

http://www.youtube.com/watch?v=LCp4JpkC9qE

http://www.youtube.com/watch?v=hqfhEpUEXv0

[alexandrit]

Още за една лента

Режисьорката Елисавета ПЕЕВА е направила
допълнителни справки за своя ефремовски филм
и след тях картината (в справочен план) изглежда така:

☼ Заглавие на филма: „Писателят учен И. А. Ефремов”.

☼ Сценарист: Стефан Никитов.

☼ Оператор: Михаил Колетвинов.

☼ Времетраене: 31 минути.

☼ Година на производството: 1987.





☼ Продуцент: БНТ – редакция „Кръгозор”.

☼ Филмът включва интервюта за Иван Ефремов:

– с писателите Гуляковски, Захарченко, Медведев и Шчербаков;

– с учения Трофимов и художника Алтаев;

– с космонавта Джанибеков и вдовицата Таисия Eфремова.

☼ Снимките са правени в Москва – в дома на прочутия фантаст,
в Музея на космонавтиката и в Палеонтологичния музей.

[alexandrit]

■____________________________

През октомври 1972 година Иван Ефремов
тръгва на последното си и най-дълго пътешест-
вие... Най-дълго – да, но... последно ли?

По-долу поместваме един кратък ефремистки
разказ (автор: Александър КАРАПАНЧЕВ), който вече
е излизал три пъти на хартия у нас, а в скоро време
се очаква и публикацията му на руски език...
____________________________■


ЛЕТИМ КЪМ ХИАДИТЕ

Вечерта сипеше воднист сняг и като внимаваше да не се подхлъзне върху мраморните плочи пред културния дом, а след това превзе на един дъх стълбите, Красимир влезе в клуба „Жар”. Литературната среща бе започнала току-що, във въздуха още витаеше заглавието, произнесено от известния млад автор, и новодошлият побърза да се смести на последния ред.

Надипли се разказ, гъсто извезан с чуждици. За тях трябваше поне джобен есперантско-български речник, диалозите тежаха от удивителни знаци и недомлъвки, които гостът подчертаваше чрез картинни жестове, героите кръстосваха сюжета като огромен недостроен подлез и Красимир така и не схвана защо въпросът за ежедневната припряност на съвременните хора се пренася в Космоса.

Извинявайки се мислено на все по-разпалващия се четец, той спря да го слуша. Красимир също пишеше и идеята, хрумнала му на майския фестивал по фантастика в Пирин, пак го навести: на пръсти, с нямо сияние, скоро съвсем забрави къде се намира в момента...

Вече трета година Нилс Хагстрьом и Има Куско съживяваха старата разнебитена машина на времето, завършила сетното си приключение в миналия век, за да търси внезапно изчезнал вид пеперуди. Сега скелетът на машината, отлян според чертежа на Нилс, напомняше цъфнало бадемово дърво, кабината ги мамеше със своя приглушен обем и Има гальовно докосваше бляскащия хроноупорен лак, чиято последна мазка тя нанесе сутринта. Предстоеше им решителен Херкулесов подвиг, след който щяха да се дипломират по първата си висша специалност.

Неопитни пътешественици, те се лутаха дълго из Гоби. Вятърът издухваше страха им, че ще заседнат, облъхваше ги с бодрия аромат на пелин под безкрайните ярки облаци. В калъфи от твърд пясъчник дремеха лууни яс – динозавровите кости, които древната съветска експедиция неуморно откопаваше, тъй че инструментите й се притъпяваха и изкривяваха. Снощи Има забеляза едрите искри от тръбата на походното огнище, а пък Нилс долови ромона в ковачницата, където се възстановяваха пострадалите сечива.

Обзе ги неизпитвана до днес радост, звездите сред изумително прозрачния монголски простор накацаха в зениците им. Бяха успели да насочат машината в приказно далечен период – тъкмо за такъв скок човечеството мечтаеше отдавна!

Новият принцип на Нилс и дръзновението на Има, която го подкрепяше, ги спуснаха пред тапицирана с плъст къщурка: там туптеше преносимата електростанция на дружината. В къщурката дежурният механик и Иван Антонович Ефремов, лууни яс хелтес дарга – началник на експедицията за динозаврови скелети, пиеха чай и бъбреха за големите находки. Иван Антонович бързо се изправи, капитанската му осанка издаваше сдържана мощ, лазурните му очи заблестяха възторжено.

Нилс Хагстрьом се смути толкова, че забрави цялата си приветствена реч, приготвена веднага подир допитването дали да поканят Ефремов за полета към Хиадите. Сякаш беше вчера, когато Съветът за астронавтика подари на тяхната юношеска академия „Мъглявината Андромеда” хиперпространствен кораб – модел 150 светлинни години. Но Има Куско не се изложи. Мургавите й бузи пламнаха, тя заповяда на гласа си да не глъхне и като гледаше кой знае защо в шофьорските очила, вдигнати връз кепето на Ефремов, му разясни принципа на необикновената машина.

Той побърза да я види, прегърна ги и тримата се понесоха напред. Слънце разсече нощта, хората жадно се потапяха в животворния му извор, растяха. И моторът съчиняваше песни, под които се скриваха бръчките по лицето на Земята, тя се усмихваше срещу прииждащите ери. Щом доведоха писателя палеонтолог в академията, Нилс и Има получиха почетните прозвища Рен Боз и Евда Нал. Сложиха ги начело в списъка на екипажа за Хиадите.

През септември те плаваха в Егейско море. Лилавите вълни, тишината на зрели лозя, лъчезарният въздух упояваха по-силно от прочути вина. Задаваше се остров Кос, в чиито пластове понякога откриваха монети с изображения на небесната дева Афродита Урания и звезди. Рен Боз привърза лодката о халките на пристанището, докато Евда проследи как Иван Антонович вдъхна блажен букета борова смола, сол и планински мед. Гостът от миналото усети скорошния дъжд да слиза в милиони корени. Тръгнаха към станцията, която юношеската академия построи тук след намирането на тайнствените монети.

* * *

Пепелявите коси на Марженка Райнякова и могъщото рамо на Нико Залашвили се свеждаха над екрана, тъмен като нощен ручей. Призори една светкавица го бе прорязала, огрявайки за секунди бяла мраморна колона.

Осмо денонощие бдяха на пост. Нико вече се съмняваше в силата на хроновизора, който изобретиха с Марженка, без да подминат дори най-оскъдните исторически епохи. Не беше ли по-хубаво да увлече приятелката си в своята стара любов по астрономията и енергетичните връзки с Великия пръстен, вместо да се захващат с това мъртво огледало? Строежът му обаче изглеждаше тъй реален през онази вечер, когато девойката донесе шепа чудновати монети, още в трохи пръст, и го покани да й помага.

Докоснаха ухания на морска вода и боров клей – тях древните са ги прибавяли към виното, задимя пчелен восък: опушваха се амфори. Умората им се стопи, забравени за поколенията вкусове ги разтърсиха. Къс проблясък събуди огледалото, показа отново мраморната колона, размножи я и екранът изчезна. Ето, най-после! Върху отсрещния хълм зърнаха неизвестно елинско светилище.

То се извисяваше в гълъбовия ден, леко като птица, готово да политне над пенестите талази, да се окъпе в златното огнище на слънцето. Ръцете им се сплетоха, къдриците на Марженка засияха под отшумелите лъчи, а кожата на Нико доби бадемов загар. По пътеката към храма се качваше стройна жена с розов хитон, крепен на плещите чрез пет сребърни игли. Чертите й, осветени отвътре, поразително напомняха небесната дева от старинните монети...

Евда Нал, Рен Боз и Ефремов дълго бяха звънили в кристалните камбанки над входа на станцията и забелязали от прозорците да струи бледен фосфор, сякаш Млечният път се отразяваше в магично огледало, накрая влязоха. Жената стоеше пред храма и се взираше през хилядолетията. Писателят я позна веднага. Таис, любимата Таис! Четиримата възпитаници на академията „Мъглявината Андромеда”, пресекливо шепнещи си, откриха огромните му лазурни очи да се пълнят с горд подем, който Гоби бе засипвала под жарки пясъци досега. Простряла ръце да прегърне широкия свят, младата елинка промълви: „Радвайте се, богоравни приятели!”.

И Марженка Райнякова, и Нико Залашвили след последния им Херкулесов подвиг получиха почетните прозвища Веда Конг и Дар Ветер. Преди да ги запишат за разсеяния звезден куп Хиадите, сам Иван Антонович им сложи маслинови венци.





* * *

Мария Странопулос и Дейвид Карвън с все по-отпаднали гласове докладваха всеки нов час на спътник 206, че опитът с хипносуловителя се провежда, но резултат няма.

Тънките пръсти на Дейвид оправяха постоянно шлема, струваше му се, че уплътнението не е достатъчно и да направляваш кораб между метеорни Т-урагани е къде по-смислено, отколкото да се надяваш на проникване в сънищата на московчани от един жилищен блок през октомври 1972 година. Мария се беше свила в креслото, той открадваше някой миг да й се полюбува. Не се отказваха въпреки раните, с които неразгадано облъчване ги обгори, и приказките, измислени за утеха, ала толкова крехки.

Валеше дъжд, изведнъж го оснежи и с вечно будния си рефлекс Дейвид центрира пак разделителната способност на установката. Счу му се, че винтолет пърпори зад снежната завеса. Навярно колегите им от академията пристигаха. С какво щяха да ги посрещнат, с голи легенди ли?

Гръм, мелодия на растяща тъга, въздишка... Тъмноалени линии пометоха залата. Назъбено плато изскочи от хаоса, трепна и разгърна равнина, върху която юношите различиха мощен спиралодиск, а до него – звездолет, комуто разкрачените опори и кълбото на носовата част придаваха нещо човекоподобно. Ще речеш, че грамаден като загадъчния диск мъж се бе изправил над платото, неподвижен, ням, взрян в огнените фигури на сипващи се съзвездия.

Но тук нямаше Голяма мечка, не се вълнуваха Косите на Вероника, нито портокаловият Канопус предвождаше Кораба, нито Лебед със свитата си от Гущер, Пегас, Дракон и Цефей простираше крила всред далечните млечни облаци на нашата галактика. Дейвид Карвън беше летял до границите на Слънчевата система, майката на Мария я води чак около Сириус, обаче такива съзвездия срещаха за пръв път. Само заради тях си заслужаваха болките от веригата московски сънища, ту изпускани, ту предизвикателни с разни откъслечни послания.

Исполинът край диска се приближи. Двамата с Мария ясно разчетоха на челото му надписа „Байконур” – на земния линеен език и на шифъра на Великия пръстен. Илюминаторите на „Байконур” лумнаха с милия горещ светлик на къща в дълбока гора, разнесе се бучене и почти без преход те видяха блестящите оси, които компресор занитваше в сърцевината на хиперпространствен двигател. Едър мъж с капитанска осанка, побеляла коса и плътни сенки под лазурните очи, когото юношите обичаха като баща, управляваше от своя пулт компресора. Бе от съсловието, което живее двойно по-кратко от другите хора – конструктор на звездолетни мотори.

Бавно Дейвид и девойката се отърсиха от видението, влязоха едновременно във връзка със спътник 206 и усмихнатият дежурен прие молбата им за енергия.

Не минаха и десетина секунди, титаничен лъч разполови есенната стихия и се вля през поглъщателя на академията „Мъглявината Андромеда”, за да закрепи във всички измерения последния сън на писателя фантаст. В мокрия двор кацна винтолет, от кабината му изскочиха колегите Веда, Дар, Рен и Евда. Телата им, бронзови мълнии, калени в ред фестивали на пределната издръжливост, се втурнаха към залата с хипносуловителя. Но сякаш петият от винтолета, огромният техен спътник – той през целия полет от Егейско море насам пя с еклив бас, – ги носеше сега върху раменете си подобно букет.

Иван Ефремов жадно прегърна някогашния си последен сън. Така скитник от Острова на забравата се впива в открит между прашните хълмове извор, където трепкат отраженията на приятели, дошли да го върнат в ширналия се отвъд свят. Мария Странопулос и Дейвид Карвън бяха заспали от изтощение. Ефремов се наведе, сянката му скри как той ги целуна. Дадоха им почетните прозвища Низа Крит и Ерг Ноор. През април хиперзвездолетът, подарен от Съвета за астронавтика, щеше да стартира към Хиадите. Дотогава трябваше да се попълнят още доста места и стотици хиляди младежи ковяха решителни Херкулесови подвизи...

Седнал край цветомузикалните фонтани в градината на юношеската академия, Иван Антонович си представяше земите, миналото и съдбовния устрем на купа Хиади. Избистряше се нов роман. Първият след многовековното мълчание. Ще го почне, щом полетят.

... Младият автор отмери прощален жест, в който искаше вероятно да вложи най-ярката искра от замисъла си, и свърши четенето. Увисна тишина, начупена от няколко изскърцали стола. Всеки момент ще тръгне обсъждането, а Красимир мислеше, че ето тъй ще замре тишина и подир неговия опит, кръстен работно „Летим към Хиадите”. После завеждащият клуба ще цитира някое от по-сполучливите изречения в разказчето, ще прехвърли разговора към по-интересни теми.

Та Красимир беше едва на шестнадесет години и просто не виждаше как с бедния си стаж на литератор ще направи своята мечта осезаема за хората. Пак го споходи тревогата, че се разпорежда твърде свободно с времето. Няма ли да му се разсърди бог Хронос? И дали героите наистина бяха избрали най-подходящите периоди, за да пренесат Ефремов напред?... Излизайки от унеса, юношата зърна десетки едри мургави ръце. Те се бореха една с друга и пишеха, пишеха.

Понеже не чу разказа на госта, Красимир преметна чантата, прошепна довиждане и затвори вратата на клуба „Жар”. Мартенските снежинки се превръщаха в дъждовни капки, а пък мраморните плочи пред културния дом попиваха препускащите светлини от дискотеката. Нощта го посрещна с радостна целувка и мигом го обгърна отвсякъде с бляскави Хиади – нали на онзи език, на който момчето-човечество е раждало елинските митове, Хиади означава „Вали дъжд”...


■ АВТОРСКИ ПОСТСКРИПТУМ

В своя разказ аз съм използвал отделни моменти от живота и творчеството на… – по-натам изречението е кристално ясно. След едно от българските гостувания на фестивала „Аелита” (беше през май 1990-а) четирима приятели се отбихме у вдовицата на фантаста – Таисия Йосифовна. Тя не само ни показа кабинета на Ефремов, но и ни позволи да преспим в него: двама човека на кушетката и двама, разположили се на шалтета върху пода.

На сутринта домакинята ни почерпи със сладко от облепиха (стори ми се като направено от грамадни златисти искри), а аз й връчих в машинопис този скромен опус за Хиадите. По-късно си мислех, че в най-добрия случай той лежи някъде бездиханен из архива на писателя, докато Таисия просто ме е забравила... по стар човешки обичай. Нима можех да се надявам на нещо повече?

Затова пък колко се зарадвах, когато подир години тя ми изпрати по общ приятел хубав гълъбовосив том с писма и научни статии на съпруга си, отпечатани за пръв път. Именно оттук аз преведох няколко епистоларни откъса за нашия юбилеен сборник „С името на Иван Ефремов” (2009), на който станах съставител заедно с Юрий Илков-Генерала. По-важното обаче е друго: че полетът продължава – не само към отдавна спечелени читатели, ами и към нови, с неостарели души...


Първа публикация в:
списание „Тера фантастика”, брой 1/2000 година.

[alexandrit]

Стремление к развивающейся гармонии никогда
не сможет «устареть» и никому не удастся сбросить
его (Ивана Ефремова) «с корабля современности».
Профессор В.Н.Сагатовский


В ОРБИТА ОКОЛО КЛАСИКА

Б у к е т н а ■ и н ф о р м а ц и я

Благодарение на моя приятел Георги Малинов неотдавна научих нещо ново за любимия си руски фантаст Иван Антонович ЕФРЕМОВ.

А именно: че през м.г. е излязла първата биографична книга за този владетел на въображението (e, поне така звучи рекламният анонс! *). Книгата се явява № 1440 от знаменитата, твърде престижна поредица Жизнь замечательных людей и съдържа – ни повече, ни по-малко – почти 700 страници. Включени са и илюстрации. Солиден том, няма никакво съмнение!

Ето и неговото лице:




_____________________

* Все пак да напомним, че черно на бяло съществуват още две книги за Ефремов: „Через горы времени” (1963) на литературно-критичния дует Брандис//Дмитревски и „Иван Антонович ЕФРЕМОВ” (1987) на палеонтолога Пьотр Чудинов. – Б. al.

С разрешението на издателя (в случая – „Молодая гвардия”) популярният сайт Русская Планета публикува откъс от биографията на фантаста, хвърляйки лъч светлина върху нещо, което е слабо известно. Поне у нас. Текстът може да се прочете на адрес: http://rusplt.ru/sub/books/kniga-Efremov-7796.html. Заслужава си! Определено! И понеже в този откъс се говори за руснака, изковал понятието атлантология, и за връзката на Ефремов с въпросния особено интересен човек, ето още една находка – виртуален музей на Атлантида! – ей тук, направо във вашия дом или офис: http://paca.ucoz.ru/zirov.htm.




Картината нарисува: Алекс А. Алмистов

■ ■ ■

Малко приложениЕ
(Написано от ИВАН ЕФРЕМОВ):

– Нация, която не се грижи за своята фантастика, не се грижи за своето бъдеще.

– ... Но хората от Епохата на Пръстена не се бояха от трудните умствени задачи, а им се радваха.

– Красота – это правильная линия в единстве и борьбе противоположностей, та самая середина между двумя сторонами всякого явления, всякой вещи, которую видели ещё древние греки и назвали аристон – наилучшим, считая синонимом этого слова меру, точнее – чувство меры. Я представляю себе эту меру чем-то крайне тонким – лезвием бритвы, потому что найти её, осуществить, соблюсти нередко так же трудно, как пройти по лезвию бритвы, почти невидимому из-за чрезвычайной остроты.

– Невъобразимо отдалечените точки във Вселената ще се окажат на разстояние една протегната ръка!

– За да виждаш златни сънища, трябва да имаш златна душа. А в бедната душа откъде ще се вземе богатството от мечти?

– Отблясъците от лъчите заобикаляха контурите на медните планини със сребристорозова корона, която се отразяваше във вид на широк път върху ленивите вълни на виолетовото море. Водата с цвят на ярък аметист изглеждаше тежка. От дълбините й припламваха червени светлини, като стотици живи малки очи. Вълните лижеха масивното подножие на исполинска статуя, която стоеше далеч от брега в гордо усамотение. Жена, изваяна от тъмночервен камък, беше отметнала назад глава и сякаш в екстаз протягаше ръце, устремена към пламтящата глъбина на небето. Тя напълно би могла да бъде дъщеря на Земятa – абсолютната прилика с нашите хора вълнуваше не по-малко, отколкото поразителната красота на скулптурата. В нейната фигура, сякаш изпълнена мечта на ваятелите от Земята, се съчетаваха могъща сила и одухотвореност на всяка линия на лицето и тялото. Полираният ален камък на статуята излъчваше пламъка на непознат и поради това тайнствен и привличащ живот...

[alexandrit]

* * *

ДОБРА ВЕСТ ОТ ЕКАТЕРИНБУРГ

НА 27 юни т.г. международно известният писател (и голям приятел на България!) Генадий ПРАШКЕВИЧ е получил наградата „И в а н ● Е ф р е м о в“. Тя му се връчва за забележителна редакторска, организационна и просветителска работа в областта на фантастиката.

ДА ДОПЪЛНИМ, че през последните години Генадий Мартович се изяви и като отличен биограф на световни личности в супержанра. Под неговото перо вече са излезли книги за братя Стругацки... Хърбърт Уелс... Жул Верн... и съвсем неотдавна, през май – за Рей Бредбъри.




Намира се на адрес – http://iaefremov.narod.ru


А ПРЕЗ септември 2014 г. – отново в серията „Жизнь замечательных людей“ – се очаква книга за пан Станислав Лем, дело на Прашкевич & видния библиограф и преводач Владимир Борисов-БВИ. Напоследък новият лауреат на приза „И в а н ● Е ф р е м о в“ е започнал да пише биографичен том за сър Джон Р. Р. Толкин...

ЧЕСТИТА НАГРАДА, скъпи Генадий Мартович *, и все така напред и нагоре!

____________________
* Пространно интервю с Г. М. Прашкевич (на тема Иван Ефремов) може да се прочете в юбилейното списание „Тера Фантастика Ефремов“ и в алманаха „ФантАstika 2012“. – Б. alex.

[alexandrit]

И. А. ЕФРЕМОВ ЗА „АПОЛО 11“

■ 45 години не стигат...



– Преди няколко дни – започна Иван Антонович, – гледайки лунния сърп, едно момиченце изведнъж възкликна: „А сега там има хора!“. Ето това особено усещане не ме напускаше... докато астронавтите изпълняваха своята програма.

Току-що цитирахме откъс от интервю, което през онези дни знаменитият учен и фантаст дава пред кореспондент на вестник „Н е д е л я“.

Ако искате да прочетете целия текст – уверяваме ви, че е интересен! – ето къде можете да го сторите: http://noogen.su/iefremov/apollo-11.htm.

[alexandrit]

■ Ерг Ноор – слово и музика

І. Когато Ерг Ноор – знаменитият „железен“ командир на звездолета „Т а н т р а“ и един от най-впечатляващите герои в романа Мъглявината Андромеда – разказва за своето детство, в инак строгия му глас се прокрадват и многоцветни поетични нотки, а лицето му на космически вълк се озарява от вътрешно излъчване:

– Тридесет и петата звездна експедиция се състояла от четири кораба. На единия от тях моята майка била астроном. Аз съм се родил по средата на пътя към двойната звезда МН19026+7АЛ и с това два пъти съм нарушил законите. Два пъти, защото раснах и се възпитавах при родителите си на звездолета, а не в училище. Какво можеше да се направи! Когато експедицията се върна на Земята, бях вече на осемнадесет години. В подвизите на Херкулес – при пълнолетието – ми зачетоха това, че съм усвоил изкуството да управлявам звездолет и съм станал астронавигатор.

– Но все пак аз не разбирам… – подхвана Низа.



– Моята майка ли? Като станете по-възрастна, ще разберете! Тогава още не е можело да се запазва дълго серумът АТ – Анти-Тя. Лекарите не знаели това… Както и да е, донасяли са ме тук в също такъв пост за управление и аз съм се пулел към екраните и съм следял люлеещите се в тях звезди. Летели сме по посока на Тета от съзвездието Вълк, където се оказала близка до Слънцето двойна звезда. Две джуджета – синьо и оранжево, скрити от тъмен облак. Първото ми съзнателно впечатление беше небосводът на безжизнената планета, който наблюдавах изпод стъкления купол на временната станция. Върху планетите на двойните звезди обикновено няма живот поради неправилността на техните орбити. Експедицията слезе и в течение на седем месеца извърши минераложки проучвания. Там, доколкото помня, бе открито огромно богатство от платина, осмий и иридий. Невероятно тежките кубчета от иридий станаха мои играчки. Никога няма да забравя и небето, първото мое небе – черно, с ясни светлинки на немигащи звезди и две слънца с невъобразима красота – яркооранжево и ослепително синьо. Помня, че понякога потоците на техните лъчи се кръстосваха и тогава върху нашата планета се лееше такава могъща и весела зелена светлина, че аз виках и пеех от възторг!… – Ерг Ноор завърши: – Стига толкова, увлякох се в спомените си, а за вас отдавна е време да почивате.

І І. Макар романът на Ефремов да е излязъл преди повече от половин век, командирът на „Т а н т р а“ не е изчезнал под прахоляка на забравата. Книгата продължава да се преиздава, а пък от няколко години в Лайпциг съществува едноличен музикален проект, наречен Erg Noor. Предполагаме, че името на знаменития космически вълк, появилo се през съветско време, не е избрано случайно. Проектът е създаден от украинеца Виталий Завойски и ако вярваме на Википедията, музиката в него се отнася към стила atmospheric doom metal *.

Нейният звук и смисъл могат да се „вкусят“ на адрес: ■ http://dark-world.ru/albums/Erg-Noor-Kosmos.php **.

____________________

* Навярно знатокът Адриан Лазаровски би успял да ни обясни с понятни думички що за „птица“ е този стил, но и в Интернет се намират отговори на същия въпрос...

** „... тежките кубчета от иридий станаха мои играчки.“ А ето и друга, по-лека и по-бърза възможност – ползвайки цитираните по-долу координати, да попаднете на множество клипове с интригуващата марка Erg Noor:
■ https://www.google.bg/webhp?sourceid=chrome-instant&rlz=1C1KMZB_enBG548BG549&ion=1&espv=2&ie=UTF-8#q=%D0%B5%D1%80%D0%B3+%D0%BD%D0%BE%D0%BE%D1%80&tbm=vid.

[alexandrit]

ПОЛЕТ МЕЖДУ СТО МИЛИОНА ЗВЕЗДИ!

● Да започнем с няколко кратки откъса от последната глава на романа „Мъглявината Андромеда“ от И. А. Ефремов:

... В дълбочината на хемисферния екран се появи изображение на гигантска галактика, в която и двамата учени безпогрешно познаха отдавна известната на човека мъглявина Андромеда, или М-31.
В най-близката до зрителя външна извивка от нейната спирала, почти в средата на лещообразния в ракурса диск на огромната галактика, пламна светлинка. Там се отклони напомняща мъничко влакънце система от звезди – без съмнение исполински ръкав с дължина стотина парсека. Светлинката започна да расте и едновременно с това се увеличаваше „влакънцето“, докато самата галактика изчезна, разливайки се извън границите на зрителното поле. Поток от червени и жълти звезди се проточи напреки на екрана...

... Юний Ант обхвана Рен Боз със скептичен поглед.
– Вие сте готов за дискусия всеки момент, понеже забравяте, че с нас говори мъглявината Андромеда от разстояние четиристотин и петдесет хиляди парсека.
– О, да! – смути се Рен Боз. – Още по-добре е да се каже: от разстояние милион и половина светлинни години. Съобщението е отправено преди петнадесет хиляди века.
– И сега ние виждаме онова, което е било изпратено дълго преди настъпването на ледниковата епоха и появата на човека върху Земята! – Юний Ант явно беше омекнал.
Червените линии забавиха своето въртене, екранът потъмня и изведнъж пламна отново. Потъналата в здрач плоска равнина едва се различаваше в оскъдната светлина. По нея бяха разхвърляни странни гъбовидни съоръжения. По-близо до предния край на видимия участък студено мъждукаше гигантски според мащаба на равнината син кръг, очевидно с метална повърхност. Точно по центъра на кръга висяха един над друг големи двойноизпъкнали дискове. Не, не висяха, а бавно се издигаха все по-нагоре...

... – Това са те… те!… – в надпревара възкликнаха учените, като си мислеха за пълното сходство на изображението със снимките и чертежите на спиралодиска, намерен от тридесет и седмата експедиция върху планетата на желязната звезда.
Нов вихър от червени линии – и екранът угасна. Рен Боз чакаше, боейки се да отклони погледа си дори за секунда. Първият човешки поглед, докоснал живота и мисълта на друга галактика! Обаче екранът просто не светна...


●● Но вижте – в наши дни екранът светва отново и се задава обещаният в заглавието полет:

НЕОТДАВНА космическият телескоп Hubble е заснел над 7300 кадъра, за да направи мозайка на разположената в съседство галактика (мъглявина) Андромеда. Това е най-големият фотографиран досега образ на тази звездна формация. Той покрива такова огромно пространство, че е трудно да се възприеме и осмисли невероятното ниво на детайлите.




„Хъбъл“ се рее из надземните простори...


ДЕМОНСТРИРАЙКИ силата на изображението, един потребител на социалната платформа Reddit го е превърнал във видеополет на музикален фон. Видеoто започва с образа на галактиката, заснет от Земята, а после увеличава частта от Андромеда, включена в мозайката. Удивително е, че всички малки точици тук са звезди, всяка от които съдържа неизвестни светове и планети.

ПАНОРАМАТА обхваща част от Андромеда с дължина 61 000 светлинни години. NASA отбелязва, че в изображението има над 100 милиона звезди! „Това е като да фотографираш плажа с всичките му отделни зрънца пясък“, твърде находчиво посочват от американската космическа агенция...

●●● Ето къде можете да полетите между тези замайващи „зрънца пясък” – http://www.infotourism.net/index.php?t=10884&m=2.

[alexandrit]

* * *

Дмитрий БИКОВ

◄ Човекът,
който бе като острие на бръснач

Ефремов е късметлия – да се прецени степента на неговата прозорливост ще бъде възможно едва някъде през четиридесет и трети век, когато се разгръщат фабулите на основните му произведения: дилогията за Великия пръстен „Мъглявината Андромеда“ (1957) и „Часът на Бика“ (1968). Ако сега няма никакви сбъдвания, това все още нищо не значи. Ефремов не е сред най-популярните днес автори тъкмо защото настойчиво зове читателя към по-нататъшна еволюция, което понастоящем не е прието у нас. През 90-те години в Русия надделя твърдата вяра, че капитализмът (и най-вече – най-дивият) е висшият и последен стадий на всичко, а човекът е нереформируем груб добитък. Демокрацията според Чърчил е най-доброто от най-лошото и следователно не трябва дори да се съпротивляваме, понеже всяка утопия в крайната си фаза неминуемо води до насилие, кръв и 37-а година 1/ *.
__________________
* Поясненията на преводача са в края на статията. – Б. alex.

Позициите на Ефремов като цяло се свеждат до това, че ако човек е несъвършен и го движат плебейски потребности, то дали ще е социализъм около него, дали капитализъм, или каквото и да е друго – той ще го превърне горе-долу в едно и също, а именно в ад. Ако пък човек не се задоволява със сегашното си състояние и вярва, че в перспектива е възможна антропологична революция, ще го очакват още множество приключения и немалко формации, по-интересни от капитализма.

Самата биография на Ефремов е фантастична и по-добре от всякаква литература илюстрира любимата му мисъл за безграничността на еволюционните възможности при хората. Бил е в ролята на търговско синче, безпризорен, възпитаник на автомобилна рота, моряк, геолог, палеонтолог, прозаик, парий, прославен прозаик, забранен дисидент и накрая – английски шпионин (вече посмъртно). Последният епизод е въобще загадъчен: скоро след кончината на Ефремов правят трийсетчасов обиск при вдовицата му, не намират нищо освен писма и записки и подир две години връщат всичко. Вероятно в СССР е било прието всеки патологично опасен враг да се обявява за английски шпионин: отначало с тази чест е удостоен Берия, след това Ефремов. И то си е така – неговият „Час на Бика“, който по едно наистина фантастично чудо се промъква в съветския печат (в неосакатен от цензурата вариант той излиза едва през 1988 г., когато вече не е нужен истински на никого), за затворените общества е по-опасен от всеки Солженицин 2/.

Ефремов, едва ли не най-живописният персонаж в историята на руската словесност, е имал способности, които в такъв букет и с такава степен на развитие бихме срещнали навярно едва в епохата на Великия пръстен. С огромна физическа сила, боксьор, едър красавец (баща му често отивал на лов за мечки само с дълго копие), човек с фотографска памет, знаещ наизуст целия Брюсов и почти целия Блок, цитиращ без оригиналите цели страници от Александър Грин и Артър Конан Дойл, основател на нов отрасъл в палеонтологията (именно за своята „Тафономия“ получава Държавна награда), геолог, зоолог, пътешественик, философ, историк, притежател на дълбок бас и на абсолютен слух... Нека ми простят неговите поклонници – уви, немногобройни днес, – но на фона на тази жила от скъпоценни камъни тъкмо писателският му дар не е бил нещо изключително: в книгите на Ефремов се срещат доста сладникавост, неестественост, мъглявост (така „Мъглявината Андромеда“ има напълно адекватно заглавие), героите водят многостранични теоретични спорове, високопарно се възхищават от бъдещето и се ужасяват от настоящето...





◄ За да наберат смелост за тази книга**, на българските издатели
не им стигнаха 50 години, а за „Пътешествието на Баурджед“ – и повече!
____________________
** Впрочем направен е един опит, но резултатите от него са много трудно намираеми. Става дума за силно съкратения – на две трети! – вариант на „Острието...“, отпечатан като приложение към някогашното списание „Днес и утре“ (1971). – Б. alex.

И все пак не може да му се отрече известен пластичен дар, както и способността да измисля ужасни неща. Малко са в руската литература такива страшни разкази като „Олгой-хорхой“, такива удачни фантастични изобретения като сивите кристали от „Острието на бръснача“, такива грандиозни и зловещи описания като полета на „Тъмен пламък“ в първата глава от „Часът на Бика“. Два месеца преди смъртта си Алексей Толстой намира Ефремов, който току-що е публикувал дебютните си пет разказа, и го вика при себе си в Кремълската болница: „Откъде се научихте на това хладно изящество?!“. Ефремов му отговаря честно: от Хенри Райдър Хагард. Именно Толстой го благославя да съчинява фантастика – до този момент Ефремов е писал само за чудеса и приключения. Но каква е могла да бъде фантастиката през 45-а година? И той открива нов жанр, съвършено неразбран тук: захваща се да съчинява историческа проза, която задълбоченият читател проумявал веднага, а незадълбоченият приемал като научнопопулярна екскурзия в Древен Египет и неговите околности.

Така се случи, че като дете аз не бях чел ранния Ефремов – „Пътешествието на Баурджед“ – и за първи път го открих сравнително неотдавна. Повест от 53-та година. Мощен, страшен, примитивен фараон употребява всичките сили на своята държава, за да въздигне за себе си пирамида с невъобразима височина: жителите обедняват, страната изнемогва от нечовешките усилия, но пирамидата е построена. И тъй като всяка пирамида – и каменна, и държавна – по силата на необходимостта се събира в една точка, то идва и краят – след смъртта на фараона няма какво да се прави по-нататък. Целият Египет стои като негов паметник 3/. Идва нов фараон – млад и неуверен, получил трона полуслучайно, и му докладват за народа, изгубил страх, за изтощената хазна, и особено – за наглостта на жреците, които искат да управляват сами и да заместят държавата със себе си. Тези жреци, организирани в затворена партия подобно на Ордена на мечоносците 4/, са препятствие за всякакви реформи, и най-главното – подло са скрили завещанието на божествения Джосер, основателя на царството египетско… Е, какви още паралели трябват, какви подсказвания?! Всичките си надежди Ефремов възлага не на наплашения и съглашателски настроен египетски народ, а на няколко силни и умни негови представители от техническата интелигенция – кормчии, корабостроители, писари... Тази публика би могла да стори нещо, което да послужи на интересите на фараона.

Съветската интелигенция впрочем тъй и направи – именно от такива „слуги на фараона“ произлиза Андрей Сахаров. Не знам дали той е чел „На края на Ойкумена“, в която по-късно влезе споменатата рискова повест, но мисля, че е имал представа: сред писарите, кормчиите и корабостроителите Ефремов е бил на мода. Прочее Ефремов също така предсказва и съдбата на тези умници – рано или късно техните писания ще бъдат забранени, а пък самите те ще бъдат принудени или да мълчат, или да избягат…

След „Мъглявината“, прославила го по целия свят и повлияла на младия Джордж Лукас до такава степен, че нарича Дарт Вейдър в чест на Дар Ветер 5/, Ефремов пише вероятно най-странното си съчинение: дълбоко и многослойно зашифрования роман „Острието на бръснача“, който без „Часът на Бика“ навярно не може да бъде разбран. Книгата излиза през 1963 г. и всички интелигентни хора са я имали; умело завъртяната фабула с магическия кристал, отнемащ паметта, е измислена най-вече за маскировка. Много по-сложна е главната, щателно скрита Ефремова мисъл за това, че всичко велико и прекрасно в света съществува на ръба на бръснача, на най-тънкия ръб между диктатурата и анархията, богатството и нищетата, сантименталността и зверството; човекът е тънък мост между два бряга, над две бездни. И тъкмо този ръб предстои да търсим вечно и ако не го търсим, не е нужно изобщо да живеем. Най-лесно е да се каже, че „на всички стихии човекът е тиранин, предател или затворник“; най-лесно е да признаем, че единствено актуален остава изборът на дявола: или ти си диктатор и узурпатор, или си треперещ подлец. Или Западът с неговата дребнава хоризонтала, или Изтокът с неговата убийствена вертикала. Самият човек е това острие на бръснача и той е длъжен да избере от тези две възможности нещо трето – защото всеки друг избор неотвратимо води към инферното. Туй свое инферно Ефремов подробно описва в „Часът на Бика“, където не просто развенчава двата варианта на утопия – капиталистическия и комунистическия, но гениално показва, че те ВЗАИМНО НЕ СЕ ИЗКЛЮЧВАТ!

Както искате, обаче за 1968 година това е блестяща догадка: не стига, че изборът между крадци и кръвопийци е безнадежден, той е и лъжлив, защото между тях няма принципна разлика. Светът на планетата Торманс, към която се е устремил звездолетът „Тъмен пламък“, е фантастичен, но днес е особено добре разпознаваем като хибрид от комунистически технологии и капиталистически терминологии; свят, в който цялото население е разделено на „джи“ и „кжи“ – дългоживеещи и краткоживеещи (Ефремов по чудесен начин е предсказал съвременната руска система на здравеопазване, където животът се купува в буквален смисъл). Капиталистическият интензитет на експлоатацията и капиталистическото неверие в равенството се наслагват върху истински комунистическата непримиримост към инакомислието – ето ти го и света на късното постсъветско общество 6/, в което от идеалите е останала само сбръчканата словесна обвивка.

Ефремов е умен и далновиден писател. Целият Ефремов зове, изисква, тревожи: не си мисли, че ти си най-високото стъпало на еволюцията, че твоята съдба е да си част от зловонната кочина на този свят, че ти си само високоорганизирано животно, обречено вечно да терзае себеподобните си и да им се подчинява! Отвори очите си: светът блести и дразни, но всичко в тоя свят се основава на господство, на зависимост от околната среда, на потискане на волята – дали искаш точно това? Готов ли си вечно да живееш в този детерминизъм, или в някакъв момент ще си спомниш висшето си предназначение и ще надраснеш най-накрая оскъдната си човешка обвивка? Рано или късно времето на големите утопии ще се върне и ако руският опит да ги въплъти не е успял – може би ще успее друга страна, на нова почва и с друг, по-малко жизнеспособен исторически бекграунд. Отказът от мечтата, от утопията, от бъдещето е най-страшната и глупава грешка на постсъветска Русия; но може би тя ще започне отново да чете Ефремов?

Не знам. А би било добре.

Преведе от руски: Валери ГОЛЕВ

И з т о ч н и к: http://www.ogoniok.com/4979/28/.


◄ Пояснения на преводача

1/1937-а е годината на пика при репресиите в Съветския съюз, т.нар. Голям терор, който продължава и през 1938 г. Милиони са арестувани и пратени по лагери, стотици хиляди са убити (на роднините им се е казвало, че са осъдени „на 10 години без право на кореспонденция“).

2/ За романа „Часът на Бика“ тогавашният шеф на КГБ Юрий Андропов заявява директно (цитирам оригинала): „… под видом критики общественного строя на фантастической планете Торманс по существу клевещет на советскую действительность“.

3/ През март 1953 г. умира Сталин – „мощен, страшен и примитивен“, оставил СССР като свръхдържава с ядрено оръжие, но с напълно изтощен и „изразходван“ от усилия и репресии народ.

4/ Немски католически духовно-рицарски орден, основан през 1202 г. в Рига. През 1236 орденът е напълно разбит от литовския княз Викинтас и през 1237 г. бива принуден да се влее в по-успешния Тевтонски орден. Сталин е разглеждал комунистическата партия като „своего рода Орден на мечоносците вътре в Съветската държава, насочващ държавните органи и одухотворяващ тяхната дейност“ (негов цитат от 1921-ва).

5/ Твърдението, че Лукас нарича Дарт Вейдър в чест на Дар Ветер, ми се вижда спорно и не се потвърждава от други източници. Съгласно самия Лукас, Darth е вариация на dark, а Vader означава на холандски father. Едва ли „мрачният баща“ има нещо общо с лъчезарния Дар Ветер освен външната прилика.

6/ Авторът пише буквално „мир позднего совка“. Совок е жаргонна дума за привържениците на съветския начин на живот. Според руския академичен „Словарь русского арго“ тя означава както „Бывший СССР“, така и „советский человек“. Иначе тази дума се превежда като „лопатка“.

[alexandrit]

_______________________

Тези дни отново прелиствахме един БГ фензин, чиято корица е красиво отпечатана в бяло, небесносиньо и ултрамаринено. Нарича се Методически бюлетин (с жанровото определение: Сборник „Избрано творчество на клубни членове“) и е издаден през май 1979 г. от Окръжния младежки дом в Пазарджик.

Вече се досещате, нали, че авторите тук са все от Клуба по прогностика и фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“ в същия град? Впрочем съвсем наскоро тази клубна формация ще отбележи 40-летието от своето основаване – а защо не и 40 години, изпълнени с пленителни мечти и тъй интересни реализации?

От тоя пръв пазарджишки фензин избрахме да публикуваме днес една статия на Юрий ИЛКОВ – основателя, председателя и Генерала на клуба „А Б С“, на когото малко в аванс честитим забележителния юбилей.
_______________________

АНАЛИЗ НА ЦВЕТОВАТА ХАРАКТЕРИСТИКА
В ТВОРЧЕСТВОТО НА И. А. ЕФРЕМОВ

Проблемът за цветовете в съвременния свят все по-често става предмет за изследване от хората на науката. Цветът в природата, цветът в техниката, цветът в производството занимават постоянно нарастващ брой учени от цял свят. Думи като цветна телевизия, цветомузика, цветопсихология загубиха своята първоначална тайнственост и вече звучат съвсем прозаично.

В изкуството обикновено се анализира цветът в живописта, по-малко в киното, фотографията, приложните и декоративни жанрове, а литературата остава някак на заден план. И това е естествено, защото в процеса на четене образните впечатления, динамиката на сюжета, емоционалната тъкан на повествованието изтласкват цветовите възприятия.

Цветът в словесността представлява особен интерес за изследователя, понеже писателите използват багрите като правило неумишлено, интуитивно. Именно тук е най-голямата разлика между цвета в литературата и цвета в живописта, където колористичните течения са подчинени на традицията и където колоритът влиза непосредствено в системата за изучаване.




● Унгарска илюстрация към „Часът на Бика“


Ето защо подсъзнателната употреба на цветове в литературата ги прави все още неразкрита област за определяне майсторството на писателя, особеностите на личността му, своеобразието на изкуството, което създава. И още една отлика. В живописта багрите са самоочевидни, не подлежат на обективен количествен анализ. Но в литературата такъв анализ е възможен чрез въвеждането на „цветово число“, което ние заимстваме от съветския автор С. М. Соловьов. То представлява отношението на съответния употребен цвят (или всички цветове) в литературното произведение към броя на печатните коли.

Приложението на цветовите числа и направените от нас цветови графики * дават възможност да се съпостави цветността не само в произведенията на един писател, но и на различни автори от разни епохи. По този начин ще могат да се определят колористичните тенденции в литературата през съответната епоха.

В творчеството на Иван Ефремов изключително богати откъм багри са описанията на океани, морета, езера, природни картини и т.н. Той е типичен прозаик „живописец“ – за разлика например от Джонатан Суифт, който е „график“. Известно е също, че от описаните 45 залеза в текстовете на Ф. М. Достоевски само в четири е употребен цвят. Ето два примера от романа „Мъглявината Андромеда“ и разказа „Заливът на дъгоцветните струи“:

- „Страшният виолетов призрак на огромното слънце, черното небе, наполовина скрито от светещата с бисерно сияние корона, а долу на планетата – алените контрастни сенки на дивия скален хаос, пламенните бразди, извивки и кръгове, непрекъснатите блясъци на зелените мълнии...“

- - „Неголямото пясъчно възвишение на дъното под купчината пречупени стволове беше обкръжено от светлосин полупръстен, запълнен с кълба от искрящо злато и чиста синина. От време на време между златното и синьото проблясваха извивките на алени, горящо пурпурни и изумруденозелени струи...“




● 1982 година – Таисия Йосифовна Ефремова, съпругата
на писателя (първата вдясно), гостува в Пазарджик


Със специфична цветност се характеризират разказите на Ефремов „Белият рог“, „Олгой-хорхой“, главите „Легенда за сините слънца“ и „Червените вълни“ от романа му „Мъглявината Андромеда“ и др. Казано накратко, анализът на цветовете по отделни глави ще даде възможност още по-дълбоко да се изучи ходът на творческия процес при различните автори.

В творчеството на И. А. Ефремов късите форми се отличават с по-висока цветност от романите му. Повечето разкази имат цветово число над 50, а пък разказът „Езерото на планинските духове“ е с най-голямо такова число – 80.

Съществува определена прилика в цветовите графики на „Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“, а също така – между неговите исторически романи „Атинянката Таис“ и „На края на Ойкумена“, което се вижда от нашите изследвания.

В „Часът на Бика“ Ефремов загатва за определена връзка между музиката, видяна в цвят, и индивидуалните особености на твореца. Той пише, че в ЕРС (Ерата на разединените светове) творчеството е имало две страни – външна и вътрешна, и че външната се е изразявала само косвено, и то с цветове, не по-мажорни от зеления, а пък вътрешната е маска в жълтата и оранжевата част на спектъра. Това е така наречената абстрактна или надемоционална музика. Интересно е, че при Иван Ефремов именно жълтият и оранжевият са най-оскъдно употребяваните цветове.

Като спряхме вниманието ви върху настоящата тема, ние искахме да покажем накратко нейното значение. Защото, въвеждайки ни в творческата лаборатория на писателя, анализът на цветовата характеристика безспорно представлява голям интерес за изследователите на авторските стилове, изкуствоведите, историците на културата – въобще за всички, които се занимават с проблемите на психологията при творческия процес.
__________________
* Веднъж в култовата кръчма „Пещерата“ – в която дори Петко и Пенчо Славейкови биха се отбили на драго сърце :D, ако не бяха от бронз – Юрий обеща да ни покаже такива графики. Вярваме, че ще им дойде времето... (Б. alex.)

[alexandrit]

Днес е рожденият ден на И. А. Ефремов

Да го обичаш заради неговите мисли...

◄ Интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ с писателя ГЕНАДИЙ ПРАШКЕВИЧ


Една сцена – която не съм виждал, но и не съм измислил – сякаш ми е залепнала отвътре на ретината.

Нощ... самота... огромна зала, пълна с невероятни форми. И един „юноша бледен“ разстила своя спален чувал току под гигантския скелет на диплодокa, дълъг колкото два-три автобуса. Мястото на това действие е московският Палеонтологичен музей, а юношата се казва Генадий Мартович Прашкевич. Той спи тук не без благословията на професора и писателя Иван Ефремов, с когото е успял да се сближи най-напред чрез писма.

Ала нима сънищата под скелета на древния фантазиен и природно-експериментален „звяр“ ще отминат ей така безследно? И нима костите, обагрени по-късно в морскосиньо (в тоя цвят на пътешествията!) няма да облъчат младия човек с вечно живите тайни на битието и на смъртта?

Днес Генадий ПРАШКЕВИЧ е словотворец с международно име – белетрист, поет и есеист, изследовател на фантастичния жанр, преводач на българска и корейска поезия, популяризатор на науката. В актива му влизат десетки книги... безброй странствания из разни краища на родината му и по света... многоцветно святкащ куп от престижни награди: „АБС“, „Аелита“, „Беляевска премия“, „Златен Роскон“, „Сибиряк на годината“... Нищо чудно, че е удостоен и с Ордена на рицарите на фантастиката.

И понеже Иван Ефремов е играл забележителна роля в съдбата на този руснак (сега той е на 71 години и живее в Новосибирск), аз съвсем естествено реших да направя интервю с него. Да направя, тъй да се каже, ефремовско интервю, което започва с въпросите:

– Спомняте ли си вашите впечатления от първия прочит на романа „Мъглявината Андромеда“? А по-късно добавихте ли нещо ново към тях?

– И още как – разбира се, че помня! Романът се печаташе в „Техника – молодежи“, това прекрасно и любимо списание. И там бяха чудесните рисунки на Александър Победински, украсили после и самостоятелната книга. Ето, първото издание на „Мъглявината“ лежи пред мен с автограф от Иван Антонович: „На Генадий Прашкевич – за добър спомен от автора. 14.12.58. И. Ефремов.“ Написан е с автоматична писалка и синьо мастило. Впечатлението беше невероятно. Опити, които позволяват да се докосне далечното бъдеще, да се пробият невъобразимите пространства, да се отправи човекът в съвършено друг и същевременно близък ни свят. Да, невероятно усещане! Сетне аз се връщах към него в много от своите повести и романи (включително в „Завой към Рая“ и особено в „Теория на прогреса“).

Първият изкуствен спътник на Земята и романът на Ефремов – за мен тези явления са свързани. Смятам ги за феномени от един и същи порядък, извънреден десант в бъдещето. Добави ли се нещо към това усещане по-нататък? Без съмнение. Дойде дълбокото разбиране, че всички модели са просто... модели, независимо дали са построени от Иван Ефремов, Стивън Хокинг, Станислав Лем, братя Стругацки, или пък от Мичио Каку *. Забележете, че аз говоря тъкмо за него – за най-висшето ниво. Изобщо не би ми хрумнало да сложа в този списък някой от достатъчно популярните, но абсолютно кухи и ненужни днешни „фантасти“.
_________________
* Съвременен американски учен, особено активен популяризатор на теоретичната физика и на концепциите за строежа на мирозданието. – Б. авт.

– На какво се научихте от човека и от писателя Иван Ефремов?

– Иван Антонович ме научи да разбирам и да обичам литературата. Именно литературата, а не фантастиката в нейния тесен смисъл.




Бъдещият класик със своята съпруга
Елена Конжукова и сина им Алан Иванович


Той постоянно ми изпращаше – на мен, тогава още ученик – книги. Не само научни (те, разбира се, бяха на първо място), но и Александър Грин, Чад Оливър, Хайнлайн и Хамилтън, Джим Корбет, Джоузеф Конрад... Беше широкоплещест и тежък човек, леко заекващ, ироничен. Запознах се с него в Москва през, струва ми се, 1957 година; след експедицията до езерото Очер аз живеех – с разрешението на Иван Антонович – в Палеонтологичния музей към АН на СССР. Ефремов ме разглеждаше с известно удивление. Показваше ми черепа на отдавна измрял бизон с кръгла, сякаш направена от куршум дупка. Извеждаше ме на разходка и ме разпитваше за най-различни неща. Веднъж се поинтересува: „А какво всъщност е станало в семейство Каренини? И как е завършило всичко там?“ Очевидно той имаше предвид романа на Лев Толстой, който вече бяхме минали в училище. Аз вдигнах рамене: „Ами нормално е завършило. Ана Аркадиевна се хвърля под локомотива, Вронски заминава нанякъде, а пък старикът Каренин съвсем се поболява. Е, и тъй нататък...“ Иван Антонович ме погледна укоризнено: „Щом се прибереш вкъщи, пак прочети романа.“

След като се върнах у дома, в сибирската станция Тайга, аз го прочетох отново.

И бях изумен, защото излизаше, че Лев Николаевич Толстой е написал „Ана Каренина“ заради последната й част, на която аз преди не обръщах внимание, смятайки я едва ли не за излишна. В нея писателят Левин разговаря с жена си и го пронизва някакво ново чувство. Толкова остро и странно чувство, че сега, след думите на Иван Антонович, то стигна и до мене. **
_________________
** По принцип избягвам дългите цитати, но този път бях здравословно изкушен, понеже: а) в откъса по-долу, преведен от Георги Жечев, наистина има магия; и б) да видиш под „един покрив“ Толстой, Ефремов & Прашкевич си е и необичайно, и твърде интересно зрелище... – Б. авт.

☼ „Беше се вече съвсем стъмнило – пише Толстой – и на юг, накъдето той [Левин] гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, а и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка.

„Е, какво ме смущава?“ – каза си Левин, като чувстваше предварително, че разрешението на съмненията му, макар още да не го знае, е вече готово в душата му.

„Да, единствената очевидна, несъмнена проява на божеството са законите на доброто, които са дадени на света с откровението и които усещам в себе си, и чрез тяхното признаване аз не че се свързвам, а по неволя съм свързан с другите хора в едно общество от вярващи, което наричат църква. Добре, ами евреи, мохамедани, конфуцианци, будисти – какво са те? – зададе си той тъкмо онзи въпрос, който му се виждаше опасен. – Нима тия стотици милиони хора са лишени от това най-голямо благо, без което животът няма смисъл? – Левин се замисли, ала веднага се поправи: – Но за какво питам аз? Питам за отношението, което имат към божеството всички различни вярвания на цялото човечество. Питам за общата проява на бога за целия свят с всички тези мъгляви петна. Какво правя аз? Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи.

Нима не зная, че звездите не се движат? – запита се той, като съзерцаваше една ярка планета, която бе променила вече положението си спрямо най-високото клонче на брезата. – Но когато гледам движението на звездите, не мога да си представя, че земята се върти, и съм прав, когато казвам, че звездите се движат.

И нима астрономите биха могли да разберат и да изчислят нещо, ако вземаха предвид всички сложни и разнообразни движения на земята? Всички техни чудни заключения за разстоянията, тежестта, движенията и смущенията на небесните тела се основават само на видимото движение на светилата около неподвижната земя, на същото това движение, което сега е пред мене и което е било такова за милиони хора в продължение на векове, и е било и ще бъде винаги еднакво, и винаги може да се провери. И както щяха да са безполезни и несигурни заключенията на астрономите, ако не се основават на наблюдения на видимото небе по отношение на един меридиан и един хоризонт, също така безполезни и несигурни щяха да са и моите заключения, ако не се основават на онова разбиране за доброто, което за всички и винаги е било и ще бъде еднакво, и което ми е открито от християнството и винаги може да се провери в душата ми. А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

– А, ти още ли не си отишъл? – чу се изведнъж гласът на Кити, която вървеше по същия път към гостната. – Какво има, да не би да си разстроен нещо? – каза жената, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но все пак тя не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината й Кити зърна цялото му лице и щом разбра, че е спокоен и радостен, му се усмихна.

„Тя разбира – разсъждаваше той, – знае за какво мисля. Да й кажа ли, или не? Да, ще й кажа.“ Но в същия миг, когато искаше да заприказва, Кити се обади:

– Ето какво, Костя! Услужи ми – каза тя, – иди в ъгловата стая и виж как са настанили Сергей Иванович. Мене ми е неудобно. Дали са му поставили новия умивалник?

– Добре, ще отида непременно – отвърна Левин, изправи се и я целуна.

◄ Продължението следва...

[alexandrit]

Да го обичаш заради неговите мисли... [2]

„Не, не трябва да й казвам – помисли си той, когато тя мина пред него. – Това е тайна, нужна само на мене, важна и неизразима с думи.

Това ново чувство не ме промени, не ме ощастливи, не ме освети изведнъж, както мечтаех – също както чувството ми към сина. Нямаше и никакъв сюрприз. А вярата – аз не зная вяра ли е, какво е, но това чувство също така незабелязано влезе чрез страданията и твърдо заседна в душата ми.

Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля – но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мен – не само не е безсмислен, какъвто беше по-рано, а има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“ ☼




Генадий Прашкевич на Роскон (Москва, 2006 година)


Аз неслучайно приведох този голям цитат. Тук личи философията на човека, пожелал да прегърне целия свят и да постигне всички чувства. Такава е философията не само на Лев Толстой, но и на Иван Ефремов. Тъкмо те ме тласнаха мене – още младия-зелен хлапак – към проумяването на онази посока, която на самите тях беше вече почти ясна...

Може би това е главното, на което ме научи авторът на „Мъглявината Андромеда“.

– Често ли се преиздава Иван Антонович в съвременна Русия? А имате ли представа дали и днес го публикуват зад граница?

– Да, книгите на Ефремов се издават доволно често у нас, излязоха на няколко пъти събрани съчинения, подготвя се и том с негова кореспонденция. Бяха ме помолили да подбера от писмата му, адресирани до мен, обаче все не ми остава време... Впрочем нека да отбележа, че сега Иван Ефремов го четат като чисто приключенски писател – преди всичко „Атинянката Таис“, „Часът на Бика“ или „Острието на бръснача“. Най-изтънчените му творения, говоря за ранните разкази и повести (например „Пътешествието на Баурджед“) и романа „Мъглявината Андромеда“, се търсят по-малко. И не защото са скучни, о, не, съвсем не. Просто на читателите не им достигат знания и въображение – та нали политиката на Русия през последните две десетилетия е да отгледа хора потребители. А пък за такива Ефремов не е писал никога. Книгите на Ефремов изискват размишления, той е философ и да четеш Ефремов, означава да го разбираш. И непременно: да спориш... да разсъждаваш...

Що се отнася до неговите преводи, в Париж видях книга на Иван Антонович с илюстрации – не помня кое издателство я беше пуснало. Останал съм с впечатлението, че в Щатите, Германия и Франция днес Ефремов не е особено „изобилно“ представен. Все пак мисля, че по този въпрос е най-добре да се допитате до вдовицата на писателя – Таисия Йосифовна.

– Младите хора в днешна Русия интересуват ли се от Ефремов, или само по-възрастните се връщат към него, да речем, поради някаква носталгия?

– Интересуват се. Ала заради тяхното невежество най-често ги привлича външната, приключенската страна. Четат го най-вече онези люде, които са дълбоко убедени, че не съществува никаква история, а постоянно се преписват едни и същи документи. Докато ефремовските книги са преди всичко Кант – звездното небе над главата и моралът в нас! Когато човек сам стигне до това разбиране, Иван Антонович му се разкрива под съвършено друг ъгъл.




На вахта в звездолета „Тантра“. Художник: Генадий ТИШЧЕНКО


– Как ще отговорите на режисьора и политолога Сергей Кургинян, който в едно интервю пред вестник „Завтра“ каза, че Иван Ефремов не е писател?

– Господин Кургинян навярно е имал предвид, че в книгите на Ефремов отсъства оная блестяща стилистика, която всякога е отличавала големите автори, независимо в кой жанр са работили те – Алексей Толстой, Андрей Платонов, Александър Грин, братя Стругацки, Михаил Булгаков и, разбира се, Хърбърт Уелс, Станислав Лем, Робърт Шекли, Карел Чапек... *** Списъкът би могъл да се продължи до безкрайност... Но в случая с Иван Антонович пред нас е този вариант, когато писателя можеш да го обичаш заради неговите мисли...
_________________
*** Най-бляскавият откъм стил руски писател, когото аз знам, е Иван Бунин. И да не забравяме, че не кой да е, ами сам Алексей Толстой похвалва стила на Ефремов още при дебюта му. – Б. авт.

– Накрая какво ще пожелаете на нашия клуб „Иван Ефремов“ и въобще на българите, които ценят въпросния руски фантаст и учен?

– Никога да не губят своето любопитство. Винаги да помнят за звездното небе над главата си и за морала в собственото си сърце. И винаги да се учат да разбират, като най-важното не е с какво се сблъскваш – с теорията на струните или с първата любов. Неотдавна в списанието на Борис Стругацки „Полдень, ХХІ век“ (в юнския му брой) излезе моята повест „Предчувствие за гражданска война“. Основната й идея е, че изобщо всички войни са граждански. Напълно е възможно и всички форми на живот във Вселената да са родствени помежду си, доколкото животът възниква успоредно с материята, енергията и време-пространството. А щом всички войни – включително и космическите! – са граждански, значи победители в тях няма и няма да има. В гражданските войни не се предвиждат победители. Да, тъкмо това е посланието, което сега ми е особено близко. И аз го развих благодарение на онази далечна... далечна... вече много далечна... моя среща с Ефремов...

Така че пожелавам на всеки клубен деец наистина нова среща с Иван Антонович Ефремов!

◄ Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 1 от 2012 г.

[alexandrit]

Тия дни влязох в руската Уикипедия, за да видя
нещо относно Ефремовите герои в „Мъглявината Ан-
дромеда“, и от справка на справка попаднах на... ей това
стихотворение. Много детайли в него ми прозвучаха твърде
интересно и реших, че ще бъде полезно и актуално да
споделя с вас тази дяволска дузина четиристишия:


Космос как воспоминание

Автор: Всеволод EМЕЛИН ■

Книжечки беленькие, книжечки красненькие
В детстве стояли на полочке,
«Библиотека современной фантастики»…
Все угробили, сволочи.

Думал ночами бессонными,
Как буду сквозь волны эфира
Вести звездолет фотонный,
Облетая черные дыры.

Вырасту, думал, буду Мвен Масс
Или Дар Ветер.
Вырос. Вокруг одни п***асы,
Да эти…

Вырасту, ждал, отобью Низу Крит
У Эрга Ноoра.
Вырос. Вокруг наркомания, СПИД,
Да эти, которые…

Выучусь, в детстве мечтал, на прогрессора,
Служить буду доном Руматой.
Вырос. Вокруг сплошь бычье в Мерседесах,
И все ругаются матом.



В Руматы меня не брали,
Иди, говорят, не треба.
В результате, во всю в Арканаре
Жирует орел наш дон Рэба.

В книжках один был мерзавец – Пур Хисс
(Еще бы с такой-то фамилией).
А теперь оказалось – Пур Хиссов, как крыс,
И всех они зачморили.

Навеки улыбка сползла с лица,
Я стал обладателем бледного вида.
Вместо эры Великого Кольца
Настал нескончаемый День Трифидов.

Вот тебе и Роберт Шекли,
Вот тебе и Гарри Гаррисон,
В мире, где правят шекели,
Пойду утоплюсь в Солярисе.

Оказался чужой я на этом пиру
Пришельцев пиковой масти.
Тщетно шарит рука по бедру,
Ищет мой верный бластер.

Гляну сквозь стеклопакет
И, как всегда, офигею –
Вместо звезд и планет
Горит реклама «ИКЕИ».

Грустно сижу на ж*пе
На их табуретке фанерной.
Нынче не время утопий
Об покорении Вселенной.

Я все понимаю: Сталин,
Репрессии, пятилетки…
Но зачем мы Космос сменяли
На фанерные табуретки?
______________________

■ Всеволод Олегович Емелин е съвременен поет,
роден през 1959 г. в Москва. По образование е гео-
дезист, но си изкарва хляба като дърводелец в църква
и автор на фейлетони в пермския е-вестник „Сол“.

Той е тънък стилизатор и познавач на поезията, който
играе ролята на обикновен работник, пишещ разбираеми
за народа стихове. Неговото главно оръжие е иронията, а пък
главната тема – властта.

Мястото на В. О. Емелин в съвременната словесност
все още не е достатъчно осмислено. По такъв начин, тръг-
вайки от ъндърграунда и стигайки до широка известност, той
продължава да бъде „човек без паспорт“ в литературата.

[Nasko]

Браво, Сашо, страхотно стихотворение!

Как да не си спомни човек Альошовото:

Если спать неохота от дум и в голове лезут мысли дурацкие,
с полки книжку беру наобум, открываю - Братья Стругацкие!
Трудно быть богом ребята, если каждый день на работу
нету нам ни отдиха ни срока, понедельник начинаеться в субботу.

А в дали - Далекая радуга, на попыке бегству тянет остро
и ползем улиткой по склону, мы стажеры обытаемого острова
...............

Можеш ли да намериш пълния текст? Генерале, в Тера-та май го публикувахме?

[alexandrit]

_____________________

„Пътят на ветровете“ е научнопопулярна, очеркова книга, посветена на трите съветско-монголски палеонтологични експедиции в Гоби (1946, 1948 и 1949 година), на които И. А. Ефремов е бил несменяем началник.

Сега предлагаме на вниманието ви няколко откъса от тази творба, преведени за пръв път в България. Надяваме се, че уникалното съчетане от световноизвестен учен и несъмнен поет в прозата ще ви развълнува...
_____________________


ИВАН EФРЕМОВ

ПЪТЯТ НА ВЕТРОВЕТЕ

Книга първа. Костите на дракона (Лууни яс)

ГЛАВА ПЪРВА. Древната суша

Сътрудниците на Комитета на науките усърдно ни преподаваха сложната монголска учтивост и ни казваха пословици, смеейки се на нашето нелепо произношение. Ние, новаците в Монголия, бяхме възхитени от романтично-цветистия монголски език. Комитетът на науките, Шинжлех ухаани хурелен, в превод буквално означаваше „Кръгът на мъдрите изучаващи“. Ученият секретар (нарин бичгийн дарга) се превеждаше като „началник на финото писмо“. Даже моята доста суховата длъжност в Академията на науките, където завеждах отдела за древни гръбначни в Палеонтологичния институт, за монголците звучеше като лууни яс хелтес дарга – „началник на отдела за драконовите кости“!

■ ■ ■

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Останецът * Цундж

Лек ветрец разнасяше из цялата падина силен мирис на пелин, радостен и жив подир тъжното безплодие на чакълестите равнини и след вчерашния прахоляк. Високият дерис ** шумолеше приветливо под вятъра и местността изглеждаше като светло петно от слонова кост, сложено в рамка от склонове пурпурно-виолетова глина. Тези глинести породи с необичайно топъл, наситен цвят бяха пронизани от кристалчета гипс и горяха под слънцето с милиони ярки пламъчета. Издути буци плътен бял мергел лежаха върху повърхността на склоновете.

Бързо разпънахме палатките. Покрихме камиона „Дзерен“ с парчета шперплат и брезент. Пронин започна да разглобява мотора. Откъм кладенеца изведнъж загърмяха изстрели – Еглон и Андросов бяха подхванали лов на копитки ***, налетели иззад хълмовете на цели ята. Дванайсет парчета убити птици обещаваха вкусен обяд, затова ние похвалихме ловците и тръгнахме по първия си маршрут. Приблизително на девет километра на запад лежеше голяма котловина, обрамчена с червени канари – Баин-Дзак, главният пункт на американските разкопки. Те бяха кръстили мястото Шабарак-усу по името на слабоизвестния кладенец Шабарин-Гун-усу („Глинeста дълбока вода“) в западната част на котловината. Още преди да пристигна от Улан Батор, Баин-Дзак бе посетен от Орлов, Громов и Еглон. В резултат на посещението им се появиха превъзходни екземпляри на динозавърски яйца. Баин-Дзак тогава беше единственото място в света, където се намираха съхранени изкопаеми яйца на динозаври.
_____________________
* Самотно възвишение, останало след разрушаването на някоя планина. – Б. ред.
** Жилава пустинна трева. – Б. ред.
*** Пустинни птици, подобни на яребици, с разширени като копитца нокти на краката. – Б. ред.

Американците бяха успели да съберат всичко, което водата и ветровете бяха извадили на повърхността през хилядолетията от съществуването на урвите на Баин-Дзак, наречени от тях Флeминг Клифс – „Пламтящи канари“. Ето защо плячката им беше богата: ловците на вкаменелости са се натъквали на цели гнезда с по десетина и повече яйца. На нас ни се падна доста по-трудното – ерозията в Гоби върви бавно и предимно за сметка на силни порои и наводнения, които настъпват веднъж на четвърт век, но въпреки това прекрасните находки оправдаха труда на нашите хора.

Орлов и Еглон си признаха, че ги е обзел трепет, когато на склона от червеникав пясъчник забелязали две малки обли издутини, жълтеникаво-бели, покрити с орнамент от пъпки с големината на маково зърно. С уверената ръка на майстор Еглон започнал да отстранява уплътнения от милионите години пясък. Постепенно се разкрили четири цели яйца с продълговата цилиндрична форма, по-дебели в единия си край, които не приличали на яйцата на нито едно от съществуващите днес животни. Не било цяло гнездовище, подобно на намираните от американците – кръг от 12-14 прилежно подредени екземпляра, но без съмнение представлявало част от гнездовище, съхранило се необезпокоявано от онзи момент, когато самката на измрялото влечуго е заровила снесените яйца преди седемдесет милиона години. Това се доказвало от тяхното разположение – плътно едно до друго, сочейки центъра с тесните си краища. Широките тъпи краища на яйцата били обърнати навън, както се полагало на запазено находище.

Древен гобийски жител



■ ■ ■

Книга втора. Паметта на Земята (Газрин дурсгал)

ГЛАВА ПЪРВА. Подир скелета на неведом звяр

Ако добавим, че пълното очистване на скелета е толкова трудоемка работа, че отнема години, та затова от местонахождението се налага да вземаме скелетите заедно с обличащите ги породи (само разчленявайки находката на отделни монолитни късове), ще стане ясно колко технически по-сложни са разкопките на динозаври от добива на полезни изкопаеми.

Наистина трябва не просто да се извадят костите от земята, ами да се извадят цели, във вид на големи късове с огромна тежест. Тия канари се превозват от труднодостъпни райони на Гоби, в безпътица, на хиляди километри до железницата. Нужно е не само да се докара в пустинята многобройна група от работници, препаратори и учени изследователи, снабдени с всичко необходимо, но и да се доставят в безводните гобийски падини солидни количества дървен материал, гипс, вода и гориво, без които не може да се водят разкопки и да се опаковат добитите колекции. Тази задача се решава единствено чрез мощен автотранспорт. Следователно подготовката на експедиция, способна да създаде палеонтологичен лагер във всяка една точка от безводната, безпътна и отдалечена на големи разстояния от кой да е населен пункт пустиня Гоби, лагер за петдесетина души, осигурени с нужното за живот и работа – това е преди всичко организиране на силна автоколона, окомплектована с квалифицирани работници и можеща да действа продължително време далеч от ремонтните бази.

■ ■ ■

ГЛАВА ВТОРА. Щурмът на Немегету

Мислено се обръщам към току-що изминатия път. Тук, в кабината на камиона, се намира цялото несложно обзавеждане на началника на експедицията. Зад седалката отгоре е закрепен сак с тютюн, вестници и бинокъл. На две куки върху гърба на облегалката – манерка със студен чай и полева чанта с карти и дневник. На седалката – ръкавици, в краката – чук, под предното стъкло – отворена пачка от неизменната „Катюша“. На пода пък – килимче от сплъстена овча вълна, за да предпазва нозете от нажежения ауспух (и въпреки това пари, докато пълзим през пясъците!).

Зад стъклото бавно се разгръщат една след друга сменящите се картини на пътя. Ето я широката равнина пред градището на червените урви Немегету, обрасла със саксаул * и ефедра. Топъл вятър разпръсва из равнината дъх на аптека – на етер, валериан и още нещо. Храстчетата ефедра се свиват и засукват като безбройни зелени червейчета, които упорито се надигат от земята за среща със светлината и зноя.

Ето я и ненадейната радост на пустинята – излизаш от безжизненото сухо русло на склона на бела ** и се озоваваш сред хиляди сини ириси, разсипани по жълтите пясъци!

Или в клисура, притисната от изровени сиво-кафяви скали, изведнъж в тесен улей отстрани се появява покрит с тънка прозрачна зеленина хайляс *.

Или денем в миража на нагретия въздух скалите се привиждат като гъсти горички, залети от блестяща под слънцето вода. Същите ивици святкаща „вода“ разрязват полегатия склон на превала през Гурбан-Сайхан, ако се изкачваш откъм сомона *** Баин-Далай. В клисурата Гурбан-Сайхан аз с очите си видях заоблен масив на древна кора, образувана от изветряне, която изпъкваше сред черните скали. Под вечерното слънце тя гореше с червена светлина – сякаш исполински гранат в чугунен обков...
_____________________
* Саксаулът е ниско безлистно дърво, а хайлясът – пустинно дърво, роднина на бряста. – Б. ред.
** Монголска дума, приета в науката: висок цокъл на планински хребет, образуван от неговото рушене и обграждащ подножието му. – Б. ред.
*** Сомонът е административна единица в Монголия, съответстваща на район. – Б. ред.

■ ■ ■

ГЛАВА ТРЕТА. В лабиринта от клисури

Покрай наблюденията на изследователските разкопки в Немегету ние с Новожилов се заехме с теодолитно заснемане на местонахождението. В бурните нощи аз се пренасях да спя в каросерията на един камион, който стоеше отделно от лагера. Там дълго лежах в размисъл, заслушан в редуването на поразителната тишина между поривите и приближаващото се далечно боботене на вятъра, който, налитайки, разтърсваше цялата кола. През редките спокойни вечери изумителни залези оживяваха унилото еднообразие от прашни дни и беззвездни нощи. Залезите разгаряха сияние на ален пламък над отсеченото черно плато, обвито с покривало от непроницаеми облаци. Скалите на Немегету приемаха цвета на възможно най-гъстия ултрамарин, урвите и склоновете на клисурата заприличваха на теракотени, а пък отляво над сините планини се протягаше меч от червен бронз, надвиснал над огнено-светлата ивица на зарята.

Понякога се случваха и още по-фантастични залези. Успоредни върволици от облаци се обагряха в пурпурно-виолетов оттенък, междините им се запълваха с аленеещ огън, който към хоризонта ставаше все по-златен. На този фон мрачно и сурово се чернееше краят на платото с червени отблясъци като от пожарища и трепкаше съвсем пурпурен нашият флаг.

От време на време настъпваха бурни и сумрачни дни, през които ние си почивахме от парещото и заслепяващо слънце на Гоби. Въпреки вятъра далечините бяха чисти и ясни. Синя мараня прилепваше към планините, омекотявайки суровите им резки очертания, сякаш върху тъмновиолетовия хребет бе хвърлено прозирно покривало от син тюл.

[■ Продължението следва…]