 | Ивайло П. Иванов |
| Мисия "Команч" |
Щатски затвор “Инферно”, Охайо
2027…
До датата за поредната среща с комисията по амнистиите имаше още няколко седмици. Не че от тези срещи имаше някаква полза, но само в такива случаи се случваше да напусне килийния корпус на затвора и под строга охрана да отиде в сектора с облекчен режим. Даваха му чисти дрехи (само за срещата!), по-свястна храна, изкъпваха го, после звяра-лейтенант му кимваше съчувствено и го въвеждаха в стаята при комисията. Самата среща бе пълна скука. Въпроси, въпроси. И после обратно. Веднъж брат му бе успял да издейства разрешение за свиждане. Почти не говориха. Брат му бе безнадежден наркоман и факта, че се бе домъкнал на свиждане бе по-удивителен от това, че бе получил някак разрешение.
Лейтенантът, който обикновено бе много словоохотлив и освен това често ползваше гумената си палка, сега го гледаше някак странно, не говореше и по лицето му, подобно буреносни облаци, се носеха мрачни мисли. Не му дадоха нито дрехи, нито храна, нито го пратиха да се изкъпе. Направо отвориха вратата на същата тази стая, в която се срещаше с комисията и го побутнаха вътре. Странностите, които бяха започнали с настроението на лейтенанта, сега се стовариха като лавина отгоре му. Първо, в голямата зала имаше един единствен човек. Нямаше нито охрана, нито протоколчик, а от Комисията по амнистиите нямаше и помен. Единственият човек вътре беше в парадна военна униформа, седеше зад дългата заседателна маса и разглеждаше небрежно ноктите си.
Ханк пристъпи напред. Оказа се, че военния е с чин полковник и че въобще не гледа ноктите си, а преглежда листовете в някакво досие.
“Моето, най-вероятно…”
Цвета на униформата подсказа на Ханк рода войски към които спадаше домакина му: стратегически ВВС. Вероятно бе щабен офицер, масивната му фигура не бе на пилот.
-Седнете, лейтенант… - промърмори под носа си полковника. - Ето тук, няма значение…
Ханк се настани срещу полковника, на един от многото празни столове.
И тъй, лейтенант…
Не съм лейтенант – прекъсна го Ханк - От четири години съм никой. На последната страница го пише…
Да, четох, знам… - полковникът вдигна изведнъж поглед и се вторачи с присвити очи в Ханк. – Така е, не сте лейтенант. Но аз съм тук по служба, не за удоволствие. А по служба разговарям само с действащи офицери, не с някакви си цивилни. Има офицери, в чийто задължения влиза общуването с цивилни специалисти, но аз не съм от тях. Затова ще се обръщам към вас с последното ви звание, а от вас зависи какъв ще излезете от тази врата – лейтенант, или мистър никой.
Ханк се напрегна целия. Човекът пред него не бе от хората, които си играят на намеци, а това които бе споменал можеше да значи само едно. От друга страна… знаеше много добре, че всичко това едва ли е за добро.
-Виждам, че не сте се отучили да мислите като войник. Трезво и без излишни глезотии. Всякакви там увещания, аргументи и прочие… Те не са за вас. Вие като бивш пилот, бе следвало да прецените предложението ми бързо и правилно, все едно че са параметри на бойна мисия. -(кратка пауза) - Висшето командване ви гарантира пълното амнистиране на присъдата, възстановяване на служба и дори – частична компенсация… Последното аз лично не разбирам, установеното престъпно деяние не отпада, просто ви амнистират… Условието е едно. Участие в мисия “Команч”. Можете да се запознаете с материалите.
И полковникът побутна към Ханк синя папка с надпис “Мисия:”Команч”. Отдолу в скоби пишеше – “Строго секретно”. Ханк придърпа папката към себе си, но не я разтвори.
-Какво значи “ми гарантира”?
-Това, което думата обикновено значи. Ето ви копие от президентския указ за амнистирането ви. Влиза в сила под условие, което Висшето командване на стратегическите ВВС определи. Самият указ е издаден и подписан по молба на Висшето командване.
-Изпълнение на “мисия: Команч”?
-По точно – “успешното и изпълнение”... Ако се провалите, амнистията изобщо няма да ви е необходима, доколкото вие нямате преки наследници.
“Кратко и ясно. И това не е намек, той наистина иска да каже че няма да ми трябва амнистия. Не че ще пукна като куче…”
-Възстановяването на служба след това, задължително ли е?
-Какво значение има – полковника умело изобрази отегчена физиономия. Задаваха му неважни и несъществени въпроси – Като редовен военен можете да подадете рапорт за уволнение, който при липса на възражения от страна на ГенЩаба ще бъде удовлетворен. Процедурите са ви известни…
Ханк помълча известно време. “Мисия “Команч”. Дали ще го разочаровам, ако сега отворя папката и взема да чета, що за мисия е. Да върви по дяволите!”
Бутна решително папката настрани и нагло се вторачи на свой ред в полковника:
-Разкажете ми с две думи за мисията.
Полковника бавно се усмихна.
-Помня ви, макар преди да не сме се срещали лично. Винаги карах помощника си да отбелязва на тактическия екран вашият самолет с особен имидж. В щаба имаме няколко психолога и прочие цивилни досадници, понякога те вършат не лоша работа. Но когато започнахме да преглеждаме кандидатурите за мисията и без всякакви анализи ми бе ясно, че вие сте идеалния човек. Приказки, документи… Те не правят боеца, само му пречат. Боецът трябва да знае на кого може да се довери, чия преценка да приеме като своя и да не се съмнява много-много.
Ханк не коментира кратката реч на полковника, само изчака мълчаливо.
Можете да изтеглите цялата новела тук |
|
