 | Любомир Николов |
| Вестоносецът на Истарите |
Няколко думи за безумното ми начинание
Онези, които са гледали филма на Куросава “Кагемуша”, ще ме разберат, когато кажа, че не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му. А аз твърде дълго бях двойник на Толкин и нещо в душата ми се е сраснало с него. Не знам дали ще се справя добре с огромната задача, която си поставям. Искам да напиша не продължение (самият Толкин казва, че това е невъзможно), а предистория на събитията от “Властелинът на пръстените”. Без съмнение ще има и такива, които биха пожелали да ме прогонят с буци кал, както става към края на филма. Но моята цел е една - да напиша историята така, както би я написал самият Толкин, без да се усеща и следа от собствената ми личност. Защото той ни е оставил огромното си наследство като едно прекрасно недовършено здание и ние можем да се отнесем към това наследство само по два начина: или да гледаме на него като на недосегаема реликва, или да се опитаме да го довършим - ако ни стигнат силите, разбира се.
Любомир Николов
ВЕСТОНОСЕЦЪТ НА ИСТАРИТЕ
Не нам, не нам, а имени твоему.
Надпис на Руския паметник в София
Пролог
За “Джарет”
Само преди няколко десетилетия хобитите, прочути и обичани днес по цял свят, бяха почти напълно неизвестни, ако не броим шепа любители на древните премъдрости. Внезапният разцвет на хобитознанието предизвика огромен интерес към отдавна отминалата Трета епоха, а оттам и към по-древните събития през Първата и Втората епоха. Увлечена от величието на прастарите предания, широката публика почти не забеляза, че с тях са свързани многобройни загадки, за които ще стане дума след малко.
Първата и може би най-голямата (макар и не най-великата) от тези загадки е самата личност на онзи тайнствен мъдрец, комуто дължим откриването на Червената книга и без когото едва ли някога щяхме да узнаем за Всевластните пръстени, скромните хобити и великите задморски крале. Дори името му е обект на разгорещени спорове, тъй като сам той се подписва единствено с четирите букви Дж Р Р Т, ту изписани поотделно, ту съчетани в изящен старинен монограм. Сред изследователите най-разпространено е мнението, че по законите на древния елфически правопис тук са пропуснати гласните и името би следвало да се чете като “Джарет”. Някои обаче твърдят (може би с основание), че монограмът само имитира знаци от днешната азбука, но в действителност представлява съчетание от елементи на древноелфическите букви (тенгвар) Т, Р, Л, и МБ - което, твърдят те, ни дава типично елфическото* име Тураламбе, тоест Повелител на езика.
* По-точно Куенийско, ако съдим по характерния завършек на “е”.
Подобно твърдение намира косвена подкрепа в редица факти. Няма съмнение, че “Джарет” или Тураламбе е бил несравнен познавач на древните езици - преди всичко на староелфическия, Куенийския и Синдаринския, а също така на езиците на хора, джуджета, хобити и дори орки от Втората и Третата епоха. Изключителни са и познанията му за легендите, поезията, обичаите и историята на онези отдавна отминали времена. Нещо повече, тези познания стигат до такива подробности, сякаш авторът е видял всичко със собствените си очи.
Именно този факт е породил трета, дръзка и дори изумителна версия. Защото група тълкуватели са убедени категорично, че “Джарет” не е никой друг, освен самият Гандалф, завърнал се в нашия помръкнал свят, за да ни припомни величието и древната слава на Бащите човешки. Редките съхранени портрети на “Джарет” сякаш подкрепят тази хипотеза, тъй като на тях виждаме беловлас бодър старец с орлов нос, лукави очи и лула между зъбите.
Едва ли някога ще узнаем истината - дали “Джарет” е съвременен познавач на древното минало, дали - както кощунствено твърдят някои скептици - е измислил Червената книга и всичко около нея (нещо със сигурност непосилно за един обикновен човек), или наистина е самият Гандалф. Ала едно е несъмнено: дължим му нисък поклон за това, че поне във въображението ни връща към времена на чест, вярност, доблест и простички човешки добродетели.
Целият откъс от романа можете да изтеглите тук:
|
|
