...Отначало нямаше нищо приказно. Най-обикновен следобед. Няма по-скучно и тягостно време от неделния следобед. Всички знаем защо. Понеделникът може и да не започва от събота, но със сигурност идва след неделя. В такива следобеди не ми оставаше нищо друго, освен да си сложа шлифера и да изляза навън. По улиците поне не е толкова тягостно. Бензиновите автомобили биват заместени от детски колички. Родителите не бързат за работа. Те лениво разхождат наследниците си. По пейките дремят пенсионери. Хлапета бързат за мач и си подвикват възбудено. А аз се разхождам сам и зяпам витрините. Така беше и този следобед. Всъщност, не съвсем. Духаше и силен вятър, в който се усещаше миризма на зима. Краят на ноември беше изтрил и последния дъх от есента и упорито напомняше за неизбежно настъпващия мраз. Спомням си, че именно вятърът ме накара да се откажа от разходката си и да тръгна обратно към вкъщи. И съм почти сигурен, че някъде в този момент..., но нека не се отклонявам. Гушейки се в шлифера, за по-кратко, тръгнах по една глуха уличка, която обикновено оставаше встрани от моя маршрут. Уличката беше тиха и пуста. Кооперациите от двете й страни бяха притихнали, сякаш слушаха някаква недоловима за човешкото ухо програма и това ме караше да бързам още повече, но изведнъж стъпките ми се забавиха и аз почти спрях, вперил поглед в сцената, която се разкри пред мен. Едно странно същество притичваше от врата на врата между кооперациите. От това разстояние не можех да разбера какво точно прави. Виждах само незакопчаното лилаво яке и пъстроцветната шапка с дълъг, дълъг пискюл, които се вееха почти непрекъснато при тези притичвания. Приличаше на хлапе на около дванайсет-тринайсет години и това ми мнение се затвърди още повече, когато приближавайки, имах възможност да установя в какво точно се състои “играта” на дребосъка. Той притичваше до някой вход, натискаше звънците на домофоните и побягваше да се скрие в следващия. След това натискаше неговите звънци и пак побягваше нататък, и така сигурно щеше да обиколи цялата улица, ако в този момент на пътя му не бях застанал аз.

-Значи така, а?-постарах се да звуча колкото се може по-авторитетно-Хулиганстваме, както виждам?

То, обаче, въобще не се впечатли от тона ми, а ме загледа любопитно с огромните и шарени, като шапката си, очи.

-Нищо подобно.-осведоми ме хлапакът и пискюлът му се разтърси палаво-Аз поздравявам хората, за да не им е скучно.

-Да не им е скучно ли?-викнах-Що за странни поздрави са тия?

-Няма нищо странно.-отвърна ми шарената шапка-Представете си, колко много хора живеят в тези кооперации. И понеже няма какво друго да правят, сега са си пуснали телевизорите и радиоапаратите, но всъщност те просто скучаят и се надяват някой да ги потърси за нещо. Нима не биха се зарадвали, ако изведнъж най-неочаквано звънецът извъни, как мислите вие?

И хлапакът ме изгледа дръзко и доволно.

Представих си как у нас телефонът и звънецът обикновено мълчат със седмици и това съвсем ми развали настроението, защото ми се налагаше да призная, че малкото дяволче има известно право. Но последното вместо да ме укроти, ме разяри още повече.

-Ти дом нямаш ли си, бе?-креснах аз-Къде гледат родителите ти, та те оставят да се шляеш така по улиците.

То, обаче хич даже не се стресна, ами също взе, че се разлюти.

-Имам си дом. И дядо си имам. И въобще, оставете ме на мира и не се заяждайте с мен. Звънци има достатъчно. Ако искате, вие ще звъните на тия по онзи тротоар, а пък аз - по този.

И заплака. Ей така, изведнъж. На ти сега на тебе, педагогическа намеса.

-Хайде.-рекох помирително-Да се прибираме. Кажи, къде живееш и ще те изпратя до вас.

-Никъде.-отвърна шарената шапка, тупна с крак по земята и ревна още по-силно.

-Как така никъде? Нали каза, че се имаш дом?

-Имам си.-обясни то подсмърчайки-Но сега не живея там.

-А къде?

-На много места. Снощи, например, живях под големия фонтан.

-Под големия фонтан ли?

-Аха.-подсмръкна то-Много е красив. Особено с онези пръски, които се изстрелват на горе и правят дъгички.

Боже мили, рекох си, сираче или избягало от дома си дете. Сега се подредихме. Неделя следобяд – къде да отидеш и какво да направиш? Но първоначалният ми педагогически провал ме накара да се прокашлям и с не особено уверен глас да произнеса:

-Ами, защо тази вечер не дойдеш у нас? А и под фонтана сигурно е много студено.

-Не е студено.-отвърна ми шарената шапка и вече успокоило се съвсем, попита-А у вас интересно ли е? Кой още живее там?

-Никой.-рекох-Сам съм. Тъкмо ще ми правиш компания.

-Добре тогава.-каза шапката, като си разтърси решително пискюла-Само, че след малко, защото имам още работа тук.

-Каква работа?-запитах учудено.

-Звънците.-отвърна важно то-Още шест входа. На тебе ти отстъпвам два, обаче другите четири са си за мен.

До такава степен се изумих, че кимнах глупаво с глава...

Изтегли цялата повест в